Полетът на Интрудър

ГЛАВА 25

В командния пункт на спасителните операции към Након Фаном. Франк Алън научи в 00.15 часа, че нито един от двамата летци на А-6 не се бе отзовал на контролното повикване в полунощ. Това не беше добре. Наложи се Алън да спре усилията си да организира и инструктира екипажите на участниците в спасителната операция и да претегли всички трудности.

Предвижданията за времето бяха оптимистични — призори се очакваше разкъсване на облачната покривка над района, където щеше да се проведе акцията, но това бе единственото светло петно в иначе мрачната картина. Теренът представляваше комбинация от карстови варовикови скални образувания и дълбоки долини. Щеше да е сравнително лесно да приберат свалените летци, в случай че те се намираха някъде на високото. Но ако бяха ниско долу в долината, техните спасители можеха да се окажат силно застрашени от вражеската противовъздушна отбрана, разположена високо сред скалните масиви.

Навигаторът беше сериозно ранен, а пилотът вече не отговаряше на повикванията. Алън се чудеше, дали не бе хванат в плен. Беше му казал да стои на едно място, но, разбира се, той сигурно сега обикаляше района, търсейки приятелчето си. Може да бе попаднал на противников лагер или пък на някой временен склад за гориво край шосето. А може би бе загубил радиопредавателя си или пък бе паднал от скала.

Алън се откача да прави по-нататъшни предположения и реши, че ще е по-добре да се концентрира върху детайлите, които биха били от някаква полза — като примерно въоръжение и позивни, гориво и навигационни ориентири — все неща, които биха могли да му дадат различни варианти за действие, в зависимост от ситуацията. Това поне му беше пределно ясно — трябваше да е достатъчно гъвкав, да разполага с повече от едно решение във всеки даден момент, ако искаше да спечели предстоящата битка.

В пет часа сутринта Алън вече се намираше във въздуха. Десетте Скайрейдъра — отживелици с бутални двигатели във века на реактивните самолети — полетяха на север над облаците, сред които вече започваха да се появяват тъмни процепи. Всеки самолет разполагаше с по четири двадесетмилиметрови оръдия в крилете. В добавка всички носеха и по един допълнителен резервоар под всяко крило и множество други оръжия, сред които имаше 2.75-инчови НУРС39-ове, бели фосфоресциращи димки, и четири 250-паундови бомби, съоръжени с 36-инчови удължени възпламенители, наричани още „косачки“.

Когато стигнаха предварително избраната от Алън точка на изчакване, която той бе нарекъл „Алфа“, осем от Скайрейдърите започнаха да кръжат на най-икономична скорост, която позволяваше пълноценно използване на горивото, докато Алън и неговият воден продължиха към района, където щеше да се проведе спасителната акция. Алън бе решил да държи по-голямата част от силите си в резерв, докато не разбере къде точно се намират свалените летци, както и доколко силна е вражеската опозиция.

На изток розовото утро вече се разпукваше над хоризонта. Франк Алън активира системата за бойно използване и провери работата на прицела. Всичко беше наред. Звездите избледняха, а небето изсветляваше все повече и повече. Прегледа въпросите, които трябваше да установят със сигурност самоличността на двамата летци, в случай че успееше да установи контакт с тях. Тези лични въпроси, които всеки сам си измисляше, се пазеха в главната квартира на базата за спасителни операции. С тяхна помощ се установяваше дали ответниците са тези, за които се представят. Знаеше се, че понякога виетнамци, които говореха перфектно английски, биваха използвани, за да вкарат в клопка и унищожат американски спасителни самолети. Също така бе възможно оцелелите свалени пилоти да са хванати в плен и да бъдат принуждавани да установят радиовръзка със своите. Единствено точните отговори, известни само на човека, който ги бе писал, щяха да докарат спасителните хеликоптери.

— Сенди вика Дявол 500 на аварийната. Чуваш ли ни? — Този въпрос бе зададен четири или пет пъти по аварийната честота — точно както бяха правили на всеки кръгъл час през цялата нощ. Никакъв отговор.

