Полетът на Интрудър

ГЛАВА З

И двете лампи „Пожар“ блестяха в ослепително червено. Самолетът бе извън контрол. Манометрите на хидравликата все още показваха достатъчно налягане, но носът своенравно играеше нагоре-надолу и машината се отклони вляво. Той бутна лоста докрай вдясно, но левият крен се увеличи.

Погледна към Морган. Главата му липсваше. От края на врата като фонтанчета нагоре избликваха струи кръв. Плексигласът на дясната част на фанара липсваше и вятърът бушуваше из кабината. Командният лост бе в изправност, но самолетът отказваше да му се подчини. Тялото му се блъскаше напред-назад под напора на вятъра и претоварването11. Висотомерът бясно се развърташе и той се пресегна към ръчката за катапултиране между краката си. Нямаше я! Ръцете му се протегнаха нагоре към дублиращата ръчка над главата му, но и тя не си беше на мястото! Не можеше да откъсне очи от лудото препускане на стрелките на висотомера. Полудял от бученето на ураганния вятър, той изкрещя.

Писъкът му го събуди. Тъмнината и паниката си бяха съвсем истински. Неспособен да определи къде се намира, той започна да се бори с чаршафите. Юмрукът му се удари в стената и болката го отрезви. Напипа бутона за нощната лампа и го натисна.

Изрита чаршафите настрани и стъпи на пода. По челото му бе избила пот. С трепереща ръка си запали цигара. Три часа сутринта. Сами Ландийн летеше някъде над Северен Виетнам. Морган Макфърсън беше в специален чувал в корабната морга.

Прекалено много бърбън пи снощи. Главата му пулсираше, а ръцете му още трепереха. Надигна се и затършува в аптечката за аспирин. Намокри една кърпа и отново си легна с хладната тъкан на челото. Остави лампата светната — имаше нужда от светлина.

Концентрира се върху шумовете на порещия вълните кораб. Скърцане на метал придружаваше леките полюшвания на огромното туловище на плъзгащия се по водната повърхност в приспивен ритъм самолетоносач. Чуваха се и човешки гласове, боботене на машини. От работилницата под каютата му долитаха ударите на чук. Джейк прокле наум механика с чука, чието място не бе сред фините прибори, а долу в трюма, при котлите.

Но мислите му неизменно, с почти маниакално постоянство, се връщаха към полета. „Куршумът, който уби Морг, можеше да порази мен. Два инча по-надолу и щеше да мине под брадичката му и да ме уцели в ухото. Пук! Дори нямаше да го усетя. Просто едно леко пукване и после — нищо.“

Беззвучният вик отново отекна в главата му. Усети как вътрешностите му се раздвижват. Спри. Спри! Продължавай да мислиш за това и скоро и ти, като Макфърсън ще си само парче охладено месо! Изтърколи се от кревата, грабна една хавлия и тръгна надолу по коридора към душовете. Пестяха водата, защото напоследък си имаха проблеми с изпарителите; на вратата висеше бележка, че душовете могат да се ползват само между 6 и 7 сутринта и 18 и 19 часа вечерта. Джейк не обърна внимание на разписанието. Опита кранчетата, видя, че работят и остана под течащата вода цели 10 минути. По дяволите Военноморските сили! Да го нашибам на тоя задник, дето не може да накара скапаните изпарители да работят нормално!

Облече чиста униформа цвят каки. Преди да нахлузи панталоните прокара юмрук от вътрешната страна на колосаните крачоли, за да ги разчекне. Мина покрай каюткомпанията на ескадрилата, реши, че не е в настроение за срещи с хора и продължи напред към хангара. Борд 505 стоеше близо до асансьор номер 2. Върху опряна на тялото стойка двама механици сменяха пробития плексиглас на фанара. Единият, младши сержант, когото Джейк познаваше по лице, се извърна към него.

— Жалко за мистър Макфърсън! Да, много жалко!

— Няма и следа от друг куршум по целия самолет, мистър Графтън! Половин час го оглеждахме внимателно, за да проверим дали не са ви уцелили и някъде другаде.

Пилотът само кимна и продължи по пътя си. Излезе на една от издадените платформи по средата на левия борд.

