Полетът на Интрудър

ГЛАВА 22

Когато Джейк и Тайгър влязоха в залата за инструктаж и оставиха багажа си върху два стола до вратата, откриха, че Сами също е там и се е разположил зад бюрото на дежурния. Останалите четирима офицери в помещението не обърнаха внимание на новодошлите. Тайгър се зае с попълването на техническата документация, докато Джейк отиде при бюрото и си изтегли един стол, за да седне. Озовал се лице в лице със съквартиранта си, той запали цигара и каза:

— Здрасти, съкафезнико!

Сами изглеждаше угрижен.

— Как беше брегът, Джейк?

— Ами, празен. Нито следа от самолетоносача. Никой нямаше.

— Обади ли се на Кали?

— Тя дойде да ме види от Хонконг. Сами погледна бележките си.

— Утре в 2 следобед има някакво събрание в салона до столовата. Ще присъстват някакъв капитан и двама от шефовете от Вашингтон. Трябва да са скочили в първия попаднал им самолет веднага след бомбата на Шкипера. Пристигнаха вчера и оттогава разпитват всички — мен включително. — Той замълча и погледна приятеля си. — Лошо ни се пише, Джейк! Някой от нас здравата ще опере пешкира!

— Ами да. И този някой ще бъда аз. Какво им каза?

Гласът на Сами едва се чуваше.

— Излъгах. Казах, че никога не съм те чувал да говориш нищо, което да съдържа и най-малкия намек, че смяташ за маловажни обектите, които трябва да атакуваме и че си замислил да действаш на своя глава. Шкиперът не ми повярва, естествено, и се опита да ме накара да изплюя камъчето, но аз държах на своята версия. Не ме издънвай, моля ти се!

— Знаеш, че няма!

Сами продължи:

— Двамата с Тайгър не сте включени в наряда за полетите. Шкиперът искаше да ви види веднага, щом пристигнете. Имам нареждане да му се обадя лично, след като се приземите. В какво състояние е птичето, с което летяхте?

Джейк поклати глава.

— Има само няколко малки проблема. Нищо, което да не се оправи по време на основния преглед. — И той обясни на Сами точно какви бяха проблемите на самолета.

Сами набра номера и им предаде получената информация. После се обади в каютата на шкипера и съобщи, че Графтън и Коул са пристигнали. Послуша няколко секунди, след което каза „Да“ и затвори слушалката.

— Татенцето иска да те види, Джейк. След десет минути. Ще прати да извикат Коул веднага, след като свърши с теб.

Джейк угаси цигарата си в пепелника и се изправи. Върна се при сведения над бланките Тайгър и му каза:

— Май е дошло времето за обясненията с Татенцето. Кампарели ме вика при себе си веднага. Ти си след мен.

— Добре.

Спокойствието на Тайгър ядоса Джейк.

— Не може ли поне веднъж и ти да проявиш малко естествени човешки реакции, а?

— Направо умирам от страх — с равен глас отговори Коул. Джейк го погледна и успя някак си да се засмее.

— Опитай се да не го показваш! Никога не издавай чувствата си!

Графтън окачи летателните си принадлежности в съблекалнята и слезе по стълбите към каютата си, където хвърли на пода чантата с дрехите и си запали още една цигара. Изпуши я набързо и се отправи към стаята на Кампарели.

Почука и Каубоя му отвори вратата. Джейк остана прав, докато шкипера, седнал зад бюрото си, не му посочи тясното легло. На една кука от задната страна на вратата бе окачена пилотска униформа цвят каки. Татенцето имаше много уморен вид — явно напоследък не си доспиваше, или поне Джейк реши така.

— Искам истината или ще си търпиш последствията, Графтьн! — Очите на капитан Кампарели се впиха в Джейк. — Какво обяснение ще дадеш на постъпката си?

Джейк преглътна.

— Какво искате да знаете, сър?

— Трябва да ми кажеш какво точно направихте двамата с онзи откачен Коул! Искам да съм първият, който ще чуе това, което утре на събранието ще кажеш на оня главорез от Пентагона! Говори, момче!

