Портата на месията

Трябваше да минат трийсет години, та да си задам въпроса: Кой съм аз? Има хора, които са готови да убият, за да получат отговора.

1

Симон хвърли няколко банкноти от петдесет шекела между празните чаши. Пиенето бе най-добрият начин да се отърси от черните си мисли. Бруталната смърт на родителите му, ужасното писмо, оставено от баща му, и безплодното пътуване до Израел бяха причината да обиколи две-три заведения в Йерусалим заедно с новия си приятел Маркус, който му правеше компания от съчувствие. Докато се отдалечаваше от бара, Симон се сблъска с млада двойка. До сбиване не се стигна, защото младежът го видя на какъв хал е, а Симон му се извини. Маркус му помогна да стигне без повече инциденти до изхода на „Хиеро бар“.

- Непременно трябва да се извиниш на мъжа, чиято гордост си засегнал в присъствието на жена му - смотолеви Симон. - Особено ако жената е хубава.

- Дори и пиян, не забравяш добрите си обноски.

- Животът при будистите ме научи на състрадание.

- Защо говориш за състрадание, когато става дума за млади хора! - удиви се Маркус.

- Съвсем скоро ще се изпокарат.

- Приятелю, ако продължаваш в същия дух, никога няма да се ожениш.

- Намерих покой в медитацията, далеч от светската суета. Една женитба ще ме съсипе.

- Ами ако се влюбиш?

- Любовната е пагубна страст. Спомни си как Кармен омайва Дон Хосе.

И Симон затананика прочутата хабанера на Жорж Бизе:

Любовта е немирна птица, напразно нея чакаш ти. Тя се носи и пей самичка, там, гдето иска, тя лети.

Маркус започна да му приглася и двамата продължиха пътя си, като пееха с цяло гърло. Гласовете им кънтяха между древните стени на Йерусалим, които бяха видели какво ли не през своята хилядолетна история. Алкохолът ги бе освободил от всякакви задръжки и те продължиха изпълнението си пред групата объркали посоката туристи, които предпочетоха предпазливо да се отдалечат. Маркус сви в уличка край Храмовия хълм. Симон го последва, като се олюляваше. Двамата изпънаха гърди и изпратиха към небето думите на операта на Бизе:

Не любиш ме, но аз те любя,

а щом те любя, пази се ти!

Дребничък пълен човек с черна шапка ги помоли да пеят по-тихо или да отидат да си дерат гърлата другаде.

- „Пази се ти“ - изтананика Симон и заби пръст в гърдите му.

Маркус укроти Симон и обясни на обидения шишко:

- Приятелю, няма смисъл да се опитвате да вразумите пиян човек.

- Не ме интересува какъв е и не съм ви приятел. Ще извикам полиция.

След което извади мобилния си телефон. Симон обаче се олюля назад-напред и издиша в лицето му.

- А бе ти виждал ли си дъха на дракона?

Взе запалката от джоба си и заплаши, че ще я щракне пред устата си. Човекът ги обяви за луди и побърза да се отдалечи. Двамата се превиха одве от смях и едновременно освободиха стомасите си. Както се беше навел, Симон вдигна един портфейл. Изправи се с мъка и настигна мъжа с черната шапка.

- Изпуснахте това - подаде му го той.

Мъжът прибра портфейла си, измърмори „благодаря“ и сконфузено се отдалечи.

- Имаше късмет, че попадна на теб! - рече Маркус и се приближи към Симон.

- Ами, аз изпуснах портфейла, докато го вадех от джоба му. Не ми се случва, когато съм трезвен.

- Защо го открадна?

- За да ми каже „благодаря“, след като ме обиди. За да има хармония.

- Така го уплаши, че той наистина реши, че ще подпалиш дъха си с пламъка на запалката.

- Нищо чудно, след като дъхам на десетгодишно „Талискър“.

- Нямаше да опърлиш дори косъмчетата на носа си.

- Хайде на бас на двайсет евро.

- Дадено.

Двамата си стиснаха ръцете. Симон щракна със запалката. Най-напред изскочи сноп искри. Последва го огнен език. Пламъкът озари недоверчивото ужасено лице на Маркус, който подаде парите, треперейки.

- Какво ти става? - попита Симон.

- От огъня е. Плаши ме.

И му показа полуизгорената си дясна ръка.

- Злополука с барбекю - уточни той.

