Полетът на Интрудър

ГЛАВА 24

Майор Франк Алън седеше в кабината на един А-1 Скайрейдър, в небето над Лаос. РП-то на борда на летящия команден пункт, заедно с въздушните диспечери от предната линия усърдно търсеха цел, достойна за оръжията на Алън. Той и намиращият се на хиляда фута под него воден кръжаха вече почти цял час, когато РП-то ги информира за един свален самолет. А-6 Интрудър, с борден номер Дявол 500. След като потвърди сведенията, Алън провери горивото си и отбеляза времето на коленния си планшет.

— Номад 17, ще ви насочим към тях, за да се опитате да установите радиовръзка — каза диспечерът.

— Разбрано, Номад 17.

Диспечерът подаде данните за района, където вероятно бе паднал самолетът и Алън се наведе към картата си. Когато самолетът, който продължаваше да кръжи, подходи необходимия курс, Алън изправи наклона и нагласи газта и горивната смес. Големият бутален двигател на А-1 веднага откликна на корекциите и стрелката на скоростомера се установи на 140 възела. Воденият го последва по петите. Алън определи мястото на падналия самолет и измери разстоянието — щеше да му отнеме към един час. Оправи посоката, включи второто радио на аварийната честота и като увеличи звука и намали смущенията, предаде:

— Дявол 500, Дявол 500, тук Номад 17.

Тишина. След като опита безуспешно още няколко пъти, накрая той се отказа да ги търси. Звездите осветяваха върховете на облаците, намиращи се на няколко хиляди фута под него. Той си помисли за двамата американски летци, които се бореха за своето оцеляване там долу, на земята. Надяваше се единият да не е стария му приятел от Тексаския Университет — Каубой Паркър.

Партизаните на Патет Лао често просто убиваха пленниците си, вместо да си правят труда да ги транспортират до военнопленническия лагер и да ги хранят. Но ако тези двамата ги заловяха войниците от Виетнамската армия, които охраняваха Пътя на Хо Ши Мин, може би щяха да ги откарат в Ханой, за да ги затворят заедно с останалите пленници. А може и просто да ги вържат за някое дърво и да ги одерат живи. Като се опитваше да прецени каква бе вероятността да намери летците в джунглата отдолу, Алън провери приборите и се вслуша в звука на двигателя си, както бе правил при повече от двеста подобни полета преди.

Двигателят звучеше добре. Скоро мислите му се върнаха към датата на ротация, която настъпваше след три седмици. Дали да се върне в Щатите или да остане за още един период? Все още не беше решил. Напоследък често мислеше по този въпрос по най-различно време.

Облаците щяха да му създадат проблем на сутринта, когато дойдеше време да измъкнат двамата летци от джунглата. Де да можеха да се разкъсат или поне да изтънеят дотолкова, че да позволят на самолетите и въртолетите да си вършат работата!

Усили звука на второто радио и продължи да лети напред.

Джейк Графтън бе сам в една голяма стая, чиито стени се губеха в мъгла. На голия под зееха два отворени дървени ковчега. Той се приближи към тях с кънтящи стъпки и погледна вътре. В единия ковчег лежеше Тайгър Коул, но другият бе празен. Вместо с червена коприна и сатен, отвътре ковчегът бе покрит с пръст и прогнили листа. Той се извърна с отвращение и видя към него да се приближават множество хора, пристъпващи напред рамо до рамо. Костюмирани бизнесмени, дългокоси студенти, дребни жълти мъже в черни пижами — всички заплашително настъпваха срещу него. Някакви ръце го повдигнаха нагоре и той започна да пада по спирала надолу в черната бездна.

Събуди го плющящият по лицето му дъжд. Нямаше престава къде се намира и не можеше да се помръдне от мястото си. Гадеше му се. Затвори уста и се опита да диша, но носът му бе запушен. Даде си сметка, че главата му се намира ПОД краката! Стори му се, че измина цяла вечност, докато вися така в тъмнината и се опитваше да събере сили.

Размаха ръце край себе си. Дясната му ръка докосна нещо. Нещо меко, но плътно. Пръст и листа. Откри, че виси само на около един фут от земята и паниката го напусна. Стисна зъби, за да не извика от болката в гърдите си и се опита да намери в тъмнината катарамите на раменните колани. Трябваше да бъдат върху гърдите му, точно под ключицата, но този път не бяха на мястото си. Не можа да ги открие и, вбесен и задавен от страх и болка, той изхлузи ръкавиците си и обезумял започна да се опипва навсякъде, с надежда да открие познатите метални катарами. Отчаянието породи паника и той престана да се върти малко преди тя да го победи напълно.

