Портата на месията

Коя е най-голямата опасност за исляма? Това бе последната загадка, оставена от баща ми, преди да умре.

17

Симон си купи вестник на гарата в Саарбрюкен и се отпусна на седалката. Купето бе три четвърти пълно. Пътниците се бяха съсредоточили в своите смартфони, уокмени, конзоли, лаптопи и таблети. Изключение правеше само едно замечтано и спасено от технологичната инвазия момиченце, долепило нослето си до прозореца. Той се загледа заедно с него в градския пейзаж, който постепенно се превърна в селски. Момиченцето сякаш долови, че са настроени на една вълна, и му се усмихна. Симон се наслади на радостния миг и се посвети на вестника, чиито едри заглавия съобщаваха за земетресения в Иран. Те бяха последвали земетресенията в Израел, разтърсили страната няколко дни по-рано. Изглежда, двете държави воюваха и посредством природни катаклизми.

Симон прекъсна четенето на списъка с бедствия, които създаваха впечатлението, че светът е на ръба на хаоса, и разгърна книгата на Луксенберг. Ала сложната дисертация, умората от пътуването и полюшването на вагона го приспаха.

Когато се събуди, влакът влизаше в Париж.

Слезе като турист с усещането, че няма да остане тук задълго. Излезе от Източната гара заедно с тълпата пътници, които дърпаха куфари на колелца и помитаха по пътя си мазните хартии и мръсните просяци. Един стар клошар се отдръпна, за да не го отнесат. Пластмасовата му чашка за милостиня се търкаляше от крак на крак. Хората тичаха към по-добро бъдеще, без да обръщат внимание на бедняка в неговото кризисно настояще. Симон му даде пари и се обърна, за му спести благодарностите. Усети как някой го дърпа за сакото. Мърляво момиченце и майка му с бебе на ръце очакваха своя пай благотворителност. Той извади банкнота от двайсет евро, която бе грабната по-бързо от изсъхнало листо в бурята. Благодарностите бяха повторени десетина пъти, но той вече слизаше в метрото, където просяците бяха музиканти.

Апартаментът на родителите му бе в Седми район. Щом излезе на открито, установи, че времето е хубаво, и че вечерта гасне. Повървя няколко минути, докато стигне до тихата уличка, по която не бе минавал от години. Прозорците на кооперацията светеха, но на петия етаж беше тъмно. Там бяха живели родителите му.

И той бе живял с тях, докато следваше.

Чувстваше се неловко да се върне в апартамента, където добре познатите предмети се бяха превърнали в реликви. Дали щеше да го запази, или да го продаде?

Влезе в жилището и неприятното усещане се засили.

Симон долови нечие присъствие.

Сякаш родителите му все още бяха тук.

Остави сака в коридора, отправи се към миризмата на тютюн, която се носеше от дневната, и запали лампата. На ниската масичка се мъдреха две използвани за пепелник празни кутии от пица, а край тях имаше бирени кутийки, смачкан вестник и няколко дистанционни.

Някой живееше тук.

Тръгна да обикаля апартамента. В кухнята кофата за боклук бе препълнена с празни бутилки. В умивалника бяха натрупани мръсни чинии.

Симон се промъкна на пръсти до спалнята на родителите си, открехна вратата, надникна и дочу хъркане в мрака.

Пристъпът на адреналин го накара да се отдръпне.

При нормални обстоятелства той би запалил лампата и би разтърсил натрапника. Но през последните няколко дни инстинктът му за самосъхранение бе поставен на сериозно изпитание, затова предпочете да постъпи другояче.

Да провери и в другата спалня. По време на следването му тя беше неговата стая, а след това - стая за гости.

Там също някакъв тип спеше на леглото.

Дали двамата мъже пребиваваха в апартамента със съгласието на Пол и Амина? Нотариусът не му бе споменал такова нещо.

Вратата на стаята можеше да се заключва. Симон бавно провря ръка, издърпа ключа от вътрешната страна с ловкостта на шампион по микадо и заключи натрапника. След което се върна при първия.

Придвижваше се в тъмното в посока на хъркането. Мъжът на леглото на родителите му спеше с дрехите. Едната му ръка висеше свободно. Симон я хвана и я изви назад, като усукваше лакътя и китката. Болката от двойното усукване събуди хъркащия, чиято свободна ръка се стрелна под възглавницата. Симон стисна още по-силно, извика: „Кой сте вие?“ и усети как нещо изпука. Мъжът измъкна пистолет. Симон отпусна безжизнената му ръка, грабна дулото на пистолета и го насочи назад. Ново изпукване му подсказа, че е счупил пръста, пъхнат в скобата на спусъка.

Повтори въпроса:

- Кой сте вие?

Събудилият се мъж в съседната стая се опитваше да разбие вратата. Яростен вик и три куршума прелетяха през нея. Симон се хвърли на пода, ушите му пищяха. Пропълзя към коридора под нов порой от куршуми, грабна сака си, напусна сградата и се затича, без да се обръща, към полицейския участък.

Спря едва пред входа на комисариата.

Поколеба се.

Щом полицаите научат, че двама убийци са го дебнали в апартамента на родителите му, те бързо ще разплетат историята от самото й начало, а тя ще им бъде разказана от капитан Зив в твърде неблагоприятна за Симон светлина. Тогава той ще се превърне в идеален заподозрян и ще му забранят да напуска Франция до второ нареждане.

Симон се огледа и установи, че не е следен. Продължи пътя си, без да вземе решение. Лисваше му премного информация, за да го направи.

18

Айфеловата кула грееше като коледно дърво. Срещу нея, на хълма Шайо, Трокадеро бе разперило бетонните си крила. Между двата паметника, разположени в перспектива от двете страни на Сена, търговци без разрешително се опитваха да продадат пластмасови сувенири, произведени в Китай. Симон купи от един амбулантен търговец бутилка газирана вода и се разходи по „Шан дьо Марс“. Вечерта бе доста напреднала и той се питаше как ли ще завърши.

Привлече го мелодията на цигулка, изпълнявана под светлината на улична лампа от слабоват дългокос младеж в концертно облекло, който свиреше невъзмутимо под светкавиците на фотоапаратите на група весели японки. Симон разпозна Концерт №3 от Моцарт.

Млада жена остави пачка банкноти, с което предизвика мелодично изскърцване на струните. Симон проследи с поглед красивата и щедра дарителка, която седна на тревата. Той се настани недалеч от нея, за да се наслади на мига. Хората се спираха да послушат виртуоза, който връщаше божията музика Богу. Дочуваше се звън на монети, които някои от минувачите пускаха в калъфа на цигулката. Семейство дебеланковци се спря до Симон, за да излапа огромните си като бухалки за крикет сладоледи. Сравнението му припомни, че преди години баща му го бе завел на крикет мач в Англия.

Облегна се назад и впери поглед в звездите, към които отлиташе божествената музика. Увертюрата към „Вълшебната флейта“ помогна на адреналина, отравящ кръвта му, да се разсее и да възкреси спомена за едно посещение в операта заедно с Пол и Амина. На сцената принц Тамино бе спасен от трите придворни дами на Царицата на нощта. Те убиха змея с три златни копия...