Сега чакането бе още по-трудно. Върховете на облаците горяха с червен огън. Алън погледна надолу към процепите в облачната пелена, чудейки се какво ли ги очакваше, когато започнеха снижението.

Какво бе станало с двамата летци през нощта? Щеше ли да ги посрещне зенитен огън? Той забарабани с пръсти по фанара отстрани и засвири с уста някаква безименна мелодия.

Грохотът на двигателите на Скайрейдъра, летящ малко над върховете на дърветата, събуди Джейк от дълбокия му сън. Лежеше буден и се вслушваше в отдалечаващия се шум. Тъмнината на нощта сега бе заменена от сивкав полумрак. Потърси предавателя си и го включи. Първата му, прибързана трансмисия не даде никакъв резултат. Вторият път прогърмя нечий силен глас:

— Дявол 500, тук Сенди. Дай ми маяка за 30 секунди, ако можеш.

— Прието — с изтръпнали пръсти Джейк завъртя съответните копчета.

— Засякохме те. Включи на 282.0.

— Разбрано. — Джейк превключи на резервната аварийна честота. Чу: „...и парашутът е на около петдесет ярда северно от пътя.“

Джейк натисна копчето за предаване. Беше му трудно да говори.

— Сенди, тук Дявол 500 Алфа. Преди минута над главата ми мина един Спад. Точно над мен. Боже, как се радвам, че сте тук!

Отвърна му уверен, весел глас:

— Добро утро, Дявол Алфа. И ние се радваме, че сме тук. Време е за идентифициращите въпроси. Кой е най-добрият автомобил на света?

— Шевролет от ‘57-ма.

— И какъв е цветът на най-хубавия автомобил на света?

— Син.

— Изчакайте. — Джейк дишаше толкова учестено, че трябваше да положи големи усилия, за да се успокои малко. — Дявол Алфа, виждаме парашут на около 50 ярда северно от пътя. Близо ли си до него?

Джейк се огледа. Заобикаляше го единствено джунгла. Отчаян, той отвърна:

— Не знам.

— Добре, сигнализирай ми още 15 секунди, а после внимавай и ми кажи, когато следващият самолет мине близо до теб.

— Прието.

Сърцето му биеше с все сила. Джейк се вслуша в дълбокия тътен на буталните двигатели — гърлените, обещаващи спасение звуци сякаш идваха от всички посоки.

Растящата възбуда го караше да скочи и да затича, но той изчака, напрегнал слух, за да долови двигателя, който се чуваше по-силно от останалите. Звукът на приближаващ се двигател се усили и Джейк се напрегна още повече. Протегна врат нагоре, като се опитваше да види нещо над гъстата гора, издигаща се на повече от 200 фута над него. Невъзможно! През балдахина от листа не се виждаше дори частичка от небето.

— Приближавате се — изкрещя той в микрофона. Самолетът бе почти над него. Шумът от двигателя се усили, достигна до кресчендо и го отмина.

— Сега — извика Джейк. — Току-що прелетяхте над главата ми. — Не беше видял самолета.

Бученето на двигателя бързо се отдалечи.

— О’кей. Намираш се на около 40 ярда западно от парашута. Нека бъдат 40 ярда на северозапад. Парашутът е на петдесетина ярда северно от шосето, което върви от изток на запад. Вероятно може да се види от пътя. Това твоят парашут ли е?

Джейк подскочи.

— Божичко! Може да е на навигатора ми — Дявол Браво. Може би. — Това „може би“ прибави просто, защото изведнъж се сети за нощното си безцелно скитане наоколо.

— Успяхте ли да се свържете с Дявол Браво?

— Не.

Джейк се изправи на крака и погледна компаса си, който продължаваше да виси на врата му.

— Сенди, това сигурно е парашутът на навигатора ми. Ще отида да проверя. Моят трябва да е някъде на запад от тук.

Джейк закуцука на югоизток. Мили Боже, нека Тайгър да е под онзи парашут!

— Джейк, сещаш ли се за името на общия ни приятел от Тексас? Тексас?