Единствената светлина тук идваше от отворения люк на хангара. Два големи шпила стояха готови за привързване, когато корабът пристанеше на ляв борд. Джейк се настани върху единия от тях. На няколко мили в далечината проблясваха светлините на есминец или фрегата. Вятърът носеше тръпчивия мирис на море. След около половин час се върна обратно вътре и изкачи стълбите към ниво 0-3, намиращо се между хангарите и палубата. Вместо соления дъх на въздуха отвън, тук го посрещна миризмата на боя и смазочно масло. Прекоси лабиринта от коридори и намери каютата на младшите офицери, в която бе живял Макфърсън.

Вратата зееше отворена. На пода от едната страна на помещението за осем души бяха сложени два сиви стоманени сандъка, в които Малкия Оги Одегард и навигаторът му, Джо Кенфилд, прибираха някакви дрехи и лични вещи.

— Как е? — промърмори Джейк и седна на койката срещу пилота.

— Прибираме нещата на Морг. Гадна работа — каза Малкия Оги. — Целият му багаж трябва да е готов, за да може да го пратят на жена му, когато стигнем Филипините след три дни. — Такова бе винаги задължението на съквартирантите на убитите или изчезналите. Именно поради тази причина двама души от един екипаж не можеха да живеят заедно, в една стая. Кенфилд седна зад бюрото на Макфърсън и започна да се рови из писмата, списанията и всичките малки сувенири, които Морг бе събрал за последните шест месеца. Прякорът на Кенфилд бе Големият Оги, защото бе с два инча по-висок от своя дребен командир, с когото страшно си приличаха, въпреки че пилотът беше бял, а навигаторът му — черен.

— Морг беше невероятно чиста душа, Джейк. Няма нито едно порно списание или писмо от някое старо гадже! Човече, тоя, дето ще събира моя багаж, ще се надърви още докато ми чете писмата! — Той отвори поредния плик, увери се, че писмото е от жената на Морган, върна го в плика и го прибави към купа, който щяха да слагат в стоманените сандъци.

— Тая почтеност на Морг оказваше добро влияние върху моите поразклатени морални принципи! Той беше свестен човек! — каза Джейк.

— Наистина ще ни липсва! — Малкият Оги погледна Графтън изпод вежди. — Ами ти как си, приятелю?

— Добре съм. Шкиперът ми даде свободна вечер, но утре пак съм в наряда.

— Още няколко дни и тръгваме за Субик Бей12 — напомни им Големият.

— Единственото, което ще правя, е да лежа край басейна и да пия джин с тоник! — обеща си Малкият Оги.

— По това време на годината може и да вали като из ведро! — Джейк продължи да наблюдава работата на двамата. Малкият Оги старателно сгъваше униформите, бельото и цивилните дрехи на Морг, преди да ги сложи в сандъците. Когато вещите му бяха прибрани, а личната кореспонденция — прегледана, Морган Макфърсън вече щеше да е официално погребан за хората от ескадрилата. Но щеше ли и Джейк да го забрави толкова лесно?

— Ей, момчета, мислите ли, че войната скоро ще свърши?

— Имаш предвид изявлението на Кисинджър, че мирът скоро ще дойде? — намръщи се Малкият Оги.

— Аха. — Гласът на Графтън звучеше толкова меко и тихо, че Големият го изгледа сериозно.

— Няма да свърши, докато не бъде подписано мирно споразумение и жълтите не пуснат военнопленниците да се приберат у дома — каза Малкият.

— Няма да стане много скоро.

— Така ли мислиш?

— Ами, дрънкат за това вече три години. По дяволите, цяла година им отне да решат каква трябва да бъде формата на масата за преговори! С този темп мирният договор ще бъде подписан чак към края на века!

Големият каза:

— Морган няма да е последният загинал в тая война, Джейк! Не се самообвинявай! Още много мъже ще умрат!

Джейк се изправи да си върви.

— Пази се! — рече му Малкият Оги.

— Няма да летиш поне още 24 часа. Върви пийни нещо! — посъветва го Големият.

— Вече го направих.

— Ами направи го още веднаж!

