Портата на месията

Под изтривалката имаше мокет. Под мокета - дупка в замазката. В дупката - бележник. В бележника - три имена, населено място, дата и колона цифри.

7

Самолетът се приземи на летището в Берлин в 22,05 ч. след междинен престой в Цюрих. Симон захвърли на седалката вестниците, които представяха апокалиптична картина на света. Сред информациите за деня бяха откритите сто хиляди тона радиоактивни отпадъци, изхвърлени от руснаците в Атлантическия океан, сред които имаше четиринайсет ядрени реактора и три атомни подводници. Новината бе изместила на трета страница съобщението за земетресенията в Израел.

Симон тръгна към изхода, отмина багажната лента и се качи на автобус за центъра на града.

Той вече бе живял в Берлин, за да усъвършенства немския си, и бе привлечен от културната динамика на този град и от неговия ъндърграунд нощен живот. Ограничените средства му бяха позволили да остане тук по-дълго време, отколкото в някоя по-скъпа европейска столица.

Минаваше 23 ч., когато Симон бутна вратата на бар „Уайт Траш“. На сцената в салона се вихреше електропоп група. Симон се обърна с въпрос към бармана, който му отвърна с нечленоразделни звуци. Описа Маркус на момичето на касата, но съзнаваше, че опитите му са обречени на неуспех. Тънката нишка между църквата „Божи гроб“ и „Уайт Траш“ навярно отдавна се бе скъсала. Красноречивото поклащане на главата и учтивите отрицателни отговори на касиерката го накараха да огледа залата на ресторанта. Там двама сервитьори гъвкаво се провираха между масите. Симон се настани в сектора на по-любезния от тях и си поръча вегетариански бургер с местна бира. Сервитьорът на име Рафаел носеше кожен панталон, черна сатенена риза и татуировка на врата, която се виеше зад окиченото му с многобройни халки ухо. Претенциозен рус кичур скриваше белег от рана на челото му.

Симон заложи на Рафаел да му помогне да открие следите на Маркус. Поръча си дори ябълков пай, за да остане до затварянето на заведението. Бакшишът, който даде, бе посрещнат с широка усмивка.

- Уау, ти явно не си французин! - възкликна сервитьорът, вперил поглед в сумата.

- Напротив, французин съм.

- Упс, да не сгафих нещо? Нали няма да си вземеш парите обратно?

- Аз съм наполовина французин и следователно ти си наполовина извинен.

- Така е, като плещя много, когато съм преуморен. Съжалявам наистина.

- Я ми кажи, докато още говориш много, как да намеря един приятел.

Симон му описа Маркус. Описанието не говореше нищо на Рафаел. Той отиде да поразпита колегите си, но и те не можаха да помогнат.

- Никой не си спомня твоя приятел. Никой не го познава. Близък ли ти е?

- Срещнах го преди седмица. Живях в дома му в Израел.

- И дойде чак дотук, за да го намериш?

- Точно така.

- Само любовта може да обясни постъпката ти.

- По-сложно е. Маркус знае някои неща за мен.

- Да не е таен агент, а?

- Не, той е партньор по чашка, който може да опресни моите мъгляви, но невероятни спомени.

- Отседнал ли си някъде?

- Още не съм си задал въпроса къде ще спя.

- След няколко часа ще бъде излишно да си го задаваш.

Симон установи, че е два часът след полунощ.

- Ако желаеш, можеш да пренощуваш при мен. Смяната ми свърши.

Симон прие на драго сърце неочакваната покана. Рафаел се появи след десет минути в рокерско яке. Излязоха от „Уайт Траш“ и се озоваха пред заключен с катинар велосипед.

- Ще карам бавно - каза Рафаел. - Седни на багажника и се дръж здраво за мен. Става ли?

- Далеч ли живееш?

- На десетина минути път.

Двамата поеха на зигзаг по „Шьойнхаузер Алее“, завиха наляво покрай парка „Фридрихшайн“ и прекосиха Ринга в посока на Източен Берлин.

Петнайсет минути по-късно стигнаха до един жилищен комплекс. Рафаел рязко спря и двамата изгубиха равновесие. Тупнаха на земята. Неочаквано прокънтя грубиянски смях. Симон се надигна да види кой се смее. Погледът му се спря на трима мъжаги, клонирани сякаш от Дерек Винярд, най-известния филмов герой неонацист от филма „Американска история X“, чиято роля на екрана бе изпълнена от Едуард Нортън.

- Педалчето си е намерило приятелка! - присмя се най-татуираният.

- Какво ли носи в сака си? - попита най-дебелият, сочейки с широката си брада багажа на Симон

- Книги - отвърна Симон.

Сякаш бе казал, че носи цветя.

- Щом няма друго, ще ни даде дрехите си.