Симон бе забелязал грозния белег, но от благоприличие не бе задал никакъв въпрос.

- Ще ми се пръсне мехурът - оплака се Симон, за да смени темата. - Трябва да го изпразня.

Двамата веселяци продължиха разходката си в търсене на подходящо място да се облекчат. Застанаха мирно пред някаква стена с вирнати към звездите носове и разкопчани дюкяни.

- Да ти кажа ли нещо? - попита Маркус.

- Добре, но не ме стряскай, защото тези дни много ми се събра.

- Пикаеш върху труп.

Симон отскочи назад, напръска обувките си и се вторачи в неподвижния силует в основите на крепостта.

- Това е пекинез - уточни Маркус.

- Пекинез ли?

- Куче.

- Благодаря, зная какво е пекинез. Така ме изплаши!

Двамата се отдалечиха покрай стената, която за щастие им осигуряваше движение по права линия.

- Освен че си джебчия, огнепръскач и пикаеш върху псета, какво друго можеш за правиш?

- Ами мога да бъда аниматор на някое празненство.

- И това ли е всичко?

- Мога да усуча краката си зад тила или с крак да сваля уличната лампа над главата ти, но това са хватки от бойното изкуство, което изучих в един китайски манастир, но не са специална дарба.

- Така, като те гледам, е по-вероятно да се проснеш на земята, преди да си повдигнал и пета към уличната лампа.

- Възкресявам мъртъвци - добави Симон и се препъна в един гроб.

Бяха стигнали до гробището пред Златната порта. Докато Маркус се усмихваше подигравателно, Симон се изправи хладнокръвно, опря се на една надгробна плоча и фъфлейки, започна да рецитира някакво заклинание, което завърши с хълцане. Над мястото, потънало в лунна светлина, внезапно се възцари тишина. Никакъв звук не смущаваше покоя мъртвите.

Никакъв, освен викът на Маркус, който достигна чак до Стената на плача.

Един надгробен камък помръдна.

Едро като дебела котка животно се промъкна зад една делва към полуразрушена гробница. Викът на ужасения Маркус секна. Симон избухна в смях и вдигна ръце, като се преструваше на зомби. Обиденият Маркус му заповяда да млъкне и да уважава мъртвите, които почиваха под краката им. Погледът му се плъзна по огромната стена, която ги делеше от Купола на скалата, и се спря на Златната порта, която някога е била отворена.

- Знаеш ли, че един ден Месията ще мине през нея? - подхвърли той на зомбито, което се кривеше край него.

- Добреее, деее, но пророците не са предвидили, че за да му попречи, Сюлейман ще я зазида.

- Мислиш ли, че Месията ще успее? - попита Маркус.

- Да премине през дебелата стена ли?

- Ще му трябва нещо повече от твоя талант на аниматор на празненства.

- Всъщност никога не съм опитвал.

- Я стой мирен!

- Риск печели, риск губи.

- Хайде да се връщаме в хотела.

- Ловя се на бас на още двайсет евро.

Симон протегна длан, за да покаже, че е готов за баса.

- Престани, Симон!

- Докато не удариш дланта ми, няма да мръдна оттук.

- Ти си луд. И пиян.

- Пияния луд е новото ми прозвище.

- Е, щом искаш да си трошиш главата, твоя воля.

- Алкохолът е чудесно болкоуспокояващо.

- Опитът ще ти струва двайсет евро плюс мигрена.

- Давай!

Двамата удариха длани. Симон затвори очи. Докато се преструваше, че се концентрира, Маркус включи мобилния си телефон и избра функцията за снимане на видеоклип. Симон не помръдваше. Хъркаше! Маркус го разтърси, при което и двамата изгубиха равновесие.

- Поздравления, че успяваш да спиш прав, но басът ни беше за друго.

- Канализирах енергията си.

Симон отпусна ръце, повдигна брадичка и се втурна към зазиданата врата.

Войникът, когото изобщо не бяха забелязали и който навярно дремеше в сянката, му извика да спре. Без да му обръща внимание, Симон се затича още по-бързо, глух за предупрежденията, които преминаха в крясъци, последвани от изстрел и тишина.

Маркус откъсна очи от екрана на мобилния си телефон и впери поглед в Портата на Месията. Симон беше изчезнал.