Отново в каютата си, Джейк съблече униформата и свали една от вратичките на вградения гардероб, който по този начин се превръщаше в писалище. В нишата имаше разни листа и книги. Тя служеше също и за класьор за секретни документи. Пресегна се и запали флуоресцентната лампа, която осветяваше малкото бюро, но оставяше другата част от каютата в сянка. Приглушената светлина придаваше на стаята особен уют, който изглеждаше абсолютно невъзможен за такъв огромен военен кораб, чиито 95 000 тона побираха в себе си екипаж от пет хиляди души. Джейк изключи останалите лампи, за да потърси успокоение и забрава в уютния полумрак.

Какво ли можеше да пише на Шарън Макфърсън? Скъпа Шарън, съжалявам, че убих съпруга ти. Как изобщо да изрази с думи състоянието си? Нейният свят е разбит на парченца, а той, виждате ли, „съжалявал“! Ръцете му продължаваха да треперят. Реакция след шока, реши той. Взе един лист и го сложи върху разперените си пръсти. Хартията вибрираше. И тя, както всичко друго в неговия живот — целите за бомбардиране, случилото се с Морган — бе извън неговия контрол. Вторачи се в сенките из стаята. Припомни си какво изразяваше лицето на Морган, как се опитваше да заговори, кръвта. Кръв имаше навсякъде. Човешкото тяло съдържа толкова много кръв! Може би и хората, които двамата с Макфърсън бяха убили, бяха кървили така. А може би бяха умрели на място от взривната вълна. Това той никога нямаше да узнае.

Задъвка края на молива — главата му бе точно толкова празна, колкото и белият лист хартия пред него. Какво се казва на една вдовица и майка? Скъпа Шарън, атакувахме абсолютно безсмислена, незначителна цел и сега трупът на съпруга ти лежи в хладилника на моргата. Много съжалявам, че е мъртъв: съжалявам, о, толкова съжалявам, но това няма да го върне обратно, а ние двамата с теб и неговото момченце трябва да продължим да живеем въпреки всичко. Какво се казва на вдовицата на човек, спасил живота ти?

По онова време и двамата още бяха много млади и самолетоносачът бе далеч напред в бъдещето им. Този ден бяха приключили обучението си и рамо до рамо бяха прекосили паркинга на път към новия хангар, новата им флотска ескадрила. По някакво стечение на обстоятелствата бяха определени да летят заедно.

Полетът без инструктор все още беше ново преживяване за тях. Едва бяха започнали да се опознават — точно като двама младоженци по време на меден месец. Меденият им месец завърши тази нощ.

Летяха на юг, успоредно на брега на Вашингтон, на 20 мили навътре в морето. Слънцето бавно угасваше на западния хоризонт. Небето вдясно от тях полека-лека се предаваше на нощта, преливайки от жълто към оранжево и червено. Вляво дебелата облачна пелена отразяваше постоянно намаляващата дневна светлина. Сините и морави отрязъци небе, които се виждаха между облаците, бавно потъмняваха до черно.

Минаха устието на река Колумбия и продължиха още 80 мили на юг. Джейк дръпна ръчките и започна да снижава. Когато стигнаха 5000 фута, Морган даде знак за завой и пилотът зави на изток, към брега, като продължаваше да се спуска надолу.

На 1000 фута премина хоризонтално и установи скорост 360 възела. Гмурнаха се под облаците. Вече беше напълно тъмно. Джейк включи режима за следене на релефа на своя радар и завъртя задатчика за височина на 1000 фута. Върху дисплея се появи графично изображение на релефа, генерирано от компютъра, който ползваше данните от радара. Картината представляваше поредица от криви, маркирани по отдалечение. Първата от тях, в долния край на дисплея, бе пресечена с вертикална, разграфена за височината линия. Така се създаваше илюзия за обемност на изображението. Задачата на пилота бе така да управлява самолета, че да държи директора на компютъра върху избраната чрез задатчика вертикална метка. По този начин самолетът щеше да лети по траектория отстояща на 1000 фута от релефа във всеки момент и нито фут по-ниско.

Преди да влязат много навътре над сушата, попаднаха в облаци. Проблясващите светлини на крилата на самолета се отразяваха в облачната пелена и като просветваха в кабината, разсейваха вниманието на пилота. Той ги изключи. Морган Макфърсън бе притиснал лице към тубуса на своя радар и вероятно изобщо не си даваше сметка, че са навлезли в дебел облачен слой. Учебната програма гласеше, че точно този маршрут през планините край брега не бива да се изпълнява, ако няма условия за визуален полет. Графтън го знаеше, но въпреки това реши да продължи напред. Страхът можеше да бъде преодолян само очи в очи с опасността.

