Портата на месията

Изведнъж разбрах, че през всички изминали години съм търсил вътрешното усамотение, за да бъда в състояние да приема невероятната истина. Подготвял съм се за нея, без да го съзнавам.

66

Симон пристигна в Кипър със самолет и отплава за Бейрут с кораб от Ларнака. Морето бе спокойно като езеро и корабът го отведе под ливанското слънце, огрявало безброй конфликти, войни, обсади, блокади, нашествия и атентати.

Беше сам.

С всички фантоми, които го преследваха.

За да ги заблуди, Симон прилагаше техниката на изчезване в градска среда. Вървеше по оживени улици, смесваше се с пътуващите в градския транспорт, качваше се и слизаше миг, преди вратите да се затворят, влизаше от главния вход на ресторантите и излизаше през кухните, плащаше сметките си в брой, никога не избираше прекия път, тръгваше обратно, често сменяше дрехите си, движеше се в ритъма на тълпата, изскачаше внезапно на пешеходна пътека, качваше се в автобус или в такси и слизаше малко по-нататък, използваше диверсионни средства, като палеше кофи за боклук или предизвикваше улични инциденти, които пораждаха паника и прикриваха бягството му.

На границата показа ливанския си паспорт, в който нямаше и следа от престоя му в Израел, защото той бе несъвместим с предстоящия му престой в Ливан. Надяваше се, че описанието на заподозрян номер едно за убийството на Оскар Ландер в Берлин не е стигнало до тук. За по-голяма сигурност подстрига косата си и си пусна брада. Граничният служител му върна паспорта, след като се увери, че мъжът пред него е същият човек от снимката за самоличност.

Симон взе такси и се отправи към центъра на града, историческата сърцевина на Бейрут. Шофьорът го остави на площад „Етоал“. Симон се разходи из квартала на своето детство, който не бе успял да посети по време на погребението на родителите си. Спомените му прииждаха, докато непрекъснато се оглеждаше. Неговото минало бе свързано с исторически събития. Родителите му, Анри и Лейла, бяха убити през 1983-а, годината на атентатите на Хизбула срещу френските и американските казарми, в които загинаха повече от триста души. Той бе напуснал Ливан в края на войната през 1990 година. Тогава бе деветгодишен.

Минаваше покрай църкви и джамии, които бяха изникнали като гъби върху парчето земя между Изтока и Запада, и се чувстваше едновременно у дома и в чужбина. Причината за странното му усещане бе самият Бейрут. Той не беше същият. На мястото на пазарите се бяха появили луксозни бутици, навсякъде светеха неоновите реклами на световните търговски марки. Издигаха се модерни високи сгради. Ливанската столица бе същинска строителна площадка, защото навсякъде стърчаха подемни кранове. По задръстените улици се движеше космополитна тълпа. Благоденствието на Бейрут напомняше Ривиерата.

Симон се отби в патриаршията на Сириакската католическа църква, но там никой от свещениците не потвърди, че познава Маркус. Дали отец Клеман не бе излъгал? Или Саба се бе отнесла прекалено грубо с него? Симон си припомни афоризма, че е по-добре да се обърнеш към Бога вместо към неговите светии, и нахълта в кабинета на патриарха Игнатий Йосиф III. Възрастният човек беше разтворил някаква енциклопедия. Вдигна глава и погледна Симон, който се мъчеше да се освободи от хватката на протосингела. Патриархът даде знак на отеца да се оттегли и покани Симон да се доближи до бюрото му. Симон се извини за непротоколното си нахлуване и отиде право към целта:

- Къде се крие Маркус Кершнер?

- Защо трябва да отговоря на въпроса ви?

Симон прогони от ума си картината, в която Саба стискаше гениталиите на отец Клеман, и възприе друга тактика. Да каже истината.

- Маркус е в опасност. Заплашва го месианска секта, която твърди, че Месията се е завърнал, за да оглави армията й.

- Известни са ми теориите на Маркус върху християнските корени на Корана, основополагащата роля на Сирия и завръщането Месията, очакван от някаква тайнствена секта с хилядолетна история...

- Това не са теории.

- Така ли? Имате ли доказателство, че Месията се е завърнал?

- Имам. То стои пред вас.

67

Симон напусна сградата, след като внесе силен смут в душата на патриарха на Антиохия. При това без да го докосне. Но получи своето. При посещенията си в Бейрут Маркус се отбивал в църквата „Свети Георги“. В града две църкви носеха това име. Но патриархът го насочи към по-малко известната и по-слабо посещаваната. Симон разбра каква е причината, щом стигна до края на тясната задънена уличка с изоставени сгради и зазидани врати. На пръв поглед църквата също изглеждаше изоставена. Колонадите и покритите със стенописи стени величествено се извисяваха към свода, над който нямаше покрив. Напуканият под бе покрит с бурени и подпорни греди. На една от фасадите имаше скеле, сковано от стари дъски. Мъж в туника ковеше кофраж. Симон подвикна на работника и той слезе по разнебитената стълба. Беше шейсетина годишен, с остра брада и кротък поглед.

- Сам ли ремонтирате църквата? - удиви се Симон.

- Едва ли някой друг се интересува от нея.

- Маркус например.

- Познавате ли го?

- Той бе приятел на баща ми, който почина. Искам да говоря с него. Патриархът, Игнатий Йосиф III, ме насочи към вас.

- Отдавна не съм виждал Маркус. Преди идваше често, за да ми помогне в ремонта, но не и напоследък.

- Защо?

- Маркус се радикализира. Той използва религията като оръжие.

- А вие?

- Аз правя обратното, служа й.

- Имате ли представа къде е Маркус сега?

- Не съм сигурен.

- Кажете ми все пак.

- На ваше място бих проверил в църквата „Нотр Дам“ в град Захла. Дано не биете път напразно.

- Мислите ли, че там ще намеря Маркус?

- Ако търсите християнин фанатик като Маркус, там е мястото.

- Но защо?

- Защото предстоятелят на църквата, монсеньор Юстинос Булос Сафар, също е известен като ангажиран.

- В какъв смисъл ангажиран?

- В борбата срещу ислямските милиции. Миналият месец в църквата „Нотр Дам“ бе извършен атентат.

- Кой пое отговорността за атентата? - заинтересува се Симон.

- Доколкото знам, никой. Съжалявам, но циментът ми ще се втвърди - извини се отецът.

Симон му благодари и реши да пренощува в хотел в центъра на града насред живописен пазар.

Пребори се с желанието да си легне, изписа няколко страници и излезе, за да хапне пържени барбуни и сладкиш от грис с канела. Заедно с оживената тълпа се отправи към шикозния квартал Гемайзе. В бар, пълен с весели компании и влюбени двойки, изпи едно уиски „Талискър“. Също като в Париж, отново се почувства много самотен. Бейрут засилваше това усещане. Освен ако истинската причина не бе отсъствието на Саба. Симон излезе от бара и тръгна към високия бряг, защото искаше да се поразходи, преди да се прибере.

Тъкмо пресичаше улица „Джон Кенеди“, когато черен микробус без прозорци му препречи пътя. Страничната врата се плъзна, оттам изскочиха двама здравеняци, от шофьорското място - още един и тримата бързо набутаха Симон в колата. Микробусът потегли с бясна скорост, през което време някой заслепи Симон с фенерче, удари го в слънчевия сплит и го ритна в кръста. Симон се съсредоточи върху фенерчето. Строши го с ритник и в тъмнината се търкулна като коте, изви се като червей, разтвори крака като жаба и се залепи за тавана като гущер. Задържа се над главите им, като натискаше ламарината с ходила и длани. Похитителите му нямаха резервно фенерче. Само с един ритник Симон ги бе оставил без светлина. Така имаше по-големи шансове срещу тримата слепци. Вместо да млъкнат, те продължаваха да ругаят и той лесно успя да разбере кой къде е. Зашлеви единия от тях, който отвърна с удар в лицето на седящия пред него. На следващия завой Симон се спусна от тавана и се приземи върху раменете на третия, който се огъна под тежестта му. Сетне контузи нечии крака, припълзя като змия към дръжката на вратата, отвори я, видя колко бързо се движи колата, изви назад палеца на ръката, която се опитваше да го задържи, чу вик от болка и скочи. Свит на кълбо, с прибрана глава, той се претърколи по асфалта като таралеж, бягащ от калпав шофьор. Стана, когато чу, че микробусът набива спирачки. Втурна се да бяга, като сменяше посоката под изумените погледи на минувачите, за да не могат преследвачите да го пресрещнат. Успя да поддържа темпото повече от десет минути, след което забави ход, за да си поеме дъх. Болката в стомаха му пречеше да мисли. Ударът си го биваше. Какво искаха тези типове от него? Да го разпитат? Да му внушат да не търси Маркус? Да напусне страната? Да го убият? Симон не им бе дал време да отправят заплахите си.

Видя младежи да влизат в нощен клуб, смеси се с тях и се озова във водовъртеж от лазерни светлини и децибели.

„Възкресение“ от Майкъл Калфан.

Заобиколен от момчета с гел в косата и момичета с флуоресциращи прически, Симон си поръча газирана вода и се потопи в шумотевицата.

„Рай“ от Колдплей в ремикс на Големия Фреди.

Звуците на електророка предизвикваха вибрации в пода, предаваха се на краката и плъзваха по гръбначния стълб чак до тила.

На дансинга посетителите бяха изпаднали в транс.

„Какво F***“ от Дейвид Гета.

Два часа по-късно Симон излезе навън с промит мозък и утихнала болка.

68

Автобусът най-сетне се измъкна от плетеницата скоростни пътища и магистрали, които опасваха Бейрут, и започна да се изкачва. Симон нямаше никакво намерение да напусне страната, въпреки снощното нападение.

Освен това трябваше да ограничи преминаванията си през граничните пунктове, защото те бяха опасни.

Той беше решил да не бяга, а най-накрая да открие Маркус, чиито следи се губеха в долината Бекаа край град Захла, закътан в гънките на планината Санине.

Единственият адрес, с който разполагаше, бе на пострадалата в атентат църква.

А Сирия бе съвсем близо.

Симон бе скочил в едно такси за летището, бе платил сметката по средата на пътя и бе слязъл от таксито след един завой, за да се качи в маршрутката. Преследвачите му трябваше да продължат да си мислят, че напуска страната, а не отива в Захла.

Симон седеше до мъж с бастун, който бе все още млад и носеше бастуна навярно заради недъг. Ливанецът реши, че Симон е турист, и започна да хвали родния си град, известен с виното и с многобройните поети и певци. Казваше се Елиас.

- В Захла, приятелю, ще опиташ най-вкусните мезета на света, ще ги полееш с „Масайа“ и на свой ред ще станеш поет.

Симон насочи разговора към църквата „Нотр Дам“, която според бейрутския свещеник е била обект на атентат миналия месец. Елиас умело се изплъзна. Предпочиташе да хвали Захла, без да засяга темите, свързани с конфликтите в страната си.

- Не си ли чувал за певицата Нажва Карам?

- А вие познавате ли епископ Юстинос Булос Сафар?

- Знаеш ли, че Нажва Карам се бори за мир?

- Трябва да се срещна с монсеньор Сафар - настойчиво продължи Симон.

-Навярно си чувал поне за Шакира и песента й „Уака, Уака“?

- Чувал съм.

- Знаеш ли, че бащата на Шакира е родом от Захла.

Симон разбра, че няма да получи информация. Щом пристигнаха, Елиас му предложи да го придружи до индустриалната зона, където се намираше църквата „Нотр Дам“. Докато вървяха натам, ливанецът го покани да седнат в едно кафене край реката Нар ал-Бер-дауни, за да пийнат от местното вино. Симон остана с впечатлението, че Елиас се опитва да го отклони от целта. Да му попречи да се срещне с Булос Сафар.

- Трябва да тръгвам - каза Симон, като допи чашата си.

Елиас вкуси от местния нектар и започна да си тананика:

- „Имаше една страна, в която хората строяха къщи, огрени от слънчевите лъчи или брулени от вятъра, имаше една страна, в която прозорците бяха покрити с цветя, а децата четяха книги, докато една нощ ужасът не се настани по домовете.“

В кафенето влязоха трима мъже и се отправиха към тяхната маса. Симон напрегна мускули, готов за отбрана.

- Това е песен на Фейруз - уточни Елиас, - вдъхновена от поема на Саид Акл, родом от Захла...

Тримата се нахвърлиха върху Елиас и той вече не можеше да помръдне, нито да говори. Симон отстъпи към резервния изход, който бе забелязал още с влизането си.

- Бърбори като сврака - уточни единият от мъжете. - Ако не го прекъснете, ще го слушате, докато се стъмни.

Тримата пуснаха Елиас, който сипеше ругатни срещу приятелите си, скроили му този номер.

- Можех да ви убия с бастуна си - викаше той.

Симон се възползва от бъркотията, за да се измъкне и да продължи към индустриалната зона. Амбулантен търговец му показа правилната посока. След известно време Симон отново се изгуби и попита за пътя група деца, които се караха за една топка, а след тях се обърна за помощ към дилър, който му предложи канабис.

Църквата „Нотр Дам“ се появи най-неочаквано. Тя се издигаше дискретно на една улица, която бе много спокойна, когато на нея не падаха бомби. Вратата на църквата бе отнесена от експлозията, на централния кораб зееше дупка.

Възрастната жена, седнала на отсрещния тротоар, проследи с поглед Симон, който влезе вътре.

На мястото на унищожените пейки имаше столове. Олтарът бе сериозно пострадал. Ако подът не бе почистен, човек би казал, че църквата е изоставена.

Шум от дигитално устройство накара Симон да се обърне и да забележи полускритият зад колоните мъж. Мъжът бързо прибра мобилния си телефон и се отдалечи. Симон приседна, за да обмисли положението. Трябваше ли да изчака идването на епископа? Минаха още няколко минути, преди да реши да си тръгне. Старата жена седеше все така неподвижно на стола си. Преди Симон да я попита каквото и да било, тя започна да му разказва подробности за атентата.

- Представяте ли си, бомбата съдържаше два килограма тротил - заяви тя.

- Имаше ли жертви?

- Да не би да сте журналист?

- Не съм.

- А таен агент?

- Не, защо, много ли се навъртат наоколо?

- Е, те не оставят визитките си, но след атентата оттук постоянно минават мъже в костюми и униформи. Експлозията отнесе вратата на църквата. Паркираните отпред коли и пейките вътре бяха унищожени. Но жертви нямаше. Господ опази своите от дявола.

- Кой дявол извърши това?

- Никой не пое отговорността, но аз си имам мнение.

- Какво е то?

- Сунит ли сте?

- Не съм, съжалявам.

- Не бива да съжалявате. Атентатът е дело на сунитите. Но монсеньор Сафар не се бои от никого, освен от Бога. Всяка неделя той отслужва тук литургия.

- Къде мога да го намеря?

- Вие от енориашите ли сте?

- Не съм.

- Монсеньор Сафар слиза в Захла само за литургията. След атентата живее в манастира.

- В кой манастир?

Старицата посочи с изкривената си от артрит ръка планината Санине.

- Обяснете ми по-точно.

- Сигурен ли сте, че не му желаете злото?

- Нима ви приличам на сунит?

- Тръгнете по пътя за Баалбек и ще стигнете до манастира. Внимавайте, защото районът е опасен за чужденците.

- В какъв смисъл опасен?

- Колоездач ли сте?

- Не, защо?

- Преди три седмици седем естонски колоездачи бяха отвлечени от въоръжени мъже. Естонец ли сте?

- Нито съм естонец, нито колоездач.

- Бог да ви пази.

- Какво е станало с естонците?

- Отвлекли са ги някъде в долината, сега се опитват да ги освободят.

- Сунити ли са ги отвлекли?

- Захла е християнски град, младежо. Това не се харесва на фундаменталистите. Който и да сте, съветвам ви да се оглеждате и да се молите.

Симон благодари на словоохотливата старица, стигна до главния път и вдигна ръка, за да вземе кола на стоп. Беше убеден, че е заблудил преследвачите си, и през ум не му мина да се огледа.

Половин час по-късно до него спря пикап.

На волана седеше съмнителен тип.

69

Шофьорът се казваше Мика, „като певеца“, както сам обяви. Занимаваше се със земеделие и пушеше марихуана, докато държеше волана с коляно. Хлътналите очи и разширените зеници му придаваха съмнителния вид, който порази Симон, настанил се на седалката до него. Ароматен облак бе изпълнил кабината, в която и без друго кънтеше техномузика с арабски мотиви. Хабиби.