Най-кльощавият извади от джоба си нож. Симон се успокои, щом не видя огнестрелно оръжие, засили се към стената на близката жилищна сграда и се удари в нея, сякаш искаше да премине отвъд. Олюля се и се обърна с лице, обляно в кръв.

- По дяволите, тоя да не е превъртял! - възкликна татуираният.

- Ти си превъртял, защото тъкмо това искаше да ми причиниш - троснато му отвърна Симон.

И пристъпи предизвикателно напред.

- Хайде, давай, какво чакаш!

Татуираният стоеше объркан пред окървавеното лице на жертвата си, която още не бе докоснал. Симон се възползва от колебанието му.

- Да вървим! - подкани той Рафаел.

Сащисаният сервитьор вдигна колелото. Симон тръгна редом с него. Оставаха им сто метра до входа на блока. Татуираният изкрещя подире им:

- Тоя какво ни баламосва? Няма да се измъкне така!

Симон ускори крачка.

- Само двайсет метра - прошепна му Рафаел.

Осемдесет килограма се стовариха отгоре им. Симон се обърна с опъната ръка и длан. Удари появилият се пред очите му слънчев сплит и успя да се задържи на краката си. Татуираният се вкамени, защото не можеше да си поеме дъх. Симон изгледа спокойно другите двама скинари. Хвана за ръка татуирания, който всеки момент щеше да падне, и му помогна да седне на една пейка пред очите на смутените му приятели. Отвори чантата си и му подаде библия.

- Вътре ще намериш всичко, което търсиш: закона за разплатата, който изисква реципрочно наказание за престъплението, отказ от съпротива срещу злосторника, за да разбереш стратегията на ненасилието, което означава да сториш най-напред на себе си това, което искаш да сториш другиму.

Симон и Рафаел обърнаха гръб на тримата слисани негодници.

8

- По дяволите, човече, кой си ти?

- Уместен въпрос.

Рафаел почистваше раната на Симон, който седеше гол до кръста на ръба на ваната, където бяха захвърлени окървавената му риза и яке.

- Няма страшно - успокои го сервитьорът, докато духаше върху раната, за да облекчи болката.

- Раните по челото винаги впечатляват, защото много кървят, но ако внимаваш, не са сериозни.

- Синините по тялото ти също ли са от стени, в които си се блъскал?

- Не, от предното стъкло на кола.

- Какъв си по професия? Да не си каскадьор?

- Пътешественик.

- Това професия ли е?

- Не е доходоносна, но никога не си безработен и всеки ден е различен.

- Във всеки случай ти благодаря за преди малко.

- Нацистчетата не те нападат за първи път, нали? - попита Симон, като се вглеждаше в белега на челото на Рафаел.

- Всяка нощ е така, страх ме е да се прибера. Кварталът е превзет от скинарите. Взимат те на мушка, щом не отговаряш не техните норми било заради цвета на кожата ти или заради сексуалната ти ориентация. Радвам се, че беше с мен.

Рафаел предложи на госта да си поделят леглото.

- По-добре ще ми е на дивана.

- Не се тревожи, няма да ти посегна.

Легнаха си и си размениха няколко думи. Симон видя, че татуировката по врата на Рафаел представляваше опашката на двуглава хидра, изрисувана върху сърцето му. Домакинът плахо му пусна ръка, но Симон кротко го отблъсна и заспа, изнемощял от умора и стрес.

9

Симон се събуди от светлината, която се процеждаше под вратата и между пердетата. Отстрани ръката на Рафаел, който го прегръщаше като любовник, и стъпи тихо на пода. Той бе твърд. Кожата му усети утринния хлад. Нахлузи дънките си, мина през тоалетната и седна пред прозореца в дневната. Денят изгряваше над Източен Берлин. Симон обичаше часа, в който сверяваше своя биологичен часовник с този на природата.

Приятелска ръка докосна рамото му.

- Отдавна ли седиш тук? - попита Рафаел.

- Не зная.

- Какво гледаш? Новият отвратителен ден, който ще се стовари отгоре ни?

- Различен от всички други и пълен с изненади.

- Чай или кафе?

Закусиха под звуците на албум на Дафт Пънк, който Рафаел бе пуснал, надявайки се, че френската група ще достави удоволствие на Симон.

Harder, better, faster, stronger...

Рафаел работеше като сервитьор, но се опитваше да пробие като певец. Беше участвал в много телевизионни предавания, лансиращи млади таланти. По всичко личеше, че неговият талант още не е забелязан.

- Знаеш ли, мислех си за твоя Маркус. Той навярно не е идвал сам в „Уайт Траш“, защото колегите ми щяха да го помнят. Сам човек винаги се забелязва. Ще поразпитам клиентите, когато отида на работа. Може някой да го познава. Женен ли е?

- Не мисля.

- Извинявай за снощи. Реших, че ти...