Може би закопчалките се бяха изместили, когато се бе завъртял в сбруята. Бавно провери предположението си. Намери лявата катарама над рамото си и внимателно я отвори, като така освободи главата и лявото си рамо. Сега, когато вече знаеше къде да търси, лесно намери и дясната, откопча я и тялото му се свлече надолу, докато почти се просна на земята. Краката му, обаче, все още бяха оплетени някъде над главата.

Трябваше му фенерчето. Наложи си да се съсредоточи, за да си припомни къде го бе сложил, след което методично започна да го търси. Лъчът проряза тъмнината. Необходими му бяха няколко секунди, за да фокусира, после откри, че краката му бяха оплетени във въжетата, които продължаваха нагоре в клоните на дърветата.

Нещо мокро изпълваше устата му. Кръв? Опипа лицето си с ръка, след това насочи фенера към дланта си. Тя бе яркочервена. Махна забилите се в лицето му парчета счупен плексиглас от визьора на шлема. Докосна носа си и в миг го проряза остра болка. Явно бе счупен.

Мина цяла минута, преди да събере сили да продължи отново. Извади от джоба на жилетката си ножа за разрязване на парашутните въжета и се зае да освободи краката си. Не беше лесно — въжетата се състояха от много найлонови нишки. Спря за миг да си почине и завъртя фенера около себе си. Отвсякъде го заобикаляше единствено тъмен шубрак.

Като псуваше наум, той поднови опитите си да пререже омотаните бели нишки, които го хващаха като муха в мрежата на паяк. Болката в гърдите отляво ограничаваше движенията му. Устата му отново се изпълни с кръв и той я изплю. Целият бе мокър от смесицата от дъжд, пот, повръщано и кръв. Най-накрая десният му крак бе свободен. Тялото му отново се приплъзна надолу и сега вече той лежеше на земята, като единият му крак все още бе омотан във въжетата.

Близостта на свободата му вля нови сили и той усърдно продължи да реже останалите нишки с ножа. Най-после и левият му крак се освободи. Преряза го силна болка.

Изстена — първият звук, откакто беше дошъл в съзнание. Когато болката поотслабна, той с мъка седна и внимателно огледа левия си крак на светлината на фенера. Летателният му костюм бе разкъсан на коляното, което не бе защитено от противопретоварващия костюм, който се навличаше над другия.

Коляното, както и краищата на разкъсания плат, бяха покрити с кръв. Ставата бе подута, но поне още можеше да я свива.

Почисти калта и листата от врата си и си свали шлема. Визьорът се бе натрошил. Прокара пръсти през косата си, която бе лепкава и твърда.

Радиостанциите! Той бръкна в предния джоб на спасителната си жилетка и измъкна едната от двете, които носеше със себе си. Изглеждаше напълно здрава. Включи я на режим авариен маяк, което би позволило на тези, които го търсят да се насочат към него. Изчака малко така и включи радиото на предаване/приемане, като нагласи силата на звука.

— Тайгър, тук е Джейк. — Никакъв отговор. Продължи да опитва през интервал от една минута, докато най-накрая навигаторът му се обади.

— Ей, Джейк! — Въпреки че едва го чуваше, гласът на Тайгър изпълни пилота с огромна радост.

— Къде си?

— Откъде, по дяволите, да знам?

— Аз съм добре. А ти?

Гласът, който му отговори, звучеше уморено и слабо.

— Не съвсем. Не мога да се освободя от парашута си. По дяволите!

— Аз успях. Ще те намери. Дръж се, докато дойда при теб!

— На никъде не съм тръгнал!

Джейк намали звука на предавателя и завъртя фенерчето около себе си — отвсякъде го заобикаляха само дървета и храсти. Докато все още седеше, той намери една от бутилките с вода и я изпи цялата, като само веднъж спря, за да си поеме въздух. Водата бе топла, но поне отми соления сладникав вкус в устата му. Пиеше му се още, но беше по-добре да запази втората бутилка за по-късно, когато щеше да е още по-жаден. Завинти капачето на празната бутилка и я мушна обратно в жилетката си.

— Дявол 500, Дявол 500, чувате ли ме?

Сърцето на Джейк подскочи и той с треперещи ръце настрои радиото.

— Дявол 500 Алфа ви чува отлично!

— Дявол, тук Номад 17. Включи си маяка за тридесет секунди!

— Разбрано.

Джейк включи радиото на съответния режим и го обърна така, че антената му да сочи право нагоре. Така пилотът на Номада щеше да го засече с помощта на своя радиокомпас38. След 30 секунди Джейк отново превключи радиото си на приемане/предаване.

