17. Лоун Пайн

Посетителят се беше подул. Имаше подутини по цялото тяло, но продължаваше да поваля и дъвче дърветата или поне да ги смила, и на равни интервали задната му част се плъзгаше нагоре, като изхвърляше бали целулоза и огромни количества отпадъци от сдъвканите дървета.

— Не знаем какво става — каза на Кати един от двамата полицаи. — Може някой от вашингтонските специалисти да знае, макар че се съмнявам. Във всеки случай, не казват нищо, тъй че не сме наясно. Подутините си бяха там сутринта, когато стана достатъчно светло, за да ги видим. Сигурно са се появили през нощта и оттогава все нарастват. Сега са много по-големи, отколкото когато ги видях за пръв път.

— Има ли причина да не ме пуснете по-близо? — попита Кати. — Някои от журналистите са се приближили.

— Но се пазете — предупреди я полицаят. — Не се приближавайте много. Не искаме да има наранени.

— Посетителят не е наранил никого досега — каза тя. — На практика живеем с него, откакто се е приземил, и той дори не ни забелязва.

— А бе знае ли човек — каза полицаят. — Ако бях на ваше място, нямаше да предизвиквам късмета си. Той е убил човек, спомняте ли си?

— Но онзи е стрелял по него.

— Въпреки това не му вярвам. Хич. Той не е от нас, чужд е.

Кати и полицаите стояха но средата на пътя между посетителя и реката, върху която военните инженери бяха монтирали временния мост. Разчистената от посетителя ивица зад и пред тях беше осеяна с бели бали и купчини отпадъци от дървета. И балите, и отпадъците бяха подредени спретнато на равни интервали.

— Другите полицаи — каза полицаят — задържат зяпачите оттатък реката. Пускаме само официалните лица и пресата. Знаете, че сте тук на своя собствена отговорност. Това ви е било обяснено, нали?

— Да, естествено.

— Не разбирам как са се добрали дотук всички тези зяпачи — продължи полицаят. Има около сто души. Блокирали сме всички пътища, обаче някак са се промъкнали.

— Паркират малко преди бариерите — каза Кати — и минават през гората. Ще се наложи да блокирате целия район, за да ги спрете.

— Сигурно сте права — отвърна полицаят. — Но могат да ни причинят неприятности.

— Ето че идват Франк Нортън и Чет, моят фотограф — каза Кати. — Щом дойдат, отиваме при посетителя.

Полицаят сви рамене, после каза:

— Само се пазете. Има нещо, дето не ми харесва. Подушвам го.

Кати изчака Нортън и Чет и тримата тръгнаха по изчистената от дървета просека.

— Джери успя ли да се качи на самолета? — попита Кати. Чет кимна. — Едва успяхме. Оставаха само няколко минути. Дадох му филма. Каза, че ще го занесе. Исках да те попитам — как се появи той тук? Нали беше изчезнал и ти го търсеше?

— Колата му се повредила и дошъл в Лоун Пайн да търси телефон. Просто се срещнахме. Случайност. Никой не знаеше, че другият е тук.

— Изглежда ми добро момче.

— Да, така е.

— Обаче не е много приказлив. Мълчи си.

— Такъв си е — отвърна Кати.

Приближиха се до група журналисти, скупчени от едната страна на посетителя.

— Говори ли с Джони тази сутрин? — попита Кати.

— Да. Проверих за филма. Каза, че някой го бил занесъл във фотолабораторията, така че имало достатъчно време да включат снимките в първото издание.

— А не спомена ли, че ще прати човек да ме замести?

— Нито дума. Очакваше ли?

— Ами, не знам — отвърна Кати. — Има други, които може би, според него, биха свършили по-добра работа. Джей например. Той избра мен, само защото в редакцията нямаше хора.

— Е, не се притеснявай. Джони е честен човек. Докато си вършиш работата, ще те остави тук.

— Ако се беше опитал да прати някой друг — каза Кати, — щях да вдигна страшен скандал. Това си е мой материал, Чет, и имам намерение да продължа с него.

— И ще се бориш?

— Точно така.

— Вижте! — обади се Нортън. — Някой е написал номер на посетителя. Пише 101. Отстрани, до предната част.

Кати погледна и видя номера, написан със зелена боя. Всяка цифра беше висока трийсетина сантиметра.

— Кой ли го е направил?

Чет изсумтя.

— Най-вероятно някой от онези глупаци от Вашингтон. От наблюдателите. Учени! Всичко трябва да им е номерирано за докладите.

— Смешно е.

— Не можем да съдим за работата на наблюдателите — каза Нортън. — Сигурно са имали сериозна причина да поставят този номер.