- Какво, че спя с всеки срещнат ли?

- Не, по скоро, че не съм твоя тип.

- И какъв трябва да е моят тип? Жена, която може да ражда?

Рафаел се задави от смях и започна да кашля. Симон също се разсмя и отиде да облече розовия суитшърт, който домакинът му бе дал.

- Подарявам ти го. За спомен от нашата среща.

Двамата излязоха навън и поеха през парка „Фолкс“, като бутаха колелото покрай бягащи за здраве, детски колички и разхождащи се хора, потърсили спокойствие под столетните дървета.

В „Уайт Траш“ поредната електророк група се настаняваше с инструментите си.

През цялата вечер Рафаел, освен че приемаше поръчките, разпитваше посетителите за Маркус. Никой не го познаваше.

През нощта се върнаха, без да са открили нищо, но не изгубиха равновесие на велосипеда и не попаднаха на групата скинари.

На следващия ден имаха повече късмет.

10

Беше 19 часът. В „Уайт Траш“ влезе жена. Рафаел остави текущата поръчка и се втурна към нея, преди друг от колегите му да го изпревари. Настани я в съседство със Симон.

Жената бе около петдесетгодишна, изискана, с късо подстригана черна коса и интелигентен, но тревожен поглед. Рафаел й подаде меню и се обърна към Симон.

- Поразпитай я - прошепна му той, преди да се върне на бара.

Симон нямаше представа как да го направи. Изчака тя да започне да разлиства менюто и й зададе тъпия въпрос дали вече не са се срещали. Жената се обърна към него, присви очи и извади очила. Беше далекогледа. Това означаваше, че се преструва, че чете менюто, докато всъщност дискретно оглеждаше посетителите.

- Не мисля - отвърна тя с красив дрезгав глас.

- Виждал съм ви - опита отново Симон. - С Маркус.

Непознатата скочи. Той я задържа за ръката.

- Седнете, моля ви.

Хватката на Симон спираше кръвта й, сякаш ръката й бе пристегната в менгеме.

- Какво искате? - попита тя, докато сядаше.

- Да го видя.

- Защо?

Симон взе ножа от масата.

- Защо върхът на един нож за хранене е заоблен? Дали отговорът ще ми помогне да реша какво да ям?

Той пусна ръката на съседката си.

- Аз съм Симон Ланж. Откакто срещнах Маркус, ми се случиха неща, които само той може да обясни.

- Какви неща?

- Никак не ми помагате.

- Маркус има много врагове - заяви тя.

- Аз не съм от тях.

- Дойдох тук тази вечер с надеждата да го видя. Това е мястото ни за срещи. Единственият начин да вляза във връзка с него. Ако не дойде до час, ще намина следващата седмица.

- Знаете ли адреса му?

- Да.

- Защо не го потърсите там?

- Никога не сме се срещали в дома му заради неговата и моята сигурност. Маркус наложи това правило. Открих адреса му случайно върху едно писмо, което той забрави у нас.

- Какво е фамилното му име?.

- Кершнер.

- Бихте ли ми дали адреса му?

-„Щасе 15“, номер 5 в Източен Берлин. Лесно се помни. Но и там няма да го намерите. Тази сутрин наруших правилото и отидох в дома му. Нямаше го.

- Благодаря ви, госпожо...

- Предпочитам да не знаете името ми.

Симон плати сметката и стана. Предупреди Рафаел, че отива у Маркус, и се върна при жената, която не го изпускаше от поглед.

- Казахте, че Маркус има много неприятели. Защо?

- Представете си, че сте лъгали някого от раждането му.

Тя не знаеше до каква степен Симон я разбира.

- Умножете този някой милиарди пъти.

- Какво искате да кажете?

- Маркус откри доказателството за тази лъжа.

- За какво говорите?

- За една истина, която не бива да знаете, ако не искате враговете на Маркус да тръгнат по дирите ви. Ще ви бъда благодарна, ако се съобразите с желанието ми да останете встрани от всичко това.

11

Домофонът с името на Маркус Кершнер остана ням. Непозната от „Уайт Траш“ имаше право. Симон реши да изчака край входа на „Щасе 15“ номер 5.

Половин час по-късно успя да влезе заедно с една млада двойка.

Върху етикета на пощенската кутия бе означено, че Маркус живее на четвъртия етаж.

Вратата на апартамента не бе заключена. Симон влезе и тутакси го обзе усещането, че се намира в дома на Маркус в Йерусалим. Същото двустайно жилище, обзаведено по същия начин.

И опустошено.