Музиката затихна сред аплодисментите, кльощавият цигулар се поклони с риск да се прекърши и публиката се разпръсна из „Шан дьо Марс“. Светлината на една улична лампа освети покритото с искрящи диаманти лице на щедрата дарителка. Тя плачеше. Лъкът на цигулката бе докоснал сърцето и. Младата жена извади кърпичка от чантата си, избърса сълзите си и си тръгна. Симон се излегна и отново си спомни Тамино, комуто Царицата на нощта бе показала портрета на дъщеря си, Памина. Тамино тутакси се бе влюбил в нея. Но той можеше да се ожени момичето, ако го освободи от Зарастро. С вълшебната флейта в ръка, предадена му от трите придворни дами, Тамино се бе представил на Зарастро, който от своя страна му бе заявил: „Щом искате да освободите Памина, трябва да се подложите на изпитанието на мълчанието...“.

Симон се надигна. Тревата беше влажна. Забеляза парче плат на мястото, където седеше щедрата дарителка. Беше шал. Той го взе и се затича в нейната посока. Но непозната сякаш се бе разтворила в нощта, отнесена от вълните на музиката.

Симон влезе в едно кафене, за да се сгрее, и си поръча чай. Поднесе шала към носа си и вдъхна аромата на амбра, жасмин, роза, глициния, мимоза. Истинска градина. Непознатата ухаеше на слънце. Чертите й се бяха запечатали в паметта му: буйни къдрави черни коси, властен нос, големи очи, гъсти вежди, високи скули, голяма уста.

Той изпи чая си и пое към хотела, който сервитьорът му препоръча.

Срещу леглото му имаше телевизор.

Потърси музикален канал, но попадна на самоуверени дърдорковци, жалки комици и криминални сериали. Изгаси шума и се вслуша в шепота на града, който се долавяше през двойната дограма. Откакто се бе завърнал в Париж, спомените му от студентските години започнаха да изплуват. Бе изгубил връзка със състудентите си. Тъй като от ранно детство бе живял в различни страни, не бе имал време да изгради трайни приятелства. Скиталчеството го бе превърнало в същество, което не се привързва нито към местата, нито към хората. Единственият човек, означавал нещо в живота му, бе майка му Амина, която, както се оказа, не бе истинската му майка. Симон не познаваше добре Пол, защото той често отсъстваше. Важни вечери в посолството. Важни пътувания в чужбина. Важни лекции в Колеж дьо Франс[4]. Важни събрания в Кръжеца „Рьонан“[5]... Припомняйки си Кръжеца „Рьонан“, в който членуваше баща му, Симон реши да го посети на следващия ден, като отиде най-напред във Френската Национална библиотека. Трябваше да изследва двете писти, за да повдигне булото върху миналото на Пол и произхода на детето, което бе осиновил.

Симон взе душ, уви се в шала и си легна с парфюма на една непозната.

19

„Шан дьо Марс“ бе покрит с роса, а въздухът - все още свеж. Ранобудните бягаха за здраве, преди да отидат на работа. Общинските работници почистваха улицата. Тийнейджър се носеше на скейтборда си. Беден старец буташе ръждясала количка, пълна с чанти. Френската Национална библиотека още не беше отворила, затова Симон се настани на терасата на едно кафене в компанията на скорец, който се угощаваше на съседния стол с трохи от кроасан. Сервитьорът сърдито го прогони с празния поднос.

Съвместното съществуване между цивилизования и дивия живот бе немислимо.

Симон си поръча кафе и отвори тефтерчето на Пол, в което си записваше всичко случило се след смъртта на родителите му. До последната подробност. Възможно бе да се ориентира по-добре, ако го препрочете.

Нечия сянка падна върху тефтерчето.

- Сбъркали сте шията!

Симон вдигна глава.

Тя стоеше пред него.

Красивата непозната от предишната нощ.

- Памина?

- Как ме нарекохте?

Симон позволи на немската овчарка да подуши спокойно шала.

- Вдигнах го от тревата... ей-там - заобяснява той.

- Всичко, което вдигнете от тревата, ли си присвоявате?

Симон не знаеше какво да отговори. Затова на свой ред попита:

- Как ме намерихте?

Тя посочи кучето, чиято слюнка мокреше дънките му.

- Кучешкото обоняние е милион пъти по-силно от човешкото. Особено на немската овчарка. Тя може да открие в гората пръчката, която сте захвърлили... или шала, който сте забравили снощи на моравата.

Симон развърза скъпоценния шал и леко смутен го върна на собственицата му.

- Сега върху него се е запечатала миризмата и на двама ни - каза тя с упрек.

- Вашето куче да не се обърка?

- Не, то ще успее да ви намери.

- Има един по-лесен начин.

Твърде късно обаче осъзна, че думите му не важаха в неговия случай. Той нямаше нито адрес, нито телефонен номер.

- Но едва ли е толкова сигурен - помогна му да излезе от неудобството младата жена.

Отблизо и на светло тя беше още по-красива. Не беше героиня от „Вълшебната флейта“, а от „Приказки от хиляда и една нощ“. Изваяна под слънцето на Ориента. В състояние бе да накара и най-развратния везир да съчинява стихове за нея. Симон дори не знаеше името й, все още я наричаше Памина, но в ума му тутакси бликнаха стиховете на една от най-красивите поеми на света. Той не се сдържа и започна да ги рецитира, докато кучето леко го захапваше по глезена.

- Върви тя - богиня - султанша - на ложето сяда и с мюсюлманска изтънченост търси наслада.[6]

- Колко хубаво звучат.

- От Бодлер са.

- Кучето ми май ви харесва.

- Как се казва?

- Адолф

Симон сви вежди.

- Името приляга на немска овчарка, не мислите ли?

Тъй като Симон не отговори, младата жена добави:

- Шегувам се... Казва се Трюф.

- Така е по-добре.

- Не бива да обвиняваме всеки Адолф или да благославяме всеки Иисус. Е, аз си тръгвам. Благодаря ви, че се погрижихте за шала ми.

- Мога ли да ви предложа малка закуска, като извинение, че ви го откраднах?

- Само малка ли?

Симон я изгледа озадачено.

- Отново се шегувам. Честно казано, ненавиждам манията на хората да използват наляво и надясно думата „малък“. Черпя ви едно малко. Да ви дам ли малко? Толкова са дребнави.

- Французойка ли сте?

- Не само. Не мога да скрия напълно ориенталските си корени, нали?

- Би било жалко.

Младата жена прие да седне на масата.

- Добре тогава, един ментов чай с няколко локума.

- Едва ли имат локум - отбеляза Симон, докато се оглеждаше за сервитьора.

- Пошегувах се. Едно кафе.

Той се питаше дали това дяволито създание бе същото, което се бе просълзило, слушайки „Вълшебната флейта“. Тя се настани срещу него и за щастие щедрите й форми закриха скелета на Айфеловата кула. Беше облечена с полуотворен суитшърт върху бюстие с дълбоко изрязано деколте и се бе опитала да опитоми косите си, връзвайки ги на конска опашка.