— Каубоя! — Кой, по дяволите бе този? Дали не е Франк Алън?

— Ами да. Така се казваше, наистина! Слушай ме сега внимателно, Джейк! Намираш се близо до път, който има вид на доста използван от жълтите. Още никой не е започнал да стреля по нас, но врагът е някъде долу и със сигурност те търси.

Уплашен до немай-къде, Джейк прехвърли предавателя в лявата си ръка и намали звука. В дясната хвана револвера.

— Внимавай, Джейк!

— Добре. — прошепна той.

Продължи да върви напред. Най-накрая го видя — белееше се сред листака. Слава Богу, че не беше на върха на някое дърво, защото жълтите отдавна да го бяха открили! Значи Тайгър висеше на 100 фута от земята. Джейк замръзна на място и се заслуша. Сърцето му биеше до пръсване. Влагата му пречеше да диша дълбоко и той се задъхваше. Чу шумоленето на листата, но то явно бе причинено от лекия вятър във върховете на дърветата. Коляното му пулсираше. Наведе се и го докосна с опакото на ръката си — проряза го остра болка. Мамка му! Понечи да пристъпи напред, но после се спря и провери пистолета си. Несъзнателно бе дръпнал петлето. Ако се спънеше, револверът можеше да гръмне по погрешка. Той пъхна под мишница предавателя и използва палците на двете си ръце, за да върне петлето обратно.

Въпреки че така предавателят се заглушаваше от ръката му, Джейк все пак продължаваше да чува разговарящите помежду си пилоти. Явно бяха открили и другия парашут. Имаше чувството, че звукът на радиопредавателя бе силен като духова музика. Знаеше, че жълтите са някъде в джунглата около него и го търсят, затова, преди поредния мъжки глас да прогърми по радиото като удар на чинели, той го изключи.

Сега, когато предавателят вече мълчеше, а бученето на самолетите се чуваше някъде от много далеч, гората около Джейк изглеждаше злокобно притихнала. Тялото му се сгърчи от пристъпи на треперене. Стисна здраво дръжката на револвера. Подобно на хванато в капан животно, той беше крайно напрегнат. Изчака така известно време, след което направи крачка напред към контрастиращия на зеленината на джунглата процеп бяла коприна. Огледай се, ослушай се, пристъпи... Огледай се... ослушай се... крачка... огледай се...

Тайгър Коул лежеше по гръб с провиснали към земята ръце върху един камък, с височина до коляно. Главата му бе гола; шлемът бе паднал до скалата. Целият бе оплетен в объркани парашутни въжета. Беше се приземил близо до една рекичка, в местност, осеяна с камъни и скали.

Очите на Коул бяха затворени, а устните — открехнати. Лицето му бе подуто и на петна — очевидно от ухапвания на насекоми. Джейк докосна бузата му. Беше топъл. Гърдите му се надигаха.

Хвала тебе, Боже! Беше жив!

Джейк си спомни за самолетите над тях и отново включи предавателя.

— Намерих го. Жив е, но е в безсъзнание. Намираме се точно под парашута.

— Прието.

Джейк внимателно раздвижи главата му напред-назад и масажира бузите му.

— Хей, Тайгър! Хей, Тайгър! Събуди се! Това съм аз, Джейк!

Клепачите му потръпнаха и той отвори очи. Отначало Тайгър просто се взираше в далечината, но после погледът му се спря върху лицето на Джейк. Най-накрая успя да фокусира.

— Джейк?

— Да. Тук съм, приятелю! Добрите вече ни намериха, а лошите още не са успели. Ще се оправиш! — Джейк разкопча ципа на спасителната жилетка на Коул, извади една от бутилките му, отвинти капачката и повдигна главата на навигатора.

Тилът му бе някак много мек. Графтън го погледна. Беше покрит с кръв. Отново разгледа шлема в основата на скалата. Беше счупен на две. Може би именно той бе спасил живота на Коул.

Джейк процеди малко вода между разтворените устни на навигатора си. Коул преглътна и адамовата му ябълка се раздвижи. Джейк му даде да пие още.