2

Симон се стресна от хъркане, напомнящо свинско грухтене. Отвори очи и остра болка разцепи мозъка му. Сведе поглед и установи, че лежи върху тънка и твърда като камък постилка. Беше сам в нещо като килия и несъмнено собственото му хъркане го бе събудило. Изправи се бавно, защото се боеше, че пулсиращата болка, която разпъваше челото му, би станала непоносима при по-рязко движение, и се приближи до вратата. Беше заключена. Почука върху остъклената стена, за да привлече вниманието на униформения от другата страна. Постовият измърмори нещо и посегна към телефона. Симон предположи, че звъни на началството си. Нямаше смисъл да нервничи, тъкмо обратното. Бяха го затворили в изтрезвителното и най-добрият начин да излезе по-бързо оттук бе да покаже, че е трезвен.

Направи няколко дихателни упражнения, за да притъпи главоболието, което му пречеше да мисли. Но най-вече - да си спомни. Как се бе озовал в това охранявано помещение? Къде бе изчезнал Маркус?

Припомни си, че бе пил с приятеля си в различни барове в Йерусалим, че бе скитал из Стария град и бе пял оперни арии. Останалата част от нощта му се губеше. Маркус навярно щеше да знае повече.

Пред остъклената стена се мярна сянка. Ключът се превъртя два пъти, вратата се отвори и полицаят му заговори на оскъден английски. Сетне го хвана за ръката, в случай че арестантът възнамеряваше да не се подчини, и се обърна към постовия, който от своя страна побутна към Симон служебния дневник, за да се разпише.

Двамата поеха по коридорите на полицейския участък, където цареше трескаво напрежение като в американски сериал. Въведоха Симон в кабинета на някакъв началник, който говореше по телефона. Иззад купчината папки, натупани на бюрото му, шефът му даде знак да седне. С късо подстриганата си коса, черните си очи и ризата с навити ръкави, разкриващи яките му ръце, той приличаше повече на военен, отколкото на ченге. Приключи разговора си на иврит и се представи на Симон на английски:

- Капитан Зив.

- Симон Ланж.

- Знам името ви. Знам също, че сте французин, роден в Бейрут, че сте на трийсет и че живеете в Париж. Знам също така, че сте в Йерусалим до утре.

Капитанът посочи източника си на информация, като заби пръст върху френския паспорт, поставен до мобилния му телефон, който не преставаше да звъни. И добави:

- Но не знаем обаче как сте се озовали на Храмовия площад през изминалата нощ.

- Право да ви кажа и самият аз не знам - отвърна Симон, докато разтриваше слепоочията си.

- Били сте мъртвопиян при Купола на скалата. Пак ви питам: как стигнахте до там?

- Вие го казахте, бях пиян. Нищо не помня. Какво е станало с Маркус?

- Кой е Маркус?

- Приятелят ми. Бяхме заедно.

- Маркус кой?

- Не знам.

- Не знаете фамилията на вашия приятел?

- Срещнах го едва преди няколко дни на погребението на родителите ми. Станахме си симпатични. Той ме подслони тук, в Йерусалим.

Зив си водеше бележки и записа адреса на Маркус, който Симон му продиктува.

- Какво ви доведе в Йерусалим?

Симон предпочете да премълчи истинската причина за присъствието си в свещения град.

- Непрекъснато пътувам. Нямам постоянен адрес. Адресът в паспорта ми е на моите родители.

- От какво живеете?

- Поработвам тук-там или помагам в комуните, когато ме приемат. Понякога преподавам езици, бойни изкуства...

- Бойните изкуства не са съвместими с алкохола.

- Напоследък научих някои лоши новини. Смъртта на родителите ми например.

- Вие да не сте някакъв подстрекател или метежник?

- Не, господин капитан. В траур съм. Чисто и просто, в траур.

- Не смятате ли, че в момента в региона са ни предостатъчни атентатите, новата интифада и земетресенията?

- Какво общо имам аз с всичко това?

- Общото е, че грижите ми са в изобилие, за да се съобразявам и с натиска на френското посолство.

Полицаят му подаде паспорта, но не го пусна, преди да приключи с конското:

- Настойчиво ви съветвам занапред да стоите далеч от Храмовия площад и да ограничите употребата на алкохол.

- Бъдете спокоен.

- Ако исках да бъда спокоен, нямаше да съм ченге, а равин. При най-малкото провинение ще ви заключа, нищо, че сте французин.

Най-сетне капитанът подаде паспорта на Симон.

