Портата на месията

Всичко, което можех да кажа в състоянието, в което се намирах, бе, че картата със съкровището е в червената пощенска кутия и че трябва да изчакам идването на пратеника, за да я взема.

36

Сър Алекзандър Колдуел живееше в лондонския квартал, наречен Малката Венеция. Очарователното триъгълно езерце в края на Мейда Вейл, което свързваше Риджънс Ченал с Гранд Ченал, можеше лесно да се оприличи на града на дожите. Покрай брега се издигаха къщи от XIX век с поддържана изравнена до милиметър морава. Шумотевицата на Сити се губеше в шумоленето на плачещите върби и в ромона на плискащата се вода около шлеповете, превърнати в луксозни домове.

Иън Маккълок возеше Саба и Симон към това спокойно кътче. Саба седеше до него на предната седалка, а Симон бе изпратен отзад. Маккълок бе красив четирийсетгодишен мъж с посребрели слепоочия, британска елегантност и очарователна увереност. Бяха си определили среща в един пъб на Уайтхол Корт, близо до представителството на ЮНЕСКО, където Саба прекара цял ден, докато Симон обикаляше от парк в парк в опит да събере откъслечните си спомени от живота си в Лондон в края на деветдесетте години на миналия век, когато баща му работеше тук.

Иън не откъсваше очи от Саба, поради което шофираше разсеяно. Дали знаеше, че тя не бе познала мъж и се готвеше да завърши живота си забулена?

Триетажната къща на сър Колдуел от (разбира се) викторианската епоха бе най-импозантната в богаташкия квартал. Иън спря аудито си пред портала и слезе от колата, за да позвъни, проследен от окачената камера. Каза нещо пред видеофона.

- Без Иън едва ли щеше да стигнеш до картата - каза Саба на Симон.

- Виждам.

- Налага се да приема поканата му за вечеря.

- Скъпо ще платиш за услугата му.

- Това е вечеря между двама колеги, която е в твой интерес.

- Къде ще вечеряте?

- В Блумсбъри, в „Хакасан“

- Какво е това?

- Китайски ресторант.

- Е, няма да се охарчи. Ще хапнеш няколко оризови палачинки и купичка ориз по кантонски.

- О, не, по-скоро ще вечерям патица по пекински с черен хайвер. „Хакасан“ е единственият петзвезден китайски ресторант във Великобритания.

Симон съжали, че е подел тема, която не познава. Решетъчната порта се отвори. Иън отново седна зад волана и паркира колата си до един ягуар Х-Type, който блестеше под светлината на фенера. Един камериер излезе да ги посрещне. Въведе ги във фоайе, което приличаше на музей. Погледът на Симон бе привлечен от мършава бронзова фигура, вероятно от Джакомети, сочеща с пръст творба от Пикасо.

Сър Колдуел се появи на прага на един от салоните и грижливо затвори вратата след себе си. Беше среден на ръст и щеше да бъде незабележим, ако не беше облеклото му: тъмносиньо копринено сако върху протрита фланелка с английското знаме, отпечатано върху нея, дънки „Версаче“ и обувки „Репето“ на бос крак. Той поздрави сърдечно приятеля си Иън, който представи останалите. При вида на Саба Колдуел се наведе да й целуне ръка.

- Никое произведение на изкуството не е сравнимо с вашата красота - разнежи се той.

Саба му благодари, но му припомни, че разполагат само с десет минути и не бива да ги губят в ласкателства.

Колдуел ги въведе в библиотеката. Настани ги около една маса и отмести част от стена, зад която се появи блиндираната врата на огромен сейф.

- Ти съхраняваш картата в сейф? - удиви се Иън.

- Правя го не заради пазарната й стойност, а заради предизвикателството, което се съдържа в нея. Ако оценителят на търга знаеше това, едва ли щеше да й определи толкова ниска цена. Той дори нямаше да се осмели да я обяви за продан. Но в наши дни малко хора могат да разчитат карти.