— Сър, Коул и аз се опитахме да сринем със земята Народното събрание в Ханой като използвахме осем бомби Марк 82. Стана онази нощ, когато бомбардирахме електроцентралата в Бак Чанг. Очевидно не сме уцелили.

— А сега ми разправи и за останалите неразрешени цели, които вие с Коул, водени от великата си мъдрост — а тя е колкото на една мравка — сте решили да „сравните със земята“!

— Няма други, сър! Не сме правили други подобни опити. Но ми се ще все пак да бяхме успели да разрушим Народното събрание. Щяхме да се постараем повече, ако знаехме, че ни чака такова нещо! — Преувеличаваше, разбира се, не биха могли да действат по друг начин, дори и да знаеха, че стрелят по самия Хо Ши Мин.

— Какво знаеше Ландийн за това?

— Нищичко. — Въпреки че не можеше да лъже, когато ставаше въпрос за него самия, Джейк бе готов да го направи за приятелите си.

— Глупости, Графтън! — Кампарели рязко се изправи и приближи носа си на сантиметри от лицето на Джейк. — Лъжеш!

— Ние с Коул ви стигаме като жертви, командире!

— Ами Каубоя?

Джейк се изненада. Погледна към Паркър, който не издаде чувствата си дори с едно трепване. Графтън поклати глава:

— Не, сър! Твърдо не! Аз накарах Коул да се захване с тая работа с Народното събрание. Двамата включихме Стайгър. Каубоя си нямаше и понятие какво става — както и който и да било друг!

— Работа! Говориш ми за „работа“! И за какво точно се мислехте — двойка отмъстители или мафиоти? Като си помисля, само това ви остава след като приключим с вас, да не говорим, че ще сте големи късметлии, ако избегнете Ливънуърт. — Кампарели приседна на ръба на бюрото си. Помълча малко и каза:

— Защо? Защо ви беше да го правите?

Джейк изгледа покритото с бръчки лице на шкипера.

— Онази нощ вие го казахте много точно, Шкипер. Глупост. Просто исках да ги ударя така, че да ги заболи. Реших, че ако ще рискувам собствения си живот, а и този на навигатора ми, ще е по-добре поне да е имало защо.

— Е, добра работа свършихте, няма що! — Кампарели поклати глава. — Ако това не се отрази на кариерата ми ще бъде чудо — все едно куче да снесе яйце! Прекалено много от себе си съм вложил във флота, за да се разделя с него току-така!

— Съжалявам, шефе! Знам, че не оправдахме доверието ви!

Шкиперът разтърка с длан слепоочията си.

— Така си е, Джейк! — Извърна се към Паркър. — Най-добре двамата с теб, Каубой, да се наспим хубавичко тази нощ! И понеже нито Графтън, нито Новия ще летят, все някой трябва да го направи. Първият инструктаж в 22 часа. — Погледна часовника си. — Значи точно след шест часа.

Каубоя се изправи.

— Джейк — каза шкипера. — искам утре на събранието да кажеш чистата истина и нищо друго. Разправи всичко както си е било и нека оставим ония приятелчета да правят каквото си искат, надявайки се, че все някак ще го преживеем и този път!

В коридора Джейк се извини на Каубоя, който за момент обгърна раменете му с ръка и каза:

— Няма за какво да ми се извиняваш! Само дето толкова ми се ще да беше направил на пух и прах цялото им проклето Народно събрание!

Джейк отиде в стаята си и заключи вратата. Известно време обмисля възможността да си налее нещо за пиене, но реши да не го прави. Кутия топла Кола щеше да му е напълно достатъчна.