- Турист ли сте? - попита тя.

- За да бъда турист, ми трябват отправна точка и дестинация.

- Вие нямате ли?

- Все още не знам откъде идвам.

Сервитьорът донесе две американски кафета и кроасани.

- Да не би да си задавате въпроси за произхода си?

- Неотдавна изгубих родителите си и научих, че съм би осиновен.

- Съжалявам!

Симон й разказа историята си, като спести епизода с Площада на джамиите. Изпитваше непреодолимата необходимост да говори, да излее всичко, да се довери на някого, който да не е полицай или учен. На някой непознат например.

Тя го слушаше, без да помръдне.

- Съжалявам, че ви занимавах с моя шал.

- Напротив. Благодарение на него можахме да си поговорим.

- Вашата история е невероятна!

- Надявам се думите ми по повод произхода на Корана да не са засегнали вярата ви, ако сте вярваща, разбира се.

- Моята вяра е съкровена и се отнася единствено до връзката ми с Бога. Външният свят не е в състояние да я накърни.

Тя допи изстиналото си кафе и попита:

- Какво ще правите сега?

- Като начало ще довърша закуската си във вашата компания.

- Това е краткосрочно намерение.

- Тъкмо такива намерения ценя най-много.

Най-сетне тя заговори за себе си. Казвала се Саба и работела в ЮНЕСКО, чието седалище бе в Париж. В тези смутни времена често взимала участие в съвещания и конференции, посветени на мира, бедността и диалога между културите.

- Ще се видим ли пак? - попита Симон, след като приключиха със закуската.

Думите му се изплъзнаха по навик, сякаш искаше сметката. Та той не знаеше къде ще бъде утре. Но тази жена го привличаше.

- Не зная.

- Кучето ви ме харесва.

- Защото носите моя парфюм.

Симон си замълча, какво повече можеше да каже?

- На кой телефонен номер мога да ви се обадя? - попита тя.

- От устата ви се леят само красиви думи.

- О, от вашата - също.

Вместо телефонен номер, Симон й даде името на хотела.

20

Френската Национална библиотека се намираше на улица „Ришельо“ във Втори парижки район. Около нея се извършваха ремонтни работи. Отвъд оградата и отвъд фасадата, която бе в процес на реставрация, специалистите възкресяваха хилядолетни ръкописи. Тук освен паметта на света се обновяваше и старинният дворец, в който се помещаваше библиотеката.

Симон прекоси двора, за да стигне до рецепцията. Служителката му заяви, че Андре Келер е починал.

- Кога се случи това? - възкликна изумено Симон, който прие новината като юмручен удар.

- Преди около три седмици. Нападение със злощастен край. Заради един портфейл. Накъде върви светът!

- Какво точно работеше в библиотеката?

- Палеограф и кодиколог[7], специалист по история на арабските ръкописи.

- Имаше ли асистент или сътрудник?

- Замести го Пиер Лафит от Отдела за ръкописи.

- Може ли да го видя?

- Журналист ли сте?

- Не колкото вас.

- Защо?

- Защото анализът ви на нападението върху Андре Келер би могъл да се превърне в едро заглавие във вестниците.

- Така ли?

- Бихте ли проверили дали Пиер Лафит може да ме приеме?

- За кого да предам?

- За Симон Ланж.

- Не зная дали е свободен.

- Кажете му, че идвам по личен въпрос.

Рецепционистката се усмихна кисело, за му покаже, че не е вчерашна.

Тогава Симон й обясни:

- Андре Келер и баща ми са изследвали Корана. И двамата загинаха в инциденти, в интервал от една седмица. Това достатъчно лично ли е за вас?

21

Пиер Лафит се появи на другия край на коридора, за да посрещне Симон. Висок и кльощав, той приличаш на мумия, на която са присадили бели коси, за да й придадат по-жизнен вид. Тъй като цял живот бе чел ръкописи, ученият бе заприличал на тях. Симон не се осмели да му стисне ръката от страх да не я строши.

- Вашият баща ли си е сътрудничел с Андре? - учуди се палеографът.

- Може ли да поговорим в кабинета ви?

Лафит погледна часовника си и склони да промени програмата си заради необичайния посетител. Покани Симон в просторна зала, покрита с лавици от скулптиран дъб и остъклени библиотеки. Двамата се настаниха един срещу друг на една маса. Лафит преплете кокалестите си пръсти и попита:

- Какво мога да направя за вас?

- Баща ми се е свързал с Андре Келер, за да получи информация за произхода на Корана. По всяка вероятност тази информация е погубила и двамата.

- Смятате ли, че Андре е бил убит заради това?

- Кой мотив е по-вероятен? Забуленият в тайна произход на Корана или някакъв си портфейл?

- За каква тайна говорите?

- Не зная, защото е тайна.

- Какво очаквате от мен?

- Да ми кажете дали преди смъртта си Келер е разкрил нещо опасно на баща ми.

От нервно напрежение Лафит стисна още по-силно пръстите си.

- Познанията на Келер за Корана бяха огромни. Не зная откъде да започна. Ще отнеме много време...

- Започнете направо от информацията, която не би се харесала на пазителите на догмата.

- Всяка информация е опасна, щом засегнете догмата. Представяте ли си в какво се забърквате?

- Вече съм достатъчно забъркан. Баща ми е смятал, че търсенията ще му помогнат да открие моя произход. Осиновен съм.

- Каква необикновена история!

Палеографът започна да барабани нервно по масата, след което помоли Симон да го изчака и изчезна. Симон се запита дали не е казал нещо излишно на този непознат. Помисли си за двамата убийци в апартамента на родителите си и го побиха тръпки. Но в това помещение, което съхраняваше хилядолетна история и до което външните шумове достигаха приглушено, той се чувстваше на сигурно място.

Лафит се появи с наръч увити в платна ръкописи, увенчани с едно съвременно издание на Корана. Постави ги върху една инкрустирана масичка, разгъна едно от платната и посочи подлепените върху пергамент фрагменти.

- Френската Национална библиотека разполага с някои от най-старите ръкописи на Корана в света - заяви гордо той. - Щом вашият баща се е интересувал от произхода на Корана, Келер несъмнено му е показал точно тези.

Симон се наведе над пергаментите, чиито плътни и надупчени страници бяха покрити с примитивни знаци.

- През коя епоха са създадени?

- През първия век на исляма.

- Може ли нещо да се научи от тях?

- Вие май се шегувате! Та това е неоценим източник за познанията ни за Корана.

- Колкото и да е древен, Коранът си остава Коран, нали така?

- Грешите! В този пергамент има разлики. Вижте, тук сурите са подредени по различен начин в сравнение с оригиналната версия на Корана.

Страниците пукаха, докато Лафит ги разгръщаше внимателно, без ръкавици, за да усети пергамента между пръстите си и без риск да го повреди.

- Върху тези палимпсести[8] се чете оригиналният ред на откровенията, получавани от Мохамед между 610 и 632 година, и той съответства на реда, възстановен от съвременните изследователи.

- Какво променя това?