- Повечето се осланят на джипиесите.

- Какво е предизвикателството, за което споменахте? - попита Симон.

- Религиозната власт.

Той извади руло хартия и внимателно го разгъна на масата. Жестовете му бяха отмерени. Моментът - изключителен. Върху пожълтялата напукана хартия от XIII век бе изобразена древната карта на Сирия с оригиналните имена на градовете и селата.

- Мога ли да я снимам? - попита Симон, който бе взел дигиталния фотоапарат на Саба.

Колдуел се обърна към Иън, който потвърди, че на Симон може да се има доверие.

- Снимайте, но при едно условие - каза колекционерът, - никога да не разкривате източника.

- Тази карта наистина ли е била съставена от мюсюлманин? - попита заинтригуван Симон.

- Да, от географа Якут. Останали са само два екземпляра: този пред вас и още един, ревниво пазен в сейф в Египетския институт в Кайро.

Симон се изправи над картата, за да я обхване цялата в кадър. В момента, в който натискаше копчето, светлината угасна. Всичко наоколо потъна в тъмнина.

В библиотеката отекна глух шум.

Обърна се стол.

Дочу се вик.

Саба освети масата с мобилния си телефон.

- Картата! - извика тя.

Картата бе изчезнала.

Някой скочи през прозореца в градината. Симон се втурна подире му, падна в леха с камелии и се претърколи в тревата. Крадецът бягаше изключително бързо. Симон го преследваше с лекота през красивата градина чак до стената от жив плет, през която успя да премине, но се удари в тухлената ограда на съседната къща. Как ли беглецът я бе прескочил? Симон се покатери на едно дърво, чиито клони се издигаха над металните шишове, забодени в оградата. Ловък като маймуна, той се залюля, премина от другата страна и се приземи срещу лаещ, свадлив дакел, хукна към решетестата врата, прескочи я и се озова на пустата улица. Закова се на място като ловно куче, за да долови с очи или с уши присъствието на крадеца.

В светлината на улична лампа, върху една от фасадите се очерта сянка, която тутакси се стопи в мъглата. Симон се втурна натам, прекоси мост над някакъв канал, докато ехото от стъпките му върху мокрите павета кънтеше в ушите му. Крадецът бягаше към центъра на Мейда Вейл, за да изчезне в тълпата, в уличното движение и шума. Симон не го изпускаше от очи. Ненадейно злосторникът спря и се скри зад една червена пощенска кутия, която се виждаше от всички страни. Изведнъж, появил се сякаш от нищото, към него се втурна силует с качулка и беглецът бе принуден да изскочи иззад нелепото си прикритие. В същото време се появи кола, която с голяма скорост връхлетя отгоре му и го подхвърли като билярдна топка. Всичко това се случи в един миг. Симон спринтира. Ала силуетът с качулката вече се бе навел над жертвата, чието тяло се бе ударило в един парапет. Стъклото на колата откъм шофьора се отвори и от него проблясна оръжие, насочено срещу Симон, който с плонж се хвърли към тъмната страна на улицата.

Колата подмина изплашена двойка. Очевидците звъняха на полицията, а през това време Симон, обладан от лошо предчувствие, бързаше към крадеца на картата, който лежеше в канавката. Беше облечен с тъмносиньо сако, дънки и маркови обувки.

Беглецът беше сър Алекзандър Колдуел.

37

Саба и Иън пристигнаха при Симон заедно с полицията. Застанали встрани от оградения периметър, те се опитваха да хвърлят известна светлина в тази мъглява лондонска афера.

Крадците се бяха възползвали от изключената аларма, тъй като сейфът беше отворен, и се бяха промъкнали в дома на сър Колдуел, за да вземат картата. Единият от тях бе изключил главния прекъсвач, докато другият бе влязъл в библиотеката. Сър Колдуел бе реагирал светкавично, като бе избягал с картата. В настаналата бъркотия Симон го бе взел за крадец и се бе опитал да го настигне заедно с двамата бандити.

