Полетът на Интрудър

ГЛАВА 2

Рано следващият следобед Джейк Графтън се отправи назад към кърмата, проправяйки си път между самолетите в хангара и механиците, които се суетяха около тях. Разузнавателните РА-5 Виджилънт, изтребители Ф-4 Фантом, бомбардировачи А-7 Корсар и А-6 Интрудър, няколко хеликоптера — всичките бяха подредени така, че да се използва максимално всеки фут пространство. Тук, в хангара, се извършваха поправки и рутинни прегледи на самолетите — нещо, което не можеше да се направи горе на палубата сред дъжд и вятър. Тук също така бяха и самолетите, които очакваха да им бъдат донесени със специален кораб или транспортния самолет необходимите части. Хангарът заемаше акър и половина от площта на кораба и обикновено бе привлекателно място за Джейк, но днес това не беше така.

Когато стигна до края, той мина през отворените огнеустойчиви врати на Отделението за поправка на двигатели и влезе вътре. Млади мъже, облечени в обичайните дрехи — избелели дънки и ризи, покрити с петна от масло, грес и хидравлична течност — работеха по реактивни двигатели, поставени върху високи до кръста стойки. От джобовете им се подаваха мръсни парцали и най-различни отвертки и ключове. Преди да дойдат тук те сигурно бяха прекарвали дългите летни вечери в Щатите облечени горе-долу по същия начин, залисани около своите Шевролети и Фордове.

Джейк се приближи към началника на работилницата — слаб мъж на средна възраст.

— Шефе, да ти се намира някой непотребен гаечен ключ или друго желязо, което да ми дадете?

Мъжът огледа застаналия пред него пилот, облечен в униформа цвят каки. Джейк Графтън бе висок около шест фута и тежеше 175 паунда. На гърдите си, отляво, носеше пилотска значка, а от дясно — емблема на ескадрилата А-6. Две умни сиви очи гледаха събеседника си над нос, който бе един размер по-голям за това лице. Кафявата коса показваше първите признаци на оплешивяване. Офицерът носеше под мишница навитата си на руло летателна униформа.

— Разбира се, мистър Графтън. — Началникът порови в метална кутия до едно отрупано с чертежи и бланки бюро. Избра две странни на вид парчета стомана, които общо тежаха около шест паунда, и ги подаде на пилота.

— Благодаря, старши!

Джейк мина през цялата работилница и накрая излезе на откритата палуба в най-задната част на кораба, която представляваше нещо като широка веранда издигаща се на 15 фута над водата. За покрив служеше летателната палуба. Обикновено тук механиците изпитваха ремонтираните двигатели, преди да ги поставят на самолетите или пък морските пехотинци се упражняваха в стрелба по консервени кутии, но днес бе пусто.

Джейк разви горната част на летателния костюм, сложи желязото в един от дълбоките джобове и внимателно затвори ципа. Дрехата бе покрита с петна от засъхнала кръв. Ръждиво-кафява на цвят, тя бе най-много по десния ръкав на ризата. Джейк хвърли униформата си през перилата зад борда в пяната, стремглаво втурнала се към хоризонта. Зелената дреха за момент остана на повърхността, след което бавно започна да потъва надолу, към дъното на океана. Щяха да минат няколко години, преди платът да се разпадне напълно, а за стоманата бе необходимо цяло хилядолетие, за да се предаде накрая на извечното море. Но водата щеше да победи. Това бе сигурно.

Дори и след като дрехата остана на няколкостотин ярда назад, Джейк продължи като омагьосан да съзерцава бушуващата от четирите огромни корабни витла водна стихия. Бялата, с лек нюанс на зелено, пяна се подновяваше отново и отново — неуморим участник във вечния кръговрат. Като се изключат стоманата и кървавата дреха, които бавно потъваха надолу, никаква следа от човешко присъствие нямаше да остане тук, след като корабът отплуваше.

Може би и моят живот ще свърши по тези места, помисли си Графтън, ще пукна привързан в кабината на свален самолет или удавен след катапултиране в нощта. Видя се в мислите си заобиколен от акули. Привлечени от мириса на кръв или отчаяните опити на човека да се задържи върху повърхността на водата, сивите им туловища щяха да изплуват от тъмнината, за да разкъсат на парчета обречения нещастник. Опита се да си представи какво ще е усещането, когато зъбите им се забият в плътта му. Направи гримаса на отвращение и се обърна.