— Стига — немощно рече Коул.

— Къде си ранен?

— Гръбнакът ми е счупен. Не мога да се движа. А и не виждам добре. От време на време изпадам в безсъзнание.

— Може и да не е счупен. Чувстваш ли това? — Джейк го стисна за по-близката ръка.

— Да.

Джейк хвана бедрото му.

— А това?

— Малко, но не мога да го мръдна.

Джейк сложи ръка на челото му, донякъде, за да изтрие потта, но и просто за да го докосне. Една-две сълзи се претърколиха по бузите на пилота. През сълзи, Джейк видя, че една от зениците на Коул бе силно разширена.

— Махни ме от тая скапана скала!

— Преместването може да те убие.

— Всички ще си отидем все някога. А сега ме свали от тая шибана скала и ме остави да легна върху листата.

Джейк разкопча ремъците на парашута и освободи Коул от оплетените въжета. Не, гръбначният му мозък все още не бе прекъснат и ако го преместеше, рискуваше да го убие или да го парализира за цял живот.

— Ще трябва да останеш върху скалата, докато екипажът на спасителния хеликоптер не ми помогне да те сложим на носилката.

Коул започна да псува Джейк, но той не му обърна внимание, а хвана въжетата и се опита да свали парашута на земята. Задърпа от няколко ъгъла, дори увисна на въжетата с цялата си тежест, така че краката му се отделиха от пръстта, въпреки болката в гърдите. Но парашутът явно щеше да си остане горе, във върховете на дърветата. Тук отделни части от небето можеха да се видят през процепите в листака, понеже поради скалистия терен, тропическата растителност бе малко по-рехава.

— Този път здравата изпортих нещата, Тайгър! Направо сме затънали до шия в... — но Джейк видя, че Коул отново бе загубил съзнание. Дръпна ципа на един от джобовете на спасителната си жилетка и извади оттам малкото останал му бинт. Разкъса опаковката и положи рулото под главата на Коул. Поне беше по-меко и чисто от скалата. Вдигна предавателя на Тайгър от земята — явно той го бе изпуснал там през нощта — и го изключи, за да не се хабят батериите. После отново се свърза със Сенди.

Когато свърши и с това. Джейк пак обърна внимание на Коул.

— Събуди се, Тайгър. Събуди се! Хайде, Върджил! — Напръска лицето му с вода и Коул отвори очи.

— Какво, по дяволите, става, Джейк? Кръщаваш ли ме, или това е последното причастие?

— Ти само стой буден. Ще трябва да си помагаме, за да си спасим задниците от този ад. Стой буден. Няма да умреш в ръцете ми, копеле такова!

— Няма начин! Хей, имаш нещо на врата си. Прилича на пиявица.

Напипа неща студено и хлъзгаво. Като се опитваше да не разкъса животното на две, Джейк го дръпна и усети болка, когато част от кожата му се откъсна заедно с пиявицата. Потръпна от погнуса. Щом имаше една, сигурно имаше и още. Бързо разкопча спасителната си жилетка и коланите и като обезумял се опипа целия. На гърба, малко над плешката, намери още една и веднага я махна от кожата си. На лявата му ръка имаше още две. Три се бяха впили в краката му, точно над горния край на ботите. Пиявиците бяха дебели, насмукани с кръв. Когато ги махна всичките, Джейк отри кървавата си ръка о панталоните.

Разгледа внимателно Коул и прокара длан по вътрешната страна на дрехите му. Не откри нищо. Започна да разкопчава облеклото му.

— Недей. Мога да жертвам малко кръв — и без това си имам предостатъчно. Просто ме остави да си лежа тук.

Джейк навлече спасителната си жилетка и предпазните колани и се увери, че всичките му джобове са закопчани. Седна до главата на Коул и сложи револвера в скута си.

— Снощи чух гласове — прошепна Коул. — Жълтите са наблизо.