Разхвърляната каюта, бледозелените стени и звуците на кораба го караха да се чувства зле. Искаше му се Кали Макензи да е с него, при това не само за нощта или за един уикенд. Даже нямаше нейна снимка! Започна да рови из бюрото си, докато не намери бележник с листа на редове. Преди да завърши първата страница, изведнъж изпита желанието да ѝ купи годежен пръстен още през следващата си отпуска. Ако го пуснеха да слезе от кораба. После си спомни, че бе видял някакви пръстени на витрината на корабния магазин. Може би още беше отворено. С бележника в ръка, той затръшна вратата след себе си.

Седяха в празната каюткомпания до салона, в който заседаваше комисията. Джейк и Тайгър, а също и Сами, Каубоя Паркър и Ейб Стайгър. Капитан Кампарели и Заека Уилсън вече бяха влезли вътре. Всички носеха прясно колосани униформи, цвят каки. Повечето пушеха цигари; на никой не му се говореше. Морски пехотинец-ефрейтор в парадна униформа стоеше изправен до вратата.

Най-накрая вратата се отвори и един облечен в бяло лейтенант промуши главата си през процепа.

— Чакат те, Графтън.

Джейк се изправи и се обърна към вратата.

— Не губи вяра, Джейк!

Пилотът кимна и мина през вратата, която вестовоят затвори зад него.

— Каква вяра? — попита Ейб Стайгър. Сами само го изгледа.

Разкопчаната на врата риза цвят каки с дълги ръкави, в която бе облечен председателят на комисията, едва побираше огромното му туловище. На яката блестяха два сребърни орела, а на гърдите му светеха чифт златни пилотски криле. Навитите нагоре ръкави откриваха богато обрасли в черни косми ръце. Растителността над челото му бе много по-рядка.

— Мистър Графтън. — Говореше му иззад една дълга маса. — Моля, седнете. Аз съм капитан Феърлей Коупланд. Поканих ви, за да чуете показанията на доктор Кетън за резултатите от прегледа, който ви е направил наскоро. Обикновено това е строго поверителна информация. Тъй като става въпрос за служебно разследване, имам право да чуя показанията и да ги документирам без вашето съгласие. Но искам да ви попитам дали имате нещо против останалите господа тук да чуят мнението на доктора.

Джейк не бе чувал никой преди да нарича Лудия Джак Краставото Магаре с фамилното му име. Обходи с очи стаята. Командващият Шило, капитан Бома, бе облечен в обичайната си бяла униформа, въпреки че всички други офицери на кораба носеха дрехи цвят каки. До него седеше началник-щабът на групата, също капитан. По другите столове седяха командирът на авиоотряда, началникът на военновъздушните операции, капитан Кампарели, Заека Уилсън и няколко по-млади офицера, които Джейк не познаваше. Реши, че са дребни риби, дошли от Вашингтон, за да помогнат на капитан Коупланд да обезглави неверниците.

— Нямам нищо против, сър — отвърна му той.

— О’кей, докторе. Какви са заключенията ви от прегледа на лейтенант Графтън?

— Прегледах лейтенант Графтън рано сутринта на 7 декември. — Лудият Джек се консултира с бележките си. — Той е здрав бял мъж, 27-годишен, с добро зрение и отличен слух. Пулсът и кръвното му налягане са на долната граница на нормалното. Единственият му физически проблем е начален стадий на хемороиди. Както добре знаете, господа, това е професионално заболяване, задълбочавано от големите претоварвания. Като се изключи то, лейтенантът е напълно здрав.

Лудият Джек сгъна бележките си и ги постави на коленете си.

— Трябва да спомена и още нещо. Когато го преглеждах, ръцете на лейтенант Графтън трепереха. Това обикновено е характерно за възрастни или хора с нервни разстройства. В случая смятам, че треперенето може да се обясни с постоянния, сериозен стрес, на който бе подложен офицерът от известно време. Виждал съм същия проблем при военни от флота, прекарали дълги периоди на вражеска територия, където напрежението е безмилостно голямо. Треперенето е един от начините, по които тялото може да реагира на продължителната стимулация на адреналина. Като се има предвид иначе идеалното физическо състояние на лейтенант Графтън, треперещите му ръце от медицинска гледна точка не показват нищо друго, освен че той има нужда от временна почивка.