Каютата на капитан Кампарели се намираше в тих коридор две нива под хангара. Джейк се увери, че ризата му е прибрана в панталона, след което почука и влезе вътре.

Кампарели седеше зад бюрото си. Старши лейтенант Каубой Паркър, заместникът по планирането на ескадрилата, се бе разположил на койката, а началник-щабът, капитан Харви Уилсън, бе окупирал дивана. Папките на Кампарели бяха наредени върху хладилника, разположен точно до бюрото. Останалата мебелировка на каютата се състоеше от ниска масичка пред дивана и един шкаф зад преградата в ъгъла.

Като командир на ескадрилата А-6, Франк Кампарели беше отговорен за шестнадесет самолета, четиридесет офицера и триста и шейсет души персонал. Този пост бе получил след двадесет години служба и го смяташе за върха на военната си кариера. Тъкмо беше започнал да свиква всички тези хора да се обръщат към него с „Шкипер“. Зад гърба му го наричаха „татенцето“. Така казваха на всеки втори началник във флота, но тази вечер Кампарели имаше чувството, че напълно заслужава да бъде наричан по този начин. Нисък и мускулест, той имаше навика винаги, когато изпаднеше в дълбока раздумка, да поглажда късо постриганата си коса. Днес пръстите му не спираха да се движат нагоре-надолу по темето му.

Един от проблемите на Кампарели бе, че имаше няколко началника. Прекият му шеф по линия на бойното използване бе командирът на авиоотряда, който се състоеше от осемте ескадрили, разположени на борда на кораба. По административните въпроси Кампарели беше подчинен на един адмирал в Щатите, които бе началник на всички А-6 ескадрили, разпределени към Тихоокеанския флот. И накрая, понеже ескадрилата се намираше на борда на кораб от военноморския Флот, капитанът на кораба — Бома, имаше право на тежката дума по всички въпроси — били те оперативни или административни. Кампарели трябваше да е изкусен политик, за да оцелее в това псевдо-византийско общество, допълнително усложнено от силните личности, които го съставляваха, и понякога препокриващите се оперативни и административни проблеми. Често търпението и изобретателността му бяха сериозно предизвиквани, но обикновено успяваше да излезе с чест от всяка по-заплетена ситуация.

— Седни, Джейк! — Кампарели посочи към койката и Графтън седна до Каубоя.

— Искаме още веднаж да ни разкажеш за полета, след което ще ти зададем няколко въпроса. Каубоя трябва да приготви рапорта за смърт на член от екипажа, а началник-щабът ще води разследването. Чели сме писмения ти доклад. — Шкиперът кимна с глава към листата на бюрото.

Джейк повтори основните моменти от доклада си. Останалите слушаха внимателно, като от време на време го прекъсваха с някой въпрос. Каубой Паркър си водеше бележки в един жълт тефтер. Като отговорник за планирането в ескадрилата, той трябваше да следи дали всичко се върши по „правилата“, да следи изготвянето на наряда за полети и да се грижи всички пилоти да са добре обучени. Беше учител, треньор и, ако бе необходимо, надзирател. Понеже често трябваше да си дава мнението по различни въпроси, бе винаги сред тези, които трябваше да се занимават и с най-малките неприятности. Въпреки голямата си власт, Паркър бе обичан от по-младите офицери, заради професионализма си, както и заради готовността от време навреме да участва в някоя забавна шега. Тази вечер, както обикновено, лицето му не издаваше за какво мисли.

Харви Уилсън, началник-щабът, не записа почти нищо в тефтера си, въпреки че беше председател на комисията по разследването на случая. Той имаше коремче и малки черни очички, които почти не се забелязваха върху месестото му лице. Графтън знаеше, че Уилсън разчита подчинените му да направят пълните проучвания и въз основа на тях да изготвят доклад, който той щеше да подпише, след като нареди да го поправят и препишат няколко пъти. Щеше да замести Кампарели, когато той излезеше в пенсия след година. Джейк искрено се надяваше, че ще е напуснал ескадрилата, преди да се наложи Уилсън да поведе хората в бой. Дори бе писал до „Личен състав“ във Вашингтон, за да е сигурен, че ще стане точно така.