Няколко минути по-късно самолетът вече следваше извивките на някаква долина и Джейк обилно се потеше. Концентрира вниманието си върху дисплея. Всяка секунда картината на дисплея се променяше и той трябваше своевременно да преценява тенденцията в промяната на планинския терен, да съобразява своите команди с нея, като заедно с това извършва и необходимите корекции по курс. Изкуството в случая бе да избере точната скорост на промяна на траекторията. Стичащата се по челото му пот попадаше право в очите. Без да вдига глава от радара, Макфърсън информираше Графтън за това, какво вижда.

— В долината сме..., чисто е пет мили напред, отстрани има планински вериги... долината завива надясно... след две мили направи десен завой... височината ни е добра... започни десен завой... увеличи наклона... добре... сега право нагоре...

Прелетяха над масив, за да навлязат след пет минути в следващата долина, която се разширяваше към пустинята. Отначало завоите бяха много резки, и на пилота не му се слизаше много надолу, но след като долината се разшири, той снижи така, че директорът застана на зададената височина и радиовисотомерът отчете 1000 фута.

— Добре... планините се отдалечават... дръж този курс... теренът изглежда чист...

Завиха към едно езеро отстоящо на около 70 мили разстояние. На половината път до там Макфърсън вдигна глава от радара и започна да вкарва координатите на следващия им завой в компютъра.

След страхотната концентрация през последните 15 минути, пилотът несъзнателно се отпусна, пое си дълбоко въздух и провери двигателите и горивото, докато Макфърсън работеше с компютъра и сверяваше данните с тези от коленния си планшет. Доволен от това, че всичко бе наред, навигаторът отново се върна към радара си и диво изкрещя:

— Тегли!

Сега вече и Джейк погледна към дисплея си. Бяха мъртъвци. Директорът бе заковал в горната част на дисплея и почти бяха застъпили поредната хоризонтална крива. Веднага бутна напред ръчките и дръпна назад лоста. Хвърли поглед към радиовисотомера. Стрелката подминаваше 200 фута. Отиваме си!

Сирената за опасно сближение със земята се включи. Стрелката падна под 100 фута. Лостът бе докрай назад.

Това значи било умирачката!

Стрелката на висотомера падна на 50 фута, задържа се за момент там и започна да се покачва. Джейк отново обърна очи към дисплея си. Двайсет градуса тангаж. Продължи да държи лоста назад. Стрелката на висотомера тръгна по посока на часовника. Не можеше да отпусне лоста. Тангажът растеше 40... 50... 60... 70 градуса.

При 80 градуса усети сривното13 тресене и чак тогава върна лоста в неутрално положение.

200 възела и скоростта продължаваше да пада. Вече бяха на 9000 фута.

Вторачи се в инструментите. Трябваше да направи нещо! Изкачваха се почти вертикално и скоростта непрекъснато падаше!

— Давай, Джейк! — долетя до него спокойният глас на Морган.

Пилотът наклони самолета на 90 градуса и започна да отпуска носа към хоризонта. Бавно, много бавно носът тръгна надолу и скоростта отново започна да се покачва. Когато носът се изравни с хоризонта, Джейк изправи крилата.

Намираха се на 13000 фута. Целият трепереше и не можеше да се овладее. Какво бе направил? За малко да убие и двамата!

Морган явно усети в какво състояние се намира колегата му. Включиха на автопилот и докато самолетът бавно кръжеше, а Джейк продължаваше да трепери, Морг му говореше и говореше. Никога не успя да си спомни какво точно му бе казал тогава. Макфърсън говореше само за да може Джейк да чува успокояващия тон на гласа му. Не спря да приказва, докато пилотът не преодоля паниката си. Когато накрая се приземиха, Морган нито веднъж не спомена случилото се, не докладва на никого за едва разминалата им се катастрофа. Просто на паркинга отвън стисна ръката на Джейк и му се усмихна за довиждане.

Тогава той бе спасил живота и на двама им!

А сега бе мъртъв. Две години и хиляди прелетени мили по-късно той вече не беше между живите.

