Портата на месията

Всички мислеха, че съм бързоразвиващо се дете. Прекалено бързо, по думите на леля ми. И това беше нормално, след като съм дошъл на този свят на двегодишна възраст.

29

Още щом слезе на гарата в Арл, Симон с наслада усети меката топлина на Прованс, която бе пълната противоположност на парижката сивота и на климатика в купето. За разлика от останалите пътници, той не бързаше. Леля му работеше в Музея за антична история в града. Симон измина разстоянието пеша по кейовете на Рона. Сърцето му биеше все по-силно, докато се приближаваше към остъклената сграда, чиято структура напомняше хангар от бъдещето.

Рецепционистката го осведоми с напевния си говор, че Мари е с група и води беседа. Издаде му входен билет, който най-накрая му отвори вратите към леля му. Симон прекоси залите една след друга, без да обърне внимание на изложените в тях съкровища. Дочу познат глас и влезе в дълго, боядисано в червено помещение: залата със саркофазите. Жена около петдесетте, застанала пред саркофага на Психея, разказваше на група посетители прочутата алегория за душата, търсеща изгубената любов, за нейните скиталчества по земята и в ада, за завръщането й при боговете. Симон позна не само Мари, но и мита, за който говореше. Пол му го бе разказал, когато беше дете.

Леля му го забеляза и му даде знак да се присъедини към групата. Побърза да изпрати посетителите, за да говори с него. Не бяха се виждали от години.

- Добре ли си? - попита загрижено тя.

- He.

- Какво става?

- Родителите ми починаха.

Мари осъзна, че въпросът й е нелеп. Опита се да поправи грешката си, като прегърна племенника си.

- Радвам се да те видя.

- Защо не дойде на погребението?

- Не се разбирахме с баща ти.

- И все пак Пол ти беше брат.

- Мислиш ли, че кръвната връзка може да замести всичко останало?

- Каква беше причината за жестокото ви скарване?

- За какво искаш да говориш с мен, Симон?

- За кръвната връзка.

- Тогава да отидем у дома - каза леля му. - Ще ми разкажеш всичко по пътя.

Мари навлече сребрист блузон, излязъл сякаш от научно-фантастичен филм, и качи племенника си в едно жълто рено 4. Шофираше в пълен разрез с правилника за движение и паркира на кея „Рокет“, недалеч от дома си.

- Ще повървим пеша - обяви тя, без да му даде възможност да избира.

След което запали цигара. Мари обичаше да върви и да пуши край брега на Рона, особено когато залязващото слънце придаваше на водите й розови отблясъци. Докато стигнат до кея „Макс-Дормоа“, тя бе научила всичко.

- Бедничкият ми, каква ужасна история!

- Ти знаеше ли, че съм осиновен?

- Осиновяването ти беше поводът да се скараме с Пол.

- Защо?

- Пол и Амина ми съобщиха за раждането ти, когато бяха в Бейрут. Видях те чак когато Пол дойде на работа в Париж. Тогава ти бе на седем. В началото си помислих, че си бързоразвиващо се дете. Твърде бързо, според мен. Затова не оставих Пол на мира, докато не ми призна тайната на твоето осиновяване. Оказа се, че когато Амина ми съобщи, че те е родила, ти си бил вече на две години. Тя те бе крила толкова, колкото е нужно, за да ме заблуди.

- Излиза, че съм на трийсет и две, а не на трийсет.

- Точно така.

- Защо е трябвало да крият произхода ми?

- Пол ме закле да не ти казвам нищо. После заминахте в чужбина, в Лондон, Берлин, Бейрут... И отново в Париж, за да следваш. Едва тогава ти бе близо до мен, защото ни деляха само седемстотин километра.

- Как успя Пол да те убеди да не разкриваш нищо? Той не бе потаен човек.

- В замяна на мълчанието си, поисках да узная истината.

- Каква истина?

Тя се спря и се загледа във водите на Рона. Симон скочи и приклекна върху парапета на дигата.

- Не си се отказал от навика да кацаш, където ти хрумне - възкликна леля му.

- Какво гледаш?

- Реките са като музеите. Те също ревниво пазят своите тайни. Ето там, на дъното, открихме главата му.

- Чия глава?

- На Цезар. Векове наред е прекарала във водата, преди да я извадим.

- Какво ще открия? - настоя Симон. - За каква истина говориш?