- Всичко. За ужас на онези, които винаги са твърдели, че Коранът никога не е бил преработван. Ето ви един пример. Според оригиналния ред първата сура, също като в евангелията, разказва за раждането на Иисус, а в официалната версия на Корана призовава мюсюлманите да се пазят от християните.

- И с нея дава тона.

- Шиитите обвиняват халифа Осман, че е премахнал или променил пасажите, в които става дума за племето Курайш или за Али[9], неговия политически противник. Изчезнали са или са били променени множество коранични редове. Това прави общо около две трети от оригиналния Коран. Сунитският автор Мухаммад Мал-Аллах дава двеста и осем примера за фалшификация.

- Защо шиитите не са запазили оригиналния Коран?

- Защото Али и неговите последователи го скрили. Според традицията той е трябвало да бъде изваден на бял свят при появата на Месията.

Кодикологът показа на Симон палимпсестите, в които се споменаваше Али и които потвърждаваха обвиненията, отправени от шиитите към сунитите. Симон слушаше внимателно и се опитваше да проумее какво го свързва с промените в текста на Корана.

- Историята на Корана е като на останалите свещени книги - продължи Лафит. - Амбицията на мюсюлманската общност била да притежава, също като другите народи, своята Свещена книга. Предизвикателството било голямо.

Палеографът разгъна следващото парче плат и посегна към страниците пергамент.

- Ръкопис 328! - извести той, сякаш бе открил Свещения кивот. - Предлагам на вашия неизкушен поглед един от най-старите екземпляри на Корана, калиграфиран върху овча кожа през втората половина на VII век. Той бил открит при похода на Наполеон в Египет в скривалището на една джамия във Фустат, днешното предградие на Кайро. Ние съхраняваме половината текст. Другата половина се пази на три места: в Апостолическата библиотека на Ватикана, в Руската Национална библиотека в Санкт Петербург и в частна колекция в Лондон.

- Вижте, текстът е преписван от различни хора - отбеляза Симон.

Лафит сравни две страници от ръкопис 328. Почеркът върху едната бе по-красив, отколкото върху другата.

- Различията в почерците доказват, че са преписвали много хора. Един от тях пише в стила на региона на Хиджаз в Саудитска Арабия...

- Там, където се намира Мека.

- Точно така. Става дума за една от най-древните арабски писмености - продължи Лафит. - Нейният скелет е само от съгласни, липсват диакритичните[10] знаци на съвременния арабски език и това прави разчитането й много трудно. Дори сурите нямат заглавие. Отделени са една от друга с по-голямо разстояние.

- Следователно текстът е приблизителен! - възкликна Симон.

- Големият брой кописти, преписвали първите ръкописи, и използването на писменост без гласни букви биха могли наистина да доведат до грешки в прочита и до тенденциозно тълкуване. Лично аз смятам, че навремето читателите са имали нужда от кратък справочник, в който лесно да откриват наизустените вече коранични редове. Текстът върху този пергамент не е нищо повече от упътване.

- Ако правилно ви разбирам, според вас Коранът е писмено указание - уточни Симон.

- Терминът не е изискан, но не е далеч от истината.

Симон отвори тефтерчето на Пол и показа на Лафит колоната с цифри.

Палеографът взе официалния Коран, който бе донесъл със себе си, и сложи тефтерчето до него. Очите на учения, привикнали с анализа и дешифрирането, светнаха като фарове.

- Вие сте отбелязали номерата на кораничните редове, чието тълкуване е неясно.

Пиер Лафит потвърждаваше тезата на Герд Погел.

- Това са номерата на загадъчните коранични редове, така ли? - настоя Симон.

- Да, на онези, които някои специалисти са превели по съвършено различен начин от общоприетия, с помощта на филологически методи, използващи лексикални калки[11].

- Какъв е истинският смисъл на тези редове? - попита Симон.

- Не съм експерт в тази област. Аз съм палеограф и кодиколог. Ако искате да проучите тезата на филолозите, обърнете се към германските специалисти по източни проучвания, които са работили по въпроса.

Симон се изправи.

- Благодаря ви, професоре, за времето, което ми отделихте.

- Успях ли да ви помогна?

- Убеден съм в това. Дадохте ми няколко парченца от пъзела, чието значение ще ми се изясни, когато успея да събера всички части.

22

Лексикални калки! По какъв начин някакво си тълкуване на кораничните редове можеше да му помогне да разгадае миналото си? Този въпрос терзаеше Симон, докато излизаше от Френската Национална библиотека.

Градският шум и изгорелите газове го принудиха да се уедини в един парк с фонтан в центъра. Седна на една пейка в сянката на кичест платан, чиято корона се олюляваше от полъха на вятъра и накацалото ято гълъби.

Коран с християнско влияние, написан от хората, а не продиктуван на Мохамед от Бога, и пренаписан от халифите - това бе обектът на диренията на баща му и на няколко дръзки специалисти по Изтока. След Библията и Новия завет, идваше ред на Корана да бъде изтупан от прахта и да се помири с историята.

Ала каква бе ролята на Симон във всичко това?

Той се загледа в недодялания, тромав танц на гълъбите, които сякаш не бяха на мястото си в цивилизования градски пейзаж.

Две монахини привлякоха вниманието му. С разветите от вятъра воали и схванатата си походка, те приличаха на едри птици, които обаче не са положили обет за въздържание и подчинение. Двете ситнеха към изхода на парка. Симон ги последва и се отправи към булевард „Дез-Енвалид“, където бе седалището на Кръжеца „Рьонан“. Прекоси Сена и пое по улица „Бак“. Едва стъпил на пешеходната пътека, дочу свистене на гуми. Отстъпи назад и настъпи пешеходеца, който вървеше след него. Пред Симон се закова микробус с тъмни стъкла. Вратата се отвори. Инстинктът му подсказа да се спасява още преди да е видял кой ще слезе от колата. Побягна направо, отстранявайки пешеходците по пътя си, прескочи детска количка, хвърли се на капака, а сетне се покатери на покрива на една кола, засили се, отскочи на два метра височина, почти докосна каската на минаващия велосипедист и се приземи на отсрещната страна на улицата до меката стена на контейнер за рециклиращи се отпадъци. Изправи се, прескочи оградата на пуста частна градина, прекоси я, стигна до вратата и се отправи към най-близкия магазин за дрехи. Смъкна от закачалката сиво яке, грабна сиво таке, плати на касата, съблече розовия суитшърт и канадката, навлече новите си покупки и напъха старите дрехи заедно с всичко останало, което притежаваше, в рекламния найлонов плик.

Излезе от магазина неузнаваем, та дано успее да напусне квартала. Петдесет метра по-надолу двама мъже крачеха по тротоара с ръка на ухото и дебнещи погледи, прикрити зад слънчеви очила. Микробусът бавно ги следваше. Симон се насочи към терасата на близкото кафене, грабна един стол и го захвърли в средата на кръстовището, с което мигом предизвика сблъсък на автомобили и концерт от клаксони. Суматохата му позволи да се измъкне в обратна посока сред тълпа от лукави китайци. След двайсетина метра се отърва от розовия суитшърт и канадката си, като ги дари на някакъв просяк, седнал в локва урина. Сви в тясна уличка, която го отведе към Сена, купи си сива раница, хвърли своята, пое в посока на булевард „Дез-Енвалид“ и от един сенегалец се снабди с чифт фалшиви „Рей Бан“.