— Дано да е така — рече Кати.

— Имаш ли някаква представа какво може да са онези подутини? — попита Нортън.

Кати поклати глава.

— Не. Грозни са. Преди то беше толкова симпатично и стегнато, толкова симетрично, а сега цялото е в подутини…

— Говориш, сякаш си го мислила за красиво.

— Може би не точно красиво. А подходящо. Точно такова, каквото очакваш да пристигне от космоса. Симпатично и стегнато, а не ефектно.

— Мили Боже! — възкликна Нортън. — Гледайте!

Една от по-големите подутини, израснали върху посетителя, започваше да се разтваря и от там се появи малко негово копие. Нещото, което излизаше от подутината, беше дълго метър-метър и малко, но освен по размера и по отсъствието на подутини беше точно копие на голямата черна кутия. Подутината се удължаваше и разширяваше и нещото, което се появяваше от нея, се изхлузи и падна на земята. После се обърна и тръгна изправено. Беше блестящо черно — не дълбоко черно като посетителя, а блестящо, сякаш бе мокро. За миг се притисна към земята, без да мърда, а след това бързо се задвижи към задната част на посетителя, като се носеше гладко и тихо във въздуха.

Всички развълнувано отстъпиха назад, за да му направят път. Един телевизионен оператор снимаше бясно.

— Наведете се! Наведете се, де, по дяволите! Махнете се от пътя на камерата. Оставете ме да го заснема!

Докато отстъпваше заедно с другите, Кати яростно си мислеше: „Това обяснява всичко! То е живо. Не е машина, а биологично същество. То е живо създание, защото ражда. Има си бебета!“

Започна да се разцепва още една подутина и оттам се появи още едно малко копие на посетителя. Самият посетител не обръщаше внимание на това, което ставаше, а продължаваше да поваля дървета.

Първото бебе мина зад посетителя, насочи се към една от балите целулоза, издигна се, нападна я, разкъса я на части и погълна целулозата почти по същия начин, по който „майка“ му поглъщаше дърветата.

Чет се затича към него, вдигнал апарата си, после спря и започна да снима, като правеше по няколко пози от едно място, за да хване новороденото от различни ъгли. Другите фотографи също се блъскаха да заемат по-добра позиция и се скупчиха около малкото създание.

— Трябваше да се досетя — каза някакъв мъж, застанал до Кати. — Трябваше да разбера още щом видях тези подутини. Посетителят се пъпкува. А това отговаря на въпроса, който всички си задавахме…

— Точно така — отвърна Кати. Той е жив.

Мъжът я погледна, очевидно за пръв път. После вдигна ръка към челото си за поздрав.

— Куин — представи се той. — „Ню Йорк Таймс“.

— Фостър — рече Кати. — „Минеаполис Трибюн“.

— Значи сте пристигнали рано — каза той. — Сигурно сте били от първите.

— Вечерта, когато се приземи.

— Осъзнавате ли, че може би отразяваме историята на века? — попита я Куин. — Ако не и на всички времена.

— Не съм си мислила за това — отвърна Кати.

После засрамено добави:

— Съжалявам, господин Куин. Не биваше да го казвам. Да, мислила съм по въпроса.

Вече се бяха появили още бебета — насочваха се бясно към балите, за да се нахранят. Журналистите и фотографите се разпръснаха и вече не бяха скупчени в група.



Едно от бебетата бе паднало. То се люшкаше и трепереше, като животно, което се мъчи да се изправи. Лежеше близо до посетителя, но той не обръщаше внимание на затруднението му.

„Паднало е настрани“ — помисли си Кати. Бедното създание бе паднало настрани и не можеше да се изправи. Макар че не знаеше откъде може да е сигурна, защото, честно казано, просто нямаше начин да знае. Никой не би могъл да каже коя негова част е горна и коя — долна.

Тя бързо пристъпи напред, наведе се, хвана го и го обърна. Бебето светкавично се изправи и се втурна към балите.

Кати се надигна, протегна ръка и потупа напъпилата страна на посетителя.

— Майко — меко каза тя, без всъщност да се обръща към посетителя, защото как ли щеше да я чуе? — Майко, помогнах на бебето ти да се изправи.

Страната на посетителя под дланта й потръпна, а после се нагъна и стисна ръката й. Нагъна се нежно, покри дланта й и я задържа за миг. После се изпъна и отново стана твърда и гладка.

Кати стоеше удивена и потресена, без да вярва, че това наистина се е случило.

„Забеляза ме — помисли си тя смаяна. — Знаеше, че съм тук. Знаеше какво съм направила. Опита се да ми стисне ръката. И ми благодари.“

Загрузка...