Портата на месията

Книжарят ми каза: „Избраникът е този, когото Божият пръст приковава към стената“. След него се появи мъжът, който твърдеше, че работата му е да ме потупа лекичко по рамото, за да ме отклони от траекторията на куршума.

30

По обратния път към Париж Симон бе обсебен от разкритията на леля си. Насилствената смърт на биологичните му родители изместваше на заден план събитията, случили се след смъртта на осиновителите му.

Трийсет години деляха едната драма от другата и все пак те бяха свързани. Симон бе сигурен в това. Връзката между тях бе Коранът. Дали Пол бе успял да открие убийците на Анри и Лейла?

Симон затвори очи и се унесе в приятното люлеене на скоростния влак. Дочуваше дигитални, механични, телесни звуци, долавяше откъслечни разговори, покашляния, смях, детски плач. Усещаше, че знае много повече от преди. Опита се да извади от подсъзнанието си картините, съхранявани там в продължение на повече от трийсет години.

Накрая заспа и в съня му изплуваха спомени под звуците на акордеон.

От Лионската гара взе метрото, за да стигне до представителството на „Херц“, чийто адрес му бе дала леля му. Обясни на младия, току-що завършил образованието си чиновник, че не желае да наема кола, а да говори с началника му. Младежът отвърна, че шефът му е зает. Симон настоя. За щастие, младежът все още не бе забравил, че клиентът винаги има право. Обади се по телефона. Шефът не искаше да приема никого.

- Кажете му, че става дума за престъпление.

Чиновникът го погледна изумено и тутакси се превъплъти в говорител на Симон.

- Господин Вернер ви очаква.

Симон се озова срещу четирийсетгодишен, елегантен мъж с перчем, който си придаваше много зает вид.

- Казвам се Симон Ланж. Родителите ми загинаха в един от вашите автомобили.

- Говорите за катастрофата отпреди две седмици?

- Искам подробности.

- Съдебното разследване е в ход.

Вернер щракна с мишката и натрака нещо на клавиатурата.

- Пол Ланж е наел едно от нашите рено „Меган“ на 16 април. Според протокола от произшествието колата е излязла от пътя. Полицаите са открили по-висока от допустимата концентрация на алкохол в кръвта на водача.

- Баща ми не пиеше.

- Това означава, че организмът му не е понесъл изпитото.

Симон предвидливо не възрази, за да запази спокойствие.

- С какви подробности разполагате?

- Според скицата на произшествието шофьорът без външна причина изгубва управлението на автомобила. Експертите изследват катастрофиралото рено, но има малка вероятност да открият неизправност. Ние редовно проверяваме колите си.

- След колко време ще излезе резултатът от разследването?

- Срокът е от един до три месеца в зависимост от случая. Тогава протоколът се предава на прокурора, префекта и застрахователя. Вие да не би да мислите, че излизането от пътя е било предизвикано?

- Това е само хипотеза.

- Тя непременно ще бъде проучена от следователите. Вие можете да споделите с тях подозренията си. Но нищо не я подкрепя. Освен това трябва да знаете, че подозренията се насочват към бенефициента на застраховката живот.

- В момента на катастрофата аз се намирах на хиляди километри от случилото се.

- В такъв случай не трябва да се безпокоите, напротив.

- Как така, напротив?

- Баща ви сключи застраховка живот във ваша полза. Застрахователят е длъжен да я изплати, нищо, че тече разследване. Той може да си я вземе обратно, ако се докаже, че има измама... или престъпление. Моля да ме извините, на ако искате повече информация, обърнете се към полицията или чакайте да излезе протоколът от разследването.

Вернер го придружи до асансьора и му подаде отпусната си ръка за сбогуване.

31

Симон не отиде в полицията. Да сподели съмненията си означаваше да ги насочи към себе си. Пол не пиеше алкохол. Особено преди да седне зад волана. Бяха го насилили да пие и замаскирали убийството му като катастрофа. За Симон бе невъзможно да го докаже. Дори и да успееше, полицията нямаше да открие престъпниците, преследвали Пол цели трийсет години.

Симон намина в своя квартал недалеч до кооперацията на родителите си. Срещу входа бе спряла камионетка. Зад волана дремеше някакъв тип. Макар и отвън, апартаментът продължаваше да бъде под наблюдение. Двамата въоръжени мъжаги, които бе събудил, навярно се бяха изнесли.