— Номад, тук Дявол 500 Алфа, засякохте ли ме? Да. Засякохме те. Идентифицирайте!

— Джейкъб Лий Графтън, лейтенант, 735994.

— Разбрано. Чакай.

Джейк седна и се остави да го обземе въодушевлението, породено от надеждата за скорошно спасение. Вече ни намериха! Ще ни спасят!

— Дявол, тук Номад. Заедно ли сте двамата? Ранени ли сте?

— Не сме заедно. Пилотът има дребни наранявания. Тайгър, ти как си?

Настъпилата тишина бе прекъсната накрая от техния спасител.

— Разбрано — не сте заедно и пилотът е леко ранен.

— Навигаторът ми не може да се освободи от въжетата на парашута си — обясни Джейк.

— Добре, Дявол Алфа. Не се предавайте! Ще се свържа пак с вас след няколко минути. Чакайте.

Въодушевлението бе заменено от разочарование. Сгушен в тъмнината, Джейк си припомни полета и отчете всяка направена грешка. Не трябваше да атакуват целта втори път. Трябваше да натисне бутона за аварийно изхвърляне и да се спасява към морето. Сега двамата с Тайгър можеха да си седят в спасителните лодки и да чакат да дойде Ангела. Да де, ама наоколо, в тъмната вода, щяха да обикалят акули...

— Дявол Алфа, тук е Номад. Включи си маяка за още тридесет секунди.

Джейк го направи.

— О’кей, Дявол — каза му пилотът на Номада. — Имаме горе-долу добра представа къде сте. Ще дойдем да ви вземем веднага, щом се развидели. Междувременно си намерете някоя дупка и се сврете в нея, момчета. Имате ли часовник?

Джейк погледна китката си. Луминесцентните стрелки на часовника му светеха в тъмнината. — Да, сега е 20.57.

— О’кей. Някой ще се свърже с вас в 10 и на всеки кръгъл час след това. Разбра ли?

Джейк потвърди и разговорът приключи. Той сложи предавателя до себе си и се опита да мисли. Първо трябваше да намери Коул и да го освободи от парашута. Но как щеше да го открие в тази джунгла?

Когато катапултираха курсът беше 250 градуса. Колко време бе минало между двете катапултирания? Спомняше си съвсем точно каква скорост отчиташе в онзи момент скоростомерът — 245 възела. Беше скочил може би секунда или две след навигатора си. Опита се да сметне какво се получава, когато обърнеше скоростта във фута за секунда, но се отказа и реши, че едва ли бе повече от хиляда фута. Колкото дължината на палубата за излитане на Шило, а може би дори по-малко. Коул се намираше някъде на около 1000 фута от мястото, където седеше той.

Извади компаса си, разви парашутното въже, с което го бе обвил преди много време и го провеси на врата си.

Преди да тръгне, Джейк отново огледа цялото си тяло. По коляното и гърдите му имаше кръв, но тя бе започнала да се съсирва. В спасителната си жилетка имаше и руло бинт, който той уви около коляното си, върху летателния и противопретоварващия костюм. За раната на гърдите си за момента не можеше да направи нищо, но пък и тя все още не го болеше много.

Джейк взе фенерчето и радиото и като използва за опора ствола на едно дърво, се изправи на крака. Беше сгрешил. Болката в гърдите бе ужасна. Прехвърли част от тежестта си върху ранения крак и той поддаде. Трябваше да направи всичко от начало. Адреналинът му вече падаше. Лицето му пулсираше, а гърдите и коляното го боляха страхотно. Ударите, които бе получил, докато бе падал сред клоните на дърветата го караха да изпитва болка във всичките си мускули. Все пак откри, че ако свива ранения си крак, може да куцука някак си. Погледна компаса и тръгна.

След няколко болезнени крачки Джейк спря. Ами ако минеше покрай Коул, без да го види в тъмнината?

— Тайгър? — прошепна Джейк в предавателя. Беше му хрумнало, че може и да не са сами в тази джунгла.

Един мек глас му отговори:

— Да?

— Кажи ми, ако ме чуеш, че идвам. Ще ти помогна да се измъкнеш от тази каша.

— Да. — Не каза нищо повече. Джейк напразно притисна предавателя към ухото си, за да чуе още нещо. Тази едничка дума достатъчно добре показваше състоянието на навигатора му. Джейк остави радиото на „приемане“, прибра го в джоба си и дръпна ципа. Хвърли още един поглед на компаса и продължи да се движи.