Възстановката на събитията убеди Симон, че е бил проследен чак до Англия. Той бе отвел крадците до картата!

Сър Колдуел бе в безсъзнание, но жив. Лявата половина на тялото му, крака му, ребрата му и ключицата му бяха пострадали от удара. От болката той бе изпаднал в шок.

Саба посъветва Симон да не казва нищо на полицията за картата и за посещението си при сър Колдуел. Да спомене само, че е станал свидетел на инцидента, докато е вървял към ресторанта за среща с приятели.

Докато останалите свидетели даваха показания, лекарите от Бърза помощ откараха пострадалия с линейка.

Когато дойде неговият ред, Симон заяви, че нападателите са били по-скоро атлетичен тип, облечени в черно, с качулки, неразпознаваеми. Колата им бе беемве.

Според полицията жертвата не носела нищо, нито портфейл, нито пари. Най-вероятният мотив за нападението бил кражба.

Симон се присъедини към Саба и Иън, които го чакаха встрани. Не можеше да си прости, че не само бе довел негодниците в дома на сър Колдуел, но го бе взел за един от тях и не му бе помогнал.

- Ако искаш да откриеш картата, трябва да откриеш крадците - каза му Саба. - Ще можеш ли да ги разпознаеш?

- Всичко стана за секунди, при това с насочено срещу мен оръжие.

- Сега пък и оръжие! - възкликна Иън. - В какво си се замесила, Саба?

Тя му отвърна с гримаса и повдигна рамене.

- Защо толкова държите на тази старинна карта? - обърна се Иън към Симон с полицейски тон.

- Достатъчно, писна ми от въпроси.

Той се отдалечи. Саба го последва. Иън, също.

- Къде отивате? - попита Маккълок

- Връщам се в хотела - отвърна му Симон. - Трябва да анализирам случилото се.

- Нима си мислите, че ще се измъкнете толкова лесно?

- Симон трябваше да проучи тази карта, защото подготвя есе по история на Сирия - намеси се Саба, за да успокои колегата си. - Картата на сър Колдуел трябваше да му послужи за илюстрация, защото е една от най-старите. Според нейния собственик, тя представлява предизвикателство, което обяснява драмата, разиграла се тази вечер. Това изяснява ли нещата според теб?

- Да. Но все пак бих желал повече отзивчивост от страна на човек, заради когото използвах връзките си.

Симон се обърна.

- Не ви ли е достатъчно, че Саба ви е задължена?

- Какво искате да кажете?

- Искам да кажа, че е по-добре да ме забравите и да се възползвате от настоящия момент.

Симон се качи в току-що спрелия автобус и ги изостави на тротоара.

38

Симон лежеше на кревата като разпнатия Христос, прикован към матрака от половин литър „Талискър“, докато таванът се въртеше като вентилатор пред очите му. Вечерята му се състоеше от малцовото уиски. Пиеше направо от бутилката като алкохолик, за да развали проклятието, което тегнеше над семейството му и го свързваше с произхода на Корана, за да забрави необяснимото изчезване на Маркус, за да отблъсне сенките, които кръжаха наоколо, за да изпрати по дяволите специалистите по Близкия изток, които си пъхаха носа в опасни истини, за да не мисли за изчезналата по негова вина карта на Сирия и още по-малко за Саба, която прекарваше вечерта с онзи красавец...

Алкохолът го освобождаваше от черните мисли по-бързо от медитацията.

Не можеше да забрави единствено как бе преследвал сър Колдуел. Поведението на англичанина бе необяснимо. Защо сър Колдуел мислеше, че пощенската кутия е добро прикритие. Защо спря до нея?