- Търсите ли нещо?

Симон се обърна и видя възрастна дама с фризирана коса.

- Ами... търся най-близкия... букинист.

- „Ла Либрери дьо Пари“.

Любезната госпожа предложи да го придружи, защото живеела в същата посока. След оживен разговор за руската литература, Симон се раздели с нея пред входа на кооперацията й.

Табелата на „Либрери дьо Пари“ беше окаяна. Хаосът, който цареше вътре, напомняше общинска библиотека след земетресение. Купчините стари книги заплашваха да се срутят всеки момент върху безстрашните клиенти, дръзнали да стигнат до дъното на книжарничката. Човек се препъваше в Шекспир, удряше се в Достоевски, стъпваше върху Камю.

Симон си проправи път сред безсмъртните страници до младежа с щръкнала коса и сенки под очите. Книжарят четеше. Най-неочаквано той вдигна едновременно поглед и показалец:

- „Избраникът е този, когото Божият пръст приковава към стената.“

- Какво казвате?

- Чета Сартр. Обожавам тази книга: „Дяволът и Господ Бог“. Чели ли сте я?

- Не съм.

- Какво желаете?

Симон му обясни, че търси голямо количество книги, които баща му навярно е продал на килограм.

- Понякога купувам книги на килограм. Обикновено ги струпвам в склада.

- Бихте ли проверили?

- Знаете ли кога баща ви ги е донесъл?

- Не зная. Ще ви бъде по-лесно да потърсите в компютъра по параметър „Тегло“, вместо по параметър „Дата“.

- В компютъра ли? Вие се шегувате. Тук използваме единствено хартия.

Младежът отвори един разнебитен шкаф и извади оттам прашни счетоводни книги. Подаде една от тях на Симон.

- Търсете в първата колона. В нея отбелязвам количеството. Ако попаднете на голяма цифра, продължете до края на реда и ще видите името на продавача.

Само след десет минути търсене в счетоводната книга за 2012 година Симон откри, че Пол Ланж е продал трийсет кашона книги.

- С общо тегло шестстотин килограма - установи книжарят. - Повече от половин тон! Тук са останали само непродаваемите.

- Какво означава „непродаваемите“?

- Повредените, с ръкописни бележки в полетата или книгите, чиито заглавия хората не разбират.

- Много такива ли има?

- Хора, които нищо не разбират ли? Колкото искате!

- Говорех за неразбираемите заглавия.

- Какво ще кажете за „Великолепната молитвена възхвала на празника“?

- Страхотно е, наистина.

- Рядка перла. Авторът е Себастиен Руйар[12].

- Какво правите с тях?

- Пазя ги. Нищо не изхвърлям, нито пък унищожавам. Случва се да се появи някой ексцентричен тип и да ми поиска трудно откриваемо заглавие, което аз намирам в склада.

- Мога ли да надникна в склада?

- Разбира се, но ще ви трябва водач.

Книжарят първи заслиза по стълбата към влажната и миришеща на мухъл изба. Запали неоновата лампа, която огря със студената си светлина лабиринта от книги. Симон вървеше плътно подире му от страх да не остане сам. Плъховете се бяха отдали на дискретно угощение. Книжарят спря пред два сандъка, препълнени с томчета от всевъзможни жанрове.

- Тук трябва да са книгите на баща ви.

- Как познахте?

- Това ми е работата. Купил съм ги през първата половина на 2012-а. Сред тях има заглавия, които не съм подредил в магазина, защото не отговарят на условията, които ви изброих.