- Ливанска музика ли слушате? - попита Симон, колкото да държи шофьора буден.

- Групата е немска, брато. Всъщност едната от певиците е германка, другата май е алжирка. Да ти кажа, на драго сърце бих ги взел на стоп.

Симон смъкна стъклото, за да проветри кабината. Мика му подаде лошо свитата си цигара. Симон отказа и се съсредоточи върху пътя, сякаш това щеше да помогне да избегнат евентуална злополука.

- Какво те води насам, брато? Хашиш ли търсиш?

- Не, манастир.

- Тук има колкото искаш хашиш и манастири.

- Знаеш ли къде е най-близкият манастир?

- Хабиби!

Мика се опиваше от музиката.

- Означава „Обичам те!“. Може да ти потрябва, брато.

Шофьорът го погледна и му намигна, при което Симон изтръпна, защото колата се отклони от пътя. Симон сграбчи волана.

- Мога да ти кажа къде са нивите с канабис, но манастирите...

- Нивите с канабис ли?

- Хабиби! Канабисът е нещо типично за този край, брато. Също като религията и червеното вино.

Той дръпна от цигарата си и се вторачи в асфалта, сякаш едва сега си даваше сметка, че шофира.

- Наблизо има една общност, която живее доста уединено. Тя изнася проповеди.

- Какви по-точно?

- За края на света, за завръщането на Месията и други щуротии.

- Можете ли да ме оставите там?

- Не е близо до пътя. Ще трябва доста да повървиш.

След няколко километра Мика спря до една пътека.

Посочи с цигарата си през страничното стъкло.

- Давай направо. Минаваш покрай козите и скалите и стигаш до една врата. Там е. Късмет, брато.

- Благодаря за возенето.

- Ако видиш Месията, поздрави го от мен.

70

В продължение на десетина минути Симон вървя през каменисти пасища. Край него преминаваха стада, безгрижно водени от овчари с тюрбани. Кучетата лаеха насреща му. Той продължи по пътеката, която свършваше край някаква сграда. Това бе голяма ферма в подножието на хълма, заобиколена от лозя и кози.

Симон застана пред ръждясала метална врата и дръпна звънеца, който събуди едно куче. Жена в черна рокля повлече крак към вратата и заяви, че е попаднал на частна собственост. Изражението й бе недоверчиво, но погледът - спокоен. Странна комбинация.

- Искам да говоря с монсеньор Сафар.

- По какъв повод?

- По повод на Маркус.

- Това повод ли е?

- Това е малкото име на приятел, който е член на вашата общност - опипа почвата Симон.

- Монсеньор Сафар е зает.

- Ще изчакам да се освободи - заяви Симон.

- Нямате право да останете тук.

- Разбрах, нали е частна собственост.

- Но преди всичко е опасно.

- Опасно ли?

Тя извади автоматичен пистолет.

- Могат да ви застрелят.

Симон отстъпи назад. Беше забравил, че е в Ливан.

- Вижте, идвам отдалеч да говоря с Маркус. Знам, че той поддържа връзка с монсеньор Сафар.

- Откъде мога да знам, че сте приятел на Маркус? - възрази жената и освободи предпазителя, като държеше пистолета все така насочен към посетителя.

- Той ме снима как преминавам през Портата на Месията.

Думите му имаха поразителен ефект върху охранителката. Тя се прекръсти с дулото на оръжието си, измърмори нещо и изчезна.

След няколко минути се появи мъж в черно расо. Жълтеникавите му коси бяха късо подстригани, а върху острия му нос се мъдреха кръгли очила. Приличаше на едра морска птица, току-що извадена от петролен разлив.

- Кой сте вие? - попита мъжът.

- Приятел на Маркус.

Духовникът хвърли поглед над рамото на Симон.

- Сам ли сте?

- Вие ли сте монсеньор Сафар?

- Да не са ви проследили?

- На колко въпроса още трябва да отговоря, за да ме поканите да вляза?

Духовникът отвори вратата и поведе Симон към централната сграда на фермата. Щом влязоха вътре, поведението му и това на жената коренно се промени. Тя се превърна в послушна помощница и сложи чаши върху ниската масичка в салона.

- Какво ви води при мен? - попита духовникът и с това даде да се разбере, че тъкмо той е Юстинос Булос Сафар.

- Маркус Кершнер.

- Ще пийнете ли вино?

Симон се поколеба, но Сафар настоя.

- Първото вино е било произведено по тези места. Осем хиляди години преди Христа! Вие сте французин и това би трябвало да представлява интерес за вас.

- Кой ви каза, че съм французин?

Епископът наля вино на Симон.

- Знаете ли, че Ной станал лозар, след като бил капитан на Ноевия ковчег?

- Знам още, че пил от своето вино, напил се и танцувал гол в шатрата си.

- О, вие сте чели Битие.

- Кой ви каза, че съм французин? - отново настоя Симон.

Той не знаеше дали е типично за нравите на страната, или причината се криеше в самия него, но тук никой не чуваше въпросите му.

- В Библията обаче не е казано - додаде епископът, - че Ноевият ковчег е заседнал на планината Санине, а не на планината Арарат в Източна Турция. Гробът на патриарха се намира в покрайнините на Захла. По-точно - в джамията Керак.

- За трети път ви питам кой ви каза, че съм французин?

- Маркус.

71

- Кажете ми кой всъщност е Маркус? - поиска да узнае Симон.

- Той е дисидент от нашия орден.

Според епископа Маркус бил радикален сириакски свещеник. Свободен електрон, който често сменял самоличността и епархията си, защото Хизбула, ХАМАС и саудитските тайни служби били определили награда за главата му. Маркус се криел в района.

- Може и да сте го срещнали по пътя облечен като войник, шофьор на такси или овчар с палестинска куфия на главата.

- Предполагам, че Маркус не е истинското му име.

- Въпрос на елементарна дедукция.

- Какво е то?

- Не мога да ви го кажа, дори и да го знаех, заради сигурността на Маркус.

- Нима мислите, че ще тръгна да го разгласявам?

- Не, но ще го издадете, ако ви изтезават.

Симон пийна от виното, за да намали адреналина в кръвта си. Гонеше го жажда.

- Маркус каза, че е приятел на баща ми - поде той. - След това разбрах, че двамата са изследвали произхода на Корана и на Мека.

- Занимавали са се с благородна кауза.

- Заради нея баща ми бе убит, а Маркус изчезна.

- Маркус бе обсебен от християнските корени на Корана. Прекара голяма част от живота си в събиране на доказателства за това.

- В Париж срещнах един човек - сподели Симон, - който спомена за тези доказателства...

- Кой беше той? - прекъсна го Сафар.

- Не се представи. Само ме увери, че винаги ще ми пази гърба от онези, които ще се опитат да ми попречат да ги събера.

- Тук ли е сега?

- Вярвам, че дойдох без опашка.

- Най-опасно става, когато човек вярва в това.

- Колко на брой са доказателствата? - пожела да узнае Симон.

- Според Маркус са пет. Първото от тях са надписите в Купола на скалата. Там Коранът е записан върху камък, преди да бъде записан върху хартия. Това е най-красноречивото доказателство, че Коранът е дело на християни.

- Предполагам, че древната карта на Сирия е второто доказателство - додаде Симон.

- Точно така.

- Кои са останалите доказателства?

- Готов ли сте да научите истината?

- Баща ми е смятал, че съм готов. Той ми бе завещал резултатите от своите търсения, но някой ги открадна, преди да стигна до тях.

- Още малко вино?

Симон прие.

- За да разберете кое е третото доказателство, трябва да се върнем към началото. Тогава Коранът бил най-обикновена богослужебна книга, която назареите използвали, за да покръстят арабите.

- Това и аз го научих.

- В превод от сириак „Коран“ означава „богослужебна книга“. Това ще рече сборник текстове от вече съществуващи свещени книги, пригодени за четене по време на литургия. Някои от сурите го потвърждават.

Епископът се надигна и взе Корана, който седеше на видно място в библиотеката му. Отвори го на дванайсета сура и посочи с пръст втория ред:

Ние го низпослахме -

Коран на арабски, за да проумеете!

Епископът вдигна поглед към охранителката прислужница, която нареди пред тях различни мезета. Отчупи парче безквасен хляб и продължи с пълна уста:

- Щом са я нарекли „богослужебна книга“, тя наистина е била такава, защото е съдържала откъси от текстове от Стария и Новия завет, които са били използвани по време на литургиите. Разбирате ли колко е важно това?

- Разбирам, че Коранът не се е появил като внезапно откровение.

- Въпросната богослужебна книга не е замествала Библията, нито е била нейна алтернатива, тя чисто и просто е била разбираема версия, предназначена за някогашните араби.

- Назареите се опитвали да покръстят арабите, за да могат с тяхна помощ да си възвърнат Йерусалим. Нищо ново не ми казвате.

- Не бързайте, нека довърша. Рядко ми се случва да разкажа истинската история на света.

- Слушам ви... стига вашата история да ме доведе до Маркус.

- Назареите били стратези, а не прозелити. Те знаели, че без помощта на арабите никога няма да превземат Йерусалим. А още по-малко да го задържат, за да подготвят завръщането на Месията и настъпването на месианската ера, която толкова очаквали. Съюзили се с арабите в името на потомците на Исмаил и им обещали световна власт. Вземете си мезе.

Симон си взе, без да продума. В края на краищата можеше да прояви известно търпение.

- През 629 година войските на назареите и арабите били разбити, след което се оттеглили в Ясриб и се обединили около Корана. През 638-а, четири години след смъртта на Мохамед, халифът Омар успял да превземе Йерусалим. Разрушил всичко на Храмовия площад и издигнал дървен „куб“ на мястото, където някога бил храмът на Соломон. Халифът си присвоил доктрината на назареите, официално я превърнал в ислям и заличил всички назарейски следи с изключение на надписите в Купола на скалата.

- Излиза, че от самото начало авторите на Корана са използвали съществуващите религиозни текстове за политически цели.

- И най-вече за военна стратегия! - добави Сафар. - Представете си „Изкуството на войната“ като основополагащ текст на една религия. С тази разлика, че Коранът не е създаден от Сун Дзъ, а от Уарака.

- От братовчеда на първата жена на Мохамед?

- Някои историци смятат, че е братовчед на самия Мохамед. Или пък и на двамата, което е било напълно възможно. Преди появата на исляма, Уарака от арабското племе на корайшите се покръстил в юдео-назарейството и станал юдео-назарейски свещеник! Благодарение на него връзките между двата народа се заздравили.

- Казвате, че Уарака е авторът на Корана?

- Видяхте ли, че научихте нещо ново! - радостно възкликна епископът.

Симон слушаше внимателно.

- Ролята на Уарака била толкова значима, че името му не би могло да се заличи в официалната история.

- Неговото име ли е третото доказателство?

- Обикновено смъртта на автора слага край на неговото творчество. Истината е, че смъртта на Уарака съвпада със завършването на Корана.

- Стечението на обстоятелствата не е доказателство.

- Но ние разполагаме единствено с него, защото истинското доказателството е унищожено.

Епископът стана от мястото си, отиде до прозореца и се загледа в далечината с кръстосани на гърба ръце. Продължи да говори, сякаш се обръщаше към стъклото:

- През 2000 година до сирийските тайни служби достигнала информацията за съществуването на компрометиращи исляма ръкописи. Това били дипломатически писма от VII век, в които назареите се обръщали към арабските племена с молба да им помогнат да освободят заедно Йерусалим. Повечето от тях били написани лично от Уарака. В едно от писмата името на Мохамед се споменавало единствено като племенен главатар. Сирийците узнали, че ръкописите са скрити в една от многото пещери в скалите на долината Бамиян в Афганистан.

- Там, където се намираха гигантските статуи на Буда?

- Да, там, където живееха монаси будисти. Талибаните научили за ръкописите, прогонили монасите и претърсили пещерите, но не намерили нищо. Тъй като съществувал все пак риск Сирия да ги открие, талибаните бомбардирали през март 2001 година гигантските статуи на Буда. Надявали се да унищожат заедно със статуите и писмата, които не успели да намерят.

- Така изчезнало третото доказателство - въздъхна Симон.

- Освен ако монасите не са го спасили, преди да бъдат прогонени.

- Какво е станало с другите доказателства? И те ли са били унищожени?

- Четвъртото е Codex Coranicum или Коранът преди Корана.

Според епископа не всички богослужебни книги, които халифът Отман използвал, за да напише известната днес версия на Корана, са били унищожени. До наши дни е достигнал кодекс на сириак от VII век, което ще рече, че е бил написан преди Мохамед. Според някои източници кодексът никога не е напускал Сирия.

- Да, Сирия, от която започва всичко.

- Моля?

- Знаете ли дали Маркус е открил Codex Coranicum?

- Възможно е.

- Кое е петото доказателство?

- Тук идваха хора, които ме разпитваха за Маркус. Търсеха заснето от него видео пред Портата на Месията. Мисля, че това е петото доказателство.

- Какви бяха тези хора?

- Представители на ливанските тайни служби, на Хизбула и други, които изобщо не се представиха.

- Вие какво им казахте? - попита Симон.

- Казах им, че Маркус вече не е член на нашия орден.

- Вие гледали ли сте въпросното видео?

- Не съм го гледал.

- Дали атентатът срещу вашата църква в Захла е свързан с Маркус?

- Възприех атентата като предупреждение.

- Като предупреждение да не общувате с Маркус, така ли?

- Бързо схващате.

В стаята влезе плешив плах човечец, придружен от жената с черната роба. Двамата казаха нещо на Сафар. Епископът отиде до вратата и от прага се обърна към Симон:

- Убеден съм, че петото доказателство сте вие. Извинете ме за момент.

72

Жената с черната роба се появи отново. Симон я помоли за чаша вода, тъй като мезетата бяха много пикантни. Тя му донесе карафа.

- Монсеньор Сафар няма да се бави - заяви жената. Не мина и минута и епископът отново влезе в стаята.

- Трябва да си вървите - поръча му той.

Симон се учуди на внезапния обрат. Епископът му обясни, че двама полицаи са дошли на входа на манастира да го търсят.

- Изпратих ги в посока на Баалбек - отсече епископът.

Симон се надигна от мястото си и му поблагодари за предоставената възможност да спечели време пред преследвачите си.

- Замесите ли се в тази работа, ще участвате в една вековна война - предупреди го епископът.

- Каква война?

- Знаете ли защо ислямистите носят брада?

- Какво общо има брадата им с войната?

- Те, също като зилотите, са се заклели да не се бръснат, докато не прогонят и последния от неверниците.

Юстинос Сафар изчака часовникът, изправен между две купчини служебници, да удари пет часа и продължи:

- Спасението, което предлага Коранът в качеството си на необикновена богослужебна книга, означава промяна на обществото и света, но не и духовна промяна на личността. Разберете ли това, ще разберете духа на Корана. Той не се опитва да разграничи доброто от злото в отделния човек, а да го разпознае навред по земята, от което се подразбира, че злото е всичко онова, което е против Аллах. Днес повече от всякога тази гледна точка е валидна за исляма, религията, която разделя света на земя на мюсюлманите и на земя за завоюване.

- Кажете ми все пак къде да намеря Маркус?

- Коранът е магьосническа книга, чиито тайнствени формулировки са в състояние да превърнат всеки неудачник в убиец. Маркус толкова дълго време се занимава с Корана, че сам се превърна в неудачник.

- Да не би да намеквате, че е убиец?

- Във всеки случай би могъл да стане.

- Къде е той? - отново настоя Симон.

- А вие кой сте всъщност? - поиска да узнае епископът.

- Защо ме питате?

- Защото Маркус е заснел именно вас да преминавате през Портата на Месията.

- Нима и вие ме смятате за Месия?

- Нямам право на мнение.

На Симон му дотегна от всичко това. Той скочи и се насочи към изхода.

- Почакайте! - обърна се към него епископът. - Казаха ми, че в края на пътя е спрял червен мерцедес. На ваше място бих тръгнал в обратна посока. Ще ви придружа.

Епископът огледа Симон от глава до пети.

- Трябва да се преоблечете. С тези дрехи ще ви забележат отдалече.