Тогава си каза, че е време да си почине. Влезе в един пъб, където звучаха хитове на „Погс“, и след като се увери, че има резервен изход, седна в дъното и си поръча „Талискър“.

Преследваха го в планетарен мащаб. От Йерусалим до Париж, та дори и в Берлин, където нападението на скинарите пред блока на Рафаел едва ли бе случайно, както бе помислил в началото.

Симон се бе превърнал в мишена, също като Маркус, който без съмнение също се криеше. Германецът бе участвал в научните изследвания на Пол върху произхода на Корана, защото Пол бе убеден, че въпросният произход има връзка с осиновения му син. Маркус изчезна, а двете му жилища бяха обърнати наопаки. Пол загина в катастрофа.

Симон бе наследил заплахите, които тегнеха върху двамата. Но той не можеше да говори за тези заплахи в полицията, защото щяха да го вземат за смахнат.

Симон обобщи ситуацията, като подбра два въпроса, подчертани в тефтерчето му:

Какво го свързва с Корана?

Кои са истинските му родители?

Възможно ли бе да открие някое късче от пъзела в Кръжеца „Рьонан“?

23

Кръжецът „Рьонан“ се намираше в Седми район. Помещенията бяха копие на английски клуб. Тук се сядаше в огромни фотьойли, четяха се сериозни вестници и редки книги, разговаряше се на фона на облицовани със скулптирано дърво стени, разпалваха се спорове на чаша бира край камината, допускаха се само членове, но не за да променят, а за да обясняват света. Кръжецът публикуваше тримесечен бюлетин, в който се обсъждаха тясно специализирани сюжети като: „Писмото на Трасибулос до Левкипос“ или „Апориите на Кибла“, и организираше по една лекция всеки месец. Заглавието на следващата бе: „Миражите в Лурд, или сто и петдесет години мистификация“.

Симон се появи в началото на следобеда, в часа за кафе или за чашка за храносмилане, който бе много подходящ за разговори. Името на баща му прозвуча като „Сезам, отвори се!“. Посрещна го председателят на кръжеца, запазил отлични спомени за Пол Ланж, „дипломат в пълния смисъл на думата, който достойно представяше Франция в чужбина и притежаваше забележителен такт в човешките отношения“. След въведението под формата на епитафия, Симон бе представен на един от членовете на клуба, познавал добре баща му - петдесетгодишен мъж, който остави на масичката за чай броя на „Уол Стрийт Джърнал“, изпъна ръста си от метър и деветдесет и преди да я подаде на посетителя, прокара ръка през разпилените си коси на анархист. Председателят изчезна, под предлог че има много работа, и остави Симон в компанията на разчорления дългуч, облечен в сако от туид. Мъжът покани Симон да седне в един масивен фотьойл, който едва не го погълна, и му поднесе съболезнованията си.

- Много съжалявам, че не можах да отида в Бейрут за погребението. Имах много ангажименти.

- Ангажиментите са сериозна работа - отвърна Симон.

- Пол и аз обичахме да се срещаме в този оазис на ерудицията. Баща ви ще ни липсва.

- Откога го познавате?

- Чай или уиски?

- „Талискър“.

- Отличен избор.

- Нали няма да ми се сърдите, че ви питам за него?

- Какво бихте искали да знаете за Пол?

- Истината.

- Ще отговоря на въпроса ви. Познавам баща ви от годината, в която Хомейни дойде на власт в Иран и публикува своята зелена книжка.

- През 1979-а?

- Знаете ли, че Хомейни е най-четеният теолог през XX век?

- Не знаех.

- Западняците не четат достатъчно писанията на онези, чиито тези оборват. Ако се бяхме запознали подробно с политическите, философските и религиозните принципи на аятолах Хомейни, несъмнено щяхме да научим за божествените закони, ръководещи начина на уриниране, дефекиране, любене на жена или плащане на данъци, но заедно с това щяхме да узнаем, че ислямът изобщо не е духовна, а неподлежаща на оспорване юридическа и политическа религия.

- За това ли разговаряхте с баща ми?

- Говорехме също и за пури... Да ви предложа една?

Симон отказа, но прие събеседникът му да запали хаванска пура. В продължение на няколко секунди имаше чувството, че наблюдава разлютен дракон.

- Обменяхме мнения за Изтока, исляма и арабската цивилизация. Сравнявахме неговия опит на терен с моята придобита от книгите ерудиция. Емпиризмът срещу рационализма. Но в края на краищата мненията ни съвпадаха. Как го намирате?

- Необходимо е и едното, и другото.

- Питах ви за уискито.

- А, както и очаквах, отлично.

- С вашия баща не можахме да постигнем съгласие само по един пункт.

- Кой е той?

- Неговото хоби бе да бере гъби. А моето - да ходя на лов за глигани. Имахме навика да съчетаваме нашите a priori несравними любими занимания на трапезата с яхния от месо от глиган с гъби.

- Баща ми споменавал ли ви е, че има врагове?

- Извън ловните дружинки ли? - пошегува се мъжът.

Хуморът на събеседника му бе твърде неуместен.

- Питам ви сериозно.

- Не, защо? Да не би да мислите, че смъртта му не е случайна?

- Иска ми се да опозная по-добре баща си. А неприятелите ни охарактеризират по-добре, отколкото приятелите, затова можем да им се доверим.

- Представата ви за приятелството е странна.

Симон можеше да говори надълго и нашироко за приятелите, на които не можеше да се довери. Но предпочете да смени темата.

- Самият аз имам врагове и бих искал да узная кои са те - обясни той. - Може би баща ми и аз имаме едни и същи неприятели.

- Искрено съжалявам. Но какво повече мога да ви кажа? В продължение на десетки години Пол и аз изследвахме религиите и в частност - исляма. Както вече споменах, дискутирахме по време на всяка наша среща...

- Кога се видяхте за последен път?

- Преди около месец.

- Какво ви каза тогава той?

- Ще ви доверя нещо. При всяка наша среща ние се опитвахме да погъделичкаме самолюбието си, като си задавахме загадка, на която другият трябваше да отговори следващия път.

- Каква беше загадката, която баща ми ви зададе?

- Тя беше твърде мистериозна.

- Ще я споделите ли?

- Коя е най-голямата опасност за исляма?

- Вие какво му отговорихте?

- Нищо. Трябваше да му дам отговор на следващата ни среща. Мислех си за един много древен Коран, предхождащ официалната версия... който противоречи на догмата, ако мога така да се изразя... Навярно сте чували за изследователската работа на Кристоф Луксенберг?

- Чувал съм.

- Та това беше моята хипотеза. За жалост, баща ви не се върна, за да ми даде своя отговор. Нека почива в мир!

Симон изпи чашата си на един дъх, течността опари гърлото му и той се закашля.

- Уискито не се пие като текила, млади човече.

Симон си пое дъх, благодари на приятеля на баща си и се надигна.