Франк Алън си имаше проблем. Още не бе видял и следа от виетнамците, а те несъмнено често използваха този път. Ако бяха разположили оръдията си по стръмните карстови скали, които продължаваха на изток и запад и се издигаха на няколко хиляди фута нагоре към облаците, то нищо летящо не би могло да се чувства сигурно в тази долина. Без съмнение жълтите чакаха хеликоптерите да пристигнат, преди да се покажат от скривалищата си.

Алън зави и отново прелетя със самолета си над пътя, като се надяваше да привлече към себе си огън или пък да забележи прикрито зенитно оръдие. Нямаше късмет.

След няколко минути слънцето щеше да се изкачи достатъчно високо, за да огрее ширналата се от изток на запад долина и тогава вече щеше да е много трудно да се забележат проблясващите дула на пушките или трасиращите снаряди. Като си даваше ясна сметка колко опасно бе това всъщност, той облетя надигащия се терен от двете страни на мястото, където се намираха двамата свалени летци. Воденият му летеше над и малко встрани и зад него, готов да атакува евентуалния противник. Но никой не започна да стреля по тях.

— Прекалено тихо е — каза Алън на водения си, капитан Боби Крушата Бартлът — отличен пилот, с първо назначение във Виетнам.

— Хайде да обстреляме южната страна на пътя и да видим какво ще стане.

— Добре.

Франк се насочи на изток. Там небето бе съвсем ясно. Двата Скайрейдъра, идеално очертани на фона на небесната синева, представляваха примамлива цел. Алън повтори намеренията им за Графтън, който чуваше репликите им, след което вдигна крило и се обърна, за да полети отново обратно над пътя.

Червената точка върху мерника му обходи дърветата. Когато достигна 1000 фута, Алън натисна бутона на лоста. Скайрейдърът потръпна от отката на стрелбата с двадесетмилиметровите оръдия. Трасиращите снаряди се понесоха надолу към джунглата. Разрита педалите, без да пуска бутона. След една секунда го отпусна и сега Крушата започна да стреля. Така прелетяха над цялата долина, като стреляха на смени.

От северната страна на шосето към тях се издигна откос трасиращи снаряди. И двамата пилоти го видяха едновременно и рязко го избегнаха.

— Прилича на 23-милиметрово под някаква камуфлажна мрежа — предположи Крушата.

Завиха точно под разкъсалата се облачна пелена на 4000 фута над джунглата и отново се снижиха надолу, като Алън водеше, а Бартлът го следваше отзад и малко встрани. Франк се концентрира върху мястото, където трябва да се намираше невидимият стрелец. Червената точка върху мерника му отново пробяга по джунглата.

Сега! Натисна бутона и снарядите му полетяха към гората.

От двете страни на пътя избухна оръдейна стрелба — целеха се по водещия самолет.

— Вдигни се, Франк! — изкрещя му Бартлът.

Приборното табло пред Франк Алън се пръсна и някаква невероятна сила размаза левия му крак. Но той продължи да стиска лоста здраво и се опита да вдигне носа на самолета. Стъклото на фанара се разтроши. Край пилотската кабина запрелитаха парченца от капаците на двигателя. Самолетът се тресеше под ударите на тежките снаряди. Предното стъкло се обля в масло и той вече не можеше да вижда нищо пред себе си.

В следващия момент вече бе извън артилерийския обстрел и летеше ниско над върховете на дърветата. Само няколко от осемнадесетте цилиндъра все още работеха. Скоростта му бързо намаляваше и той се носеше към дърветата. Натисна бутона за аварийно освобождаване на товара и оръдията му паднаха на земята. По навик погледна към скоростомера, но там, където преди се бе намирал този уред, сега зееше изпълнена със стърчащи оголени жици дупка.

Изобщо не усещаше левия си крак. Когато се опита да натисне педала, самолетът отказа да му се подчини. Време беше да си върви. Дръпна ръчката за катапултиране. Не се случи нищо.

Мили Боже! Прекалено ниско бе, за да скача! Беше на не повече от 300 фута над върховете на дърветата!