Епископът помоли прислужницата да намери за госта дрехи, с които да не се отличава от околните. Тя му донесе чифт сандали, шорти и ленена туника.

Симон се преоблече, а прислужницата грабна дрехите, с които бе дошъл.

- Правете с тях каквото искате - въздъхна Симон.

- Не бива да забравяте, че животът ви е на кантар - отбеляза Сафар.

И му подаде една куфия.

- Като бонус - рече му той.

- Куфията много му отива - вметна жената.

- Хайде, да не губим време - поде духовникът. - Да тръгваме.

Симон грабна сака си и последва домакина, който излезе през една врата в дъното. Прекосиха задния двор и засята с цвекло нива, сетне в продължение на двайсетина минути вървяха на изток между лозята.

- Не зная къде е Маркус - сподели епископът.

Той спря под една фурма, растяща край пасище, и бръкна в джоба си. Извади оттам компас и го подаде на Симон.

- Ако вървите на изток, може и да го срещнете. Той пръв ще ви види и ще се появи само ако пожелае. Припомням ви, че Маркус е беглец. Компасът е единственият начин да влезете в контакт с него.

- А ако не срещна никого?

- Ще се озовете в Сирия.

- Каква прекрасна перспектива! - въздъхна Симон.

- Не зная какви са взаимоотношенията ви, но само Маркус може да ви каже какво точно се е случило при Портата на Месията. Желая ви късмет, Симон.

Юстинос Булос Сафар се обърна и изчезна между едрите гроздове.

73

Симон вървя повече от час. Срещна стада овце и кози, наглеждани от двама овчари, мъж на теглена от магаре каручка, после хлапе, което тичаше подир куче. В сравнение с Бейрут, ливанската провинция изглеждаше мирна и кротка, потънала в безвремието накрай света.

Слънцето се спускаше зад хълмовете. Симон отново погледна компаса, за да се увери, че върви на изток. Вдигна глава и забеляза движение в близката ливада. По навик направи крачка встрани и се прикри зад едно дърво. Някакво животно изскочи от високата трева и се втурна към него. В последния момент го заобиколи и се отърка о краката на мъжа, застанал зад гърба му. Прегърбеният мъж се подпираше на бастун, а лицето му бе скрито зад гъста брада и огромен тюрбан.

- Изплашихте ме! - възкликна Симон.

Мъжът се разсмя. Дясната му ръка беше покрита с белези от изгаряния.

- Маркус, ти ли си? - удиви се Симон, който още не можеше да повярва на очите си.

- Е, все пак ме позна! - рече доволно мъжът и изправи гърба си.

Завъртя бастуна си, сякаш бе жезъл на мажоретка, и свали куфията си. Симон бе изумен.

- Не можеш да ме познаеш, когато съм с тюрбан и бастун, така ли?

Сетне се хвърли към Симон и го прегърна.

Симон не знаеше какво да попита най-напред, защото Маркус го изпревари:

- Юстинос ли ти каза къде да ме намериш?

- Да, но...

- Следователно ти има доверие. А това е добре.

- Какво се случи, Маркус?

- Кога? Къде? В Сирия през VII век ли?

- Не, преди две седмици в Йерусалим.

- Ти беше мъртво пиян.

- А пък ти изчезна без предупреждение, апартаментът ти бе обран и...

Симон не довърши. Бе дочул шум.

- Не се тревожи - рече му Маркус. - Войниците, брадатите и правителствените агенти рядко се мяркат насам.

Кучето, което се въртеше около тях, започна да лае.

- От самото начало знаех, че не си като другите - отсече Маркус.

- За какво говориш? За какво начало?

- Още не бе навършил две годинки, а ходеше, говореше и общуваше с животните. Винаги отгатваше в коя ръка държа бонбона.

- Как знаеш всичко това?

- Гледах те на видеозаписа, Симон. Ти премина през Портата на Месията.

- Шъът!

Симон застана нащрек и се опита да разбере от коя страна се чуваше пукането на съчки, което идваше все по-близо.

- Няма никой - отново го успокои Маркус. - Само кози и овце.

И сякаш за да му докаже правотата си, той разпери ръце, завъртя се и извика: „Тук ни вижда само Господ“.

Лъчезарната му усмивка изгасна, когато куршумът прониза черепа му и искрящият му поглед помръкна. Маркус се срина в прахта.

Симон се хвърли на земята, преди вторият куршум да прелети отгоре му. Кучето отново излая, но тутакси бе улучено. Симон се приближи лазешком до мъртвия си приятел. Претърси джобовете му с надеждата да открие оръжие или отговор на въпросите си. Намери единствено екземпляр от Корана. Взе го, отдалечи се на четири крака, изправи се между лозите, хвърли камък в противоположната посока и хукна приведен от страх, че всеки момент може да бъде прострелян. Стигна до сенчестата страна в подножието на хълма и навлезе в гората, без да спира, като чупеше с крака съчки и мъртви клони.

Тича до пълна изнемога.

След което се строполи на земята.

74

Застанал на четири крака, Симон повръщаше. Изтри устата си с ръкав и бавно се заизкачва към върха. Спускането от другата страна бе по-бързо, защото той падаше, търкаляше се и изподра ръцете си, преди да стигне до някакъв път.

Скри се в храстите, успокои дишането си и дочу шум от приближаваща се кола. Беше червен мерцедес. Скри се още по-добре и крадешком погледна към колата, в която седяха двама мъже. След няколко минути по пътя се зададе пикап. Симон се огледа. Убийците на Маркус претърсваха околността и скоро щяха да го открият.

Той изскочи на шосето и застана през камионетката. Тя рязко спря, за да не го прегази. Шофьорът избълва куп ругатни, които секнаха, щом Симон размаха пред него последните си долари.

- Къде отивате? - благо попита мъжът.

- Там, където и вие - отвърна му Симон и се настани на седалката до него.

- Отивам в Хам.

Шофьорът произнесе името на градчето, докато си прочистваше гърлото, та затова Симон се надяваше да го повтори. Но след като той не го направи, Симон реши, че населеното място се нарича Хум.

- Далече ли е?

- В края на пътя.

- Устройва ме.

Колата потегли с ужасно скърцане. На Симон му се стори, че забелязва метални проблясъци край пътя. Дали убийците не го бяха видели да се качва в пикапа? Той се свлече ниско на седалката, затвори очи и се опита да се освободи от стреса и умората.

Когато сърцето му възстанови нормалния си ритъм, отвори Корана на Маркус. На първата страница имаше неочаквано посвещение на английски:

To the Chaldean,

to his struggle, his devotion, his teaching.

May you do justice one day to the real authors of this Book.

Oussama.

P. S. The Chaldean can`T FAIL![26]

Симон отвори сака си и c треперещи ръце извади книгата на Рьоне Дюсо, на която Пол бе написал посвещение на биологичния му баща:

На Анри,

за нашето приятелство,

на Халдееца, който ни научи на всичко,

и за Сирия, от която можем

да научим толкова много.

Пол

И в двете посвещения ставаше дума за Халдееца. Той беше връзката между Анри, Пол, Маркус и някой си Осама.

Симон погледна шофьора, който скришом го наблюдаваше, сетне хвърли поглед към хълмистия пейзаж, пресечен от сивата лента на шосето, и отново се зачете в Корана. Ако този екземпляр принадлежеше на Маркус, твърде вероятно бе посвещението да е за него и именно той да е Халдееца, който бе научил на всичко Пол и Анри. Маркус навярно бе техен близък приятел, защото познаваше Симон от дете.

Разлисти страниците с намерението да открие още доказателства. Някои от редовете бяха подчертани. Цифрите бяха същите като в списъка, който бе намерил в тефтерчето на Пол.

Дали Маркус не бе господин X?

- Вярващ ли сте? - попита шофьорът.

- Защо мислите така?

Шофьорът посочи Корана върху коленете на Симон.

- Не съм вярващ, но религията ме интересува. -Там, където отиваме, населението е предимно християнско

- В Хум ли живеете?

- Казва се Хам. Доставям там газови бутилки от Баалбек. Живея в Крайбе преди Хам. А вие?

- Къде ли не, в Ливан, в Тайланд, във Франция...

- Във Франция ли? И аз живях там една година. Близо до Лион. Карах ТИР. Но трябваше да се върна. Заради студа и радарите. Отнеха ми всички точки от шофьорската книжка. Там ченгетата ви взимат на мушка с техните лазери.

- А тук ви целят със снайпери.

Симон беше съкрушен. Беше вложил толкова усилия и време, беше поел толкова много рискове само за да види как Маркус умира пред очите му. Той вече нямаше цел, озовал се бе пред пропаст, преследван от хора, които искаха да го тласнат в нея. Пол, Анри и Маркус не бяха между живите, оставаше само тайнственият Осама.

И, разбира се, Сирия, от която започваше всичко.

Дали Осама не се криеше сред хълмовете край ливано-сирийската граница?

- Казвам се Зафер - рече шофьорът и му подаде ръка, като за момент пусна волана.

На хоризонта се появи селце.

- Къде тук човек може да се скрие най-добре? - попита Симон.

- Навсякъде в района. Защо? Вие ли искате да се скриете?

- Не, търся един човек, който се крие.

- От кого? От ливанците или от сирийците? Защото не е едно и също. Ако искате да не ви открият сирийците, идете в Хам, защото там свършва пътят. Оттам е невъзможно да стигнете до Сирия с кола. Трябва да се върнете в Захла. А това са много километри.

- Но в Хам ливанците могат да правят с вас каквото си искат.

- Така е, оттам няма изход.

Шофьорът влезе в селото и намали скоростта. Възнамеряваше да направи почивка.

- Трябва да видя един човек. Ще се бавя пет минути.

- Кого искате да видите? - недоверчиво попита Симон.

- Брат ми. Нося му лекарства.

- От какво е болен?

Шофьорът се поколеба, преди да отговори.

- Ами, като... обсебен е.

- С какво го лекувате?

Зафер му показа кутийка аспирин с изтекъл срок на годност.

- Мога ли да видя брат ви? - попита Симон.

Той последва шофьора до къщурката. Един старец седеше върху три дъски, които изпълняваха ролята на веранда. Погледът му бе неспокоен. Потропваше с крак, а в ръцете си стискаше пръчка. Зафер запозна Симон с баща си и със снаха си, Надин, която също излезе навън.

- Мъжът ми е на легло от много време - разтревожено каза тя.

- Вие сте израелски шпионин! - започна да крещи старецът, сочейки Симон с пръчката.

- Татко, млъкни! - тросна му се Зафер.

Надин придружи Симон до една мрачна и вонлива стаичка. На сламеника се бе проснал мъж, който бе вторачил поглед в ламаринения таван и крещеше несвързани думи.

- Непрекъснато изкарва чревно съдържимо, без да яде - оплака се Надин.

Симон сложи ръка върху пламтящото чело на мъжа. Целият беше покрит с гнойни пъпки и от него се носеше воня на изпражнения. Червата му се свиваха в отслабналия му корем.

- Ще умре - проплака Надин.

Симон разпозна симптомите на коремния тиф. Взе сака си и бръкна вътре.

- Внимавайте, той е въоръжен! - развика се старецът от прага на стаичката.

Зафер изведе баща си навън. Симон извади кутийката антибиотик, който винаги носеше със себе си. Правеше го, защото не знаеше кога ще се озове на място, където не можеше да получи медицинска помощ. Той подаде една капсула на Надин, която побърза да я даде на мъжа си.

- Лекар ли сте? - попита го Зафер.

Хората бяха задавали безброй пъти този въпрос на Симон. Той нямаше точен отговор, за разлика от онези, които определяха ролята си в обществото чрез своята професия. Но в настоящия случай, за да спечели уважението и помощта на Зафер, потвърди, че може да лекува.

Остави кутийката с антибиотика на Надин, като й каза да продължи лечението на мъжа си. След което го поканиха да пие чай, сервиран от едно младо момиче. Зафер имаше две сестри и трима братя, които живееха в съседната къщурка.

След малко болният престана да бълнува и заспа. Надин се хвърли в краката на Симон, за да му благодари за стореното чудо. Симон я хвана за раменете и я помоли да се изправи и да не забравя да дава редовно лекарството на мъжа си. Зафер трябваше да тръгва и се сбогува със семейството си. Симон също си взе довиждане и тръгна към пикапа. Шофьорът му се извини за постъпката на Надин.

- Снаха ви е добър човек, тя обича мъжа си.

- И е дълбоко вярваща.

Симон се огледа. Наоколо имаше ниви и набързо построени ниски къщички, до които прогресът още не бе достигнал.

- Наблизо има ли интернет кафе?

- Минавате покрай операта и боулинга, продължавате направо и ще го видите срещу музея за модерно изкуство - отвърна шофьорът през смях.

Симон се качи в колата и попита Зафер дали не познава наоколо някой, който да се казва Осама.

- Познавам двама - отвърна Зафер.

Симон му показа посвещението.

- Двамата Осама изобщо не знаят да пишат, камо ли на английски - продължи шофьорът, като не откъсваше поглед от страницата.

Симон не знаеше какво да прави. Дали да остане в камионетката, или в селото? Ако предпочетеше камионетката, щеше да се превърне в подвижна мишена.

- Нищо чудно да откриете вашия Осама в Хам - предположи Зафер, който сякаш бе прочел мислите му.

- Ще видим.

- Оставяте се в ръцете на съдбата, а това е добре.

Зафер включи двигателя, но не откъсваше поглед от последното изречение в посвещението.

- Защо краят на текста е с главни букви? - поинтересува се той.

P. S. The Chaldean can`Т FAIL

- Навярно, за да наблегне върху факта, че Халдееца не може да се провали.

- Краят на изречението напомня името на едно село.

- Tfail име на село ли е?

- Да, намира се право пред нас. Но не е достъпно с кола. С кола до него можете да стигнете единствено през Сирия.

Оказа се, че Тфейл бе идеалното скривалище, ако някой ви издирваше в Ливан.

75

Симон се опита да промени позицията си на седлото, джелабата се бе вдигнала до бедрата му, а задните части го боляха. Конят му залитна. Симон се вкопчи в него, за да не падне.

Хълмистият пустинен пейзаж танцуваше пред очите му.

Зафер го бе завел при един фермер, който се бе съгласил да го отведе до Тфейл на кон. Водачът му се казваше Жозеф и яздеше пред него. Той бе избрал най-трудния, но най-краткия път. Слънцето се спускаше над Сирия, която се простираше пред тях.

- Пристигнахме - обяви Жозеф.

Бяха спрели на възвишението, от което се виждаше ширналата се равнина с малките бели разпръснати кубове - къщите на селото.

- Това е Тфейл - съобщи Жозеф. - Има осемстотин жители. И един-единствен път, който води към Сирия. Но ние сме все още в Ливан. Сигурен ли сте, че точно тук искате да отидете?

Симон кимна и насочи коня по нанадолнището.

В центъра на селото слязоха от конете. Фермерът ги завърза за една барака, която приличаше на декор на бар от уестърн.

- Не можем да останем дълго тук - предупреди той.

Искаше да потегли обратно за Хам, преди да се е стъмнило.

Жозеф разпита мъжа, който сервираше чай на двама клиенти, и каза на Симон:

- Трябва да попитаме старицата.

- Коя е старицата?

- Една жена, която живее в Тфейл от деветдесет и шест години.

Жозеф пресече улицата и пое по обрасла с бурени пътека. Пътьом броеше къщите и се спря пред шестата. На прага ги посрещна прегърбена старица с черна шамия. Жозеф помоли Симон да изчака навън.

Банда парцаливи дечурлига тутакси го наобиколи. Симон взе едно камъче и го хвърли във въздуха. Когато го улови и разтвори дланта си, в ръката му имаше химикалка, която той подаде на най-малкото дете. Най-голямото не повярва и поиска Симон да направи друг номер. Симон извади монета от носа на момчето и му каза да я скрие в една от ръцете си. Всеки път отгатваше дали монетата е в лявата или в дясната ръка на хлапака.

- Как го правиш? - попита възхитеното момче.

- Трябва да внимаваш, да наблюдаваш погледа на другия, положението на ръцете му, начина, по който се държи, думите, които произнася. Когато използваш очите и ушите си, отгатваш много неща.

Жозеф излезе от къщата на старицата и разгони децата.

- Преди осем години, след като американците нахлули в страната му, в селото пристигнал един иракчанин. Оттогава живее тук. Къщата му е извън селото. Можем да отидем, ако искате.