Симон се запита какво ли разбираше букинистът под „подредил“ и без да се бави, се зае със съдържанието на първия сандък. В него имаше какво ли не, от готварски книги до трудове по етнология, криминални и юношески романи. На повечето от тях липсваха кориците, както някоя и друга страница или пък в полетата бяха водени бележки. Сърцето на Симон се сви, когато попадна на „Речник на гъбите“. Дали не беше на баща му? Той трескаво се зае да проучи съдържанието на втория сандък, където книгите бяха в още по-лошо състояние. Повечето от тях бяха разръфани и мокри. Една покрита с миши изпражнения Библия се бе озовала между шпионски роман и манга с откъсната корица. Симон разпозна изданието, което притежаваше Пол. Някои пасажи бях подчертани. Това откритие го окуражи. Той продължи да търси сред слепналите от влагата и времето анотирани издания. Изрови прословутия, покрит с мухъл, трактат на Луксенберг, както и „Историческа топография на антична и средновековна Сирия“ от Рьоне Дюсо. Симон разтвори „Историческата топография“ много предпазливо, защото се боеше да не се разпадне в ръцете му. Раздели първите слепени страници и установи, че екземплярът има посвещение. Мастилото се бе разляло, но текстът все още се четеше:

На Анри,

за нашето приятелство,

на Халдееца, от когото научихме всичко,

и за Сирия, от която има толкова много да научим.

Пол

Осиновителят му бе написал на биологичния му баща посвещението в книгата „Историческа топография на антична и средновековна Сирия“! Пол навярно бе взел книгата от дома на Анри след смъртта му.

Симон трескаво обръщаше страниците и неволно скъса една. В дъното на сандъка нещо мърдаше. Остра опашчица се плъзна покрай „Пътеводител на Лаос“ от 1982 година. Лапичките се отправиха към медицинската енциклопедия, която бе станала на решето.

- Ако намерите нещо интересно - каза книжарят леко смутен от нежеланото присъствие на гризача, - качете се горе да го разгледате на спокойствие.

Симон грабна намереното и го последва.

- Можете да вземете всичко. Тъкмо помещението ще се поразчисти - предложи книжарят.

- Ще ви го платя на килограм, става ли?

- Не, и бездруго вашите книги са изхранили цяло мише семейство.

- Може ли да ги разгледам тук?

- Разбира се, няма да ми пречите, стига да не пушите.

Симон започна да проучва бележките, водени навярно от Анри, тъй като почеркът им се различаваше от почерка на посвещението.

В библиографията в края на книгата две заглавия бяха обградени от ръката на баща му. Симон попита букиниста дали ги има.

- Или са продадени, или още са долу в склада.

- Освен ако баща ми изобщо не ги е притежавал.

- Възможно е. Заглавията са редки и много трудно се намират.

Вниманието на Симон бе привлечено от 22-ра страница на „Историческата топография на антична и средновековна Сирия“. Там много изречения бяха подчертани, а едно от тях дори с две черти:

...в Сирия имената на населените места се запазват с хилядолетия...

В горната част на страницата Анри бе написал:

Защо имената на Ал-Курайшие и на Мека са били сменени?

Встрани от таблицата, в която Дюсо бе описал сменените имена на области и села в Сирия, Анри бе дал няколко възможни отговора:

Войни?

Нашествия?

Развитие на езика?

Желание да се прикрият смущаващи доказателства за произхода на Корана?

Съмнението, породено от въпросите на Анри, се настани в душата на Симон, той затвори книгата и благодари на букиниста, който му подаде найлонова торбичка, за да отнесе намереното. Излезе на улицата и провери дали някой не го следи. Една кола потегли бавно и се изравни с него. Симон сви в странична уличка, продължи тичешком по еднопосочна улица и връхлетя в едно кафене. Седна в дъното, за да си поеме дъх сред уханията на анасон и си поръча кафе.

Произведението на Дюсо заслужаваше да бъде проучено подробно. Френският специалист по Близкия изток бе възстановил картата на Сирия, като бе използвал древни карти, теренни наблюдения на географи, изследователи и пътешественици, които някога бяха дали имената на местата и търговските пътища, тъй че неговата карта можеше да наруши световния ред. В продължение на хилядолетия имената на местата бяха останали непроменени, с няколко изключения. Тъкмо тези изключения бяха привлекли вниманието на Дюсо и... на Анри. На 153-та страница авторът уточняваше, че в селището Ал-Курайшие, едно от трите населени места за почивка по пътя на керваните между Латакия и Антиохия, живеели нану-ел-курайши, чието потекло било курейшитско. След време обаче името на селището било променено на Каузия. В полето Анри бе добавил доста бележки, някои от които бяха неразбираеми:

Всички халифи навярно произхождат от курайшите (хадис).