Джейк хвърли бърз поглед към ръцете си, които съвсем лекичко потрепваха.

— Нещо друго? — подкани го Коупланд.

— Не, сър.

— А психическото му състояние?

— Не съм психиатър, капитане, но бих казал, че сутринта, когато го прегледах, емоционалното му състояние бе абсолютно нормално за човек, подложен на такъв стрес. Смятам, че лейтенант Графтън не е единственият летец или военноморски офицер изобщо на този кораб, който да има подобни симптоми.

— А какво ще кажете за способността му за правилна преценка?

— Нямам необходимата квалификация, за да отговоря на този въпрос. Вие, господа, сте точно толкова подготвени да направите преценка за това, колкото съм и аз.

— Благодаря ви, докторе. Ще ви помоля да дадете писмените си показания на един от моите помощници.

Капитан Коупланд изгледа мъжете в стаята, след което нареди да бъдат повикани и чакащите отвън. Докато новодошлите се разполагаха, той си драскаше нещо по папката пред него.

— Господа, това е неофициално изследване, постановено от Главнокомандващия Тихоокеанския флот. То ще продължи съобразно с Флотския процесуален кодекс. Аз съм капитан Коупланд; през последните 48 часа разговарях с почти всички в тази стая. С някои от вас имах повече от една срещи. Ще докладвам за разкритията си на Главнокомандващия Тихоокеанския флот, който ще реши какво да предприеме по-нататък. Но бих искал да отбележа, че един от възможните варианти в случая ще бъде да се свика военен съд. — Очите му обходиха лицата на мъжете.

— Моят помощник — и той посочи към него с левия си палец, — носи в куфара си непопълнени бланки за временно преназначение, които вече са подписани от шефа на „Личен състав“ на Флота. От мен се иска само да впиша имената. Става въпрос за места като Адак, Аляска, Диего Гарсия в Индийския океан, Зоната на Панамския канал и някои други подобни китни градинки. Ако някой от тук присъстващите не ми сътрудничи както подобава при това разследване, още този следобед ще напусне кораба, за да отиде да гние в някой от изброените курорти, докато изчаква военния съд или хода на приемането на оставката му. Мога да ви кажа със сигурност, че подобни работи траят от три до четири години. Надявам се, че ме разбирате правилно!

Той си пое въздух.

— Предполагам, че всички искате да си поговорим, така че ще пропусна обичайните дрънканици за правото ви на адвокат или пълно мълчание до назначаването на такъв. Смятайте, че вече сте се заклели. За Бога, всеки един от вас ще каже истината, пълната истина и единствено истината. Ясно ли е?

Гробно мълчание. Коупланд попита:

— Ясно ли е, мистър Графтън?

— Напълно, сър.

— Готов ли сте да отговаряте на въпросите ми?

— Да, сър.

— Атакували ли сте някога неразрешена цел?

Джейк отвърна:

— Да, сър, атакувал съм.

— Кога и къде стана това?

— Преди около седмица лейтенант Коул и аз бомбардирахме набелязаната цел, запазихме осем бомби и атакувахме с тях сградата на Народното събрание в Ханой. Това е.

— Само веднаж?

— Да, сър. Само този път.

— Напълно ли сте сигурен в това? — Устните на Коупланд се свиха в едно О, след което се отпуснаха.

— Да, сър.

— Лейтенант, искрено се надявам, че си давате сметка, че сега е времето да си кажете всичко. Насадили сте се в страхотна каша и ако не успеете да се измъкнете от нея чист, всеки капитан от Американските Военновъздушни сили ще дава мило и драго да бъде председател на съдебния процес срещу вас. Когато събранието ни приключи, не бива да има никакви изненади, никакви разкрития, които се появяват изведнъж, понеже е имало нещо, за което сте забравили да ни кажете. — Той се наведе напред и удари с юмрук по масата. — Искам цялата история — тук и сега — без каквито и да било увъртания и недомлъвки!