Иракчанинът живееше в бяла къща със заден двор, зеленчукова и овощна градина. Тфейл бе толкова изолиран от света, че се налагаше обитателите му сами да се грижат за прехраната си.

Мъж с тъмни очила и бейзболна шапка ги посрещна с насочен автоматичен пистолет.

- Оставям ви - побърза да се измъкне Жозеф. - Ще ви чакам в бара.

Симон се приближи към мъжа с разперени ръце.

- Осама ли се казвате?

- Какво искате?

- Казвам се Симон и съм приятел на Маркус, Халдееца.

Той протегна Корана, отворен на страницата с посвещението. Продължителното мълчание отсреща доказваше, че е на прав път.

- Е, и? - проговори най-накрая мъжът.

- Маркус умря пред очите ми.

Невъзможно бе да се види реакцията на мъжа, скрита зад огромните черни очила.

- Какво ме засяга това? - ядосано отвърна той след ново продължително мълчание.

- Написали сте, че Халдееца не може да се провали. Но сгрешихте.

Мъжът покани Симон в тъмен коридор, който водеше към вътрешен двор, където растеше портокалово дърво. Той претърси посетителя и провери сака му за оръжие и експлозиви. След като не откри нищо, предложи на госта си чай и изчезна в кухнята.

След малко се върна с чайник, две чаши и едно предложение.

- Няма да е зле да разкажем един на друг за себе си.

Симон описа накратко своите перипетии от изчезването на Маркус до убийството му. След което отстъпи думата на своя домакин, който свали черните си очила и показа въгленовочерните си очи. Казваше се Осама ал-Шауи. Беше бивш офицер от тайните служби на Саддам Хюсеин и бе избягал най-напред в Сирия, а след това се бе скрил в този ливански анклав. С Маркус се бе запознал през 2003 година в Сирия, където Маркус изследвал произхода на Корана. Халдееца, както го наричали понякога навремето, бил открил, че не всички християнски богослужебни книги на назареите, вдъхновили халифа Отман да напише Корана, са били унищожени. Съществували един или два Codex Coranicum, създадени преди Мохамед.

- Коран преди Корана - обясни Осама.

Всъщност той употреби думите на Юстинос Сафар.

- Коранът е рожба на политическата стратегия на юдео-назареите, а сетне - на арабите... - добави Осама.

- Монсеньор Сафар вече ми разясни това - прекъсна го Симон.

- А каза ли ви, че Саддам Хюсеин се опита да се домогне до Codex Coranicum?

Истината била, че иракските тайни служби успели да се сдобият с един първоначален Коран, чрез който Ирак можел да упражнява натиск върху Мека. След като нападнал Кувейт и по този начин ограничил влиянието на Саудитска Арабия, Саддам се готвел да стане господар на Близкия изток. Ала американците унищожили мечтата му за господство, като през 2003 година нападнали Ирак и конфискували прословутия ръкопис.

- Какво са направили с него? - попита Симон, който ден след ден откриваше нови скрити исторически факти.

- Не зная. Но с въпросния Кодекс американците биха могли да поставят на колене мюсюлманския свят.

- Маркус ли откри втория Кодекс?

- Мисля, че да. Но не го задържа у себе си.

- Какво направи с него?

- Не зная.

- Как е възможно толкова компрометиращи исляма ръкописи да не са били унищожени през вековете?

- Всичко, което ми е известно, е, че назареите са ги пазили поколения наред. Според Маркус един от двата Кодекса е бил съхраняван известно време в тайната библиотека на Иван Грозни в Москва.

Двамата мъже замълчаха за момент, за да изпият чая си.

- Какво всъщност търсите? - попита Осама.

- Баща ми твърдеше, че произходът на Корана ме засяга пряко. Той ми наложи това дирене.

- Не сте единственият, който се опитва да намери съкровището.

- Кои са другите?

- Всички. Ислямистите, Ватиканът, евангелистите, руснаците, саудитските тайни служби и много други...

- Усещам ги наоколо.

- Щом още сте жив, това означава, че имат нужда от вас.

След тези не особено успокоителни думи, двамата довършиха чая си.

- Маркус скри от мен, че е работил с баща ми. Защо го е направил според вас?

- Навярно е искал да ви предпази от опасността.

- Разкажете ми нещо повече за Маркус.

- Използвах връзките си, за да му доставя фалшиви лични документи. Понякога се криеше вкъщи. Имахме достатъчно време да се опознаем и помежду ни се роди доверие. Но той никога не говореше за себе си.

- Не ви вярвам - заяви Симон.

- А защо не?

- Никой не се доверява на човек, за когото не знае нищо.

Иракчанинът направи кисела физиономия, защото си даде сметка, че събеседникът му е много проницателен.

- Маркус имал жена и дете - призна той.

- Какво е станало с тях?

- Били убити в атентат в Бейрут през 1983 година. Той оцелял, но в бъркотията го взели за загинал. Продължил живота си под нова самоличност. Само двама души били в течение на този факт: най-добрият му приятел и аз.

- Кой е най-добрият му приятел?

- Не зная името му, но от Маркус съм чувал, че е френски дипломат. По време на атентата през 1983-а бил на работа в Бейрут.

Симон побеля като платно.

- Лошо ли ви е? - разтревожи се Осама.

- Това е баща ми.

- Кой? Маркус или дипломатът?

- И двамата.

76

Последното парченце от пъзела осветли цялата истина. Осама настани Симон във вътрешния двор, за да остане сам със себе си и с един тефтер, който му служеше за отдушник и чиито страници запълваше с нервен почерк.

1983: ислямски терорист хвърля във въздуха ресторант в Бейрут, където вечерят моите родители, Анри и Лейла Ломбарди. Аз също съм там. На две години съм. Родителите ми загиват. Или поне всички мислят така. Истината е, че, за разлика от майка ми, баща ми оживява, но желае да го смятат за мъртъв. Дали самият той не е бил обектът на атентата? Всеки френски журналист, който изследва произхода на Корана, може да стане мишена на терористите. Анри сменя своята самоличност с намерението да продължи диренията си и така да отмъсти за смъртта на любимата си съпруга. Тъй като не може да нападне авторите на атентата, той решава да атакува всички мюсюлмани по света. Как? Като разкрие истината за произхода на Корана, която вече е започнал да изтупва от прахта. Като разклати устоите на тази сееща смърт религия. Търсенията му продължават години, защото истината е дълбоко скрита, а доказателствата са много добре пазени. За да успее да доведе битката до успешен край, баща ми се обръща към своите приятели, Пол и Амина, с молба да се грижат за мен. Моли ги също така да станат мои родители и никога да не споменават името му пред мен. Пол е дипломат. Той е в състояние да подправи моите документи. Тайно поддържа връзка с баща ми и дори до някакъв предел му помага в неговите търсения. В крайна сметка Пол изгубва надежда. Тъй като получава заплахи, той, без знанието на Анри, пише писмо завещание, което да ми помогне да стигна до сейфа, съдържащ всичко отнасящо се до мен и до произхода на Корана. Пол предава тефтерчето си на Маркус, продава книгите си и слага черта на всичко. Но вече е късно. Името му е в черния списък.

Анри Ломбарди води битката си докрай. Той става Маркус Кершнер, или Халдееца. Води разследвания в различни страни, никога не се задържа на едно място, влиза в различни религиозни ордени с цел да обърка следите и да научи някои тайни и дори бива ръкоположен за свещеник. Неговият втори живот е изпълнен със себеотрицание, с натрапчивата идея за наказание, с екстремизъм и... лудост. Той винаги се е стремял да събере петте доказателства. Успял и е? Едва ли, защото би ги представил на света, за да утоли отмъщението си. Едно е сигурно: Маркус се е превърнал във враг на тайните служби на много страни и на ислямистите...

- Добре ли сте? - прекъсна мислите му Осама ал-Шауи.

Симон го погледна, без да го вижда.

- Водачът ви е тук. Не може да чака повече.

- Кажете му да тръгва.

- Ако желаете, можете да преспите у дома. Имам отделна стая. Понякога Маркус отсядаше в нея.

Симон благодари на Осама и отново се съсредоточи върху текста. Не биваше да губи нишката.

2013: баща ми се сприятелява с мен на погребението на Пол и Амина. Казвам му, че Пол ми е оставил писмо. Маркус прави всичко възможно да ме придружи и да извади преди мен документите от сейфа. Дали иска да ме защити, като скрие от мен истината? Но той ми я показва чрез надписите в Купола на скалата. После ме заснема пред Портата на Месията. Внезапно изчезва, защото е преследван, и бива убит пред очите ми, без да дочака възмездието, за което се е подготвял цели трийсет години.

77

Симон се събуди от миризмата на долнокачествено кафе и от дрезгавия звук на радио, което непрекъснато предаваше новини. Изми се със слабата струя непитейна вода и отиде при Осама в кухнята.

- В Сирия нещата не вървят - рече домакинът, като намали звука.

Извади от хладилника чиния с две топки тесто, разточи едната и я сложи върху горещия котлон на газовата печка.

- Башар ал-Асад е последната преграда срещу ислямистите, ЦРУ и Саудитска Арабия - каза той.

- Ислямистите си намериха надеждни съюзници - добави Симон.

Той пое чашата кафе, която му подаде Осама, и седна на един разнебитен стол.

- Световната история е изпъстрена със странни споразумения с исляма - поде Осама. - Германия на Третия райх, както и западните демокрации се съюзяваха с ислямистите, защото Германия искаше да победи англичаните, а западните демокрации - да съборят комунизма.

- Омразата към другия поражда неестествени взаимоотношения - съгласи се Симон.

- Много добре го казахте. Бившите нацисти, преминали след 1945-а към тайните служби на чичо Сам, посъветваха американците да се съюзят с мюсюлманите срещу руснаците. Те бяха използвали тази стратегия срещу британския си враг и когато станаха американски граждани, се надяваха да въвлекат Съединените щати в коалиция, която да се обърне срещу страната, която им е дала убежище.

- Следователно те са вкарали троянския кон.

- Троянският кон вече се намираше в Европа, в джамията в Мюнхен, построена с благословията на Хитлер и „Мюсюлманските братя“. Тя се превърна в предмостие на догмите на радикалния ислям на стария континент.

Осама ал-Шауи сервира на Симон палачинката.

- Какво е това?

- Нарича се манаиш. Солена палачинка с подправки. Навийте я, за да я изядете. Можете да добавите маслини или лабне[27].

Деликатното ухание пренесе Симон в кухнята на неговото детство, където майка му приготвяше вкусни закуски и си тананикаше песента на Файруз „Kifak enta?“[28], която бе предизвикала скандал в Ливан, защото бе обяснение в любов на един женен мъж. Осама сложи да се пече и вторият манаиш, изключи радиото и седна срещу госта си.

- Всичко тръгна наопаки през 1960 година - продължи той, вторачил в Симон поглед, тъмен като черното злато на Близкия изток.

Той разказа накратко как тогавашният секретар на Световната арабска лига, Саид Рамадан, оглавил джамията в Мюнхен, след като уволнил мюфтията Намангани - имамът получил Железен кръст и служил в SS. По същото време Антон Шпиталер предал на Намангани скритите микрофилми на Бергщресер.

- Шпиталер ли? - възкликна Симон.

- Познавате ли го?

- Чувал съм за него.

- Лоши неща, предполагам.

- Трудно е да се кажат добри неща за този човек.

- Защото не знаете всичко.

- Защо е трябвало да се предадат микрофилмите на един уволнен мюфтия?

- За да се продължи борбата на арабските национал-социалисти от партията БААС срещу свързаната с ЦРУ Арабска лига, представлявана от Саид Рамадан.

- Не разбирам кой с кого е враждувал - вметна Симон.

- Съгласен съм, че е голяма бъркотия. Дори мюсюлманите трудно се ориентират. Ще опростя нещата, като кажа, че се противопоставят два лагера.

- На сунитите срещу шийтите - побърза да уточни Симон.

- Това е големият проблем в региона. Вътрешните вражди между сунити и шийти се появяват още преди векове. Сунитите твърдят, че първите халифи са достойните наследници на Мохамед, а шийтите смятат, че истинските водачи на мюсюлманската общност са Али и неговите потомци.

- Неотдавна научих, че Коранът е написан, за да подготвя за война - заяви Симон.

- Изначалният религиозен антагонизъм, придружен от другите поводи за конфликти като етническата принадлежност и националността, затруднява споразуменията между арабските държави. Всички са единни само когато стане дума да се борят срещу Израел.

Осама побутна купичката със заата[29] в зехтин до средата на масата.

- От една страна, имате партията БААС, чиито видни лидери бяха Саддам Хюсеин в Ирак и Хафез ал-Асад в Сирия. Башар ал-Асад, който е с алауитско потекло, в момента е поддържан от Иран и Хизбула, защото те са на мнение, че шиитският ислям е по-близък до алауитите.

Иракчанинът придвижи напред купичката с лабне, изобразяваща втория лагер, и пусна в нея три маслини.

- От друга страна, имате Саудитска Арабия, Турция, „Мюсюлманските братя“ и ХАМАС, вдъхновени от сунитския ислям и поддържани от Европа и ЦРУ. Този лагер победи в Арабската пролет.

Осама разля купата със заата, за да изобрази поражението на първия лагер, и стана, за да си сервира опечената палачинка. Симон взе парцала от облегалката на един стол и попи разлетия върху масата зехтин.

- Алауитите са потомци на назареите - рече той. - Излиза, че родът Ал-Асад е с назарейско потекло.

- Защо според вас Башар ал-Асад е още на власт, докато Саддам Хюсеин, Бен Али, Мубарак и Кадафи бяха пометени? - попита Осама.

- Защото е поддържан от руснаците.

- Кадафи също бе поддържан от тях.

- Предполагам, че знаете отговора - подхвърли Симон.

- Да, знам го и никой друг няма да ви го каже. Ал-Асад твърди, че притежава Codex Coranicum, и това му позволява да примамва руснаците и да заплашва Саудитска Арабия, че ще разкрие съдържанието му, ако режимът в Сирия падне от власт.

- Нали казахте, че американците са взели Кодекса от Саддам Хюсеин?

- Казах ви, че има два Кодекса. Кодекс А и Кодекс Б. Американците са взели първия. Башар ал-Асад притежава втория.

Симон изпи на един дъх изстиналото кафе, защото не само небцето, но и мозъкът му гореше.

- През 1990 година Саддам Хюсеин, въодушевен, че притежава Кодекс А, нападна Кувейт и последвалите военни конфликти в Близкия изток засенчиха безмилостната битка за двата Codex Coranicum. Трябва да признаем, че те са най-силното оръжие. По-мощни са от атомната бомба! Потвърждават териториалната легитимност на Израел. Поставят под въпрос религиозния авторитет на Саудитска Арабия. А за много други страни, като Ирак, Съединените щати или Русия, са безпрецедентно средство за политически шантаж и икономически преговори.

- С други думи, Съединените щати и Сирия притежават по един Кодекс - обобщи Симон.

- Мога да го потвърдя със сигурност за Коран А, защото той бе открит от иракските тайни служби. Що се отнася до Коран Б, ние разполагаме единствено с думата на Башар ал-Асад.

- На неговата дума не може да се вярва, така ли?

- Що се отнася до Коран А, трябва да тръгнем по следите на Антон Шпиталер. Както вече ви казах, ориенталистът есесовец предал през 1960-а микрофилмите, направени от Бергщресер, на бившия мюфтия Намангани, след което те се озовали в Corpus Coranicum. Деветнайсет години по-късно Саддам Хюсеин дошъл на власт с помощта на бившите нацисти и благодарение на Намангани научил за съществуването на микрофилмите. Иракските тайните служби проследили Коран А чак до Маалула, където Бергщресер го бил заснел.

- Какво е Маалула?

- Християнско село на североизток от Дамаск. Там все още се говори арамейски.

- Следователно иракските тайни служби са били по-бързи от „Мюсюлманските братя“ - констатира Симон.

Осама кимна и започна да се люлее на стола си.

- Останалото ви е известно: Саддам Хюсеин притежава Коран А и започва да оказва натиск върху Саудитска Арабия, за да си подели с нея политическата и религиозната власт в Близкия изток. Саудитска Арабия и Съединените щати обуздават Саддам и по всяка вероятност взимат Кодекса.