Ходът му беше бавен и мъчителен. Препъваше се в разни корени и лиани. Клоните на дърветата шибаха лицето му. Постоянно падаше, но всеки път успяваше да се накара да стане и да продължи. След време погледна часовника си. Бяха минали само 15 минути! Какво разстояние бе преминал? 200 ярда? Знаеше, че ловците и туристите често губеха представата си за разстояние. Болката в гърдите бе направо непоносима — сигурно няколко от ребрата му бяха счупени. Завъртя фенера около себе си и видя, че отвсякъде е заобиколен от мокра, буйна растителност.

Откри, че междувременно бяха минали още 15 минути и отново проговори в предавателя:

— Тайгър?

Никакъв отговор. Изчака почти една минута и опита пак. Притискаше малкия говорител към ухото си.

— Да — отвърна му немощен шепот.

— Чу ли нещо? Имам чувството, че направо вършея наоколо.

— Не.

Защо, когато го бе попитал дали е ранен, Коул не му отговори нищо?

— Много зле ли си ранен? — Джейк изчака. Може би Тайгър не бе чул въпроса. Но това не можеше да е бъде! Тогава защо не му отговаряше?

— Мисля, че ми е счупен гръбнака.

Франк Алън удари с юмрук по бедрото си. Счупен гръбнак! Толкова лошо ранен човек не би могъл да избегне врага или да се закачи за спасителното въже, което щяха да му спуснат. Щеше да се наложи въртолетът да спусне някой от екипажа, може би дори и двама, за да го сложат на носилка. А това означаваше да рискуват живота на всички, докато въртолетът висеше над джунглата.

Алън обсъди с летящия команден пункт проблема с тежко ранения летец, като за целта използва основния си радиопредавател, настроен на специалната кодирана честота. От там му дадоха имената на свалените пилоти. Прякорът „Тайгър“ му звучеше познато и сега вече Алън се сети кои са двамата мъже и свърза имената с лицата. Колко време мина, откакто бе ходил на Шило? Три или четири седмици? След още няколко разменени реплики командният пункт нареди на Алън и водения му да се върнат в Након Фаном, тяхната база, Алън бе определен да води спасителната акция. Позивната му щеше да бъде Сенди Едно.

Франк Алън имаше да свърши много неща, преди да изгрее слънцето. Нахвърли набързо няколко бележки върху коленния си планшет. Щеше да има нужда поне от два хеликоптера „Джоли Грийн“ за провеждане на операцията. Те щяха да изтеглят двамата мъже от джунглата. Но Алън и неговите Скайрейдъри първо трябваше да открият свалените летци и да направят всичко, което бе необходимо, за да подготвят и обезопасят района за хеликоптерите. Ако се наложеше, реактивни самолети от цяла югоизточна Азия щяха да бъдат използвани, за да помогнат при евентуална атака на врага.

Прегледа картите още веднаж и пак провери пеленгите, които бе засякъл с помощта на радиокомпаса, както и данните за местоположението от ТАКАН-а на Након Фаном. Двата пеленга се пресичаха на място, намиращо се само на 4 мили от последната известна позиция на Дявол 500, както ги бе информирал летящият команден пункт. Но като отчете съответните разстояния и чувствителността на уредите, той реши, че припокриването на данните е просто съвпадение. Двамата летци можеха да се намират където и да е в радиус от 10 мили от двете засечени точки. Обгради с кръг съответните места и внимателно разучи картата на червената светлина от фенерчето си. В кръга с радиус от 10 мили попадаха високи 5800 фута планински върхове и селата Сам Нуа и Ван На Йунг. Надяваше се, че летците не са се приближили към селата, защото ако селяните бяха чули катастрофата, щяха да се въоръжат и да бъдат готови с първите лъчи на слънцето да започнат да преглеждат района храст по храст, в търсене на парашути.

На картата бе отбелязан път, който минаваше през Сам Нуа и водеше на запад, към горния край на Меконг и Долината на Гърнетата. Едно от северните разклонения на пътя на Хо се виеше през долина, която, както Франк Алън предполагаше, щеше да е покрита с гъста растителност, обградена с карстови варовикови скали. Щом имаше път, щеше да има и хора. Хора, камиони и пушки. Той написа думата „напалм“ и дебело я подчерта.

Джейк отговори на повикването в 23.00 часа, но Тайгър мълчеше. Въпреки че от въздушния команден пункт се бяха опитали да окуражат Джейк, преди да прекратят радиовръзката, Графтън продължаваше да се чувства самотен в отчаянието си. Не само че прекрасно си даваше сметка за опасността, която ги грозеше двамата с Коул, но и усилията през последния час го бяха изтощили напълно.