Пътят! Може би щеше да успее да приземи старото момиче върху пътя. Машината се задъхваше, губеше все повече скорост. Той обходи с очи терена отляво, опитвайки се да открие ивицата утъпкана земя.

Ето я, успоредно на него, но прекалено далече. Прекалено, прекалено далече!

Бутна ръчката за задкрилките надолу, изцеди и последната унция от подемната сила, докато те бавно се спускаха.

Нямаше да успее! Когато върховете на дърветата изникнаха на едно ниво с разпадащия се самолет, Франк Алън изключи двигателя. Дърветата погалиха желязната птица, която подскочи за последен път и се мушна в клоните им.

Франк Алън залитна с всичка сила напред. Пред очите му причерня и светът изведнъж се изгуби.

Когато чу предавателят му да обявява за първи път „ще обстрелваме“, Джейк легна до навигатора си, надявайки се, че скалата и близките дървета ще бъдат достатъчно сигурна защита. Коляното го болеше страхотно.

Сега вече, на дневна светлина, той провери дали револверът му е зареден с истински, а не със сигнални патрони. После прегледа и оръжието на Тайгър — автоматичен Колт, калибър 45. Дръпна затвора докрай назад и зареди. Остави петлето вдигнато и постави на предпазител.

Когато го застигна грохотът от оръдията на Скайрейдъра, Джейк зарови глава в ръцете си. Големите куршуми можеха да преминават през дървета и храсти, да рикошират от земята и скалите. Един от дебелите колкото палец куршуми можеше да разкъса човек на две.

Чу насечения гърмеж на 23-милиметровото оръдие на жълтите, както и коментарите на пилотите по радиото. Вдигна глава и се опита да определи къде точно бе разположено оръдието, но не успя, защото звуците отекваха из цялата долина. Чу бученето на буталните двигатели и постоянно нарастващото трещене на присъединяващите се към обстрела нови и нови оръдия. После врявата рязко спря и Джейк долови глухото, неравномерно туптене на издъхващ двигател.

Сърцето му препускаше лудо в гърдите. Джейк усещаше кръвта му да пулсира в слепоочията и разбития нос.

Чу трясъка на падането — болезнен удар, последван от измъчената, продължителна агония на блъскащ се, огъващ се, трошащ се метал. Последвалата тишина бе направо злокобна.

Пилотът диво се огледа около себе си. Къде бе станала катастрофата? Кой самолет бе това? Беше ли се измъкнал навреме пилотът?

По радиото му казаха, че е бил самолетът на Франк Алън и че той не е успял да скочи. Джейк си помисли, че трябва да отиде при него и да му помогне. Заклещен в останките от самолета, Алън може и да беше още жив. Но се страхуваше да остави Коул сам. Ами ако северновиетнамците дойдеха, докато него го нямаше?

Дяволите да го вземат! Заудря с юмруци пръстта, бесен пред своята безпомощност. Бяха хванати в капан и сега жълтите ги ползваха като примамка за Скайрейдърите и въртолетите. Всичко ставаше по негова вина. Не трябваше да опитва да бомбардира целта втори път! Вместо това по-добре да бе избягал към морето! Псуваше и проклинаше собствената си глупост. Сви здравия си крак нагоре и го прегърна, като тихо стенеше.

Някъде там, пред Франк Алън, проблясваше светлинка — ярка, позната светлинка. Опита се да се сети къде я бе виждал преди, но паметта му бе като празна стая. Чуваше нещо, което му напомняше на капещ кран на чешма.

О, светлината трябва да бе слънцето! Ами да, слънцето! Явно облаците се бяха разкъсали и слънцето се беше издигнало високо над хоризонта.

С върховно усилие на волята той отвори очи. Седеше в пилотската кабина, но приборите не си бяха по местата. Зеещите дупки на таблото пред него смътно го тревожеха и той се опита да си изясни защо. Малко по малко успя да подреди разбърканите картини в паметта си. Очите му отново се помръднаха. Самолетът лежеше сред червена кал — грозна просека насред джунглата. Опита се да раздвижи ръце. Не стана. Изобщо не ги чувстваше. Значи бе минал през дърветата, за да стигне накрая до пътя. Може би точно заради това бе останал жив.