Франк Кампарели, от друга страна, бе отличен командир. Той изслуша разказа на Джейк, без да сваля от него проницателните си сини очи, които сякаш забелязваха всичко. Накрая Кампарели се облегна назад и вдигна крака върху кошчето за боклук.

— Звучи ми като трагедия, която е нямало как да бъде избегната. Най-добрите резултати бихме постигнали, ако винаги използваме самолетите си за това, за което са били създадени — нощни полети на пределно малка височина. Целта се поразява най-добре при минимална височина. Грешките при определяне на траекторията с радара, компютъра и инерциалната система водят до по-голяма вероятност за пропускане на целта, когато разстоянието, от което се освобождават бомбите, е голямо — мисля, че това на всички ви е пределно ясно. А ако сме горе на високо, примерно на 5-10 хиляди фута, само ракетите биха ни създали достатъчно проблеми. На 10 хиляди фута по теорията на вероятностите няма да ни стигнат бомбите, като се има предвид разсейването около целта. Не — заключи той, — трябва да се лети ниско и нощем. При това положение от време на време е възможно да ни застигне случаен куршум, който да направи големи поразии и дори да ни коства загубата на самолет. — Погледна към Графтън. — Или пък човешки живот.

— Ако противникът стане достатъчно добър при стрелба по нисколетящи цели, ще трябва да ги объркаме, като част от хората ни летят ниско, а други — високо — предложи началник-щабът.

Шкиперът не обърна внимание на забележката. Джейк се запита по какъв начин наличието на високо летящи самолети би намалило заплахата, ако виетнамците така или иначе се научеха да свалят нисколетящите. Според него тия отдолу щяха да си имат проблеми, независимо колко още бяха над тях в небето. Но Графтън бе само лейтенант, така че си замълча. Капитанът го попита:

— В рапорта си пишеш, че ракетата, която са изстреляли срещу вас отначало е летяла хоризонтално, а е загубила захват, когато сте се спуснали на 200 фута?

— Да, сър, точно така.

— 200 фута е дяволски ниско! — изръмжа началник-щабът. — Само да хлъцнеш на тая височина и можеш да ритнеш бакъра!

— Може и така да е — каза шкиперът и отново се зачете в рапорта. Джейк едва успя да се въздържи да не каже на Уилсън, че когато лети над Северен Виетнам изобщо не му е до хълцане. Погледна към Каубоя. Изражението му бе непроницаемо както винаги. Ако човек не го познаваше, би помислил, че неговият коефициент на интелигентност не е по-висок от възрастта му. Джейк се обърна към шкипера, като обаче с ъгълчетата на очите си не изпускаше началник-щаба от поглед. Нежеланието на Уилсън да лети нощем бе предмет на одумки и подигравки сред по-младите офицери. Зад гърба му го наричаха „Заека“. Такива като Макфърсън си отиват завинаги, а тъпанари като Уилсън продължават да си живуркат. По дяволите, Морг, защо трябваше да ти се случи точно на теб?

— Това, което ме притеснява, е следното — каза шкиперът. — Дали северновиетнамците получават от Съветите толкова добра техника, че да ни ловят с радарите си дори и в приземното ехо? Или пък ракетите им са съоръжени и с топлинни глави? Ако е така, тия ракети ще ни следват вече и надолу, а това би било повече от неприятно!

— Нито достатъчно височина, нито достатъчно късмет! — отбеляза Каубоя, като вдигна поглед от бележника си.

Шкиперът захапа молива и концентрира вниманието си върху Каубоя.

— Паркър, кажи на оръжейниците да започнат да слагат от инфрачервените капани10 заедно с диполните отражатели. Примерно на четвъртата и дванайстата позиция. Това ще ни осигури по два капана за всяка двойка ракети. В случай че те наистина използват топлинни глави, ще можем да ги парираме. — Каубоя си записа. — Освен това искам да не включваш Джейк в наряда за тази вечер. — Каубоя стрелна Графтън с очи.