Висшите офицери от другата маса седяха с изправени гърбове.

— Разказах ви всичко, както си беше, сър. Направихме го само веднаж.

— Така ли е, мистър Коул?

— Той вече ви каза, че се случи само един път. — отвърна Коул.

Коупланд завря пръста си в лицето на Тайгър.

— Мистър Коул, още един такъв отговор и ще станете военно аташе в Непал! Сега ще ви питам още веднаж. Верни ли са показанията на лейтенант Графтън?

— Да, сър, верни са.

— Двамата с него сте бомбардирали само ЕДНА непозволена цел?

— Тъй вярно, сър.

Капитанът измести вниманието си върху Джейк.

— Докладвахте ли за този удар на разузнавателния отдел?

— Не, сър.

— Съобщихте ли за него в доклада след провеждането на акцията?

— Не, сър.

— Казахте ли на някого, че възнамерявате да бомбардирате непозволена цел?

— На мистър Стайгър, сър.

— И никой друг си нямаше и понятие с какви дивотии сте се захванали?

— Знаехме само аз, Коул и Стайгър.

— А Вие, Коул, споделяли ли сте с някой великото си приключение?

— Не, сър. Не съм. По природа съм доста приказлив, но в случая успях някак да си сдържа устата затворена. — Това изявление накара Коупланд да го изгледа сурово; Каубоя Паркър получи пристъп на кашлица, а Кампарели целият почервеня. Джейк Графтън прехапа устни и погледна безизразното лице на Сами. Най-накрая Коупланд подложи Коул на щателен оглед, сякаш предизвиквайки го с погледа си да продължи да се заяжда с него. Невъзмутимият Коул обаче не каза нищо повече.

Коупланд отпи вода от една чаша, след което насочи вниманието си към папката с документите пред него и започна да си записва нещо.

Като повечето следователи, и той отдавна бе научил, че понякога мълчанието може да бъде мощно оръжие. Джейк усещаше постепенната ескалация на напрежението в стаята. Сигурно Коупланд и преди бе използвал същата тактика при разпити на крадци, наркотрафиканти, злоупотребители, фалшиви свидетели — а и професионално обречени нещастници като него.

Накрая Коупланд наруши мълчанието и попита Графтън:

— И точно как подбрахте и координирахте този свободолюбив удар?

Пилотът си даваше сметка, че ледът под краката му е много тънък и може да се пропука всеки момент.

— Използвахме карти и снимки, които взехме от Разузнавателния отдел.

— Имате предвид строго поверителни въздушни разузнавателни снимки?

— Да, сър.

— И сте ги изнесли от Разузнавателния отдел, нарушавайки по този начин правилника за сигурността?

— Да, сър. — Пилотите често го правеха по време на дневни полети, за да могат да открият целта по-лесно, но сега не беше време да изтъква този факт и да дразни лъва още повече.

— Мистър Стайгър ли ви помогна?

— Да, сър. Нуждаехме се от неговата помощ. Всъщност, искахме да бомбардираме Главния щаб на комунистическата партия в Ханой, но не успяхме да засечем местоположението му.

— Вярно ли е това, мистър Стайгър?

Очите на Ейб изглеждаха по-изпъкнали от обикновено зад дебелите стъкла на очилата.

— Не чух отговора ви, мистър Стайгър!

— Аз помогнах на Графтън и Коул да планират нападението си над Ханой.

— Благодаря ви, мистър Стайгър. Както разбрах, историята излязла наяве, когато капитан Кампарели проверил бойните карти и разузнавателните доклади и открил, за своя голяма изненада, че в тях няма и помен от ракетните площадки, откъдето са обстрелвали Графтън. След като сте помогнали за осъществяването на атаката, защо не сте фалшифицирали и докладите?

Ейб премигна зад очилата си.

— Не можех да го направя. Знаех къде се намират ракетните бази, откъдето са обстрелвали Графтън. Те бяха включени в компютъра като вече известни ни обекти. Не можех да включа в системата фалшиви противникови бази.