Симон затвори вратата след себе си и пристъпи предпазливо сред счупените стъкла, накъсаната вата, парчетата плат и хартия. Приглушен глас привлече вниманието му. Идваше от вътрешността на дивана. Той беше изтърбушен. Симон бръкна в раз-рязаната тапицерия и измъкна малко радио. Спря звука и започна да преглежда разпръснатите по земята вещи на Маркус. Докато търсеше някакъв пренебрегнат от похитителите знак, откри снимки от Йерусалим и от Бейрут, снимки на мавзолеи и на арабски надписи върху камък... В купчината фотографии, които можеха да принадлежат на всеки влюбен в археологията пътешественик, имаше снимка на Симон отпреди няколко години. Направена бе без негово знание. На нея той медитираше върху някаква скала. Симон беше изумен. Разпозна Индия. Без изобщо да разбира как снимката се е озовала тук, той я пусна в сака си и продължи да търси, но не откри нищо, което да му помогне. Обърна фотьойла на краката му, седна и се опита да мисли като Маркус.

Ако трябваше да скрие нещо, къде щеше да го сложи?

Маркус, също като Симон, нямаше постоянна работа, нито постоянно жилище. Следователно не би скрил нищо ценно вътре в кабинета или в апартамента си. Вътре - не, но отвън - да.

Симон отиде до прозореца и го огледа. Дъждът обливаше сивата фасада на сградата. Човек трудно би скрил нещо тук. Отвори вратата и отмести изтривалката. Сетне повдигна мокета, който покриваше коридора на площадката. Не беше залепен. Бинго!

Малко тефтерче изпълваше дупката, издълбана в замазката. Симон го извади. То съдържаше три имена с места, дати и часове:

Господин X, СС, Берлин, 12/07, 17,30 ч.

Келер, ФНБ, Париж, 04/06, 11 ч.

Погел, Университет, Саарбрюкен, 25/06, 12,30 ч.

Следващите страници бяха покрити с цифри:

3,7 13,39 43,4

12,1 12,2

41,3

44,54 52,20 55,72 56,22

37,48 37,49

24,31

33

37,103 37,104

19,24

11,116 11,117

16,103 16,105

24,35

55

75,17 75,18

80

96

108

96

73

74

113 114

Почеркът не беше на Маркус.

Симон дочу шум във фоайето. Някой викаше асансьора. Той затвори вратата и слезе по стълбите, отнасяйки намереното.

12

- Да знаеш само каква физиономия имаш! - възкликна Рафаел, отваряйки вратата.

- Каква?

- Като на телевизионното жури, пред което изпях на живо „Лили Марлен“ в стил Нина Хаген.

- Да не те събудих?

- Не, прибрах се преди малко.

Симон предложи да седнат на дивана, за да му разкаже случилото се.

- Обрали са апартамента на Маркус - започна той.

- Повика ли полицията?

- Разбира си. Повиках и тайните служби, и свещеника за моето последно причастие.

- Сам ли смяташ да разплетеш тази история?

- Забъркан съм в нея, но не зная как. Искам да науча повече, преди да се обърна към властите.

- Как по-точно си забъркан?

Симон му показа снимката, която бе намерил у Маркус.

- Красив си.

- Не ти я показвам за това. Медитирах на брега на Ганг. Зад мен се вижда град Ришикеш. Бях там преди повече от две години.

- Е, и?

- Познавам Маркус едва от една седмица. Как се е сдобил с тази снимка. Той ли я е направил?

- Защо му е потрябвало?

- Трябва да открия Маркус колкото се може по-бързо, преди да се озова на първо място сред жертвите в криминалната хроника.

Бележникът, който Симон бе намерил, съдържаше имена, места и дати за срещи. Почеркът не беше на Маркус. Един от тримата упоменати мъже живееше в Берлин, но той беше анонимен, защото бе описан като „господин X“. Името на втория, Келер, бе последвано от три букви: ФНБ. А третият, Погел, бе свързан с университета в Саарбрюкен. Градът се намираше на седемстотин километра от Берлин. Пътят до него водеше към Франция.

Двамата направиха справка в интернет. В университета в Саарбрюкен имаше един Герд Погел, филолог и известен специалист по исляма.

- Щом Погел е записан в бележника, който Маркус толкова грижливо е скрил, той навярно ще може да ми каже нещо повече - размишляваше Симон.

- Значи тръгваш?

- Заминавам за Саарбрюкен с първия влак утре сутринта.

- Жалко.

- Сега ти правиш физиономия.

- Каква?

- Като на човек, който научава, че песента „Лили Марлен“ е била изпълнявана от Einsatzgruppen[1] по време на масовите убийства, организирани от Третия райх.

- Симон, ще ми липсва присъствието ти и чувството ти за хумор и за съжаление ще трябва да се върна към рутината.

Симон се приближи до него и го целуна по устата.

- Какво разбираш под „рутина“?

- Имаме още няколко часа! - оживи се Рафаел.

- Предостатъчно, за да ти преподам няколко основни урока по самозащита.