- Сещам се още нещо - добави приятелят на баща му, без да пуска ръката на Симон.

- Какво е то?

- Преди да се разделим, Пол ми каза, че на следващия ден заминава за Бейрут. Но не директно. Първо възнамеряваше да се отбие в Сирия.

- В Сирия ли?

- И аз се учудих като вас: „Защо в Сирия?“. На което той ми отвърна лаконично: „Там, откъдето започва всичко“. Възможно бе да ми даваше указание как да реша загадката. Дано този факт ви помогне в търсенията.

24

След като се убеди, че никой не го следи, Симон седна на брега на Сена. С изненада установи, че има нужда да се довери някому, да сподели съмненията и въпросите си. Сам срещу реката, той се съсредоточи върху тайнствената фраза: „В Сирия, откъдето започва всичко“ и върху въпроса, зададен му от приятеля на Пол: „Да не би да мислите, че смъртта му не е случайна?“.

Изведнъж си спомни за Мари.

Скочи, втурна се да търси работеща телефонна кабина и да се обади на леля си. Мари живееше в Арл. Тя беше единствената му роднина от страна на Пол. Леля му много се учуди, когато чу гласа му.

- Мога ли да дойда да те видя? - попита той.

- Къде си сега?

- В Париж.

- В Париж ли? Какво правиш във Франция? - удиви се тя.

- Искам да поговорим, но не по телефона.

- Ела, когато пожелаеш, Симон.

- Утре удобно ли е?

- Ще бъда в музея или у дома.

- Благодаря ти, Мари.

- Истинско чудо! В една и съща седмица не само ми се обаждаш, ами идваш да ме видиш! Навярно имаш да ми кажеш нещо изключително важно.

- Много по-важно, отколкото предполагаш.

25

Симон бродеше между „Пигал“ и Монмартър. Разходката из Париж му се отразяваше благотворно, защото му предлагаше истинско настояще. Колоните автомобили, затлачили се зад спрелите камионетки за доставки, акробатите по терасите на кафенетата, които развличаха туристите, кашоните на просяците по тротоара, забързаните скутери, лавиращи сред изгорелите газове, му действаха успокояващо след необяснимите събития от последните дни. Симон попадна на група манифестиращи, които също бях част от парижкия пейзаж. Те бяха блокирали движението по булевард „Клиши“. Текстовете на плакатите, които носеха, призоваваха за завръщане към моралните ценности. Симон се отби в една странична уличка, но тутакси бе спрян от двама здравеняци. Лентите на ръкавите им сочеха, че отговарят за реда. Зад гърба им се бе събрала тълпа. Симон продължи, без да обръща внимание на церберите. Единият от тях извади телескопична палка. Металният цилиндър се насочи към Симон, който избегна удара с ръка, отстъпи вляво и в ответ перна противника си дясната, а с кръгообразно движение на лявата го прасна по слепоочието и застана зад него, като кръстоса ръцете му, за да го наклони назад и да вземе палката изпод мишницата му. Хвана я с лявата ръка и започна да налага втория тип, който изгуби съзнание още при първия удар.

Симон изтегли двете тела до стената, за да не ги смачкат, след което се смеси с тълпата, която разгорещено подстрекаваше някакъв побой. Двама типове биеха жена, чиято рокля бе превърната в парцали. Симон се нахвърли върху побойниците и рязко изви ръцете им назад под невероятен ъгъл. Мъжагите нададоха вой, шоуто се прекрати, а тълпата онемя. Симон отблъсна мъжете към разгневеното множество.

- Преди да се нахвърлите върху нея, започнете с мен.

Изумената тълпа застина.

- А бе ти какъв си? - провикна се един мустакат и очилат чичко, който вероятно бе най-сприхавият.

- Той е нейният сводник! - изкрещя русокоса дама с кожено палто и шал от „Ермес“.

- Аз съм брат и - извика Симон. - Ударете най-напред мен, а след това я накажете за прегрешенията й. Можете да убиете сестричката ми, щом смятате, че греховете й заслужават да я линчувате.

Заобиколен от бащи и майки, възпитани в лоното на Църквата, Симон усети, че неочаквано е разколебал увереността им. Мъжът се очилата се опита да ги поведе, ала верните на догмата се разпръснаха, за да се включат в сигурните редове на манифестиращите. Късогледият остана сам срещу Симон, който извади от ръкава си върха на палката. Жестът му бе достатъчно красноречив, за да накара протестиращия бързо да се отдалечи.

Симон се обърна към жертвата. Младата жена бе изчезнала. Нямаше кой да му благодари.

Във всяка страна, в която се бе озовал, Симон бе срещал проститутки от различни нива, раси и възраст, но всички те имаха една обща черта.

Рядко се смееха.

Вечерта се бе спуснала, затова той влезе в едно заведение за бързо хранене. Хапна кебап с кока-кола, докато слушаше алжирски фолк. Самотата му тежеше. Случваше му се за първи път. Дали защото хората около него егоистично се забавляваха в съботната вечер? Беше му криво, направо беше разстроен. Помисли си за проститутката, а после за Саба и опипа тила си, за да открие остатъци от парфюма й. Ала парфюмът на младата жена се бе смесил с миризмата на мазнина и пържено.

На излизане от заведението Симон остана с впечатлението, че го наблюдават. Трима мъже на отсрещния тротоар не откъсваха поглед от него. Той се смеси с тълпата, отправила се към входа на метрото, слезе по стъпалата, мина покрай билетната каса, излезе от противоположната страна, влезе в един претъпкан бар, изпи двоен „Талискър“ и отново се озова на улицата. Този път не виждаше толкова ясно пешеходците и автомобилите, които сякаш се движеха по-бързо. Край него някакъв мъж свиваше цигара и го гледаше. Симон отстъпи назад, настъпи един учтив скандинавец, изскочи на шосето, пресече пътя на мотоциклетист и се вмъкна в едно такси. Даде името на хотела, после промени мнението си и помоли шофьора да го остави на някое оживено място. Таксиджията, доволен, че се освобождава от колебливия си клиент, спря пред един публичен дом, където викачът не му даде време да размисли.

Симон се озова в мизерно и шумно помещение, осветено в приглушено зелено. Обстановката бе тъжна, клиентелата - разпръсната и по-малобройна от полуголите момичета, накацали върху табуретки, за да не изпуснат влизащите посетители. Две от тях се бяха из-легнали върху шкембето на един шишко е намерението да го напият.

Това бе идеалното място да се скрие и да не мисли.

Едва настанил се на една маса, към него се втурна момиче с похотливи предложения. Симон поръча „Та-лискър“ и момичето се ококори.

- Всякакво уиски ще свърши работа - примири се той.

Извади банкнота, чието ресто не видя, и се намери пред бутилка евтин скоч и киселата усмивка на начервените устни, която деформираше бледото лице. Музиката сякаш бе изпълнявана от състав шимпанзета, на които бяха дали тенджери и пищялки.

Симон изгуби представа за времето и пространството. Дочуваше смехове, ударни инструменти, камбани, виждаше как бутилката се изпразва в ръцете на възседналото го момиче.