Под нея се мъдреше въпрос с главни букви:

СЕКТАТА?

От следваща бележка Симон го побиха тръпки:

СИМОН?

Той вдигна очи от четивото си, сякаш то беше магьосническа книга със злокобна сила. Срещна пронизващия поглед на клиента, който влизаше в кафенето. Мъжът бе мургав, с гъсти мустаци, небръснат и дъвчеше дъвка. Симон отново се зачете и вниманието му бе привлечено от страницата, на която Анри бе написал:

Иисус роден в Сирия?

Думите се отнасяха до параграфа, в който Дюсо говореше за хълма „Рабве“, където според Корана е роден Иисус.

Благодарение на „Историческата топография на антична и средновековна Сирия“ Симон осъзна, че във всички епохи е съществувала загадъчна пристрастеност да се правят карти на Сирия. Те са били съставяни с най-различни цели: религиозни, военни, търговски, туристически или географски. Списъкът на хората, работили върху тях, също бе впечатляващ: Плиний, барон Фон Опенхайм, Наполеон и Ернест Рьонан, човекът, дал името си на кръжеца, който бе посещавал Пол.

Симон усети нечие присъствие.

Мустакатият се бе настанил на масата точно срещу него.

32

От изненада Симон бутна чашата и тя се разля върху книгата.

- Моля за извинение - рече смутено мъжът.

- Какво искате?

- Какво четете?

Симон подсуши книгата с хартиена салфетка, затвори я и я бутна в сака си.

- Кой сте вие? Господин X? Халдееца? Убиецът на родителите ми? Ченге? Шпионин? Наемен убиец?

- Имате развинтена фантазия, господин Ланж.

- Откъде знаете името ми?

- Зная, че в момента правите поредица открития, които ще ви донесат невиждани неприятности...

- За какви открития говорите?

- За християнските корени на Корана. Дори само това да докажете, ще промените гледната точка към историята през последните хиляда и петстотин години и ще нарушите световното геополитическо равновесие.

- Но вие споменахте поредица от открития. Има ли още в същия дух?

- Има, при това още по-трудни за приемане.

- Нека помисля! Вие сте тук от името на някоя държава, на разузнавателна агенция или на тайна организация, за да ме предупредите за опасността, която ме грози, и да ми забраните да продължа издирванията си.

- В общи линии, да, с изключение на последните ви думи.

Симон въпросително повдигна вежди.

- Желателно е да продължите разследването си - добави мустакатият.

- Кой изразява това желание?

- Това няма никакво значение. Вие ме виждате за първи и последен път.

- В такъв случай защо сте тук, след като ми говорите с недомлъвки?

- Чели ли сте книгата на Рьоне Дюсо?

- В момента я чета.

- Ще видите, че той е възстановил картата на Сирия въз основа на исторически данни. И че тя тотално се различава от официалната карта...

Мъжът се огледа, за да се убеди, че никой друг не го чува освен Симон.

- Има още една истинска карта на Сирия, съставена от мюсюлмански учен през XIII век, който упоменава истинските имена на населените места.

- Къде е тя?

- Преди няколко месеца бе продадена на търг в Париж.

- Какво й е особеното?

- Ще разберете, като я видите. Но това трябва да стане с разрешение на притежателя й. Той е богат английски колекционер, живее в Лондон. Мога да ви дам адреса му, ако ви интересува.

- Защо вие не се срещнете с него?

- Защото поради причини, които ще премълча, не съм добре дошъл на британска земя.

- За какъв ме мислите? За глупак или за прекалено предпазлив?

- Моля?

- Имам две възможности. Първата е да попадна в клопката ви, а втората е да ви изпратя по дяволите.

- Големите революции никога не са били дело на глупави или на прекалено предпазливи хора.

- Аз не желая да правя революция.

- По нищо не си личи.

- Защо искате да ми помогнете на всяка цена?

- Да не би да си мислите, че сте единственият, тръгнал по следите на Корана отпреди Корана? По целия свят ние сме стотици, търсещи истината: специалисти по Близкия изток, учени, историци, свещеници и дори хора като баща ви.

- В такъв случай защо ми говорите, сякаш всичко лежи на моите плещи?

- Защото вие сте специален.

- Какво разбирате под „специален“?