- Не изглеждате убеден в това.

- Смятам, че Маркус бе успял да се сдобие с един от двата екземпляра.

- Защо мислите така? - попита Симон.

- Съществуват пет доказателства, че Коранът е бил написан от една християнска секта. Маркус бе събрал почти всички.

- Картата на Сирия, надписите в Купола на скалата, дипломатическите писма и Codex Coranicum са четирите доказателства. Кое е петото? - попита Симон.

- Това, което му лисваше, за да завърши делото си - отвърна Осама.

- Делото му се състоеше във възстановяването на истината за Корана, която да постави мюсюлманите на мястото им. Баща ми бе прокарал път, по който трябва да продължа от уважение към неговата памет и към паметта на майка ми. Посветил бе трийсет години от живота си на своята кауза. Бил е близо до целта. Ще ми помогнете ли да стигна до финала?

Осама върна стола на четирите му крака и погледна Симон право в очите.

- Преди малко споменахте назареите.

- И какво от това?

- Баща ви познаваше един прелат, който знае много за тях.

78

Нажеженият прашен вятър, който идваше от пустинята, им позволи да прекосят незабелязано границата със Сирия. Осама наричаше вятъра хамсин. Бившият иракски шпионин водеше Симон през голи планини, необрасли долини и пресъхнали реки. Границата бе на няколко километра от Тфейл и пресичаше кафяв безводен терен с редки изсъхнали дървета. Не срещнаха нито пътник, нито овчар, нито село, нито пък граничен пост.

Хамсинът утихна и на хоризонта се очерта загадъчната Ливанска Източна планина. Симон си припомни красивите стихове от „Пътуване из Изтока“, написани от Ламартин в Баалбек и възпяващи вълнистия сирийски пейзаж.

Необятни хълмове в загадъчни пустини

скрили останките на незнайни градове

(...)

Пътник от Запада дойде да ви докосне,

за да разбули вашите тайни. [30]

Двамата изминаха разстоянието от четири-пет километра до Асал-ал-Уард, първото населено място след границата.

Щом стигнаха, Осама посочи на Симон едно изсъхнало дърво, чиито корени бяха напукали тротоара. Жена с фередже бе оставила торбите си с покупки на оскъдната сянка.

- Автобусът ще мине оттук - каза иракчанинът. - Той ще ви закара в Маалула.

- Осама, благодаря ви за помощта - отвърна Симон.

- Бог да ви помага, сине халдейски.

79

Полупразният автобус пристигна сред облак от изгорели газове в Маалула на хиляда и шестстотин метра височина.

Тук живееха пет хиляди души.

Градчето с бледосини, сгушени една до друга къщи бе вкопано в планината. То бе известно с безбройните си пещери, приютили първите християни. Маалула бе прочуто най-вече с това, че - заедно с две съседни села - бе последното място на света, където все още се говореше езикът на Христос, на който някога говорел целият Близък изток. От края на XVIII век, та чак до началото на XX век Маалула бе привличало пътешественици, ориенталисти, ерудити, поети, мисионери и... диктатори. Прекаленият интерес към това място будеше подозрения.

Симон се промъкна през групата деца, които излизаха от училище, и пое към манастира „Света Текла“. Той бе кацнал на скалата около пещерата и гроба на света Текла, която се скрила тук от гоненията срещу християните. Параклисът, централната обител и помощните сгради се вписваха съвършено в околната среда. Единствено кръстът в синия цвят на Ив Клайн се открояваше на върха на купола.

На входа Симон поиска да разговаря със Салуан ибн Науфал. Това бе името на прелата, което му беше дал Осама. Отговориха му на арамейски, че такъв духовник няма в „Света Текла“.

- Салуан ибн Науфал е гръко-католически архиепископ - уточни Симон.

- Нашата църква е гръко-православна - отвърна му отецът, който го бе посрещнал.

- Къде има гръко-католически манастир? - попита Симон.

Свещеникът вдигна очи към небето. Симон разбра, че отецът му сочеше с поглед кръста на върха на скалата, извисяваща се над градчето и долината.

- Навярно търсите манастира „Свети Сергий“.

Симон се изкачи до площадката, на която бе построен древният манастир. Вратата беше заключена. Той заобиколи сградата, като избягваше да гледа надолу.

- Какво правите тук?

Гласът идваше някъде отгоре. Симон вдигна глава и видя възпълен мъж да размахва ръце от един балкон.

- Искам да говоря с монсеньор Науфал - обясни Симон.

- Елате другата неделя.

- Кажете му, че съм синът на Халдееца.

Мъжът замръзна с отворена уста и заприлича на жаба. Сетне изчезна във вътрешността на сградата.

След няколко минути звукът на превъртащ се ключ наруши синодалната тишина. Зад отворената врата се появи шишкото, придружен от слаб като клечка мъж с тъмни очила, черен костюм и бяла якичка.

- Трябва да проверя дали не носите оръжие - рече дебелият.

Симон разпери ръце и се остави да го опипат под наблюдението на прелата.

- Съжалявам за нехристиянското посрещане - извини се висшият духовник. - Но в Сирия има много екстремисти и наемници, дошли да тероризират християнското население.

- Вие ли сте Салуан ибн Науфал?

- Кой ви даде името ми?

- Осама ал-Шауи.

Прелатът прегледа ливанския паспорт на Симон, който помощникът му подаде.

- Твърдите, че сте синът на Халдееца. Как е той?

- Мъртъв е.

Сянка помрачи иначе спокойното лице на архиепископа.

- Убиха го вчера пред очите ми - поясни Симон.

- Още един християнин, чиято смърт ще бъде приписана на сирийската армия.

- Имате ли представа кой е убиецът му?

- Щом Халдееца е мъртъв, това е краят.

- Краят на какво?

- По-добре влезте - каза архиепископът.

80

Тримата прекосиха трикорабната църква с три абсиди. Там, където напречните галерии се пресичаха, имаше купол с ниши в ъглите. Той бе покрит със стенопис, представящ Дева Мария и двамата светци - Сергий и Вакх.

Салуан ибн Науфал изнесе похвално слово за църквата, която бе най-старата действаща църква в християнския свят. Някои от гредите над главите им бяха на две хиляди години. Литургиите се изнасяха на арамейски - семитският език, на който пишели и говорели първите християни в Близкия изток.

- Християните наричали този език сириак, за да се разграничат от езичниците, нали така? - попита Симон.

- Сириак бил говоримият, литературният и езикът на литургиите в Близкия изток чак до VII век - уточни архиепископът. - С появата на исляма сириакът бил изместен от арабския, ала християнските общности го съхранили като литературен и литургически език.

- Нали знаете, че Коранът е бил написан на сириак? - каза Симон.

- Да, написан е на сириак в Сирия, откъдето започва всичко.

Ехото от последното изречение на Салуан ибн Науфал постепенно заглъхваше в църквата. Симон се убеди, че всички, които срещнеше, твърдяха едно и също. Сякаш се бяха наговорили.

- Казахте, че смъртта на баща ми вещае края. Краят на какво?

- Баща ви беше на път да открие петото доказателство, с което да сложи край на произвола в нашата страна.

- Произволът на кого?

- Ние живеем в страх. Вие не можете да разберете колко се боим, защото не живеете тук. За световните медии истината е само една. Никоя от тях не отразява нашествието на въоръжените ислямистки групи, които изтезават, осакатяват или убиват военните и цивилните, защото не подкрепят бунтовниците. Преди Арабската пролет тук живеехме спокойно.

- Следователно вие сте на страната на Башар ал-Асад?

- Ще бъде истинска катастрофа, ако светският режим, който той установи, падне. Тогава ще бъде унищожен гражданският принцип, гарантиращ правата на малцинствата, били те християни, друзи, алауити, шийти или исмаелити. Установяването на ислямистки режим ще наложи шариата и ще принуди един милион и седемстотин хиляди християни да напуснат страната. Най-лошото от всичко е, че западните правителства поддържат ислямистите, които свалиха правителствата в Тунис, Египет, Либия...

Симон си спомни за двата лагера, за които му бе говорил Осама.

- Ислямистките групи организират кланета, за да тероризират населението и да го накарат да се разбунтува срещу правителството - продължи архиепископът. — Всички, които не споделят възгледите им, биват елиминирани, а те в по-голямата си част са християни или алауити, от чието малцинство произлиза президентът Башар ал-Асад. Седемдесет и пет процента от населението го подкрепя. Армията, срещу която се обявява Западът, използва танковете си, за да защитава тази голяма част от населението, а не да стреля срещу него.

- Дали Башар ал-Асад притежава Codex Coranicum? -попита Симон.

Въпросът бе толкова неочакван, че Салуан скептично замълча. Симон продължи:

- Нима „Мюсюлманските братя“ с помощта на ЦРУ и на Саудитска Арабия не се стремят да се сдобият с Кодекс Б? Нима те не предизвикаха Арабската пролет, само и само да се доберат до ръкописа, който би могъл да ги дискредитира пред милиард и половина вярващи?

- Вашите въпроси съдържат отговорите.

- Имам още един въпрос, който не съдържа отговора: кое е петото доказателство, което баща ми се е канил да разкрие?

Архиепископът го погледна преценяващо. Симон отгатна мисълта му.

- Готов съм да чуя истината, която, изглежда, ви притеснява. Стигнах до края на пътя, който мога да нарека пътя на познанието. Затова не желая да слушам глупости.

- Башар ал-Асад твърди, че притежава Кодекс Б. Не знаем дали казва истината, или блъфира. В замяна на това знаем, че баща ви успя да се добере до Кодекс А. Това е четвъртото доказателство.

- А петото?

- Скоро ще разберете.

81

Монсеньор Салуан ибн Науфал повика пълничкия свещеник и му каза нещо настрани. Върху кукленското лице на отеца се изписа огромна изненада и той излезе. Архиепископът покани Симон на терасата, от която се откриваше панорама към Маалула и цялата долина. Слънцето оцветяваше мирния пейзаж, свидетел на раждането на повечето от онези, които бяха написали историята на човечеството. Първи били шумерите, създали многобройните митове, които се превърнали в неразделна част от монотеистичните религии. Безкрайният простор изпълни Симон с отдавна търсения от него вътрешен покой.

- Човекът е роден в Африка - наруши мълчанието архиепископът, - но съдбините му били определени върху това малко парче земя.

- Всичко се е случило върху пет квадратни километра - потвърди Симон.

- В Сирия, откъдето започва всичко.

- Възможно е Гилгамеш и Давид да са били кръвни роднини, а Иисус и Мохамед да са от един и същи род - подхвърли Симон.

- Не правите ли прибързани заключения?

- Къде е Кодекс А?

- По време на войната в Ирак американското правителство използва услугите на частни военни компании. С помощта на баща ви Кодекс А бе открит тъкмо от такава компания. Нейният изпълнителен директор се оказа евангелист, споделящ доктрината на назареите.

- Нима общността на назареите все още съществува?

- Доказателството съм аз.

- А аз си мислех, че сте католик мелкит.

- Църквите може да са мелкитски, гръцки, католически или православни, но всички са християнски. При нас цари свобода. Всяка епархия има своята индивидуалност, история и начин на служение. Баща ви се възползва от тази свобода, за да преминава от една църква в друга.

- Важното е да бъдеш християнин - додаде Симон.

- Но най-важното е да принадлежиш към общността на първите християни.

- С други думи, да бъдеш назарей.

- Знаете ли името на назарейския свещеник, благословил бракосъчетанието на братовчедка си Хадиджа с Мохамед?

- Уарага - отвърна Симон с бързината на участник в телевизионна игра.

- Уарага ибн Науфал - уточни с усмивка Салуан ибн Науфал.

- Имате ли родствена връзка с него?

- Потомък съм на автора на Корана.

- Жалко, че срокът на авторските права отдавна е изтекъл.

- Успявате дори да се шегувате.

- Опитвам се да не полудея. Лудите нямат чувство за хумор.

- Боите се да не би да ви вземат за луд?

- Не, боя се да не би да ме вземат за Месия.

- Месията не е бил лишен от чувство за хумор. Мога да ви дам за пример неговите притчи върху човешката природа.

- Каква е доктрината, свързваща изпълнителния директор на частна американска военна компания с баща ми и с членовете на назарейска секта? - попита Симон.

- Идеологията на назареите е да си възвърнат изгубеното заради жестокото потушаване на първата юдео-римска война през 68-а, когато били прогонени от Йерусалим, заради разрушаването на храма през 70-а и заради изтребването им от халифите през 638 година. Оцелелите се заклели да се върнат в Йерусалим единствено като победители. Убедени са, че спасението на света ще започне от този град. Цели четиринайсет века сектата очаква завръщането на Месията, който ще унищожи силите на мрака и ще провъзгласи царството на силите на светлината, на съвършенството и справедливостта според пророк Исая. Някои американски евангелисти, сред които е изпълнителният директор на въпросната военна компания, споделят нашата амбиция да изградим един нов свят.

- Да не би да се каните да започнете война?

- Всичко това е образно казано. Нашият стремеж е да възстановим истината.

- Кога ще започнете?

- Според Корана идването на Месията трябва да бъде предшествано от хаос. Днес всички условия са налице: икономическа, финансова, политическа и религиозна криза, войни, атентати, свръхнаселеност на планетата, застрашително замърсяване на околната среда, загуби на ценностите... Вие сте наясно със ситуацията.

- Мислех, че не бива да се доверяваме на Корана - иронично отбеляза Симон.

- Коранът е вдъхновен от Кодекса на назареите. Бил е пренаписан от халифите с цел да заличат следите на истинските автори, но и двете книги казват едно и също нещо.

- Как ще познаете Месията?

- Той ще дойде на земята на Христова възраст, за да спаси човечеството.

- Бихте ли ми казали в какво се състои петото доказателство?

- Има някой, който може да отговори по-добре от мен на този въпрос.

- Кой е той?

- Някой, който ви познава добре.

82

Епископът влезе в сградата.

Върна се след малко.

До него вървеше Саба.

Симон не можеше да повярва на очите си.

- Джелабата ти стои добре - рече тя.

Опитваше се чрез шега и будистка усмивка да намали напрежението между двамата.

- Какво правиш тук? - сопна й се Симон.

Салуан ибн Науфал тутакси изчезна.

- В командировка съм от ЮНЕСКО - обясни тя.

- Аха.

- Маалула е в списъка за включване в световното културно наследство. Това светилище трябва да бъде запазено на всяка цена.

- Гигантските статуи на Буда в Бамиан и малийските мавзолеи вече бяха включени в списъка, но въпреки това бяха унищожени.

- Нищо не може да спре ислямският екстремизъм. Но той може да бъде забавен.

- Защо си вървяла след мен?

- Напротив, пристигнах преди теб.

- Знаела си, че ще стигна до Маалула?

- Всичко е предначертано, Симон.

Тя се приближи до него и вместо аргументи му предложи уханието на ориенталския си парфюм. Близостта й го зашемети и той забрави въпросите си.

- Липсваше ми - каза тя.

И го целуна по бузата.

- Досущ целувката на Юда - промълви той.

Тя го целуна отново. Този път по устата.

Продължително, както първия път в Йерусалим.

- Не мисля, че Юда е целунал Иисус по този начин - отбеляза тя.

- Ще ми обясниш ли защо си тук?

- Вярвам в теб и ти се притекох на помощ.

- Що за глупости?

- „Колкото да ви дарявам от писание и мъдрост, после при вас ще дойде Пратеник, да потвърди наличното у вас. Вярвайте в него и му помагайте!“ Сура 3, ред 81.

Симон се извърна и се полюбува на планините, над които слънцето залязваше. Колко незначителен бе неговият живот в сравнение с този ежедневен божествен кръговрат.

- Моето незначително съществуване като че ли има голямо значение за вас - установи той.

- Не желая да чувам думата „незначително“ - отсече тя.

- Престани да ме взимаш за Месията.

- Заснет си на видео да преминаваш през Портата на Месията.

- Как си представяш, че ще премина през зазидана, дебела пет метра порта? - възрази той, без да откъсва поглед от хоризонта.

- Имаш дарби, Симон.

- Казваш го, защото си ме виждала да правя номера на илюзионист.

- Наречи ги както искаш: дарби, номера, чудеса... Това няма значение.

Той се обърна към нея и събра смелост да срещне измъчения й поглед.

- Коя си ти всъщност, Саба? Нима мястото на една мюсюлманка е в радикална християнска секта?