Джейк започна да пише. След три неуспешни опита, най-накрая докара нещо, което ставаше за писмо. Не че беше много хубаво, но не можеше да измисли нищо по-добро от това. След още две чернови вече подготви писмото, което щеше да подпише с чиста съвест.

Какво щеше да си помисли тя, когато прочетеше писмото му? Дали ще го запази, за да го препрочита в бъдеще, когато реши да възкреси миналото? Дали 10 или 20 години по-късно, през някой прохладен пролетен ден, докато почиства тавана, ще намери тази забравена реликва от отдавна минали дни? Тогава хартията му ще е пожълтяла от времето. Сигурно ще си припомни мига, в който го е получила, как е изглеждало тогава то — писмото, сложило край на младежките ѝ мечти, убити в една далечна страна в името на отдавна забравена кауза. Може би ще го покаже на сина си, когато той попита за своя баща...

Джейк се вторачи в огледалото над мивката. Къде ли ще е самият той след 20 години? Дали няма да е мъртъв като Макфърсън и безименните жертви от неговите бомби? Или пък ще продава осигуровки и изплаща ипотеки — все занимания, които уж изпълват живота на човека, а всъщност го лишават от смисъл!

Изгаси лампата и си легна. Беше смъртно уморен, а не можеше да заспи. Припомни си снощния полет от началото до края. Трябва да е имало нещо, което би могъл да направи по друг начин. Но куршумът бе дошъл направо от нищото, нямаше как да го избегне. Сега Морган бе мъртъв и то за какво? Искаше му се да накара копелетата, виновни за това, да си платят. Спомни си атаката на зенитната батарея с „Рокаите“. Господи, беше върховно! Хвърли четирите касетъчни бомби точно на момента. Жалко, че неговият А-6 нямаше оръдие като А-7 Корсар. Ех, да имаше оръдие! Щеше само да отпусне носа, да се прицели на милиметър под целта, да натисне спусъка и да разходи оръдейните си откоси сред гадните жълти копелдаци. Както лежеше, почти физически усети отката от стрелбата. Изживяването беше толкова истинско, че той се стресна и се хвърли към ключа на лампата.

Щом светлината заля пространството, паниката изчезна, за да остане само реалността на малката му каюта. Джейк намери бутилката на Ландийн, седна на стола пред бюрото си и отпи яка глътка алкохол. Припомни си думите на Кампарели:

„Не искам никой от пилотите ми да се мисли за отмъстител от рода на Джон Уейн“. Но е почти непосилно да не жадуваш отмъщение! Око за око, зъб за зъб, мъртвец за мъртвец...

Той е мъртъв и нищо не може да го върне обратно. Умря, докато бомбардираше една шибана горичка, по време на една шибана локална война, която дори нямаме дупе да спечелим, а сега ще получи само знаме на ковчега си. Господи, толкова безсмислена е смъртта му, какво повече от покривало може да иска човек! Поне да бе загинал, бомбардирайки някакъв особено значим обект! За да река гордо, за да рече Шарън убедено, за да рече след години и малкия Боби нафукано: „Той умря за... Баща ми допринесе за края на войната като... Загина в името на...“ Какво? На нищо. За Бога, това, което искам е смъртта на Морг поне да има някакъв смисъл! Някакво разумно обяснение.

Мога да направя така, че смъртта му да придобие смисъл. В някоя тъмна нощ да се промъкна на север и да бомбардирам цел, която да си струва керосина и бомбите. Да им разкажа играта на скапаните виетнамци!

Джейк се бе изправил и сега кръстосваше напред-назад из стаята. Наистина можеше да се получи, каза си той. Да, никой, освен навигатора ми не знае къде точно отиваме, след като пресечем брега. Американците не могат да ни проследят с радара, а жълтите си нямат и понятие накъде сме се запътили. Можем да отидем където си щем и да атакуваме каквото си поискаме!

Беше лудост да мисли за това! Една подобна каскада, Джейк, и те изправят пред военен съд... ще те разпънат на кръст!

Хич не се и надявай! И тогава какво? Макфърсън е мъртъв. Трябва ми цел, с която наистина да им пусна кръвчица. Както постъпиха те с Морган. И с Шарън! И с мен...

Отново си легна, остави лампата да свети и се концентрира върху скърцанията и стенанията на борещия се с морските вълни кораб.

Дълго време само лежеше и се вслушваше в заобикалящите го шумове.