Защо не можеше да се движи?

Успя някак си да наведе глава напред и да погледне надолу. Долният ръб на приборното табло почти докосваше предната част на седалката. Лостът за управление се бе забил в таблото, силно изкривен. Краката му бяха заклещени под таблото, а от пилотския му костюм капеше кръв. Таблото се намираше там, където трябваше да са краката му.

Не виждаше лявата си ръка. Тръгваше от рамото му, но после се губеше някъде зад седалката. Самата седалка се бе отскубнала от мястото си. Е, поне дясната му ръка изглеждаше цяла. А това вече беше нещо.

Усилието да придвижи дясната си ръка изискваше повече воля и енергия, отколкото имаше в момента. Главата му отново се килна назад.

Нещо капеше. Какво? Дали не беше гориво, изтичащо от разкъсания резервоар? После видя червеното петно върху козирката над приборното табло. Металът бе вдлъбнат. От главата му ли? Наистина, усещаше лицето си мокро. Капенето продължаваше. Той с любопитство люшна глава напред още веднъж. Сега вече го видя — отпред върху спасителната му жилетка имаше петно кръв; от брадата му капеше кръв. А, да, и визьорът на шлема му липсваше — сигурно се бе счупил.

Сега, когато любопитството му вече беше задоволено, той отново клюмна с глава назад и остави мисълта си просто да се рее, без да се спира на нищо конкретно. Очите му се приковаха върху дърветата край пътя. Видя златните снопове светлина по местата, където слънцето осветяваше леката мъгла. Слънчевите лъчи проникваха над таблото през дупката, която някога бе представлявала предното стъкло на фанара, и топлеха лицето му. Слънцето не се ли намираше зад гърба му, докато летеше, малко преди да го ударят? Явно при жестокия сблъсък със земята самолетът се бе завъртял на 180 градуса. Отбеляза си наум този факт и веднага го забрави, като реши, че сънят е много по-важен за момента.

Не, не биваше да спи! Жълтите щяха скоро да дойдат. Но какво можеше да направи? Не се сети за нищо подходящо и проблемът изхвръкна от главата му. Вторачи се в разхождащото се по горния край на командното табло насекомо.

Жълтите щяха да дойдат по този път. Проблемът отново стоеше пред него и този път той му обърна внимание. Те никога нямаше да се опитат да го измъкнат от тази развалина, а той самият по никакъв начин не би могъл да го направи сам. Може би екипажът на спасителния хеликоптер щеше да успее да го изкопае. Но той прекрасно си даваше сметка, че всеки подобен опит би бил фатален за евентуалните му спасители.

Направи нечовешко усилие, използвайки цялата сила, която можеше да мобилизира, и накара дясната си ръка да се премести от скута му към кобура, закопчан на бедрото. Усети твърдата, студена дръжка на пистолета.

Работата беше изтощителна, така че той отново си почина, като притвори очи под изпичащото слънце. Лошо, че стана така. Какво щеше да каже тя, когато научеше? Всичко уж бе толкова хубаво. Защо тогава го бе напуснала?

Болката отново започна. Все едно, че някой бе забил нож между плешките му. Вероятно щеше да го боли все повече и повече.

Като стисна зъби, той накара дясната си ръка да извади пистолета от кобура и да го положи в скута му. Не можеше да направи нищо повече. Раздвижването на рамото бе увеличило болката в гърба и лявата му ръка. Потта се стичаше в очите и устата му. Усети соления ѝ вкус.

О, сега вече стана страшно — разкъсващата болка сякаш го режеше на парчета.

Болеше го все по-силно с всяка изминала минута. Премига, за да махне потта от очите си и се опита да възроди някои спомени, да мисли за неща, които някога беше обичал. Но бе много трудно да задържа бягащите му картини.

Нещо се движеше в края на пътя, в дълбоките сенки, където слънцето все още не бе проникнало. Очите му забелязаха движението, но не можеха да фокусират скритата фигура. Бавно, но сигурно на слънцето излезе човек, облечен в тъмни дрехи. Държеше пушка, насочена право към Франк Алън.