- И да не пропуснете полета си утре вечер.

3

От Източен Йерусалим Симон се отправи към Стария град, над който се извисяваше Храмовият хълм, по-известен днес като Площада на джамиите, защото там се намираха Куполът на скалата и джамията Ал-Акса. На този площад го бяха открили посред нощ. По какъв необясним начин бе успял да се озове в това строго охранявано светилище на исляма, където достъпът беше строго регламентиран?

Симон се надяваше Маркус да му даде яснота по въпроса, но странното бе, че след снощния им запой той изобщо не се бе появил. Симон влезе в Стария град през Лъвската порта с неприятното усещане, че е следен. Започна често да се обръща назад и всеки път виждаше сивокос мъж, който го следваше от разстояние. За да се отърве от преследвача си, Симон стигна по обиколен път до християнския квартал, където живееше неговият приятел.

Старият Йерусалим беше разделен на четири квартала: мюсюлмански, християнски, арменски и еврейски, заобиколени от каменна стена с осем монументални порти. Единствената, която водеше директно към площада, бе зазидана преди повече от петстотин години. Всеки, който не беше мюсюлманин, можеше да излезе на площада, като прекоси дървеното мостче, ала то в момента се ремонтираше.

Симон се шмугна в тясната пазарна уличка и потъна в нейните цветове, ухания и звуци, докато в ума му напираха всевъзможни въпроси. Купи си три нара от една бедуинка, настанила се сред ароматните подправки и арабската музика. Трябваше да излекува махмурлука си и да прочисти дъха си от снощното уиски. Разкъса кората с пръсти и схруска алените сочни зрънца, които се пукаха в устата му. Малко витамин С щеше да му дойде добре.

Стигна до стръмната уличка със стъпала, която водеше към дома на Маркус. Той живееше на втория стаж в каменна къща в дъното на павиран двор. Бутна вратата и се озова в помещение, в което цареше пълен хаос. Мебелите бяха преобърнати, канапето - изтърбушено, книгите - разпилени по земята, а отгоре им бе изсипано съдържанието на чекмеджетата. Симон побърза да провери дали Маркус не лежеше в някой ъгъл на малкото двустайно жилище. Дори го извика по име, но тутакси забеляза, че нямаше и следа от сака, с който приятелят му пътуваше, както и от чантичката му с тоалетните принадлежности.

Между разпилените хартии по пода Симон намери резервация за полет на Луфтханза. Маркус бе взел сутрешния самолет за Берлин. Симон сложи листа в джоба си и изведнъж установи, че някой го гледа. На прага бе застанала дебела жена в роба и пантофи, която удивено закриваше устата си с ръка. Симон тръгна към нея, но тя мигом се втурна да търси помощ.

Имаше две възможности. Първата бе да изчака идването на полицията и отново да затъне в мъгляви обяснения с риск капитан Зив наистина да го вземе за подстрекател на размирици. Втората бе да изчезне незабавно и да се опита да осмисли поредицата от необясними събития, които го бяха сполетели, откакто стъпи в Израел.

Симон видя, че и неговата пътна чанта бе преровена. Провери дали ливанският му паспорт, пътните му чекове и самолетния му билет са на мястото си под картона на дъното, събра набързо разхвърляните си вещи и надникна в коридора. Съседката бе извикала подкрепление, състоящо се от един здравеняк с рамене като гардероб и един старец, който несъмнено бе участвал в много войни. Симон се втурна обратно и погледна през прозореца. Беше твърде високо, за да скочи. Двама мъже в светли костюми вдигнаха поглед към него. Щом го забелязаха, прекосиха двора и тичешком влязоха в сградата. Симон излезе от апартамента и се сблъска с гардероба, който изкрещя нещо на иврит.

- Къде е Маркус? - задъхано попита Симон.

- Ти не мърда оттук! - заповяда му старецът, скрил се зад гърба на младежа.