- Кокаин, хероин, екстази, LCD - шепнеше му то.

Миризмата му припомни една луда нощ в Бомбай.

Направи опит да се изправи, но момичето го бе приковало към стола. Сипа му още една чаша и той я изпи на един дъх, защото бе жаден. Музиката ставаше все по-оглушителна. Други две млади жени се притекоха на помощ. Симон започна да танцува, заобиколен от три сладострастни пиявици. В главата му се появиха халюцинации: едно от момичета заприлича на Саба, а другите две се преобразиха в момчета, които се притискаха прекалено силно о него. Това бе последният му нелеп спомен от вечерта.

26

Някой го разтърсваше. Симон отвори очи и видя светещ демон на асфалта.

- Господине, добре ли сте?

Симон включи мозъка си и установи, че лежи между два контейнера за боклук. Висок негър с расти и флуоресцираща жилетка протегна едрата си ръка с ръкавица и му помогна да се изправи, в резултат на което в главата му заблъска къртачен чук.

- Къде сме? - попита Симон.

- На улица „Мартир“ - отвърна боклукчията.

Симон трудно се задържа на краката си, но излезе на булевард „Клиши“ с намерението да вземе такси. Опипа якето си и установи с неприязън, че са го обрали. Отново не си спомняше нищо, а това му ставаше навик. Припомни си с мъка, че момичето му наливаше да пие. Даде си дума, че повече няма да сложи капка алкохол в устата си, и вдигна ръка, щом видя приближаващото такси.

- Откраднаха ми парите - съобщи Симон на шофьора.

Таксиджията изчезна с пълна газ, сипейки обиди по адрес на несретника.

Симон тръгна пеша към хотела.

Вървя дълго.

На рецепцията нямаше оставено съобщение за него.

Строполи се на леглото и потъна в дълбок сън.

27

Симон се събуди посред бял ден. Мина през банята, съобщи по телефона за открадната си кредитна карта и се обади на леля си, за да я осведоми за последното си премеждие. Тя обеща да му купи билет за влака. Пътуването му до Южна Франция се отлагаше за следващия ден.

Мизерията го отведе до „Шан дьо Марс“, защото наивно се надяваше да срещне Саба и тя да му помогне. Прекара остатъка от деня в обиколка на квартала.

Рано ли късно тя щеше да изведе кучето си.

Мъчеше го глад. Вече се канеше да започне да проси, когато забеляза как Трюф тича подир един пудел. Собственицата му го следваше, бягайки за здраве. Лек като птица, Симон скочи на облегалката на една пейка и остана клекнал, пазейки равновесие на пръсти, с надеждата, че тя ще го забележи.

- Какво правите кацнал тук? - удиви се Саба, след като го видя.

Спря, за да си поеме дъх.

- Добър ден, Саба - отговори лаконично той.

- Да не би да ме преследвате?

- Вие бягате толкова бързо, че не мога да ви стигна.

- Изглеждате зле.

- Нали ви казах, че имам проблеми?

- Вероятно алкохолът е един от тях.

- Той е следствие.

Саба се разкърши, а през това време немската овчарка вече бе сдавила пудела.

- Не ми се обадихте - каза Симон.

- Какво искате всъщност?

- Съжалявам. Сбъркал съм адреса.

Той скочи от пейката и се отдалечи. Тя го догони.

- Не бъдете толкова докачлив. Да си вземем по едно кафе? Или по-добре - по един аспирин?

- Не се чувствайте задължена.

- Мъжът, който ще ме задължи да направя нещо, още не се е родил.

- Снощи ме обраха.

- А, имате нужда от пари и се сетихте за мен.

Симон не знаеше какво да отговори.

- Шегувам се - каза тя. - Ще трябва да пием кафето у дома, защото не бягам из парка с чантата си.

- Аз ви преча. Довършете си джогинга.

- Идеята не е лоша. Вие ме гледате как обикалям „Шан дьо Марс“ и ме чакате да ви заведа вкъщи.

- Добре.

- Как ли не! Тръгваме още сега.

Тя извика кучето и хвана Симон за ръката, за да му покаже посоката. По пътя той й разказа последните си премеждия.

- Изглежда, че вашите осиновители са имали тайна, която им е струвала живота.

- Тайна, която наследих.

- Събитията се развиват толкова бързо, че скоро ще я откриете.

- Утре заминавам за Арл при леля си, за да науча повече.

- Ето че стигнахме.

Саба живееше в просторен тристаен апартамент с гледка към Айфеловата кула. Стените на жилището бяха покрити с книги на всички езици, със сидита във всички музикални стилове и с дрънкулки от четирите краища на света. Личеше си, че стопанката работи в ЮНЕСКО.

- Сама ли живеете? - попита Симон.

- Внимавайте, Трюф ще се засегне!

- Е, и това е отговор.

- Портокалов сок? Кафе? Не ви предлагам алкохол.

Симон беше на път да се откаже от обета, който си бе дал предишната нощ.

- Имате ли „Талискър“?

- Какво е това?

- Шотландско уиски.

- Бъдете по-сериозен!

- И бездруго имам махмурлук, няма да ми навреди. Дори казват, че помага.

- Разбира се! Колкото повече, толкова по-добре.

- Знаете ли, че Джеймс Бонд изпива средно по девет литра концентрат на седмица? При това, докато е в мисия. Правени са проучвания по въпроса.

- Вие да не се мислите за Джеймс Бонд?

- Да, от една седмица насам.

- Нямам водка мартини, но имам „Шам“.

- Какво е това?

- „Шам“, сирийско уиски.

- Сирийско ли?

- Предупреждавам ви, че е отвратително.

- В Сирия, откъдето започва всичко.

- Моля?

- Нищо, нищо. Напоследък често ми споменават тази страна.

- В този момент Сирия устоява на Арабската пролет. Какво ще пиете?

- Дайте един „Шам“. Без лед.

- После да не съжалявате.

Саба му подаде чаша, пълна до половината, и пусна на компютъра песен на Асаф Авидан.

- За да не скучаете, докато си вземам душ. Няма да се бавя.

Симон помириса течността и се намръщи. Напомняше му препарат за почистване. Сръбна малко и веднага го изплю в чашата. Никога не беше пил бензин, но реши, че има същия вкус. Изля течността в умивалника и обилно си изплакна устата.

Плъзна поглед по рафтовете на библиотеката, където бяха подредени книги на френски, английски, арабски, немски, гръцки, латински... от съвременни и древни ерудити, историци, философи, географи, етнолози. Каква култура притежаваше това момиче! Мисълта, че Саба се къпе в съседство, замайваше главата му.

One boy grew up different from the rest...

Гласът на певеца и музиката бяха толкова изящни.

Саба се появи с чаша портокалов сок и в любимото си облекло: прилепнал към бюста й и откриващ корема й потник над плитките дънки. Беше боса.

- Е, как е?

- Кое как е?

- Уискито.

- Средна работа.

- Лъжец.

- Защо ме наричате така?

- Защото не се пие. Надявам се, че не сте го излели в саксията, та да уморите цветето.

- Предпочетох умивалника.

- Добре сте направили. Тъкмо ще се отпуши. Мислех си за вас под душа.