— Казахте ли на Графтън, че няма да фалшифицирате данните?

— Не, сър. Не го обсъждахме изобщо. Нямаше нужда да го правя. Лейтенант Графтън е дяволски добър боец, въпреки че в случая постъпи грешно. Знаех, че той по-скоро би рискувал да го заловят, отколкото би докладвал погрешни данни.

— Каква би била опасността от включването на несъществуващи противникови ракетни площадки в компютъра?

— Навигаторите планират полетите така, че да избегнат най-опасните вражески противовъздушни бази. Не бих рискувал да оставя някой да прелети близо до истинска противникова артилерия, за да избегне въображаема такава.

Коупланд изръмжа.

— Поне веднъж в цялата тая лудост сте проявили зачатъци на здрав разум! — Той прехвърли няколко листа. Сред абсолютната тишина в стаята шумоленето на хартията прозвуча в ушите на Джейк като картечен откос.

— Е, мистър Графтън, имате на разположение една безкрайно внимателна и търпелива публика. Може би сега е моментът да ѝ обясните защо решихте, че един самолет е в състояние да сложи край на войната?

— Това въпрос ли е, сър?

— Ъхъ — Коупланд се взираше в отсрещната стена.

— Тогава идеята ми изглеждаше добра.

Коупланд спря очите си върху пилота.

— Хайде, хайде, мистър Графтън! Седим тук с притаен дъх в нетърпеливо очакване да ни обясните, защо един привидно нормален пилот и навигаторът му изведнъж откачат дотолкова, че да се навият да нарушат всичките скапани правила за обстрел, наложени от Военновъздушните Сили? Да не споменаваме и няколкото нарушения на сигурността, както и фалшифицирането на доклади! Айде, бе! Я осветлете малко тая мистерия!

Джейк си пое дълбоко въздух.

— Ще говоря само от свое име. Писна ми нощ след нощ да рискувам живота си, както и тоя на моя навигатор, а и един скъп самолет, бомбардирайки абсолютно безсмислени цели — „вероятно струпване на камиони“, „предполагаеми военни лагери“, работилници, които са били обстрелвани поне още десет пъти преди това, „ключови кръстовища“ — схващате за какво говоря. — Той си пое въздух още веднъж. — Не знам кой избира целите, но съм готов да заложа годишната си заплата, че синковците никога не са прелитали през зенитен огън, рискувайки безценните си задници, за да бомбардират зададените обекти.

Джейк огледа лицата на останалите в залата.

— Моят първи навигатор, Морган Макфърсън, както и още 50 000 други американци, са мъртви. Не всички са загинали по време на бой. Някои умряха на палубата за излитане, докато изстрелваха самолети. Но всички те участваха в едно общо дело. И за какво загинаха всъщност? Знае ли някой? Аз не знам — но едно нещо знам със сигурност — Макфърсън не умря при атака на наистина важна цел. Загина, обстрелвайки някакви дървета! Ще ми се, когато го застигна онзи куршум двамата да бяхме насочили бомбите си към нещо от съществено значение за изхода на войната!

Той се наведе напред.

— Предполагам, че „нормалният“ пилот, за когото говорите, просто в един момент се запита дали могат да бъдат считани за „нормални“ висши офицери и политици, които смятат, че война се печели като накараш биещия се да си върже едната ръка зад гърба. Онази нощ капитан Кампарели ми обясни, че единствената защита, с която разполага Америка срещу врагове, много по-силни от шепа мижави комунистчета в Ханой, били въоръжените сили и че САЩ изисквали пълно подчинение от войската си. Но Америка се нуждае и от отделните бойци! При все това водачите на тази армия не подбират цели, които да си струват риска. Всеки ден даваме все нови и нови безсмислени жертви. Трябва или да прекратим тая война или да започнем да я водим като хората! Ако се размотаваме още малко, скоро Америка няма да разполага с войска или флот, които да я защитават — няма да ни останат способни мъже, подлежащи на мобилизация, нито пък ще можем да убедим Конгреса, че трябва да ни отпуска пари за оръжия, за да се бием с тях.