Симон за пореден път си представи сцената. Тичаше зад лорда, който обърна глава наляво, след което зави надясно и се скри. Но ето че неочаквано се появи друга картина, в нея Саба се веселеше в компанията на Маккълок. Симон я отпрати с поредната глътка уиски и се върна към Колдуел. Англичанинът обикаляше около пощенската кутия като куче, душещо къде да се изпикае. Нещо не беше наред. Защо му бе притрябвало да обикаля кутията? Какво възнамеряваше да направи? Да пъхне вътре писмо? Освен ако...

Симон изпусна бутилката и тя се затъркаля по мокета.

- О, по дяволите! - възмути се той.

Озова се на пода, хвана бутилката за гърлото, преди цялото й съдържание да се излее, изправи се с усещането, че пропада, подпря се на нещо несъществуващо, в последния момент се улови за пердето и заедно с него се строполи на земята. Като същински призрак, неуверено пое към банята и пусна струята студена вода върху главата си, за да се върне в реалността. Трябваше да излезе от алкохолния делириум, който му пречеше да долови мисълта, която се мяркаше в ума му. Остана под крана в продължение на две-три минути. Усещаше главата си като парче лед, добра се до леглото, пътьом взе бутилката, облегна се на възглавниците и си заговори сам, защото прозрението го бе споходило:

- Хитър стар пръч!... Ти заобиколи пощенската кутия... Хе! Хе!... Но не за да маркираш територията си, а за да... Хе! Хлъц!... да пуснеш вътре картата на Сирия...! И да си я прибереш утре, когото събират пощата. Сър Алекзандър Колдуел, ти си гений!

Симон погледна часа. Беше трийсет минути след полунощ. Реши да отиде до пощенската кутия и да я отвори насила, за да провери предположението си. Излезе от стаята, ала коридорът се олюля застрашително. Върна се обратно, отиде в банята и повърна алкохол и стомашен сок. Не бе в състояние да направи дори една нормална крачка. Сам си бе сложил букаи на краката.

- Къде се запиля куртизанката? - изфъфли той. - Ако беше тук, щеше да ми помогне.

Симон изведнъж се уплаши, че хрумването му ще се удави в алкохолните пари и че на сутринта махмурлукът ще замъгли откритието му. Затова го записа с криволици в тефтерчето на Пол, като се надяваше, че като изтрезнее, ще може да го прочете. Беше един часът след полунощ.

Набра номера в стаята на Саба, но сгреши и събуди друг клиент, който го наруга. Опита отново, остави слушалката встрани от телефона, за да звъни непрекъснато, засмука бутилката и... заспа.

39

Някой блъскаше по вратата.

Симон повдигна глава, стори му се, че я удря, легна отново и пак опита да се надигне. Всяко движение му причиняваше непоносима божа в черепа. Завлече се в посока на шума, който резонираше в слепоочията му. На вратата стоеше Саба в почти свлечена червена рокля. Косите й бяха разрошени. Презрамката й падаше на рамото.

-Виждам, че добре си се забавлявала! - установи Симон.

Саба го бутна навътре, той се залови за дръжката на вратата и се олюля срещу стената. Тя влезе в стаята и всичко й стана ясно. Той се обърна към нея, сякаш тя бе неканен гостенин в разхвърляна къща.

Може би сънуваше? Потърка очи, ощипа се, изхълца и се втурна към тоалетната да повърне. Когато излезе, Саба все още стоеше там и беше бясна.

- Ти си се напил.

- Колко си наблюдателна.

- Когато се прибрах, телефонът ми звънеше от един час. Не си затворил слушалката. Един от клиентите се оплакал на рецепцията. Уплаших се, реших, че се е случило нещо.

- Ти се появяваш посред нощ, за да... ми разказваш историите на клиентите на хотела ли?

- Какво ти става, Симон?

Краката му се огънаха и той се олюля. Тя се опита да го задържи прав, но загуби равновесие. Двамата паднаха на леглото. Симон я затисна с цялата си тежест, хвана ръцете й и се опита да я целуне.

- Пусни ме, Симон! Причиняваш ми болка!

Той се обърна настрана. Тя се изправи и тръгна към вратата.