- Така ли? - развълнува се Симон.

- Не сте знаели, че сте осиновен. Това означава, че сте били на по-малко от две години, още преди да проговорите и да имате спомени чрез словото. На тази възраст детето мисли единствено чрез образи, които остават в несъзнаваното и изплуват единствено в сънищата или под хипноза. Някои от тях, в които присъстват биологичните ви родители, са все още в главата ви. Възможно е през първите две години от живота ви да сте преживели събитие, свързано с Корана.

- Теорията ви заслужава внимание.

- Според мен е по-добре да си платите сеанс по хипноза, отколкото да се напивате на „Пигал“.

- Защо не ме оставите на мира?

- Вие сте в дома ми и ще ви оставя на мира, когато реша.

- Не ми говорете, все едно съм вашето куче.

- Ще ви дам един съвет, преди да си тръгнете: не тичайте подир химери. Забравете всички, които ви заобикалят, и се съсредоточете върху себе си. Казвате, че практикувате медитация. Тя е по-лесният начин от хипнозата да постигнете състояние на интроспекция и да събудите заспалите си клетки.

- Саба?

- Какво има?

- Мога ли да остана още малко. Имам нужда от вас.

- Защо?

- Вие сте блестяща.

- Няма да ме спечелите с ласкателства.

- Освен това сте опияняваща. Какво му трябва повече на един алкохолик!

- Харесвам хора с чувство за хумор. Точка за вас.

Тя погледна кучето.

- Какво ще кажеш, Трюф? Да поканим ли пияницата на вечеря?

Немската овчарка изскимтя и Саба го прие за съгласие.

- Кайма със зеленчуци на фурна?

- Ще ям каквото и да е.

- Много мило.

- Не исках да кажа това...

- Елате, ще ви покажа как се готви каваж. После ще говорим за проблемите ви.

28

- Коя е най-голямата опасност за исляма? - попита Саба.

- Моля?

- Ти ми каза, че това е загадката на баща ти, която неговият приятел от Кръжеца „Рьонан“ трябвало да реши.

- Да, така е.

- А това означава, че е знаел отговора.

Саба спонтанно бе започнала да говори на Симон на „ти“. Възможно бе това да се дължи на интимната изповед на Симон или пък на нейната ориенталска непринуденост. Говореше бързо не само с приятния си акцент, но и с ръцете си, които използваше вместо прибори. Двамата бяха сготвили и се бяха настанили върху възглавници на пода, като гребяха направо от тавата.

- Според въпросния приятел - продължи Симон с пълна уста, вкусвайки аромата на подправките - отговорът може да е в една версия на Корана, която предхожда официалната.

- Във всеки случай баща ти е възнамерявал да му разкрие някаква „голяма опасност“.

- Дал му е доказателство, че всичко започва в Сирия.

Саба престана да яде и се вторачи в него.

- Сега разбирам защо се изуми, когато ти предложих сирийско уиски.

- Това бе знак.

- Вярваш ли на знаци?

- Вярвам на доказателства.

- Още малко вино?

- Няма да ми стане по-зле.

- Не ми се нрави начина, по който казваш „да“.

- Защо?

- Отговаряш, сякаш от немай-къде. Сготвих прекрасно ядене, отворих специално за теб качествено вино, така че, ако обичаш, или изрази удоволствието си, или ми кажи, че е отвратително.

- Съжалявам, нямам добри маниери.

- Не става въпрос за маниери, а за отношението ти към живота. Животът е бинарен: има „да“ и „не“. Избираш и поемаш без колебание напред. Нищо добро не те чака, ако избереш „да“, докато си мислиш „не“.

Симон вдигна чаша.

- За прекрасната храна и за хрисимата домакиня.

- Сега пък подигравки.

Симон изпи виното, докато си мислеше как да продължи разговора

- Отговорите се намираха в един сейф, нает от баща ми в Йерусалим. Беше ги оставил там уж на сигурно място, но някой ме бе изпреварил.

- Потърси из вещите на родителите си. Може да откриеш нещо забравено.

- Апартаментът им е бил щателно претърсен. Да не говорим за двамата мъже, които се бяха настанили в него и ме чакаха да се върна.

- Само този апартамент ли притежаваха родителите ти?

- Доколкото знам, да. През последните години живееха постоянно в него, защото баща ми работеше в Париж.

- Нещо не пасва.

- Така ли?

- Ти ми казваш, че апартаментът е бил претърсен и че двама мъже са очаквали да се появиш, навярно защото не са открили онова, което търсят.

- Спомням си, че баща ми имаше огромна библиотека. Книгите се трупаха навсякъде. Вчера, когато влязох в апартамента, забелязах, че са останали много малко.

- Да не би да ги е занесъл в мазето?

- Апартаментът няма мазе.

- Да не би да ги е продал?

- Не беше човек, който продава книгите си. А едва ли някой ще ги купи.

- Какво може да е направил с тях? Или ги е складирал някъде, или ги е изгорил, или ги е продал.

- Изключи втората възможност.

- Тогава ги е складирал или продал.

- Защо да ги продава?

- Защото цялата тази история му е дошла до гуша!

Симон изведнъж си спомни за тефтерчето на Пол, което беше намерил в дома на Маркус.

- Навярно имаш право. Пол е дал тефтерчето си на Маркус и се е отървал от книгите, за да не мисли повече за всичко, което е тровило живота му и е застрашавало семейството му. Затова е решил да ми завещае истината след смъртта си.

- Как ли се е отървал от книгите? - размишляваше Саба.

- Навярно някой букинист ги е купил и складирал, без да се надява лесно да ги продаде.

- Не те разбирам.

- Повечето от книгите на баща ми бяха трудни за четене. Букинистите купуват книгите на килограм, без да се интересуват от заглавията. Възможно е някои от тях да мухлясват в склада на някой букинист.

- Това как би ти помогнало?

- Важните неща се предават по писмен път. Чрез книгите. От някоя от тях мога да науча какво е търсел баща ми.

- Тогава потърси най-близкия букинист до дома на родителите ти.

- Така ще постъпя - каза той, като се надигна. - Благодаря ти, Саба, че нахрани и даде добри съвети на един скитник.

- И напои!

Симон тръгна към антрето с несигурна походка.

- Внимателно, моряко! Вълнението е силно - предупреди го Саба.

- Вярно е.

- Ще успееш ли да се прибереш сам?

- Бил съм и по-зле.

- Дръж ме в течение на твоите перипетии.

- Няма ли да изведеш Трюф?

- Да не би да търсиш повод да те изпратим до хотела?

- Не, но бях чел някъде, че кучетата трябва да се разхождат по три пъти на ден.

- Възможно е, но Трюф не го е чел.

Размениха си приятелски целувки. Симон сложи ръка на рамото й, за да запази равновесие, въздържа се да не я прегърне и тръгна по стълбата, като се държеше за парапета. Беше слязъл само няколко стъпала, когато Саба му извика:

- Ако утре още си наоколо, не е нужно да спиш в хотела.

Той й благодари и се отдалечи от сградата, без да забележи дискретни сенки наоколо.