Желанието да пие и да изпуши една цигара го накара да се размърда. Реши, че водата може да почака, но неистово му се пушеше. Обърса мръсните си ръце в панталоните и затърси цигари из джобовете си. Наполовина пълният пакет в джоба на ръкава му бе мокър и смачкан. Хвърли го на земята, но после се сети, че по-късно ще изсъхне и го прибра отново. В долния ляв джоб на противопретоварващия костюм намери неотварян пакет цигари и запалка. С треперещи ръце разкъса целофана.

Беше прекрасно да вдиша дима, но когато трябваше да го издиша, остри болки пронизаха носа му. Издиша дима през устата, след което жадно всмука цигарата отново.

Димът! Ами ако жълтите го подушеха? Едва не угаси цигарата, но после реши, че страховете му са силно преувеличени. Все пак извади револвера си и го хвана така, че пръстът му да е на спусъка, а цевта да сочи напред в пълната тъмнина, която отвсякъде го заобикаляше. Единствената светлинка в мрака бе горящия край на цигарата му.

Тежестта и формата на оръжието му помогнаха да се успокои. Хладната стомана на барабана, плавната извивка на прицела, грубата дървена дръжка, назъбеното петле — всичко това му вдъхваше чувство за сила и сигурност. Но на фона на автоматите, с които би могъл да го нападне някой виетнамски взвод, пистолетът му би изглеждал като детска играчка. Въпреки това той се чувстваше много по-добре, стиснал револвера в ръка.

Спомни си за пръстена, който бе купил за Кали. Потупа левия джоб на ръкава си и усети, че е там — тъничък и твърд на пипане. Извади го и се увери, че камъкът е все още в обкова си. После върна пръстена обратно в джоба и дръпна докрай ципа.

Пушеше, стискаше револвера си и се вслушваше в нощната джунгла. Опита се да мисли. Трябваше да открие Тайгър и да му помогне, колкото можеше. На сутринта, когато пристигнеха Сендите, щеше да ги насочи към себе си. След като Сендите засечаха точно местоположението им, щяха да дойдат хеликоптерите Джоли Грийн и да ги измъкнат от този ад. Тайгър щеше да бъде издърпан пръв — с носилка. Джейк щеше да изчака на земята. После екипажът на хеликоптера щеше да му спусне яркооранжевата специално пригодена за преминаване през гъста растителност кука. Добре, това е, което трябваше да стане. Сега да видим как точно щеше да се осъществи на дело!

С помощта на фенерчето се огледа наоколо за пръчка, на която да може да се опира при ходене. Откри нещо подходящо и отряза с ножа си намиращия се близо до земята клон. После го сряза така, че да бъде дълъг около 6 фута. Като се опираше на него, той се изправи на крака. Погледна компаса на светлината на фенера си и закуцука в посока изток.

Падаше често. Всяко повдигане на крака за поредната крачка бе равносилно на истински подвиг. Държеше се за пръта с две ръце, като притискаше фенера между дървото и дясната си ръка. С мъка вървеше по неравния терен, покрит с гъста, трудно проходима тропическа растителност. Напълно забрави за компаса — сега цялата му мисъл бе заета да придвижва някак си единия си крак пред другия. Скапан от умора, той губеше все повече и повече време, за да стане след всяко ново падане. Фенерчето падна, но Джейк дори не забеляза. В главата му, скована от болка и умора, имаше само една мисъл: — Трябва да намеря Тайгър Коул!

След като измина цяла вечност, Джейк се спъна и падна в малко поточе, като удари счупения си нос в някакъв камък. Болката надви умората, а студената, бързо течаща вода в миг го ободри. Джейк започна да пие — на малки глътки, като си поемаше дълбоко въздух между тях. Когато утоли жаждата си, той се претърколи по гръб във водата.

Трябваше да продължи. Да намери Тайгър Коул. Това бе единственият смисъл на живота му в момента. Опита се да напипа пръта си, но не успя да го намери. Събра всичките си сили, обърна се по корем и започна да пълзи. Носът му сякаш се блъскаше във всеки издаден клон по пътя му, а раненото коляно като по чудо намираше всички камъни, за да се удари в тях.

Най-накрая се предаде. Не можеше да продължи нататък. Изтощението и болката го надвиха и той потъна в дълбок сън.

Дъждът спря да вали два часа преди изгрев-слънце. Бурята отмина отвъд планините, надолу по долината на Червената Река, за да достигне накрая морето. Въздухът все още бе много влажен. По листата се образуваха капчици вода и се събираха в малки ручейчета, които започваха да криволичат надолу из гъсталака, за да достигнат накрая до земята, където потъваха в мокрия килим от изгнили листа. Но Джейк Графтън не видя нищо от това. Той лежеше там, където силите го бяха изоставили окончателно и спеше.