— Добре, приятели, това е всичко. Искам да поговоря с Джейк насаме. — Началник-щабът и Каубоя излязоха. Кампарели изчака стъпките им да заглъхнат в коридора, след което проговори:

— Мисля, че знаеш как се чувствам. Отвратително е, че загубихме Морган!

— Да, сър, така е.

— Искам да напишеш писмо до жена му. След няколко дни ще го изпратя, заедно с моето. Така ще ѝ дадем малко време да преодолее първия шок.

— Добре.

— Имаш ли да ми казваш нещо за инцидента, което не си искал да включваш в официалния рапорт?

Джейк не можа да скрие изненадата си.

— Не, сър!

— Ако има такова нещо, най-добре да го знам отсега. Трябва да съм наясно какво, по дяволите, става на тези самолети! Шестнайсет самолета и осемнайсет екипажа са ми на главата. Изобщо не ми е приятно да губя който и да е от тези хора или машини!

Джейк преглътна.

— Капитане, всичко вървеше като по масло. От наша страна нямаше никаква грешка. Просто в случая жълтите извадиха късмет.

Кампарели си запали цигара. Ниско постриганата му коса бе започнала да посивява. Хиляди тънки бръчици тръгваха от ъгълчетата на очите му. Като на повечето пилоти, и неговото лице бе почерняло от слънцето, но ръцете му, обикновено закривани от ръкавите на летателния костюм, бяха много бели. По средата на челото му се виждаше голям белег — спомен от младостта, когато веднаж бе приземил по корем един А-1 Скайрейдър и си беше разбил главата в прицела.

— Никакви грешки, значи? Докторът ми каза, че си стискал Макфърсън за врата толкова силно, че си повредил тъканта. А в това време си летял над върховете на дървета, пилотирайки с лявата ръка. Басирам се, че този твой полет е бил като пускане със скоростно влакче в някой увеселителен парк. — Той издуха дим в лицето на Графтън. — Единственият начин, по който е можело да спреш кръвта, е бил да напъхаш пръст в дупката от куршума и да запушиш артерията. Но в този случай Макфърсън щеше да умре от липса на кислород в мозъка.

Кампарели се наведе напред в креслото и като опря лакти на коленете си, погледна Графтън в очите.

— Знам, че не би могъл да си наясно доколко сериозно е ранен, но докато си си играел на доктор е можело да се плеснеш долу и тогава и ти и Макфърсън щяхте да си имате по една от онези малки ливадки с каменни оградки и много цветя. Естествено, самите вас там нямаше да ви има, защото труповете ви щяха да се разпилеят из оризищата в радиус от половин миля! Намеренията ти са били благородни, обаче моята работа е да ти кажа, че здравия разум и правилната преценка на ситуацията са единственото, което може да те опази жив до момента, в който ти дойде времето да си умреш в леглото като останалите хора по тая земя. И дори и това не е много сигурно!

Кампарели забарабани с пръсти по масата. Заговори тихо: — Късмет просто не съществува. Ако се смяташ за късметлия и се надяваш на това, за да оцелееш, дните ти са преброени. — Говореше на себе си. — Най-големите късметлии вече са мъртви. Мислеха си, че са заобиколени с нещо като златен ореол, магически щит, през който не може да проникне нищо! — Погледна към Графтън. — И всички вече са мъртви! — Произнесе последното изречение много бавно, като подчертаваше всяка дума.

— Знам, сър, прав сте, но това, което ме притеснява — уважението на Джейк към Кампарели се бореше с надигащия се в душата му гняв, свързан със смъртта на Макфърсън, — е, че продължаваме да даваме безсмислени жертви. Самолетите ни се съсипват, а хората ни умират заради някакви маловажни цели. „Вероятно струпване на камиони“! За Бога! Един човешки живот в замяна на някакви стари, потрошени камиони! Ако изобщо са били там, което не е много сигурно! Не може да няма по-важни обекти за нападение от някакви скапани камиони! Не може ли да бомбардираме нещо в тая страна, което да е от съществено значение?

„Татенцето“ се облегна назад.