Симон погледна наляво. Шумът на стъпките по стълбите предшестваше появата на светлите костюми. Налагаше се да мисли бързо и да действа още по-бързо. Отстъпи крачка назад, затръшна вратата и хвърли сака си през прозореца. Съседите влетяха в стаята и се устремиха към прозореца. Единият от тях сочеше сака. Зад гърба им Симон се измъкна иззад вратата, изтича в коридора и се изкачи на бегом на третия етаж. Оттам се излизаше на терасата на покрива. Маркус го беше завел там, за да му покаже гледката към куполите на църквата „Божи гроб“. Симон прекрачи рампата, приземи се малко по-надолу върху скърцащите керемиди, скочи върху една арка, която свързваше сградите над улицата, и се вкопчи в кабелите, спускащи се по каменната стена. Полетя в края на електрическата лиана, приземи се върху някаква жена, натоварена с покупки, надигна се и се подхлъзна върху камара плодове и зеленчуци, грабна сака си и изчезна, съпроводен от клетвите на домакинята.

4

Симон тичаше из лабиринта от улички с дюкянчета през разнородната тълпа, придошла от четирите краища на света. Мина под една аркада и се озова на пренаселен квадратен площад.

В дъното се издигаше църквата „Божи гроб“.

Сля се с тълпата, присъедини се към група поклонници, които вървяха в неговата посока, отдели се от нея точно пред входа, прескочи един просяк и се вмъкна в южната напречна галерия през удивително тесен вход на иначе огромната църква. Сви наляво към ротондата на Анастасис, след като се увери, че не е проследен.

Куполът на ротондата бе по-големият от двата купола на църквата. В центъра се издигаше гробница, нещо като масивен саркофаг, покриващ гроба Господен.

Симон се почувства на сигурно място в това светилище на вярата и надеждата. Бе намерил убежище на митична територия, на най-свещеното място за всички християни. Гигантската църква бе приютила Голгота, където Иисус е бил разпнат, както и неговия гроб. Църквата бе подслонила в каменния си градеж последните етапи от страданията на Христос: разпъването, погребението и възкресението. Всичко това бе предостатъчно, за да разпали християнското пламъче, което мъждукаше в огромната празнота, която Симон бе създал около себе си. Инстинктът му го бе довел в тази църква, защото Маркус много я обичаше. Но святото място бе разделено между шест религиозни общности. Коя ли апостолическа църква посещаваше Маркус: Арменската, Католическата, Коптската, Гръцката, Етиопската или Сирийската?

Симон се огледа за представител на някоя от тези общности, за да го попита дали познава неговия приятел. В коптския параклис не научи нищо, но има повече късмет в параклиса на сирийските православни зад ротондата. Един свещеник подреждаше богослужебни книги. Симон го заговори и му описа Маркус: по-възрастен от свещеника, едър, набит, експанзивен, с черна брада и коса и обезобразена от изгаряне дясна ръка.

Отец Клеман отвърна, че тяхната общност наброява два милиона и петстотин хиляди вярващи по целия свят и че не е в състояние да назове по име, нито да следи движенията на всеки един от паството.

- Маркус е местен, той не може да остане незабелязан - възрази Симон, който не бе забравил подигравателния нрав на своя приятел.

- Затова го помня.

- Значи го познавате!

- Казвам ви, че го помня, не че го познавам.

- Какво знаете за него? - Симон нямаше търпение.

- Един ден Маркус се заяде с някакъв арабин, който случайно бе попаднал в нашия параклис. Така се срещнахме. Той е харизматичен, но много избухлив. И непредвидим. Случва се да присъства редовно на неделната служба, а след това да не се появи месеци наред. Не съм го виждал от три седмици.

- Къде мога да го намеря, когато „изчезне“?

- Аз също съм се питал.

- Имате ли някакво предположение?

- Странното е, че и вие не знаете, а твърдите, че сте му приятел.

- Сприятелихме се едва преди седмица. Маркус нямаше време да ми разкаже целия си живот. Внезапното му изчезване ме разтревожи. До снощи бяхме заедно.

- Чуйте ме, господин...

- Симон Ланж.

- Как да ви кажа... - поколеба се свещеникът. - Маркус е луда глава, има много неприятели. Предпочитам да премълча някои неща заради неговата сигурност.

- Ама вие май не разбирате. Аз го търся, за да му помогна.

- Тогава опитайте в Берлин.

Симон си спомни за резервацията на самолетния билет с Луфтханза, която откри в дома на Маркус. Беше на прав път.

- Берлин е далеч.

- Маркус е с немски корени, както навярно знаете. Част от годината прекарва в Берлин. Щом е напуснал ненадейно Йерусалим, означава, че отново има неприятности и е заминал за там.

- Берлин е голям.

- Казах ви, страхувам се да не му навредя.

- Ще му навредите повече, ако не ми помогнете.