- Утре се връщаме в Париж. След това не искам да чувам за теб.

Симон насочи укорително пръст към Саба.

- Докато ти флиртуваше, аз напреднах. Знам къде е картата на съкровището.

- Къде е?

- В червената кутия! Трябва само да изчакаме пратеникът да дойде, за да я вземем.

- Какви ги говориш?

Той й отвърна на арамейски и потъна в неспокоен сън, докато тя затръшваше вратата след себе си.

40

Мъж и жена му говореха нещо. Симон завъртя очи в орбитите си и изпита ужасна болка. Помоли двамата да изчакат няколко секунди, докато се адаптира, и най-накрая разбра, че си има работа със заместник-директора на хотела и с камериерката. Опитваха се да му кажат, че часът за освобождаване на стаята е отминал. Симон помоли за допълнителен половин час, за да се съвземе, измие и опразни помещението. Заместник-директорът го упрекна, че стаята е в отвратителен вид.

- Ще ви платя щетите - увери го Симон.

- Платени са вече. Приятелката ви уреди всичко.

- В такъв случай престанете да се вайкате и отидете да хокате други клиенти.

- Ще ви помоля кракът ви никога повече да не стъпва в нашия хотел.

- Уверявам ви, че на излизане ще си изтрия краката и вие повече няма да имате честта да ме видите. А сега се махайте! Трябва да остана сам, за да се приведа в приличен вид.

Той ги изгони, застана под благотворния душ и се запита каква ли е била неговата нощ и какъв ли ще бъде денят, който започваше толкова зле. Излезе от банята и прочете бележките, които бе надраскал в тефтерчето. Те бяха неразбираеми. Ръката му дори бе продължила да драска върху бюрото. Напъха дрехите си в сака и почука на вратата на Саба, но не получи отговор.

Слезе на рецепцията, където трима служители се преструваха на заети.

- Има ли съобщение за мен?

Подадоха му плик, в който имаше пари и писмо от Саба, в което тя казваше, че повече не иска да го види. В послепис му даваше телефонния номер на Иън Маккълок, в случай че има нужда от помощ. „Противно на онова, което си мислиш, той е джентълмен и ще съумее да те измъкне от неприятностите, които, изглежда, много ти се нравят.“

Симон предположи, че през нощта се е държал неприлично. Спомняше си, че Саба бе облечена във великолепна червена рокля, но контекстът му се губеше.

Какво ли се бе случило? Той навярно го бе записал в тефтерчето си, но под влиянието на алкохола се бяха получили неразчитаеми йероглифи.

Звънна на Иън Маккълок от рецепцията на хотела и го попита дали има новини за състоянието на сър Колдуел.

- Все още е в кома - каза му Иън. - Но според лекарите животът му не е застрашен. Саба ме помоли да бъда дискретен за случилото се и да не споменавам името ви, за да нямате излишни главоболия. Късметлия сте, господин Ланж, че тя ви е приятелка. Аз, от своя страна, ще трябва да убедя Алекзандър, че не сте съучастник в кражбата.

- Къде е Саба?

- Не е ли с вас?

- Да, до мен е, но все пак ви питам.

- Все сте си така язвителен.

- Изгубих телефонния й номер - излъга Симон. - Имате ли го?

Англичанинът му го даде. Заместник-директорът подкани Симон да напусне хотела. За да го омилостиви, Симон остави на плота една банкнота и набра мобилния номер на Саба.

- Къде си?

- На път за летището.

Помоли я да му освежи паметта. Тя му разказа какво се бе случило. Бе я наранил физически и психически.

- Не понасям пияниците - каза тя в заключение.

Симон гузно мълчеше.

- Няма да успееш за самолета в 14 часа. Но билетът ти позволява да вземеш друг полет. Във всеки случай имаш още работа в Лондон.

- Така ли?

- Твърдеше, че знаеш къде се намира картата.

- Картата на Сирия ли?

- Говореше за картата на съкровището, но при твоето състояние не можеше да се изразиш по-добре.