- Никога не съм ти казвала, че съм мюсюлманка. Придържам се към предписанията на изначалния Коран, но това не ме прави мюсюлманка.

- Назарейка ли си?

- Да, какъвто бе станал и баща ти.

- Баща ми би се покръстил в коя да е религия, стига да постигне целта си.

- Каква е била целта му според теб?

- Да отмъсти на религията, отговорна за смъртта на съпругата му.

- По какъв начин да отмъсти?

- Като подкопае свещените основи на исляма.

- По този начин би си навлякъл някоя и друга фетва и нищо повече.

- По-добре ми кажи всичко, което знаеш за него, за да не губим време.

- Каузата на баща ти бе много по-благородна от обикновено отмъщение. Цели трийсет години той подготвяше завръщането на Месията, закриляше го от най-ранна възраст, събираше доказателства за легитимността му.

Тя го гледаше право в очите. Ветрецът развя косите й около прекрасното й лице. Симон се опитваше да не се поддаде на магията.

- Петото доказателство си ти - обяви тя.

83

Свечеряваше се и нежната светлина хвърляше златисти отблясъци в очите на Саба, но Симон не успя да се наслади на този миг. Темата на разговора го бе погълнала изцяло.

- Пратеникът ще възвести завръщането на назареите в Йерусалим - добави Саба.

- Чуй ме! Моето предполагаемо преминаване през Златната порта е чиста мистификация. Баща ми я организира зад гърба ми, за да се подиграе с религиозните вярвания, унищожили нашето семейство.

- Разбирам, че не вярвате в нищо. Дори в самия себе си - намеси се архиепископът, който се бе появил отново.

- Във всеки случай не вярвам в ролята, която ми приписвате.

- Иисус също се е съмнявал - възрази Саба.

- Аз гледах видеото - каза Салуан. - Видях ви да преминавате през Златната порта.

- И аз видях в един филм Супермен да лети. Нима вярвате, че това е истина?

- Ние разполагаме с видеозаписа.

- Мога ли да го видя? - обърна се Симон към Ибн Салуан.

- Той е при нашия патриарх.

- Готов ли си да ни последваш при него? - попита Саба.

- Къде е вашият патриарх?

- От съображения за сигурност за предпочитане е да се срещнете с него на неизвестно за вас място - отвърна Салуан и тръгна към сградата.

Симон го последва, но улови Саба за ръката, за да я задържи на терасата.

- Трябва да ти задам много въпроси, но един е неотложен.

- Питай, Симон.

- За идиот ли ме смяташ?

- Да.

Той бе поразен от отговора й. Тя бе категорична.

- Трябва да си идиот, за да не забележиш чувствата ми към теб.

- Спри, Саба! Излиза, че не сме се срещнали случайно. Ти направи всичко възможно да привлечеш вниманието ми, да създадеш контакт между нас. Остави щедър бакшиш на музиканта, забрави шала си на моравата, който кучето откри уж благодарение на обонянието си... Убеден съм, че ти си ме обрала на „Пигал“, за да се обърна отново към теб.

- Ти си го заслужи с лудориите си в бара с проститутките!

- Използва чара си, за да ме манипулираш. Не само изпълни, а преизпълни мисията си!

- Симон, грешиш. Ти си Пратеникът.

- Саба, престани.

- Как ли пък не!

- Знам, че баща ми и Пол желаеха да стана специалист по древните цивилизации и религиите. Възпитаха ме така, че да продължа тяхното дело, ако им се случи нещо, преди да настъпи часът на разплатата. Завещаха ми да разкрия пред света истината за Корана. Възложиха ми ролята на водач, но не и на Месия.

- Водач или Месия, думата е без значение.

Саба се хвърли в краката му. За втори път жена се прекланяше пред него по този начин.

- Симон, ти си избраникът. Аз съм твоят апостол. Поискай от мен да направя каквото пожелаеш и аз ще го направя.

- Стани, ако обичаш.

- Поискай да умра и ще умра.

Симон не вярваше нито на очите си, нито на ушите си. Това не беше жизнерадостната млада жена с железен характер, която той познаваше. Дали не се бе вживяла в нова роля? Хрумна му да я предизвика.

- Искаш да се пожертваш за мен, така ли? - възкликна той. - Тогава скочи от терасата.

Саба се изправи, приближи се към парапета и скочи.

84

Младата жена висеше над бездната и се олюляваше с протегната нагоре ръка. Симон, който в последния миг я бе уловил за китката, се бе навел над парапета с риск и той да полети в пропастта.

- Хвани се за мен и с другата си ръка! - викна той.

- Пусни ме, Симон!

- Хвани се за ръката ми или ще скоча заедно с теб.

Тя се подчини. Симон събра всичките си сили, за да я изтегли. Тя стъпи в една цепнатина в стената, оттласна се и той я издърпа нагоре. Хвана я под мишниците. Саба прекрачи парапета и се прилепи о него, преди да стъпи на терасата.

- Да не си полудяла!

- Не ме познаваш, Симон.

Той й обърна гръб и влезе в сградата. Беше много потиснат и желаеше колкото се може по-бързо да се махне оттук. Далеч от хората, които плетяха около него невидимите си мрежи. В преддверието на църквата налетя на Салуан ибн Науфал.

- Къде отивате? - остро попита архиепископът.

Симон го отмина, без да отговори, ала духовникът препречи пътя му.

- Саба е добър човек - рече той.

- И много дейна, при това - отвърна Симон.

- Вие се заблуждавате по отношение на нея.

- Тя вече ми го каза.

- Но не ви е казала, че е рискувала живота си за вас.

- Рискувала ли, казахте?

- Мислите ли, че щяхте сравнително лесно да стигнете дотук без нейната намеса? В Париж тя ви спаси от двама убийци в един нощен клуб. Вие навярно нищо не помните, защото сте били много пиян. Саба е трябвало да ви скрие между два контейнера за боклук, докато изтрезнеете.

От този опит за убийството му в главата на Симон се мержелееше мъглявият спомен за твърде натрапчивите музиканти.

- Саба се намеси и в Лондон, като неутрализира мъжа, промъкнал се в хотелската ви стая, докато сте спели.

Всъщност той не спеше, а за пореден път се бе напил. Припомни си колко зле се бе държал със Саба, когато тя почука на вратата на стаята му. Беше си помислил, че разрошената й коса и раздърпаната й рокля са следствие от прегръдките с английския й колега, а всъщност тя бе спасила живота му. Усети как стомахът му се свива на топка.

- Какво разбирате под „неутрализирам“? - попита той.

- Удрям, изпращам в нокаут, затварям, завързвам... термини не липсват.

- „Убивам“ принадлежи ли към тези термини?

- Попитайте Саба.

- Колко души е „неутрализирала“, без да разбера?

- Не съм чел всичките й доклади.

Салуан ибн Науфал описа намесата на Саба в парка „Захер“ в Йерусалим. Там тя изненадала един убиец, като се канел да пререже гърлото на Симон.

- Ръката й! - възкликна Симон.

- Моля? - не разбра архиепископът.

Ръката на Саба беше окървавена, когато го намери в парка. Каза му, че се е убола на някаква игла за коса в чантата си. Дали кръвта е била нейна, или на жертвата й?

- Вие сте осведомен за много неща - установи Симон.

- Ние принадлежим към една и съща общност, където всеки има отредена роля. Ролята на Саба бе да провери дали сте Месията. И да ви защити, ако сте такъв.

- А вашата роля каква е?

- Да ви заведа при патриарха.

85

На голото плато стърчеше старо сухо дърво, около което обикаляше мърляво куче, небето бе осеяно със звезди, а пълната луна осветяваше лицата на жената и на мъжа, седнал на скалата със свити колена и отпуснати ръце. Тук нямаше никаква следа от модерната цивилизация, нито телевизионни релейни станции, нито двигатели с вътрешно горене, нито пътни знаци. Същински библейски пейзаж.

Саба и Симон бяха поели из дефилето, което водеше към този безводен рай, за да се усамотят и да вземат решение. Когато Симон се върна да я потърси, Саба все още стоеше на терасата. Гледаше към хоризонта, който се очертаваше красиво въпреки падащия мрак. Тя му предложи да поговорят искрено, но извън манастира. Доведе го тук, без дума да продума по пътя.

- Има ли други апостоли освен теб? - първи наруши мълчанието Симон.

- Слез от там - обърна се тя към него, сякаш говореше на дете.

Той се приземи до нея с лекотата на дива котка.

- Преди малко каза, че си апостол - уточни той.

- Апостолите са много.

- Не ми казвай, че са дванайсет.

Саба замълча.

- Кои са те?

- Налагаше се да те наглеждаме, да те водим, да те закриляме.

- Кои са те, Саба?

- Ти срещна повечето от тях.

- Кои? Погел? Ландер?

Тя взе една пръчка и я хвърли надалеч, за да достави удоволствие на кучето.

- Пиер Лафит?

- Той - не, но Андре Келер - да. Лафит го замести след убийството му.

- Юстинос Сафар? Осама ал-Шауи? И разбира се, Салуан ибн Науфал.

Кучето донесе пръчката и Саба я хвърли отново.

- Трюф ти липсва, нали? - отбеляза Симон.

- Да, липсва ми. Той е привързан и към теб.

- Трюф е единственото искрено живо същество в цялата история. Всички вие направихте каквото можахте, за да ме доведете дотук. Манипулирали сте ме от самото начало.

- Началото е много по-назад във времето, отколкото предполагаш.

- От кога?

Тя го остави сам да намери отговора.

- Какво? Да не би да искаш да кажеш, че... Пол и Амина също са били апостоли?

- Станали са такива, след като са открили истината. Това им коства живота.

- Кои други? Леля ми? Иън Маккълок?

- Не.

- Онзи тип, който седеше с Маркус във видеозаписа на „Хиеро бар“! - възкликна Симон.

- Той и другият, когото наричаш „мустакатия“, ми помогнаха да те пазя.

- Салуан ми разказа всичко за твоите подвизи. Навярно съм изглеждал пълен глупак в твоите очи.

- Ти не знаеше какво правя.

- Част от работата ви е била да ме приобщите към вашата истина.

- Има само една истина. Ние те оставихме да я откриеш сам.

- Колко души уби, за да ме доведеш до тук?

- Какво искаш да кажеш? Че войната е лошо нещо, защото в нея загиват войници?

- Престани да ме взимаш за идиот.

- Войната е навсякъде, Симон. Тя е религиозна. Неприятелят не носи униформа. Той е невидим и може да удари навсякъде и по всяко време.

- Къде останаха изпълнените с хуманизъм думи на работещата в ЮНЕСКО?

- Не съм ги забравила. Но сближаването на народите преминава през отстраняването на причините за раздорите между тях.

- Кой е господин X? - попита Симон, който внезапно бе осенен от още много въпроси.

- Никой не знае. Важното е, че все повече хора вярват в теб.

- Може би грешат.

- Смяташ ли, че са толкова глупави?

- Не, но...

- Четирима от тях, включително двамата ти бащи, бяха убити? Случайно ли е това?

- Оскар Ландер и баща ми умряха пред мен. Ако бях Месията, щях да ги спася.

- Но ти си жив.

- С каква цел? Да ме разпънат на кръста ли?

Кучето излая. Някой се приближаваше. Беше Салуан ибн Науфал, който ги помоли да го придружат до фермата на някой си Хайро Абуд.

Фермерът не беше в къщата, но кучето ги отведе към хангара. Вътре чифт крака се подаваха под един ръждясал камион.

- Ще тръгне ли? - попита архиепископът.

- Ако е рекъл Господ - отвърна мъжът под камиона.

Под светлината на огнеупорен фенер той с пъшкане зави някакъв болт. Плъзна се между гумите, изправи се и избърса черните си ръце в мръсния си панталон.

- Моите приятели искат да се срещнат с патриарха - каза Салуан.

- Ако е рекъл Господ.

- Разчитаме на теб да ги откараш.

- Ако е рекъл Господ.

- Ще ти платим.

- В такъв случай Господ е рекъл.

86

Една старица им сервира скромна вечеря в трапезарията на манастира. Супа, питки и плодове. На масата бяха Симон, Саба, Салуан и още двама свещеници, единият от които бе шишкото. Почти нереалната атмосфера напомняше импровизирана тайна вечеря. С чашите вода вдигнаха наздравица за бъдещето на света и се разотидоха по стаите си.

- Ще тръгнете призори - предупреди ги Салуан. - Ще ви събудим в четири часа.

Симон влезе в спартански обзаведената си стая с легло и умивалник. Написа няколко реда и си легна, защото го мъчеше мигрена.

На вратата се почука.

Той недоволно се надигна и отиде да отвори. Беше босоногата Саба.

- Да не би да си забравила да ми кажеш нещо?

- Какво още искаш да знаеш?

- Истината, да речем.

- Вече ти я казах.

Той се усмихна иронично, за да й покаже, че не е вчерашен.

- Не съм те излъгала коя съм. Казвам се Саба Шахи и съм сирийка. Родителите ми живеят в Дамаск, аз работя в ЮНЕСКО, вярвам в Бога и в изначалния Коран, живея в Париж в тристаен апартамент с кучето си Трюф и обичам да готвя за приятни хора...

- И си все още девствена в очакване на съпруг, който да те забули.

Тя се смути.

- Пазя девствеността си за моя съпруг, с когото ще завърша дните си в Сирия. Но никога не съм казвала, че ще се забуля. Фереджето е измишльотина на мюсюлманите, за него не се споменава в Корана.

Двамата стояха един срещу друг на прага на стаята.

- Все още ли се съмняваш, че съм девствена? - попита тя.

- Да.

- Мога да ти докажа, че казвам истината.

Тя прекрачи прага. Той отстъпи пред настойчивостта на очарователния апостол. Саба заключи вратата и го бутна на леглото. Съблече пуловера си, свали дънките, сутиена и слипа си. Симон гледаше като хипнотизиран весталката, появила се изпод купчината дрехи.

Той не каза нищо.

Тя му се отдаде.

87

Някой тропаше на вратата. Симон отвори очи и опипом отиде да отвори. На прага стоеше дебелият свещеник и го гледаше смутено.

Симон осъзна, че е гол.

- Часът е 3,45 - съобщи дебелакът. - Камионът скоро ще пристигне.

- Веднага се обличам.

Симон обля главата си с вода, за да се събуди. Направи бърз преглед на неотдавнашните събития: вчера бе пристигнал в манастира в Маалула; смятаха го за Месия; щяха да го заведат при патриарха на назареите, а през нощта Саба бе дошла при него... Освен ако не бе сънувал, що се отнася до последното събитие.

Потърси следи от прегръдките им в малкото огледало над умивалника. На шията си забеляза розово петно. Обърна се и вдигна завивките от леглото. Взе чаршафите и ги сви на топка, за да не разкрие тайната на жената, която бе дарила девствеността си на „Месията“.

Влезе в манастирската трапезария и забеляза, че Саба е вече там. Тя остави чашата с кафе и му отправи прелестна усмивка, която говореше красноречиво за случилото се помежду им през нощта. Салуан ибн Науфал ги наблюдаваше, изправен в един ъгъл.

- Добре ли спахте? - попита той.

- Добре - лаконично отвърна Симон.

Седна на масата, където архиепископът му бе оставил димяща чаша кафе.

- Ще хапнете ли нещо?

- Не, благодаря, по това време рядко съм гладен.

- Това време е най-подходящо за пътуване. Толкова рано рядко се срещат милиции.

Симон изпи кафето си, като не изпускаше Саба от очи.

- Хайро ни чака - нетърпеливо се обади Салуан.

Симон взе сака си и тръгна след духовника. Саба вървеше редом с него. Ръцете им дискретно се докосваха.

Пред манастира моторът на камиона бръмчеше и изпускаше дим по-черен от нощта. Саба и Симон се сбогуваха с прелата и се качиха в кабината.

- Следващият път ще се срещнем в един по-добър свят - каза им той, като затваряше вратата.

Смущаващите му думи все още кънтяха в главата на Симон, която бе замаяна без видима причина.

Хайро Абуд потегли със скърцащ съединител и изкачи склона между два реда притъмнели къщи. Струваше им се, че са сами на света. Изведнъж Симон почувства непреодолима умора. Толкова ли малко бе спал? Зави му се свят и той положи глава върху рамото на Саба, след което заспа.