— Никой на кораба няма думата при определянето на целите. В тази война политиците и генералите са хората, които определят кой е следващия обект за нападение. Това е въпрос на политика. — Произнесе думата „политика“ като пастор, който е бил принуден да използва някаква мръсна псувня. Махна с ръка — жестът означаваше, че няма намерение повече да коментира темата за целите и хората, отговорни за тяхното избиране. — Не те искам във въздуха, ако не си в идеална форма. Не мога да си позволя да загубя още хора или пък самолет. Ти си отговорен само за живота на своя навигатор и твоя собствен, но аз трябва да треперя за 18 екипажа. Разбра ли ме?

— Да, сър!

Кампарели заговори бързо:

— Никой от хората ми не трябва да се мисли за тръгналия да си отмъщава Джон Уейн!

Джейк Графтън не каза нищо.

— Добре, сега върви да спиш! Вечерта си свободен и напиши онова писмо. Няма да ти е лесно, но така ще успееш по-безболезнено да оставиш случилото се зад гърба си.

— Да, сър. — Джейк нерешително се изправи на крака. Шкиперът извади кутия Кока-кола от хладилника си.

— Благодаря, шкипер!

— Ако се оставиш да те убият, синко, лично ще се изпикая на гроба ти!

— Разбирам.

Кампарели разсеяно кимна и отвори колата си.

— Наспи се хубаво, Джейк!

Докато крачеше към стаята си Графтън реши, че Франк Кампарели все пак е мъж на място. Можеше да накара човек да тръгне към ада и да е щастлив, че се е запътил натам.

Джейк и Сами пиеха. Малко по-рано намина лекарят на ескадрилата и им остави две бутилки 12-годишен бърбън. Никога не пропускаше да донесе подобно лекарство на върнали се от някой особено мъчителен полет пилоти.

— Наистина много съжалявам за Макфърсън! — каза той, докато подаваше бутилките. После прибави. — Но все пак, такива неща се случват!

В този момент Графтън го мразеше.

— Ами да, това си е нормално за хора с нашата професия, нали?

Джейк видя, че сарказмът му е попаднат право в целта. Бяха започнали да наричат доктора Лудия Джак Краставото Магаре, след като наскоро се бе върнал от Южен Виетнам, където прихвана някаква тропическа болест, от която се възпали кожата на ръцете му. Всичките му пациенти се надяваха, че не е нещо заразно.

— Не го взимай толкова навътре! Наистина съжалявам! — Лекарят се огледа наоколо. По стените на малката стаичка на куки висяха смачкани летателни костюми, в ъглите се търкаляха униформени обувки, а по двете бюра бяха разхвърляни множество листове хартия. Прехвърлил тридесетте, с внушителното си коремче докторът изглеждаше някак не на място сред обкръжението от пилоти.

Преди да си тръгне Джак поспря и каза: — Ако искаш да си поговорим или пък да дойдеш при мен... Графтън остави думите му без отговор.

Сега двамата пилоти сериозно се бяха заели с бутилките. Вече приключваха с донесените от лекаря, Джейк допиваше поредния бърбън, докато Ландийн, който трябваше да лети след около десет часа, посръбваше от една кутия кола. Ландийн държеше бутилките си в сейфа, предоставен му от военноморския флот за съхранение на секретни документи. За разлика от шкипера, те нямаха хладилник, така че пиеха без лед. След първата чаша Джейк дори бе престанал да разрежда алкохола с вода.

Графтън наблюдаваше как приятелят му отпива от кутията кола. Ландийн беше висок около шест фута и четири инча — близо до горната граница за пилотите — и имаше голяма физическа мощ, съчетана с плавни, бързи движения. В колежа минаваше за луда глава. В малката каюта изглеждаше огромен. Освен летенето, той отговаряше и за секция „Личен състав“ на ескадрилата — един старшина с петима писари. Единственото задължение на административен началник, което даваше вид, че му допада, бе раздаването на награди на изявилите се пилоти. Пишеше почетните грамоти и препоръките за медали, след което ги предаваше за одобрение и придвижване нагоре по етапен ред на началник-щаба Харви Уилсън. На бюрото си Ландийн държеше един речник, с който винаги се консултираше, докато изготвяше препоръките за награждавания. С удоволствие четеше някои от по-добрите си чернови на Джейк, за да му покаже, че всички военни и особено тези от флота, са „напълно изкукали“.