- Какво ти казах?

- Каза ми, че се намирала в червена кутия и трябвало да изчакаме да дойде пратеникът, за да я вземем.

- Какъв пратеник?

- Само ти можеш да намериш отговора на загадките, родени от пияния ти мозък. Трябва да затварям.

- Саба, недей.

- Желая ти успех.

Тя прекъсна разговора. Симон излезе от хотела, копнеейки да изчезне под дъжда.

41

„Трябва да изчакаме пратеника, за да вземем картата от червената кутия“, повтаряше си Симон. Смисълът на думите може би щеше да се изясни, ако отидеше на мястото, където колата бе блъснала сър Колдуел. Това се бе случило близо до площад с фонтан, препълнен с вода от лондонския порой. Мокрият до кости Симон обиколи квартала, докато истината не се наби в очите му.

Червената кутия бе пред него.

Пълна с писма.

Дали картата на Сирия бе наистина вътре?

Сър Колдуел бе имал време да я пъхне през процепа, преди да го нападнат двамата качулати. Пощата се събираше в 15,30. Служителят, наречен „пратеник“ в алкохолния му делириум, щеше да мине след по-малко от час. Симон влезе в близкия пъб и си поръча чай.

В 15,15 застана под една стряха. Дали само той знаеше, че картата е тук? Дали други мъже с качулки не дебнеха в сянката идването на пратеника? Ако бяха професионалисти, досега щяха да са разбили кутията, без да чакат прибирането на пощата. Надеждата го крепеше.

В 15,25 сърцето му заби учестено. Някакъв тип, скрит под чадър, пъхна в кутията писмо и се отдалечи.

В 15,30 мъж и жена започнаха да оглеждат кутията и да хвърлят погледи наоколо. Симон отстъпи назад, за да не го забележат. Силни гласове го накараха да надникне. Мъжът и жената пресичаха напряко, като се караха.

Сърцето му се изпълни с радост, когато видя пощенската кола. Тя спря точно пред кутията. От камионетката слезе мъж с дъждобран. Симон изскочи от скривалището си и се втурна към мъжа с думите, които бе подготвил предварително:

- Синът ми пусна вътре карта на съкровище, нарисувана от братчето му. Искам да я взема, защото от снощи то непрекъснато плаче.

- И моите са същите. Все се заяждат.

Двамата преровиха чувала и сред писмата откриха плътната напукана карта. Симон я размаха победоносно, благодари на служителя и изчезна в дъжда.

Спираше често, защото усещаше, че е следен. Долавяше нечие присъствие около себе си, но не можеше да различи чертите, на онези които го следваха. Отгатваше ги в отражението върху витрина, под нечий чадър, зад тъмните стъкла на кола. Картата беше на сигурно място в сака му, а Симон бдеше да не се окаже сам, смесваше се с тълпата и прекосяваше оживени квартали, докато накрая намери свободно такси.

Шофьорът потегли бавно в гъстото движение към летището. Симон внимателно разгърна картата върху седалката. Тя бе пострадала по време на бягството на сър Колдуел, но все още се четеше. Симон забеляза, че след тях непрекъснато се движи един ланд роувър.

- Завийте надясно - обърна се Симон към шофьора.

- Не е в нашата посока.

- Правете каквото ви казвам!

Той сложи двеста лири на седалката до водача. Шофьорът превключи на по-висока скорост.

- Искам да се изплъзнем от съпруга на любовницата ми - поясни Симон. - Той е много груб човек и е в състояние да ви съсипе колата. Ако му избягаме, ще ви платя колкото поискате.

Шофьорът се стресна, но бързо се окопити, мотивиран от банкнотите. Майсторски се запровира между колите в центъра на града и стигна до летището без ланд роувъра след себе си.

Симон се настани в самолета и се съсредоточи върху следващия етап: да проучи толкова търсената карта на Сирия, която по всичко личеше, че го засяга пряко.