- Ето че стигнахме.

Леля му живееше в партерния етаж на красива къща с покрита, като в детска приказка, фасада с цветя. Но щом човек влезеше вътре, от първото впечатление не оставаше и следа. Апартаментът бе обзаведен като убежище на заклет самотник. Цялото пространство бе запълнено с мебели, купчини книги, странни дрънкулки и зелени растения, чиито яки стъбла стигаха до тавана, защото не бяха пресаждани. Стените бяха покрити с картини. Импресионизмът съжителстваше с кубизма. Върху скрина, между двата прозореца, бяха струпани безброй произведения на изкуството, индиански статуетки, чаша и отворена бутилка коняк, рамкирани снимки.

- Искаш ли шампанско? - попита Мари.

Симон изведнъж се сети за Саба.

- Предпочитам чай.

Мари включи електрическата кана, нервно запали цигара и впери поглед в Рона, сякаш оттам щеше да изгребе спомените си.

- Седни - каза тя.

Сервира му чая, наля си чаша коняк и седна до него на дивана.

- Каква е тази тайна? - подтикна я да говори Симон. - Какво общо има с Корана?

Мари сложи ръка на бедрото му, за да изрази съчувствието си.

- Има един-единствен отговор на въпросите ти.

- Кой е той, моля те, кажи ми.

- Омразата.

Мари прегърна племенника си и заговори.

Биологичните родители на Симон били убити в атентат в Бейрут. Тогава той бил двегодишен. Тъй като бил буйно дете и не се задържал на едно място, закачал едно коте в дъното на френския ресторант, където вечеряли майка му и баща му, когато един камикадзе, дегизиран като акордеонист, изкрещял името на Аллах и се самовзривил. От експлозията загинали всички, освен един сервитьор и момченцето, с уплашеното коте в ръце.

Мари изпразни чашата си. Симон се облегна назад. Загледа се в тавана, който имаше нужда от пребоядисване. Върху олющения екран той прожектира неясни картини от пепел, кръв и сигнални лампи. Притисна към себе си възглавница, така както бе притискал котето. Мари положи главата на племенника си върху своите колене. Галеше косите му и разказваше как оцелялото като по чудо дете бе изтласкало надълбоко в подсъзнанието си всичко, свързано с атентата и с родителите си, с които бе живяло две години.

Ала картините съществуваха. Саба имаше право.

- Родителите ми там ли са били?

- Майка ти се казваше Лейла, а баща ти - Анри. Анри и Лейла Ломбарди.

И тя му разказа за тях.

Анри бил журналист в Бейрут, където се запознал с Пол Ланж, който пък работел в консулството на Франция. Всеки един от двамата мъже високо ценял другия и те станали много добри приятели. Техните съпруги, и двете ливанки, също се сближили и връзките между двете семейства се заздравили. Единствената сянка в идиличната картина били полемичните статии на Анри, които предизвиквали омразата на ислямските фундаменталисти. От своя страна Лейла съчетавала практикуването на исляма с борбата за правата на жените. Това също било опасно начинание, което увеличавало заплахите от репресии срещу семейството. Дали двамата Ломбарди са били целта на атентатора? Нямало отговор на въпроса. Пол и Амина взели травмирания Симон и го отгледали като свой собствен син. Син, който за тях се появил на бял свят на двегодишна възраст.

- Амина и Пол много те обичаха, още повече защото Пол не можеше да има деца. Ти винаги си ги възприемал като свои родители. Нито веднъж не спомена Анри и Лейла. Пол искаше тайната да се запази, за да не се възобнови травмата.

- Започнал е изследванията си върху Корана заради атентата - каза замислено Симон.

- Предполагам, че е търсел виновниците, които така и не бяха открити.

- Как загинаха родителите ми?

- Нали ти казах, в атентата.

- Говоря ти за Пол и Амина.

- Защо ме питаш?

- Кажи ми какво се случи.

- Автомобилна катастрофа на излизане от Париж... На магистралата колата им се отклонила.

- Каква кола?

- Под наем. Тяхната била в сервиза. Всъщност защо..

- От коя компания са я взели под наем?

- От „Херц“.

- Сигурна ли си?

- Да, защото се занимавах с формалностите в полицията, в застрахователното дружество и във фирмата за коли под наем. Ти беше неоткриваем.

- Какво казаха експертите?

- Експертизата още не е приключила.