88

- Симон, пристигнахме.

Саба се опитваше да го събуди. Той присви очи, защото дневната светлина бе ослепителна, а лицето на Саба - лъчезарно.

- Ти спа през целия път.

- Къде сме?

- При нас.

- При кого?

- При назареите.

- Колко е часът?

- Почти седем. Пътувахме три часа.

Той се изправи с пулсиращи слепоочия. Десетина мъже във военна униформа в пясъчен цвят се бяха струпали около камиона, който Хайро бе спрял в една тясна и стръмна долина. Самият той пушеше настрана в компанията на жена с шамия.

Симон слезе от камиона. Мъжете се отдръпнаха и се поклониха. Саба се приближи към един трийсетгодишен мъж, който приличаше на вълк заради острата брада, покриваща три четвърти от лицето му. Размениха си няколко думи и поканиха Симон да се присъедини към тях.

- Всички тук вярват, че ти си Месията - прошепна му Саба.

- Ти продължаваш ли да вярваш?

- Повече от всякога.

- Но спиш с Месията.

- Като Мария Магдалена.

- Къде отиваме?

- Да се срещнем с патриарха.

На стотина метра по-надолу каньонът се стесняваше и след това заприличваше на пчелна пита. В скалата бяха прокопани широки отвори.

- Назареите в пещери ли живеят? - учуди се Симон.

- Това е най-добрият начин да се скрият.

- От кого?

- От синовете на мрака.

Поеха по една галерия, която във вътрешността на планината се разклоняваше във всички посоки. Мъжът с вълчата глава, когото Саба наричаше Матийо, ги придружи до някаква врата, пред която стоеше въоръжен постови. Пусна ги да влязат без никакви формалности и те се озоваха в огромна пещера, превърната в склад. Под светлината на неоновите лампи бяха струпани сандъци, кашони, лавици с книги, а върху сгъваеми маси имаше няколко лаптопа. По стените бяха проточени кабели, а температурата беше приятна благодарение на климатика. Те прекосиха пещерата и попаднаха във втора, където ги чакаха шест мъже в бойна униформа. Седяха около овална маса и станаха на крака, щом ги видяха. Един от тях се обърна към Симон.

- Добре дошли при нас. Искам да ви се представя, Симеон XVI, патриарх на ордена на назареите и потомък на рода на Иисус.

Той представи и останалите с малките им имена: Йоан, Аврам, Батист, Антоний, Давид и Нидал.

Симон остана удивен.

- Казвате, че сте потомък на Иисус?

- Да, на Иисус от Назарет - потвърди Симеон XVI, - роден преди две хиляди години, син на Мария и Йосиф и най-голямото от четирите им деца. В моите вени тече кръвта на брат му Яков I и на братовчед му Симеон Клеопов, който също бе начело на нашата общност.

Симеон XVI се приближи към Симон.

- В тези времена на смутове и катастрофи се роди човек, който ще промени света - тържествено произнесе той.

След което го улови за ръцете.

- Позволете ми! - помоли духовникът.

Симон не се отдръпна. Патриархът затвори очи и се съсредоточи върху енергията от допира.

- Господарю! - извика той и коленичи.

Симон наблюдаваше сцената безучастно, тъй като не бе в състояние да убеди вярващите да не вярват.

Симеон се изправи и се обърна към униформените.

- Саба ни доведе Пратеника.

Всички се прекръстиха.

- Жан, би ли донесъл Corpus Coranicum? - помоли патриархът.

Въпросният Жан, с осанката на войник от Чуждестранния легион, изчезна в една ниша със замаскиран изход и се върна с голяма кутия, която предаде на патриарха. Симеон XVI разви четири болта, отвори кутията и извади оттам купчина ръкописи върху обработена кожа.

- Първият Коран! - тържествено съобщи той.

Симон се наведе над Кодекса, но не се осмели да го докосне. Патриархът го подкани да го разлисти.

Твърдите страници пукаха между пръстите му. Бяха покрити с красив почерк на сириак.

- Вече можем да кажем истината на света и да разпространим божествения текст - заяви Симеон XVI и започна да рецитира третия ред от сура 3: - „Той ти низпосла книгата с истината.“

- Как се сдобихте с този Кодекс? - попита Симон.

- Халдееца ни го донесе. Откраднал го от една библиотека на друзите в Сирия.

- Защо ви го остави?

- Защото споделя нашата вяра.

- Споделяше - поправи го Симон. - Той бе убит.

Патриархът се прекръсти и каза:

- Господ да се смили над душата му. Халдееца не си отиде напразно от този свят. Истината ще излезе наяве и ще освободи Йерусалим от узурпаторите.

Симон разглеждаше ръкописа, който беше и продължаваше да бъде обект на толкова попълзновения.

- Това Кодекс Б ли е? - попита той.

- Нищо земно не може да остане скрито от Месията - помпозно отвърна патриархът.

- Следователно Кодекс А е все още у изпълнителния директор на частната военна компания, който споделя вашата идеология.

- Наистина нищо не може да остане скрито от Месията - повтори патриархът.

-Това означава, че Башар ал-Асад не притежава Кодекс Кораникум.

- Доказателствата са при нас. Историята ще бъде поправена.

- Как?

- Роди се човекът, който ще промени света - настоя на своето Симеон XVI. - Светът ще чуе неговото послание.

- Модерните средства за комуникация ще разпространят светкавично тази истина - обади се Батист.

- Благодарение на петото доказателство - добави Йоан.

- Благодарение на вас, Господарю, който премина през Портата на Месията, за да ни спаси - вметна Давид.

- Мога ли да видя видеозаписа на моя подвиг? - попита Симон.

Патриархът помоли Нидал да го донесе.

Назареецът се върна с един таблет, на който пусна лошокачествен запис.

Симон видя себе си да криволичи на лунната светлина между гробовете, след което да се втурва към Златната порта и въпреки предупрежденията на войника да изчезва в стената сред облак прах. Сцената продължи по-малко от минута. Смаяният Симон помоли да я види още веднъж. На записа си личеше, че заради изпития алкохол той изобщо не бе на себе си. Но какво обяснение да намери за преминаването през портата? Ако не помнеше, че същата вечер скитаха заедно с Маркус, щеше да е убеден, че записът е мистификация. Пусна го да се върти непрекъснато с намерението да открие следи от евентуален монтаж или фалшификация. Видя как десет пъти преминава през дебелата стена и се примири с факта, че изчезва в нея пред погледа и пред камерата на собствения си баща.

- Не е възможно! - провикна се той въпреки всичко.

- За Месията няма невъзможни неща - възрази Симеон XVI.

Останалите пак се прекръстиха.

- Разбирам защо реагирате така - продължи патриархът - Авраам, Мойсей и Иисус също са изпитвали съмнения.

Съмнението, за което му бе говорила и Саба, изведнъж стана осезаемо. Сърцето му биеше лудо, задъхваше се, обзеха го черни мисли и чувството, че ще изгуби контрол над себе си и ще полудее.

- Ще ни дадете ли картата на Сирия? - обърна се към него патриархът.

Симон, който беше близо до припадъка, се опита да се съсредоточи.

- Картата на Сирия ли?

- Да, същата, която един мюсюлмански учен съставил през XIII век и на която е отбелязал истинските наименования на населените места.

- Това доказателство ли ви липсваше?

- Открадна го един дисидент от нашето братство, за да го предаде на руснаците. Вие го намерихте у един английски колекционер.

- А вие ме използвахте, за да я иззема.

- Месията не може да бъде използван. Ние му служим. Вие сам решихте да отидете в Лондон. Саба и останалите членове на нашата общност направиха всичко възможно, за да осигурят безопасността ви.

- Кои са враговете ни?

- Вие ги знаете: това са всички онези, които имат интерес петте доказателства да не попаднат в ръцете ни.

Симон му подаде картата на Сирия, без да изпита съмнение към намеренията на патриарха, защото постепенно се бе убедил, че записът на невероятния му подвиг е истина, а на лицето на Саба бе изписано доверие. И през ум не му мина, че сцената е режисирана от назареите с единствената цел да се сдобият с картата.

- Талибаните унищожили ли са дипломатическите писма? - попита той.

- Официално, да. В действителност писмата бяха спасени от един будистки монах. Светият човек знаеше, че ни принадлежат, и прекоси границите, за да ги предаде на архиепископа на Маалула. Но стига сме говорили, оставяме ви да разгледате спокойно Кодекс Б.

Всички се оттеглиха с изключение на Саба, която го гледаше разтревожено, защото бе забелязала, че Симон не е на себе си.

- Добре ли си?

- Как да съм добре, когато всички ме смятат за Месия.

- Някои имат по-тежка участ от твоята.

- Как мога да повярвам на подобно твърдение? Ако бях Месия, щях да съм озарен от някакво откровение.

- Но то е в теб, Симон. Нарича се съмнение. Съмнението подсилва вярата. Твоето състояние на духа е като на Иисус, когато извършвал чудеса. Да вървиш по водата или да преминеш през стената не е самоцел, а осъзнаване, разширяване на кръгозора, път към истината.

- За коя истина говориш?

- Тази, която си търсил от години насам.

- Как така от години?

- Не забравяй, че през цялото време си се стремял към вътрешно усамотение и покой. Медитациите са те подготвяли да приемеш необятната истина.

- Нищо не търсех до смъртта на Пол.

- Не си го осъзнавал. За разлика от теб, родителите ти са знаели още от самото ти раждане. Те са пожертвали живота си, за да дойде денят, в който ти ще изпратиш посланието си към света.

- Какво послание?

- Не го ли виждаш, пред очите ти е.

Саба излезе и го остави насаме с Кодекса.

89

Симон прекара целия ден в четене на първия Коран, написан от Уарага ибн Науфал, чието намерение било да превърне арабските племена в свои съюзници.

Разбра защо Пол го бе насърчил да научи арамейски. Той бе предвидил, че ще му потрябва. Очите му се умориха да се взира в древните пергаменти, от чийто текст струеше победоносен дух.

Сурите бяха в различен ред от официалната версия.

Иисус се споменаваше непрекъснато.

Йерусалим - също.

Храмът играеше централна роля.

Симон трябваше да си припомни историческия контекст, за да разтълкува правилно ръкописа. Първият храм бил построен през VII в. пр. н. е. от цар Давид и сина му Соломон, за да приюти кивота. През 587 г. пр. н. е. Навуходоносор II го разрушил. Вторият храм бил издигнат през 515 г. пр. н. е., когато евреите се завърнали от пленничеството си във Вавилон. Цар Ирод го разширил, но храмът отново бил разрушен през 70 г. от н. е.

Храмът на Соломон.

Йерусалимският храм.

Храмът на Ирод.

Храмът бил два пъти издиган и три пъти преименуван, ала от него днес са останали единствено подпорните стени на площада, построен от Ирод, както и части от арките, водещи към него. Назареите открай време са се стремели да си възвърнат Йерусалим и да построят трети храм. През VII век Коранът бил създаден именно с тази цел. При това успешно. През 638 година назареите влезли в Йерусалим като победители. Ала техните бивши съюзници, арабите, ги отстранили и на бърза ръка издигнали куб с размерите на втория храм. Халифът Омар продължил назарейската традиция. Той принасял в жертва овни пред куба и забранил алкохола. В края на VII век кубът бил заменен с осмоъгълника, който съществува до ден днешен.

Ето как Коранът, творение на назарейския прозелитизъм, бил преиначен от арабите, за да послужи на техните кръстоносни походи и на тяхната пропаганда, която те нарекли „ислям“.

Дали разбулването на първоначалния Коран ще промени света? Дали ще му покаже правилния път? Дали единствен Месията би могъл да го направи?

До този момент Симон не бе открил смисъла на живота си, но ето че сега имаше възможността да го направи. Саба беше казала, че вътрешното усамотение и покоят през изминалите години са го подготвили да приеме истината. Ала насоката му бе дадена много по-рано. Анри и Пол го бяха подготвили за тази мисия още от детството му. Вярно бе, че видеозаписът на Златната порта го озадачи, но не го накара да се почувства осенен от божественото откровение. Ала ако Месия означаваше Пратеник, сиреч човек, който носи послание, то всички доказателства сочеха, че той е Пратеникът.

Симон внимателно затвори Кодекса и реши, че е готов да възвести истината.

90

Симон излезе от сенчестата пещера, където светлината не успяваше да проникне. Лек ветрец развя черните му коси и ленената туника, която носеше, откакто се раздели с Юстинос Сафар. Изкачи се по безводния хълм, където се издигаше изсъхнало дърво във формата на кръст. Той помнеше наизуст речта, която трябваше да произнесе. Сухите треви бодяха босите му крака. Море от скали, ниви и хълмове се простираше докъдето поглед стигне. Стацо овце се сливаше с камъните в далечината. Единственият шум, който се чуваше, бяха стъпките му върху сухата земя.

Симон стигна до върха, притвори очи срещу силната светлина, прие слънцето с ръцете си, вибрациите на земята - с ходилата си и въздуха - с дробовете си. Сетне очерта кръг с камъни и застана в центъра, точно срещу поставената на триножник дигитална камера. Направи крачка напред, за да може камерата сама да се включи.

Пред обектива той заговори на арамейски: „Истината бе разкрита пет пъти. Чрез текстовете, гравирани в Купола на скалата в прослава на Иисус Христос. Чрез античната карта на Сирия, люлката на библейската Мека. Чрез дипломатическата кореспонденция на назареите с арабските племена в опит да ги убедят да превземат заедно Йерусалим. Чрез Codex Coranicum, първоначалния Коран, съставен от назареите със сътрудничеството на Уарага ибн Науфал, за покръстване на арабските племена. Чрез завръщането на Месията на земята, за да поеме свещеническите си задължения в храма. Истината бе доказана пет пъти.“

Симон изнесе речта си на всички езици, докато гърлото му не пресъхна, а очите му не изгубиха блясъка си.

91

Симон се върна в пещерата, където членовете на сектата го очакваха с нетърпение. Той бе настоял да запише посланието си сам, не желаеше да го смущават. Речта му щеше да бъде придружена от изображенията на петте доказателства. Видеозаписът щеше да бъде качен в интернет и видян от милиони хора, щеше да бъде излъчен по телевизията и коментиран от експерти от цял свят. Модерните медии щяха да разпространят посланието бързо и в планетарен мащаб, тъй като атмосферата на кризи и катастрофи бе много подходяща за подобни проповеди.

Патриархът и заместниците му изгледаха записа.

- Вие току-що променихте света - заяви с вълнение Симеон XVI.

Той предаде memory картата на Нидал и Аврам, натоварени с монтажа и с качването на записа в интернет.

- Светът ще чуе неговото послание - увери Аврам.

- Историята следва своя ход - заяви тържествено Симеон XVI.

- Всъщност тя ще бъде променена - възрази Симон.

Той усети край себе си аромат на жасмин. Саба бе застанала зад гърба му.

- Тълпите ще скандират твоето име, Симон - предрече тя.

На Симон му прималя. Дали от огромната отговорност, с която се бе нагърбил, или от недоспиване.

- Трябва да си починеш - категорична бе Саба.

Тя го придружи до пещерата, предназначена за него. Бяха му предоставили най-удобната. В скалата бе пробит отвор, през който проникваше естествената светлина.

Симон се опъна на дебелия матрак. Саба се излегна до него и го прегърна. Свечеряваше се и нежната светлина на гаснещия ден огряваше телата им.

- Твоето послание проправи пътя към мира и истината.

- Сигурни ли сме в това?

- Хората ще го запомнят. Бен Ладен изпращаше видеозаписи от своята пещера, които стигнаха до четирите краища на планетата.

- Не зная какъв ще бъде ефектът от посланието.

- То ще премахне джихада, ще прекрати използването на Корана за политически цели, ще дискредитира екстремистите...

- Играем си с огъня, Саба.

- Ти отмъсти за смъртта на родителите си и довърши делото на баща си.

- И те спечелих - добави той, като я притегли съм себе си.

- Можеш да кажеш, че спечели съпруга.

- Но ние още не сме женени.

- Забрави ли, че ти казах, че ще отдам девствеността си на моя съпруг?

- Не прибързваш ли, Саба?

- Още една причина да се оженим колкото се може по-скоро. Ние сме неразделни като Ин и Ян.

- Ти си по-скоро Ян - отбеляза той.

- Много ти благодаря. Това е мъжката енергия! - възмути се тя.