— Какво направихте над целта? — попита Сами, понеже вече беше чул, че Морган е ранен на връщане.

— Ами, знаеш как е нощем. Нямаше вторични експлозии, но Морг бе определил точно мястото с радара и всички системи го потвърдиха. Ако не сме улучили, не е било поради грешка от наша страна. Е, ние се целехме по няколко акра гора, която висшестоящите глупаци бяха решили, че е най-подходящото място за бомбардировка, но какво от това...

— План „Клечки за зъби“ — рече Сами. — Когато направим от всичките им дървета клечки за зъби, те ще трябва да се предадат!

— По дяволите, не може ли да обстрелваме нещо наистина съществено! В Северен Виетнам не може да няма цел, която да си заслужава риска! Морган умря, а нямаме нищо, което да доказва, че не е било напразно — дори вторична експлозия! — Джейк си наля още бърбън в чашата. — А шкиперът каза, че не можело да се направи нищо по въпроса!

Изправи се и закрачи напред-назад из малката каюта. Знаеше, че целите, които трябва да се атакуват, се спускат всекидневно отгоре и че по-нататък те се разпределят между различните ескадрили. Това беше работа на Отдела за Бойно планиране, който преценяваше как да извърши подялбата на целите в зависимост от възможностите и броя на самолетите, с които разполагаше в момента всяка ескадрила. Различните цели се завеждаха под съответен входящ номер. Така изготвеният списък се предаваше на плановиците на ескадрилите, които, след консултация с щабния офицер или командира на ескадрилата, определяха съответните екипажи. Нарядът за полетите се отпечатваше и пускаше под вратата на каютата на всеки пилот най-малко три, но за предпочитане четири часа преди първия полет за деня. След като се видеха в наряда, пилотите на А-6 и техните навигатори отиваха в Центъра за разузнавателна информация, където срещу кодовия номер получаваха снимки, карти на местността и евентуално радарни изображения на целта. Тази информация се подготвяше предварително от професионалните разузнавачи на ескадрилата, които не летяха, но бяха специалисти в набирането и подготовката на секретни материали. Като използваха всички данни, които можеха да получат, навигаторите планираха предстоящия полет, като обикновено пилотите също бяха там, за да следят подготовката. Най-често навигаторите избираха маршрути, които да избягват по-сериозните концентрации на зенитни средства на противника, набелязваха навигационни ориентири, измерваха разстоянията и изчисляваха времето за всяка отсечка от маршрута. Тяхна работа бе също така да свалят от картите всички необходими им данни, за да ги вкарат после в бордния компютър. Докато пилотите нарязваха и сгъваха по подходящ начин полетната карта, която щяха да вземат със себе си в кабината на самолета, навигаторите им, като използваха всичките си придобити умения след многобройните часове практика, нахвърляха скица на целта, както би се видяла върху екрана на радара. И понеже бомбардировачът щеше да се приближава към набелязаната цел с 500 възела, или над 800 фута в секунда, навигаторът имаше на разположение не повече от няколко секунди, за да определи точното място за атака измежду хилядите наземни обекти, които отразяваха радарната енергия и се появяваха върху екрана. Една грешка и бомбите щяха да попаднат не там, закъдето са предвидени, което щеше да означава, че полетът е бил абсолютно без резултат. Макфърсън бе истински магьосник на радара, припомни си Джейк. Беше притежавал забележителния талант да избира от обърканото изображение на обектите под тях точната сграда или ориентир, който им трябваше. „Не бомбардировката е проблемът, мислеше си Джейк, а незначителността на избираните обекти!“

— Е, поне няма да продължи така още дълго време! — намеси се в мислите му Сами.

— Какво имаш предвид?

— Още ли не си чул? Кисинджър обяви, че скоро ще има мир. Каза го снощи по новините. Войната почти свършва.

Джейк се почувства така, сякаш някой го е ударил с все сила в стомаха.

— О, по дяволите — каза Сами. — Ти и Морган летяхте, когато го предаваха. Никой ли не ти каза?

— Не — прошепна той.

— За Бога, човече, много съжалявам! Наистина съжалявам!