- Нямам представа къде живее в Германия, но...

- Но?

- Той не ходи само в църкви. Обича баровете...

- Убедих се в това.

- Един път ми спомена „Уайт Траш“.

5

Симон отново хлътна в лабиринта от улички в Стария град на Йерусалим, за да заблуди преследвачите си. След няколко обиколки се убеди, че се е отървал от мъжа с посивелите коси и от двата светли костюма. Престоят му в църквата „Божи гроб“ го бе спасил. Успокои се, излезе от стария град през Дамаската порта и пое по една не дотам търговска улица в Западен Йерусалим, за да потърси хотел, където да прекара последната си нощ в града.

Скърцане на гуми го накара да подскочи.

Обърна се, усети вълна топъл въздух и коленете му се опряха в бронята на автомобил немска марка, който не би трябвало да се намира на тротоара. Предните врати се отвориха, от тях изскочиха двамата мъже в сиви костюми, които го повдигнаха и захвърлиха върху задната седалка. Светкавично се настаниха от двете му страни, докато шофьорът потегляше на втора сред свистенето на гумите.

Симон не направи опит да се съпротивлява, защото не би било зле да приключи веднъж завинаги с тази история, след като си изясни нещата. В края на краищата не можеше да се упрекне в нищо. „Какво искате?“, попита той.

В отговор получи силна плесница от единия от сивите костюми.

- Тук ние задаваме въпросите - допълни колегата му. - Не ти.

- Кой... ти... си? - попита първият.

Гумите изсвириха отново, защото шофьорът удари спирачки. Симон се стовари върху бияча, който сякаш само това и чакаше.

- Кой ти си? - повтори той.

- Симон Ланж.

Нова плесница. Ново рязко спиране. В този ритъм нито гумите, нито Симон щяха да издържат.

- Така се казвам!

- Снощи ти направи нещо, което не биваше да правиш - изсумтя похитителят отдясно, който говореше по-добре чуждия език и поради това бе по-словоохотлив.

- Какво, да не би в Израел да е забранено да се пие?

Нова плесница. Още по-силна. Симон усети удара на масивния пръстен върху венеца си. Устата му се напълни с кръв. Трябваше да си мери думите. Да им даде нещичко, за да се успокоят.

- Попитайте Маркус, аз нищо не си спомням.

- Къде е Маркус?

О, те познаваха Маркус, защото не попитаха „Кой е?“, а „Къде е?“.

- И аз го търся. Пуснете ме да го намеря и ще ви отговоря.

Непоносима болка проряза мишницата му. Неговият мъчител бе използвал електрошоков пистолет. Симон изкрещя, подскочи и се удари в тавана. Колата рязко ускори, пое към северното предградие на Йерусалим и върна Симон в реалността. Трябваше да се измъкне, докато още бе в състояние да действа, докато не бе изгубил изцяло контрол върху случващото се.

Преструваше се на припаднал и мислеше бързо, притиснат в летящия автомобил между двамата въоръжени здравеняци. Единственият фактор, на който можеше да разчита, бе движението. Трябваше да предизвика катастрофа, като нападне третия човек, който държеше в ръцете си живота на останалите трима.

Зададе се завой. На него обаче можеха да пометат групата младежи, които разговаряха край един мотоциклет.

- А, ти дойде на себе си - установи съседът му отдясно.

- Къде ме водите? - разтревожено попита Симон.

- На едно място, където ще продължим на спокойствие. Ще видиш, че ще проговориш.

Зададе се втори завой. Той пък беше много опасен. Веднага след него имаше къща. Симон притисна полупразния сак към гърдите си. Трябваше да ги предпази с нещо. Знаеше, че ще излети през предното стъкло.

Появи се трети завой. Симон реши да действа. С все сила опъна краката си нагоре и напред. Обувките му се забиха в тила на шофьора, който удари чело във волана. Колата продължи направо. Металната торпила се вряза в ниската стена, върху която имаше метална ограда, а зад нея - редица кипариси. От удара камъните се разлетяха, шофьорът потъна във въздушната възглавница, двата светли костюма се залепиха за предните седалки, а Симон излетя. Изпънат като копие, той премина през напуканото предно стъкло и се приземи в меката трева на частната къща. Тутакси се изправи, без да проверява дали е ранен, олюля се, падна на колене и се опита да урегулира дишането си, проснат пред басейн с костенурки. Инстинктът за самосъхранение му помогна да използва цялата си останала енергия, за да се изправи на крака. Прекоси градината, стигна до терасата, пое по чакълестата алея до незаключената врата, ускори крачка към главния път, размаха ръце пред някакъв автобус и се качи в него, без да го е грижа за посоката. Седна най-отпред, колкото да си поеме дъх. Десет минути по-късно слезе край една от спирките на автобуса за Тел Авив.