- Ян символизира преди всичко светлината, слънцето, откритостта, действието, силата. От нас двамата боркинята си ти.

- Следователно ти си Ин. Женственият характер на нашата двойка.

- Физически - не, това е неоспоримо - отвърна той, като плъзна ръка по заоблените й форми.

- Ин символизира благостта - отбеляза тя.

- А също така интровертността, пасивността, сянката.

- Прегърни ме, за да те озаря с моята светлина.

Двамата се прегърнаха жадни за любов и заспаха преситени от целувки. Симон сънуваше сияйни бъднини, когато внезапно се събуди, защото някой го викаше по име. Саба стоеше насред стаята и го гледаше ужасена.

92

- Те са полудели! - извика тя. - Трябва да си вървиш! Видях видеозаписа. Монтирали са други картини. Симеон... той... ни излъга.

Саба беше объркана, паникьосана, говореше несвързано. Тя го молеше да избяга с доказателствата, споменаваше строителството на третия храм, разрушаването на Площада на джамиите, унищожаването на синовете на мрака. Симон никога не я бе виждал в такова състояние. Хвана я за раменете и я разтърси, за да дойде на себе си. Саба започна да говори нормално и му каза, че патриархът планира с помощта на частната американска военна компания да изстреля ракета върху Площада на джамиите.

- Той не може да започне война без заповедта на „Месията“...

- Заснели са как Симеон XVI съобщава за смъртта ти - прекъсна го Саба.

- Какво?

Саба бе узнала, че след като качи посланието му в интернет, сектата се кани да убие Симон.

- Симон, сектата иска да те превърне в мъченик! Ще обвинят мюсюлманите за твоето убийство. В отговор Симеон XVI ще започне въоръжена атака с помощта на частната американска военна компания и ще използва за оправдание твоите пет разкрития. Куполът на скалата и джамията Ал-Акса ще бъдат сринати със земята.

Симон се облече, като се опитваше да запази спокойствие.

- Преди да избягаме, трябва да вземем Кодекс Б и картата на Сирия - каза той.

- Аз зная къде са - рече Саба.

Заведе го в библиотеката. Постовият ги изгледа недружелюбно, но ги пусна да влязат. Саба се втурна към сейфа в скалата, набра някакъв код, сгреши, опита отново и сейфът се отвори. Най-напред тя грабна нещо, което скри под блузона си, сетне посегна към кутията, съдържаща Кодекс Б, към картата на Сирия и дипломатическите писма. Симон натъпка всичко в сака си. Бяха взели най-важното.

Саба улови Симон за ръка и тръгна към вратата, но в този момент се появи Матийо.

- Какво правите? - попита той, като им препречи пътя.

След секунда вече се търкаляше в краката им. Симон едва забеляза как юмрукът на Саба с бързината и силата на бутало удари Матийо в гръдната кост.

Саба прекрачи тялото, даде знак на Симон да я последва и побягна.

Насреща им се изправи обърканият постови, който насочи пушката си към тях. Саба направи крачка встрани, стъпи на един перваз, за да спечели височина, и полетя към постовия. Главата му се удари в подметката на младата жена, която нито се спря, нито се обърна. Симон прескочи припадналия назарей и се опита да не изостава от Саба, която знаеше къде отива.

От галериите долетяха викове и тропот на ботуши.

Най-сетне Саба и Симон се озоваха на дневна светлина.

- По дяволите! - възкликна тя.

Насреща им стоеше група въоръжени назареи.

Зад тях се бе изправил патриархът.

93

В продължение на няколко секунди се чуваше единствено свирещият в каньона вятър. Никой не смееше да помръдне.

- Накъде сте тръгнали? - грубо попита патриархът.

- Отивам да медитирам на спокойствие - отвърна Симон.

- Защо Саба е с вас и защо сте взели Кодекса?

Симон хвърли сака на земята.

- Оставям ви доказателствата, но Саба идва с мен.

- Ще се откажете от първоначалния Коран заради една жена?

- Според вас старите пергаменти са по-важни от едно човешко същество?

- Нима Саба ви необходима, за да медитирате? - изсмя се Матийо.

Симон реши да се вживее в ролята са на Месия и се зае да убеди групата, която го заобикаляше.

- В нейно присъствие сетивата ми се изострят и животът ми е пълноценен. Саба е моето спасение. Тук заедно с нея се чувствам в рая. Вашите доказателства са без значение в сравнение с нейния поглед, никоя ракета не е в състояние да угаси усмивката й, Площадът на джамиите ще си остане купчина сухи камъни в сравнение с нейното сърце. Когато се любим, аз съм на седмото небе. Затова медитирам най-добре, когато Саба е до мен.

Думите на Симон трогнаха Саба и смутиха назареите, които непрекъснато прииждаха като река.

- Трябва да останете сред нас, в общността - възрази патриархът.

- Нима апостолите са налагали на Иисус по кой път да поеме?

И без да дочака отговор, Симон хвана Саба за ръката и тръгна към тълпата, която се раздели на две, като Червено море.

- Спрете ги! - изкомандва Симеон XVI.

- Аз съм Месията! - припомни им Симон.

Докато мъжете се колебаеха, патриархът застана пред Симон.

- Щом сте Месията, в началото на новата ера мястото ви е тук.

Симон му отвърна тържествено:

- Преди четиринайсет века назареите създали Корана, за да привлекат арабите за съюзници при превземането на Йерусалим. Днес вие си създадохте Месия, за да използвате евангелиста, изпълнителен директор на една частна американска военна компания. Целта ви е същата! Машинацията се повтаря във времето.

- Нищо не остава скрито от Месията - въздъхна патриархът. - Този път помощта идва от американските евангелисти, които споделят идеята ни за един нов свят и са начело на армия, по-могъща от армията на САЩ. Днес всичко е готово за построяването на третия храм!

94

Тълпата се затвори около двамата бегълци. Симон разбра, че статутът му на Месия е ограничен.

- Измамиха ни - заяви той.

- Не забравяй, че аз не съм момиче като другите -възрази му тя.

Саба измъкна изпод блузона си предмета, който бе взела от сейфа. Беше автоматичен пистолет. С оръжието в ръка тя се завъртя в кръг. Назареите отстъпиха.

- Вземи си чантата - нареди тя на Симон, насочвайки пистолета към патриарха.

- Съвкуплението ти с този човек те отклони от нас - обвини я Симеон XVI.

- Всички очаквахме идването на този мъж - опълчи се Саба. - Как може той да ме отклони от идеологията, която сам споделя.

- Той е лъжец! - обяви назареят.

- Щом е така, спрете изстрелването на ракетата.

- Много е късно - отсече Симеон XVI.

Саба погледна Симон, който си проправяше път сред нерешителната тълпа. Тя взе патриарха за заложник и го последва. Отдалечиха се бавно от въоръжените мъже и тръгнаха към един проход в скалата. Пред входа Саба бутна силно настрани Симеон XVI и се вмъкна вътре, следвайки Симон. Проходът лъкатушеше, те се удряха в стените му, докато най-накрая излязоха над една безводна долина. На отсрещната й страна Симон забеляза селце и църква. С изумление разпозна манастира „Света Текла“.

- Не сме напускали Маалула - призна Саба, изпреварвайки въпроса му.

- Как така?

- Салуан сложи приспивателно в кафето ти. Симеон XVI наложи тази предпазна мярка.

Двамата се спуснаха по хълма и използваха наклона, за да тичат по-бързо, като вдигаха облаци прах, за да се скрият от чуждите погледи.

Дочуха се изстрели. Симон усети пробождане в гърба. Опитваше се да не изостава от Саба, чиято издръжливост и бързина издаваха отлична тренировка. Събу сандалите си, ускори темпото, с отскок се приземи на сухия, твърд склон. Всяка крачка беше болезнена, кръвта бучеше в ушите му, сърцето му се блъскаше в гърдите му, а острата болка бе обхванала целия му гръбначен стълб. Той прескачаше острите скали и бодливите храсти, лъкатушеше сред камъните, които се търкаляха под краката на Саба, подхлъзваше се на сипеите.

Щом стигнаха до долу, Саба, без да се обръща към Симон, който я следваше във вихъра от суха пръст и храсталаци, се втурна към централния път, водещ към Маалула.

- Къде отиваш? - викна й той.

Опита се да я хване, но пейзажът се завъртя около него. Саба се отдалечи и заприлича на малка точица на хоризонта. Небето се наклони, хълмовете се преобърнаха, земята се огъна и Симон се срина.

Дойде в съзнание, когато чу мотор на кола. Над главата му се отвори врата, която единични изстрели тутакси надупчиха.

Куршумите свиреха над главите на двете жени, докато го настаняваха в голям джип.

- Ще се справиш ли? - попита Саба.

Тя сви шала си на топка и го притисна върху раната, за да спре кръвотечението. Лицето й беше цялото в пот. Косите й бяха побелели от прахта.

Нов залп проехтя зад колата и тя рязко потегли, като подскачаше при всяко превключване на скорост. На Симон му се гадеше от спортното каране на жената, която ги бе взела на стоп. Той се изправи на седалката, за да не повърне.

- Коя е тя? - попита той Саба.

- Спрях колата й на пътя.

- Кой ви изпрати, провидението или сирийските тайни служби? - попита той шофьорката.

- Изстрелите - отвърна тя с дрезгав глас.

Този глас му бе познат.

- Коя сте вие?

- Вече сме се срещали.

Тя вдигна глава към вътрешното огледало за обратно виждане и той видя лицето й. Симон разпозна жената, с която бе разговарял в бар „Уайт Траш“ в Берлин.

- Вие сте приятелката на Маркус... на баща ми! Какво правите тук?

- Аз съм господин X.

95

Колата 4x4 взе рязко един завой.

- Как е истинското ви име? - попита Симон, след поредния завой по неравния път.

- Нека си остана господин X - отвърна шофьорката. - Псевдонимът ме прави едновременно анонимна и ориентира подозренията към мъжкия пол.

Тя пусна чистачките, за да отмие наслоилата се върху предното стъкло прах, и се възползва от един прав участък, за да му разкаже каквото знаеше. Работела като изследовател в Corpus Coranicum. Там се запознала с Анри, докато той правел своите проучвания. Съчувствала му за драмата, съсипала живота му, и му давала, без знанието на дирекцията, копия от клишетата, които Бергщресер направил на Кодекс А в Маалула и на Кодекс Б в един манастир на друзите. Влюбила се в Анри и му помагала от все сърце.

- Той често ми говореше за сина си, когото наблюдаваше отдалеч. Запознах се с вас в берлинския ресторант. Най-сетне видях детето на човека, когото обичах. Срещнахме се още веднъж на входа на Corpus Coranicum. Но вие не ме познахте, защото бях с хиджаб.

- С хиджаб ли?

- Навремето много исках тази работа. Най-добрият начин да стана част от екипа на Ангелика Нойвирт, бе да ме вземат за мюсюлманка.

- Защо в писмото си ме насочихте към Оскар Ландер?

- Не знаех къде се крие Анри. Затова ви изпратих при негов познат.

- А сега как ме открихте?

- Юстинос Булос Сафар ми съобщи за убийството на Анри. Взех първия самолет за Дамаск. Юстинос се бе погрижил за погребението на баща ви.

Господин X ловко избягна един дълбок коловоз, в който несъмнено биха затънали, и заобиколи пясъчната ивица, в която биха забуксували. Продължи да шофира и да разказва.

- Юстинос ми каза накъде сте тръгнали. Наех най-големия джип в района, за да стигна до Маалула. Пътувах към сектата, когато чух изстрелите.

- До каква степен бяхте свързана с баща ми?

- Обичах баща ви. Но в сърцето му имаше място единствено за майка ви, Лейла. Беше я превърнал в светица и единственото му желание бе да унищожи идеологията, причинила смъртта й.

- Струва ми се, че вече не ни преследват - каза Саба, след като се обърна.

- Не зная дали е за добро - отбеляза господин X.

- Защо?

- Защото назареите щяха да ни защитят от всички останали.

96

Поеха по един неравен път, прокаран сякаш специално за джипа.

- Ливанската граница е наблизо - успокои ги шофьорката.

- Зная, изминах разстоянието пеша - каза Симон.

- Ще пренощуваме при Юстинос. Утре ще стигнем до летището в Бейрут.

- Вярвате ли, че всичко ще завърши така лесно? Качваме се в самолета и лошото остава зад гърба ни?

- Не мога да ви кажа, не съм пророк.

- Нито пък аз - отвърна Симон.

- Зная.

- Какво искате да кажете? - намеси се възмутената Саба?

- Нали сте чули, че в Израел имаше земетресения?

- Каква е връзката?

- Земетресението в Йерусалим е засегнало стената на Стария град, която се разцепила при Златната порта. Симон е преминал през въпросната цепнатина.

- Вярно ли е? - изуми се Симон. - Имате ли доказателство за това?

- Вече е късно да го намеря.

Господин X погледна Симон в огледалото и продължи:

- Един познат от Йерусалим ми каза, че на следващия ден след арестуването ви на Площада на джамиите били предприети спешно строителни работи около Златната порта. Истината е, че баща ви се е възползвал от изключителната възможност да ви обяви за Месия.

- Какви са били истинските му намерения? - попита Симон.

- Вече ви казах: да унищожи исляма, като разкрие истината за произхода на Корана. За целта той се нуждаеше от „Месия“, който да отправи убедително послание.

- Не вярвам, че намеренията му са били толкова благородни.

- Защо мислите така?

- Баща ми си послужи с мен и назареите, за да утоли непреодолимото си желание за отмъщение, като бомбардира Площада на джамиите.

- Вие не знаете всичко. Саба, също.

Тя замълча, намали скоростта, докато пресичаха границата, и продължи:

- Разбира се, че Анри искаше да отмъсти за смъртта на майка ви, Лейла, но също така и за детето, което е носила в себе си.

- Майка ми е била бременна!

- Не знаехте ли? Съжалявам, че от мен трябваше да го научите. Анри ми каза, че Лейла тъкмо се е канела да му съобщи новината, когато експлозията я убила. Тогава Анри решил да доведе докрай историческите и езиковите си изследвания върху Корана, които бил започнал преди атентата и които би трябвало сериозно да поставят под въпрос исляма. Присъединил се към сектата на назареите, за да има достъп до техните познания. Накрая дори споделял някои от техните схващания. Влиянието му в сектата нараснало. Ала дългосрочните му намерения се различавали от тези на Симеон XVI. Анри искал да хвърли истината в лицето на света. Симеон искал да вдигне армия. Двете версии на протокорана се сблъскали зад кулисите. Духовният Коран срещу политическия Коран. Двата не биха могли да съществуват заедно.

- Какво се опитвате да ми кажете?

- Анри спъваше кроежите на Симеон XVI.

В пустинята проблясна отражение на слънчев лъч в стъкло.

- Възможно е, но Анри имаше толкова много врагове, че едва ли щеше да се намери място на планетата, където да се скрие.

Вместо да се отклони към Тфейл, откъдето нямаше път, господин X продължи към Аин ал-Жаузе. Симон също беше наясно, че и за него няма сигурно място на земята.

Тази мисъл мина през главата му преди куршума.

Изстрелян бе оттам, откъдето проблясваше светлинката. Куршумът проби предното стъкло, удари Симон по челото, излезе през тила му и завърши траекторията си върху металната рамка на задното стъкло на колата.

Симон чу вика на Саба. Видя лицето на любимата жена опръскано с кръв. Светът около него се олюля. Той се съпротивляваше срещу смъртта. След което затвори очи и се отказа, припомняйки си принципа за саможертвата на месиите.

Главата му лежеше в скута на Саба, която крещеше на господин X да кара по-бързо. Колата, в която лежеше Симон, летеше и подскачаше като подгонен бизон. Едно от колелата попадна в дълбок коловоз и гумата се спука.

- Ще продължим на джанта - предупреди ги господин X, докато изправяше колата.

На задната седалка Саба използваше пуловера си като тампон върху черепа на Симон...

- Какво стана? - с усилие промълви той.

- Срещу нас стреля снайперист - отвърна господин X.

- Усещам някаква сила... от отвъдното...

- Не говори, пести си силите - прекъсна го Саба. Той я погледна за последен път, тя беше по-красива и по-тъжна от „Пиета“ на Микеланджело.

- Светът е прекрасен - въздъхна той.

И с усмивка изгуби съзнание.