Така че, капитане, можете да предадете на онези адмирали във Вашингтон, че Лейтенант Безименен е напълно готов да изпълнява заповедите им — и той кимна към Кампарели. — Но се надявам все пак, че господата с многото звезди ще си спомнят, че работата на морския офицер е да създава проблеми на врага, а не да разбърква коктейли. Или няма да разполагат с флот, достоен да носи това име!

Джейк понижи глас.

— Капитане, вие ми зададохте този въпрос. Мнението ми си е само мое. Говоря единствено от свое име. Не се подчиних на заповедите и сега съжалявам за това. Нищо от казаното от мен не извинява поведението ми. Готов съм да приема всякакво наказание, което Военноморския Флот сметне за необходимо да ми наложи.

— Има ли още нещо, което искате да кажете? — попита Коупланд.

Джейк се замисли за миг.

— Не, сър.

— Добре, лейтенант. Свободен сте.

Когато Сами влезе, Джейк седеше на койката си.

— Нас, дребните риби, ни изгониха да си вървим малко след като ти излезе — каза му Сами и се тръшна на стола пред бюрото си. — Знаеш ли, никога преди не ме е било толкова страх, колкото по време на това разследване.

— Да — съгласи се Графтьн, — и мен! Човече, аз наистина здравата я оплесках! Но поне си казах НА ГЛАС всичко, което ми се щеше да изрека от много време насам. Сега единственото, което ми остава, е да се призная за виновен пред Военния съд. — Той бръкна в джоба си. — Виж това! — И извади пръстена.

Сами го изгледа така, сякаш за първи път през живота си виждаше годежен пръстен.

— Какво е това? Да не е скапан годежен пръстен? В такъв момент ти купуваш някакъв скапан годежен пръстен?

— Ами да — отвърна Графтън. — Най-после си дадох сметка кои са наистина важните неща в тоя живот. Какво ще кажеш?

С невярващи очи Сами изгледа първо пръстена, после съквартиранта си и отново пръстена.

— От корабния магазин ли го купи?

— Да — щастливо се усмихна Джейк.

— Ти си откачил бе, човек! Те се канят да го обесят на главната мачта, а той тръгнал да купува скъпоценни камъни от корабния магазин! Направо не е за вярване! — Сами сложи ръка на челото си. — Колко плати?

— 300 долара.

— Ами, изглежда ми истински, но пък аз хал хабер си нямам от диамантени пръстени. Но и не искам да имам!

— Още не съм я питал, но мисля, че ще каже „да“. Ще ѝ направя предложението при следващата ни среща. — Джейк огледа пръстена на светло.

Сами наблюдаваше приятеля си отстрани. Запали си цигара и бавно я изпуши. Накрая каза:

— Я дай да го видя този пръстен още веднъж! Тъкмо го хвалеше, когато на вратата се почука. Влезе Кампарели.

— Я излез за малко, Сами! Искам да разговарям с Джейк насаме. — Татенцето се бе изправил в долния край на койките. Пое си дълбоко въздух. — Може би няма да има Военен съд, но това още не е напълно сигурно. — Той разгледа каютата. — Да ви се намира малко алкохол в тоя бардак?

Джейк извади от сейфа на бюрото бутилка и като наля няколко пръста от течността в нея в една чаша, я подаде на Кампарели.

— И ти си сипи! Голям късмет имаш, копеле такова!

— Какво стана? Мислех, че влаченето ми под кила на кораба ще бъде сметнато за прекалено малко наказание за постъпката ми.

Кампарели отпи една глътка.