- Престоят ви в Йерусалим не остана незабелязан. Постовият при Портата на Месията се разбъбри.

- Вие ли претърсихте апартамента на Маркус?

Мъжът се усмихна.

- Съберете доказателствата и ще разберете.

- Кои доказателства? Онези, които баща ми остави? Повтарям ви, те бяха откраднати.

- Ще ги намерите. Ние ще направим всичко възможно да улесним нещата и да ви закриляме.

- Кои сте „ние“?

- Аз и неколцина приятели, които желаем да възстановим истината и да пренапишем историята.

- Срещу кого ще ме закриляте?

- Срещу Съединените щати, Саудитска Арабия, Катар, Сирия, Израел, Русия, Ватикана, Ал-Кайда, мафията и т.н., и т.н.

- Само срещу тях ли? Изброените май са предостатъчни.

- Вие сте на мушката им и нашата работа е деликатно да ви хванем за рамото, за да ви отклоним от траекторията на куршума, изстрелян към вас.

- Смятате, че ме успокоявате?

- Смятам, че ви пазим.

- От колко време ме следите?

- Откакто сте в опасност.

- Какъв кошмар! Дано сънувам!

Мъжът му подаде късче хартия.

- Какво е това?

- Доказателство, че не сънувате.

Симон прочете име и адрес в Лондон.

- Не ги показвайте на никого - предупреди го мустакатият и си тръгна.

33

Симон седеше на пейка на площад „Фонтьоноа“ и задълбочено четеше „Историческата топография на антична и средновековна Сирия“. Беше заел позиция пред седалището на ЮНЕСКО, за да изчака Саба. Най-накрая тя се появи с двама елегантни колеги в тъмносиви костюми. Щом го забеляза, Саба тръгна към него.

- Какво те води насам?

- Исках да те видя.

- Как знаеше къде да ме намериш?

- ЮНЕСКО няма петдесет седалища. Има седеметажна сграда под формата на звезда с три лъча, друга, която прилича на акордеон и трета, подобна на куб. Както виждаш, справих се.

- Вярно е, че сградите са архитектурен делириум.

- Може ли да се работи в тях?

- Прекарвам повече време навън, отколкото вътре.

- Явно имам късмет, че днес не си навън.

- Всичко наред ли е?

- Спомних си предложението ти да ме подслониш. Важи ли все още?

- Направих го от учтивост.

- О, така ли било!

- Шегувам се. Имаш ли багаж?

- Само този сак. Каня те на ресторант.

- Не, благодаря. Трюф ме чака, а в хладилника имам неща за ядене.

Двамата тръгнаха по авеню „Бурдоне“. Тя вървеше до него в строгия си костюм, който прикриваше нейната чувственост и необуздана природа.

- Ти си невероятна.

- Какво те кара да мислиш така?

- Рядко се среща жена, която се съгласява да подслони бездомник. А още по-рядко - да откаже покана за ресторант.

- Не съм като другите. Това обяснява донякъде защо живея сама и работя в организация, която претендира, че поддържа мира, като укрепва културните връзки между народите. Внимавай...!

Тя го дръпна за ръката. От допира той почувства нежна тръпка, но по-важното бе, че избегна удара. Колата ускори и изчезна в автомобилното движение.

- Малоумник! - възмути се Саба.

- Сигурен съм, че го направи нарочно - възрази Симон.

- В Париж всички шофират като луди.

- Ако не беше ти, бях умрял.

- Какво научи от леля си?

Симон сподели разкритията, които бе направила Мари, разказа за срещите си с представителя на компанията за коли под наем и с букиниста, за книгата на Дюсо с посвещение от Пол на Анри, за бележките на Анри, както и за тайнствения мустакат.

- Невероятно! И след всичко това ти все още се държиш!

- Нямах време да рухна.

Тя го хвана за ръката, за да продължат в правилната посока. Симон направи опит да обобщи нещата:

- Анри, истинският ми баща, е търсел карта на Сирия, в която имената на населените места още не са били променени. След смъртта му Пол е продължил диренията му, които вероятно са го довели до поръчителите на атентата. Пол бива убит и сега някой се опитва да ме накара аз да поема щафетата.

- Искаш да кажеш, че има хора, които искат да те убият, и други, които се опитват да те защитят?