Този път се настани в дъното, но забеляза, че пътниците го гледат озадачено. Прокара длани по лицето си и видя, че са покрити с кръв.

6

Едва когато самолетът проби облаците и се озова под лазурното небе, Симон се почувства извън опасност.

Бе измил лицето и ръцете си в тоалетната на летището. Нямаше нищо счупено. Само драскотини по ръцете и синини почти навсякъде по тялото. Бе сменил билета си за Париж с еднопосочен билет до Берлин.

Той разлистваше машинално рекламното списание на борда и погледът му се спря на картата, показваща всички въздушни линии, по които летяха самолетите на компанията. Видя маршрута си от Тайланд, който беше напуснал преди седмица, през Бейрут, Йерусалим, а сега и Берлин. Скъса страницата под безразличния поглед на съседа си и я смачка на топка. Светът се побираше в дланта му. Толкова бе малък.

Как се бе забъркал в тази каша?

Всичко бе започнало преди няколко дни. Той медитираше в един будистки манастир на брега на Меконг, когато разтревожен монах го извади от транса, в който Симон бе привикнал да изпада. Родителите му загинали в автомобилна катастрофа в Париж. Новината се бе забавила три дни, тъй като никой не знаеше къде се намира. През това време телата им били пренесени в Ливан, където се състоя погребението. Баща му бе французин, а майка му - ливанка.

Навремето Пол Ланж бе културно аташе във френското посолство в Бейрут и се бе влюбил в Амина, една от най-красивите жени в града. Симон бе отгледан с любов в сплотеното семейство най-напред в Бейрут, а сетне в различните страни, където Пол бе изпратен на работа. Подтикван от баща си, Симон записа теология. Ала младият човек, възпитан в пътувания и привлечен от магията на Изтока, мечтаеше да замине надалеч, за да съпостави теоретичните си познания с реалността. Сложи дипломата в джоба си и с раница на гръб тръгна по широкия свят, запозна се с други култури, уедини се задълго в различни общности в Индия, Тибет, Китай, Тайланд, прояви подчертан интерес към будизма, медитацията, гладуването, въздържанието и дори бойните изкуства, които са неотделими от азиатската мъдрост. Изчисти съзнанието си, за да намери покой, но изгуби контакта със своите близки. Ужасната новина го застигна на бреговете на Меконг, където бе намерил подслон далеч от страданието и светската суета.

На погребението Симон се запозна с Маркус, който живееше в Йерусалим и бе най-добрият приятел на покойния му баща. Появи се нотариус, който го уведоми, че застрахователното дружество на баща му ще му преведе голяма сума. Но заедно с това му предаде плик, в който имаше ключ и писмо от Пол.

Това бе вторият шок.

В няколко изречения Пол го уведомяваше, че той и Амина не са неговите биологични родители. Пол бе запазил в сейф в един йерусалимски хотел важни документи за произхода на Симон. Маркус му предложи да го придружи до свещения град и да го подслони.

После дойде третият шок.

Сейфът бе празен.

Симон нищо не разбираше, освен че смъртта на родителите му бе променила изцяло неговия живот. Събитията се подреждаха така, сякаш съдбата си бе наумила да го погуби. Бруталната смърт на родителите му, писмото на Пол, съдържащо тайната на неговия произход и препратило го към празния сейф в Йерусалим, пиянската вечер с Маркус, след която се бе озовал на Площада на джамиите, опустошеният апартамент и изчезването на Маркус, хората, които го следяха, жестокият разпит за неговата самоличност...

Наложи му се да използва целия си физически и умствен потенциал, за да се измъкне. За щастие, намери място в полета до Берлин същия следобед и напусна Израел ден по-рано. Дали обаче щеше да има същия късмет да открие Маркус, единственият човек, който бе в състояние да му помогне.

От всички въпроси, които го бяха обсебили, един несъмнено бе най-важният. Някои бяха готови да го изтезават, за да получат отговора: „Кой всъщност бе Симон?“.