Пилотът проследи мъжа с очи. Азиатецът беше висок, прекалено висок. Перспективата бе явно погрешна. Ами да, тялото на самолета лежеше на земята, вместо да стои на колесниците си.

Тишината бе смутена от шум на двигател. Войникът погледна към небето, готов да затича, но после очевидно промени решението си и продължи бавно да напредва към кабината. Сега вече Франк можеше да види очите му. Най-накрая той стъпи върху остатъка от лявото крило и погледна през счупения фанар към заклещения вътре пилот. Ухили се и разкри два реда жълти, изпочупени зъби.

Пистолетът в скута на Франк изгърмя и мъжът падна назад с изражение на огромна изненада.

Пистолетът бе изчезнал. Откатът се бе оказал прекалено силен за немощната му ръка. Зачака войника да се изправи. Болеше го всяко вдишване.

Може би го беше убил.

Франк наведе глава напред и потърси пистолета. Сигурно беше изпаднал през тесния процеп между седалката и таблото от дясната му страна. Между предната част на седалката и таблото имаше луфт, широк около половин инч.

Ти си безмозъчно лайно, Франк! Трябваше да застреляш себе си!

Чу над главата му да профучават няколко Скайрейдъра, летящи на пълна газ. В далечината се деряха двадесет и три милиметрови оръдия. След секунда долови и приглушения пукот на избухващия напалм.

Предавателят! Аварийното му радио беше в спасителната жилетка. Повдигна нагоре здравата си ръка и хвана ципа. Беше толкова слаб, че не можа да го помръдне. Като не можеше повече да държи ръката си в това положение, той се облегна назад и се вслуша в туптенето на сърцето си. Най-накрая опита отново. Този път успя да разкопчае ципа и да вземе радиото.

Очите му бяха пълни със сълзи от болка. Стисна зъби и започна да мига, за да може погледът му да се проясни.

Божичко! Толкова го болеше!

Дишането му бе учестено и повърхностно; всяко издигане на гърдите сякаш забиваше остър нож все по-надълбоко във вътрешностите му.

Неспособен да повдигне предавателя до устните си, той стисна микрофона и се опита да говори:

— Тук Сенди едно — от устата му излезе само хриптящ шепот. От усилието го проряза нова, огнена болка.

— Сенди първи, добре ли си? Извън пилотската кабина ли се намираш?

Стегна се до краен предел и като стисна копчето за предаване, повдигна радиото с няколко инча към устните си.

— Не. — Пое си въздух. — Заклещен съм. С мен е свършено.

— Дръж се, Франк. Хеликоптерите ще бъдат тук след около половин час. Ще надупчим района, а после ще те измъкнем. Не се предавай!

По бузите на Франк Алън се стичаха сълзи. Бартлет беше много слаб лъжец. Не можеше да повика хеликоптерите, преди да са направили долината на пух и прах. А това можеше да отнеме часове.

— Няма да издържа, Боб... Помогнете ми веднага!

— Ще трябва да почакаш, Франк. Ще ги държим настрани от теб, докато не дойдат хеликоптерите.

— Бих го направил и сам, Боб... но не мога! Исусе, Боб... Бих направил същото за теб...

Напрежението му дойде твърде много. Ръката му се отпусна в скута. Хапеше устните си и кръвта от тях се смесваше с тази, която все още се стичаше от челото му.

Някъде много дълбоко от вътрешността му се откъсна тиха въздишка. О, Боже! Исусе, грешен съм. Божа майко да се слави твоето име, о Исусе, разкъсвам се на парчета, и ти умря заради мен и аз признавам греховете си и моля твоето опрощение и пресвета дево майко господна спри тази болка...

Чу рева на големия звездообразен двигател, който заглуши писъците му. Скайрейдъра бе точно над слънцето. Видя проблясващите на слънчевите лъчи лопати на витлото и просветванията на оръдейните дула отпред на крилата. После дойде абсолютната тъмнина.