- Боя се, че е така.

- Трябва да се пазиш от всички тях.

- Не е възможно. Те са навсякъде. Спят в леглото ми, опитват се да ме прегазят, сядат на масата ми.

Саба ускори крачка. Двамата мълчаливо стигнаха до дома й. Тя проговори едва в асансьора:

- Как успяваш да запазиш спокойствие с дамоклевия меч на главата си?

- Всеки момент мога да умра, но когато говоря с теб, винаги съм в добро здраве.

- Какво смяташ да правиш?

- Ще се опитам да се свържа с един английски колекционер и да го помоля да ми покаже картата на Сирия, която е купил.

- Да не се окаже клопка?

- Не вярвам. Какъв е смисълът да ме убият в Лондон, вместо в Париж?

- Да не би да си представяш, че ще звъннеш на вратата на лорда, че той ще ти предложи чаша чай и ще отвори сейфа си, за да ксерокопираш картата, за която е платил цяло състояние?

Асансьорът спря на четвъртия етаж. Двамата влязоха в апартамента, посрещнати от подскачащия Трюф, който се замота в краката им. Саба отиде да се преоблече.

След малко се появи с дънки и отворен суитшърт, от което на Симон му се зави свят.

- Хрумна ми нещо - каза тя. - Ще се обадя на един познат в Лондон. Той може би познава твоя колекционер. Как му е името?

Симон бръкна в джоба на якето си, но задържа ръката си.

- Да не би да ми нямаш доверие? - подхвърли обидено Саба.

- Мустакатият ме помоли да не давам името на никого.

- Щом предпочиташ да се довериш на един непознат вместо на мен, твоя работа.

Тя отиде в кухнята и включи фурната.

- Обичаш ли риба?

- Да.

- Съвсем прясна е.

Саба извади от хладилника една дорада.

- Саба, прости ми. Не става въпрос за доверие.

С бързината и сръчността на търговец на риба, тя изчисти и изплакна дорадата, след което я изсуши на домакинска хартия.

- За какво става въпрос тогава?

Саба сряза един лимон на две.

- Можеш ли да ми помогнеш? - попита тя.

- Нищо не разбирам от готвене.

- За помощник ставаш.

Тя намаза дорадата с половината лимон и помоли Симон да изстиска сока на другата половина, за да маринова рибата. Той свали якето и нави ръкавите си.

- Не искам да те замесвам в тази история - опита се да се оправдае той.

- Измий още един лимон, ако обичаш.

Саба наряза лимона на тънки резенчета.

- Мога да ти отворя някои врати, за да спечелиш време и да си спестиш главоболия - възрази тя.

Откъсна два дафинови листа от една саксия и стръкче мащерка. Жестовете й бяха бързи и точни. Тя готвеше като командос в акция.

- Каква е тази твоя връзка в Лондон? - попита Симон.

- Обели глава лук и го нарежи. Люти ми на очите. Не искам да плача пред теб, за да не си помислиш, че оплаквам съдбата ти.

Симон никога не знаеше дали тя говори сериозно. Съсредоточи се върху задачата си. През това време Саба отиде да вземе бутилка бяло вино. Върна се и заяви:

- Казва се Иън Маккълок. Директор е на Отдела за комуникации и научни изследвания в НКЮОК.

- НКЮОК?

- Националната комисия за ЮНЕСКО на Обединеното кралство. Иън познава всичко стойностно във Великобритания, както и повечето колекционери на произведения на изкуството. Той би могъл да ти организира среща. Би ли отворил бутилката?

- И защо би направил това?

- Влюбен е в мен.

- О, разбирам. А ти?

Тя постави двете чаши на столчета върху кухненската маса.

- Искаш ли бяло вино?

- С удоволствие.

Саба му сервира вино, а на себе си наля вода.

- Няма ли да пиеш?

- Ще пия, но не алкохол.

- Не ми отговори.

- По повод на какво?

- На чувствата ти към въпросния Иън Маккълок.

Саба вдигна чашата си за наздравица и каза:

- Не е твоя работа.

- Да не те засегнах?

- Всъщност какво искаш да ми кажеш?

Тя остави чашата и сложи ориза да заври в една тенджера.