— Трябва му лед. Изглежда, че — обясни той, — обясненията за мотивите ти са попаднали право в целта. В Белия дом считат, че не сме достатъчно агресивни. След около 24 часа президентът на САЩ ще обяви всеобща въздушна атака срещу Северен Виетнам. Никсън е дал разрешението си за използването на В-52 срещу целите на Север. Ще включим всичките си въздушни оръжия, с изключение на ядрените, за да направим на пух и прах цял Северен Виетнам. Без граждански цели, естествено, но ще атакуваме всички военни обекти, които имат някаква стойност. — Той поклати глава. — Висшите сили са решили, че ще изглеждаме като пълни кретени, ако изправим пред Военния съд един 27-годишен пилот, чиято грешка е, че е направил това, което лично президентът на Съединените Щати ни е наредил да извършим.

Джейк поклати глава. Значи Коупланд бе записвал имена и бе карал всички около себе си да се подмокрят от страх, просто за да е сигурен, че „ереста“ ще бъде изкоренена из основи. Морското чудовище бе почувствало бодването, беше се тръшкало и бесняло от яд, но го бе пощадило.

Кампарели продължи:

— Ти осъзнаваш грешката си. Огромна грешка беше! Единствената причина, поради която този път ти се размина, е че в момента войската си има големи проблеми с общественото мнение в Щатите — в сравнение с тях всичко, което някога е излизало в пресата за мафията изглежда просто като невинна приказка. Левицата ни смята за престъпници, десницата — за страхливци. Няма смисъл да раздухваме огъня още повече, като организираме и публичен военен съд. — Кампарели се размърда неловко на стола си — очевидно търсеше подходящите думи. — Войната е нашата професия. На мен лично вече ми се повръща от военни теоретици и анализатори, които не биха могли да се измъкнат невредими и от публичен дом!

— Може ли да цитирам думите ви, сър? — нервно се засмя Джейк.

— Мама му стара, естествено, че не! — Татенцето отпи още една глътка. — Ние сме професионални военни. От Началник-щаба на Флота надолу, всички правим това, което ни се нареди. Не може да бъде по друг начин — пък и не бих го искал! Но наш дълг ли е да не се подчиним при определени обстоятелства? Може би. Но къде? И кога? Ти, Графтън, не можеш сам да решаваш това!

— Разбирам.

— Можеш, обаче, да летиш! Каубоя ще ви включи двамата с Коул в полетите за тази вечер. Можеш да вземеш танкера, който беше определен за мен. А аз ще прекарам една спокойна нощ в леглото си най-после! — Той повиши глас. — Ландийн, вече можеш да влезеш!

Леко смутен, Сами влезе в каютата. Кампарели заговори:

— Графтън ще лети тази вечер.

Сами кимна. Шкиперът му направи знак да седне. Подаде му една чаша от мивката и му наля малко уиски, след което отбеляза разговорливо: — Снощи някой се е изсрал на фоксела.

— Не бях аз, шкипер! — побърза да го увери Сами. Франк Кампарели отпи от чашата си.

— И аз така реших. Ако мислех, че може да си ти, Сам, в този момент щеше да си на път за Щатите, закичен с отрязаните си тестиси на якичката. Но мисля, че следващият път, когато акостираме, няма да бъде лошо да останеш на кораба да правиш компания на Джейк. Я по-добре да са следващите два пъти!

— Но не съм го направил аз! — протестира Сами и щедро доля питие в чашата на шкипера.

— Не си ти, но идеята е твоя. Значи и ти си в кюпа. Ако някой те пита защо си наказан, можеш да му кажеш, че е станало, понеже съм намерил алкохол в стаята ви. От теб се очаква да си военноморски офицер, Сам, а не някой смахнат корабен плъх! — Той отпи още една глътка. — Много е добро!

Седяха в мълчание. След малко Кампарели видя пръстена в ръцете на Джейк и се пресегна към него. Повдигна диаманта към светлината и го завъртя бавно така, че камъкът да заискри. Накрая му го върна, без да каже нищо.

Татенцето свърши уискито и цигарата си едновременно. Угаси фаса си и изплакна чашата в умивалника. Спря за миг при вратата, преди да я отвори.

— Внимавай, Джейк! На момичето ще му трябваш цял! Вратата се затвори зад гърба му с леко прищракване.