- Поискаш ли му услуга, ще станеш негова длъжница - заяви той.

Саба извади рибата, потопена в лимоновия сок, и я сложи в тава.

- В най-лошия случай ще преспя с него и ще бъдем квит.

- Какво?

Тя сложи върху дорадата резенчетата лимон и лук заедно с дафиновите листа и мащерката и се обърна към Симон:

- Вярваш ли, че ще го направя?

- Не мога да свикна с чувството ти за хумор - призна си той.

- Надявам се поне да свикнеш с кухнята ми.

- Подай ми зехтина.

Тя поръси рибата със зехтин.

- И сол, ако обичаш.

- Солницата е пред теб.

- Не я виждам.

Симон сложи кърпата на масата, повдигна я с жест на илюзионист и солницата се показа.

- Как го направи?

- Талантлив съм.

Саба посоли рибата, сложи черен пипер и пъхна тавата във фурната.

- Ще изведа Трюф. А ти през това време използвай таланта си да почистиш кухнята и да наглеждаш печеното.

34

Когато Саба се върна, Симон беше клекнал пред фурната и се питаше дали рибата е готова, или не. Междувременно бе сложил масата.

- Рибата прегаря! - извика Саба.

- Така ли?

- Не усещаш ли по миризмата?

- Усещам, че мирише вкусно.

- Това означава, че вече е препечена.

Симон се отдръпна, настъпи Трюф, изгуби равновесие, хвана се за дръжката на една тенджера и падна заедно с нея.

- Контузихте ли се, агент Симон Ланж 007?

- Съжалявам.

- Като те гледам колко си сръчен в кухнята, се питам как ще се справиш с мисия Лондон.

- Много смешно.

- Обадих се на Иън.

Тя поръси рибата с нарязан кориандър.

- Кога му се обади?

- Докато разхождах кучето.

- Е, и?

- Той познава твоя човек.

Саба му подаде листчето, на което беше написано името на британския колекционер.

- Можеш да го сложиш обратно в джоба на якето си.

Симон мълчеше. Изведнъж се почувства обезсърчен. Саба с обезоръжаваща увереност взимаше нещата в свои ръце.

- Тя знае, тя вярва, че плътската хубост - това е най-висшия дар, че не един грях оправдан е от женския чар[13] - промърмори той, докато се отправяше към трапезарията.

- Какво си мърмориш?

- Цитирам Бодлер за успокоение.

Седнаха на масата. Той я попита как вижда нещата занапред.

- Зависи от теб.

- Ако беше така, щеше да се съобразиш с желанието ми да не се замесваш в тази работа.

- Твоето желание е породено от неоснователни подбуди.

- Твоята инициатива да се обадиш на Маккълок също.

- Не е така.

- Саба, аз нахлух в живота ти като слон, който се освобождава от хамута си[14]. Нямам никакво намерение да те увличам в моето пагубно начинание.

- Обичам слоновете.

Тъй като не можеше да излезе на глава със Саба, Симон предпочете да замълчи и да се наслади на прекрасно поднесеното ястие в чинията си. Саба бе приготвила специален сос с ориз. Подправките запалиха на небцето му бенгалски огън. Саба изложи своите аргументи.

- Обичам да помагам на ближния си и превърнах това в професия. В настоящия случай имам възможност да ти окажа изключителна помощ. Не забравяй, че твоите изследвания върху Сирия и Корана са свързани с моя произход и с моята вяра. Естествено е да ме засягат. Твоята история ме заинтригува. Освен това...

- Какво?

- Обичам изразите ти. „Като слон, който се освобождава от хамута си“. Откъде го знаеш?

- Навярно съм го чул от баща ми, който ми разказваше разни истории.

Той се вгледа в черните очи, които сами по себе си можеха да разпалят Арабската пролет. Тя изпитваше нещо към него. Симон го усещаше. Думите й го потвърдиха:

- Безпокоя се за теб заради драмите, които те спохождат, заради начина, по който нахлу в живота ми, заради обърканото изражение на лицето ти.

И този път Симон не знаеше какво да отговори.

- Иън ще ми се обади, щом се свърже с твоя английски колекционер - каза в заключение тя.

Сетне разговора се ориентира към смесения произход и на двамата, което ги накара да споделят по нещо за себе си.

Симон разказа за детството си в Бейрут, за следването си в Париж, за многобройните пътувания, попречили му да пусне корени някъде, за усамотенията си в медитация.

Саба разказа за своето детство в Сирия, за баща си Моктар и майка си Алин, срещнали се в университета в Париж и установили се постоянно в Дамаск. Тя също дошла да следва във Франция и останала, защото започнала работа в ЮНЕСКО. Родителите й липсвали. Сподели със Симон, че вярва в Корана. Служебните й задължения включвали много пътувания. Опитваше се да убеди себе си, че народите могат да се разбират единствено чрез обмена на културните си различия.

- Кажи ми защо жена като теб живее сама?

- Какво разбираш под „жена като мен“?

- Съвършена.

Думата се изплъзна от устата му, преди да размисли. Саба поднесе чашата вода към устните си, за да прикрие леката червенина по лицето си и да си даде време за отговор.

- Благодаря - отвърна тя и сложи чашата на масата.

- Извинявай. Не е моя работа. Не мисля... Мисля... Всъщност вече те питах...

Симон отпи на свой ред, да удави във вино обърканите си думи. Бутилката беше почти празна, което обясняваше защо е толкова откровен.

- Още съм девствена - призна тя.

Симон се задави.

- Зная, че за жена на трийсет и една е малко странно. Но аз те озадачавам от самото начало.

- Защо?

- Вярата диктува поведението ми. Пазя девствеността си за моя съпруг, с когото ще живея до края на живота си в моята страна.

- С фередже и без права.

- В хармония с моята религия.

Симон слушаше думите й изумен, защото те бяха продиктувани от вярата й и не подлежаха на дискусия. Изведнъж си спомни, че Саба много обичаше шегите.

- Шегуваш се, нали?

- Никога не се шегувам с религията си. Това проблем ли е за теб?

- Да... Всъщност не...

- Все така се колебаеш между „да“ и „не“ - въздъхна тя и стана.

Двамата разчистиха масата. Саба разтегна дивана в хола и застла леглото на Симон, който прекара остатъка от вечерта с Трюф.

35

Симон се събуди от шума на кипяща кафеварка и приятен аромат. Първото, което видя, бе влажната муцуна на Трюф и лигавия му език. Второто бе Саба по потниче и анцуг. Беше вир вода.

- Ставай! - изкомандва тя. - Осем часът е и закуската е сервирана.

- В колко започваш работа?

- Работя вече два часа.

- В този вид?

- Излязох за джогинг и подготвих пътуването си до Лондон. Трябва да се срещна с организаторите на Световния ден на свободата на печата, който ще се състои на 13 май.

- Какво съвпадение.

- Реших да замина по-рано. Можеш да дойдеш с мен, ако пожелаеш. ЮНЕСКО поема разноските.

- Май нямам избор.

- Човек винаги има избор. Ти например можеш да предпочетеш да си навлечеш мръсните дрехи и да си отидеш.

- А ако предпочета другия вариант?

- В такъв случай, първо, трябва да ти купим дрехи. Второ, да дадем якето ти на химическо чистене. Трето, да потвърдим резервацията за полета утре сутрин до Лондон.

- А Иън Маккълок?

- Обади ми се.

- Кога успя? Явно е ранобуден.

- Не, влюбен е.

- Какво ти каза?

- Че е уредил утре среща с нашия колекционер.

- Със сър Алекзандър Колдуел?

- Явно сме чели едно и също листче хартия.

- В колко часа?

- Между 18,30 и 18,40 часа.

- Само десет минути?

- Без Иън и толкова нямаше да постигнем.

- Ще можем ли да видим древната карта?

- Срещата ще бъде в дома на сър Колдуел. Предполагам, че там съхранява колекцията си. Какво решаваш?

Трюф дръпна завивката му. Симон се озова гол пред Саба. Той грабна една възглавница, за да закрие слабините си.

- Ще постъпим така - каза решително той. - Ще дойдеш с мен, но ще стоиш настрана. И бездруго направи премного.

Саба се усмихна зад парата, която се вдигаше от чашата с кафето й. Усмивката подчертаваше красотата й, но заедно с това красноречиво говореше, че тя е жена, която няма да остане в сянка.