Посетителите

25. Университетът на Минесота

Доктор Албърт Бар каза на Джери Конклин:

— Госпожица Фостър ми се обади и ми каза, ме искате да разговаряте с мен, но не се конкретизира. Намекна, че е свързано с посетителите. — После се обърна към Кати: — Уверихте ме, че това не е интервю за вашия вестник.

— Не е интервю — отвърна Кати, — и не се конкретизирах, защото мисля, че Джери трябва да ви разкаже какво се е случило.

— Тревожа се за това — започна Джери, — откакто се случи.

— Моля, разкажете ми какво се е случило — каза Бар. — Започнете отначало.

Той се облегна на стола си и загледа насмешливо гостите си. Имаше пясъчноруса коса, беше много по-млад, отколкото бе очаквала Кати, и имаше фигура на борец. През отворения прозорец на кабинета долитаха звуците на късния следобед в университетското градче: пискливият смях на момиче, подвикванията на студентите, дълбокото буботене на запален автомобил и свистенето на гуми по настилката. Спускащото се на запад слънце изпъстряше прозорците със златни точици светлина през брезата, нашарена с ярки есенни цветове.

— Може би сте прочели за колата, която бе смачкана при приземяването на първия посетител в Лоун Пайн — каза Джери.

— Да не би да е била вашата? — попита Бар.

— Да. Беше. Бях паркирал в края на моста, за да половя риба. Бяха ми казали, че във вира под моста има големи дъгови пъстърви.

Бар не го прекъсваше, макар че на два пъти сякаш понечи да зададе някакъв въпрос. Но не го направи.

Когато Джери свърши, екзобиологът каза:

— Има някои неща, които искам да обсъдя с вас, но първо ми кажете защо дойдохте при мен? Какво искате от мен?

— По две причини — отвърна Джери. — Онази работа с дома. Посетителят си мислеше за дом или накара мен да мисля за това. Премислял съм го непрекъснато и ми се струва безсмислено. Убеден съм, че той предизвика у мен мисълта за дом. В подобна ситуация не бих си помислил за това. А мисълта бе наистина доста силна — не само кратко впечатление, а нещо твърде продължително. Сякаш посетителят или каквото и да бе в него искаше да си мисля за дом и ме принуждаваше да го правя.

— Искате да кажете, че е използвал телепатия?

— Не знам какво е използвал. Ако под телепатия разбирате, че е разговарял или че се е опитвал да разговаря с мен, не, нямаше такова нещо. Опитах се да разговарям с него, което може би беше глупаво, но при тогавашните обстоятелства смятам, че е станало съвсем естествено. Бях там, впримчен на място, което не разбирах, и търсех информация, каквато и да било информация, която да ми помогне да си обясня какво става. Затова се опитах да разговарям с него, да установя някакъв контакт, да потърся някои отговори. Навярно отлично съм осъзнавал невъзможността за такъв контакт, но…

— Смятате ли, че по някакъв начин притежавате телепатични способности?

— Не. Поне не знам за такива. Всъщност никога не съм си мислил по въпроса. Бих казал, че не съм телепат.

— И все пак той е разговарял с вас. Или сте си помислили, че разговаря с вас.

— Не съм казвал това, доктор Бар — възрази Джери. — Изобщо не съм си мислил, че посетителят разговаря с мен. Нямаше съзнателно общуване, в ума ми не се оформяха никакви думи, образи, изобщо нищо. Изпитвах единствено това усещане за дом, това всепоглъщащо чувство за дом.

— Убеден ли сте, че усещането е идвало от създанието?

— Откъде другаде би могло да идва? Убеден съм, че мисълта за дом не би могла да възникне независимо в мен. Нямаше причина за това. Имаше много други по-важни неща, за които трябваше да мисля.

— Казахте две причини. Каква е втората?

— Стори ми се — отвърна Джери, — че посетителят е дърво или че много прилича на дърво.

— Искате да кажете, след като сте научили за целулозата?

— Не. Убеден съм, че целулозата няма нищо общо. Не мисля, че става дума за това. Според мен сигурно подсъзнателно съм се питал какво представлява и ми се е сторило, че откривам някаква близост и…

— Завършили сте лесовъдство. Навярно знаете много за дърветата.

— Той е влюбен в дърветата — намеси се Кати. — Понякога имам впечатлението, че разговаря с тях.

— Преувеличава — каза Джери на Бар. — Но да, наистина зная доста за тях и предполагам, мога да кажа, че ги харесвам много. Има хора, които си падат по животни, други се занимават с цветя, трети обичат да гледат птиците. Сигурно може да се каже, че обичам да наблюдавам дърветата.

— Използвахте думата „близост“. Какво ви накара да изберете точно нея?

— Навярно защото ми се струва, че усетих някаква близост с него, без тогава да я осъзнавам. Когато се озовах вътре, бях уплашен — потънал в мрак, крещящ от страх, макар че всъщност не крещях. Но не след дълго, много по-скоро, отколкото човек би си помислил, страхът ми изчезна, или поне не беше толкова силен. Бях извънредно напрегнат и ми беше студено, но вече не бях вцепенен от страх. Даже започнах да изпитвам любопитство, преди да ме изхвърли навън.

— Сигурно разбирате, че екзобиолозите са странни животни — каза Бар. — Всъщност такова нещо няма. По-скоро са учени от други специалности, най-вече в областта на биологията — макар че физиката и химията също се вписват в картината, които поради личен интерес са се насочили към изучаване на проблема какво би могло да се очаква при извънземни условия. Естествено разбирате, че не съществува истинска, точна наука екзобиология.

— Да, естествено — отвърна Джери. — Но един екзобиолог поне би се замислял какво може да се открие в космоса и на други планети.

— И така, след надлежната уговорка — продължи Бар, — трябва да се съглася, че идеята ви за разумен, подобен на дърво организъм е съвсем логична. През последните двайсетина години имаше ботаници, които твърдяха, че растителният живот би могъл да проявява известна способност за осъзнаване, да притежава сетивност или възприемчивост, да усеща и чувства. От дълги години знаем, че някои хора като че ли имат „зелени пръсти“ — под техните грижи растенията разцъфтяват, докато под грижите на други, които не притежават такава способност, увяхват и загиват. Има хора, които твърдят, че цветарите разговарят с цветята си. Ако растенията действително притежават подобна сетивност, остават само няколко дълги стъпки до истинския разум и пълното осъзнаване. Можете ли да обясните малко по-цялостно как стигнахте до разбирането, че посетителите може да са растителнообразни, че са сходни с дърветата?

— Не съм съвсем сигурен — отвърна Джери. — Изпитвам някакво чувство, когато гледам едно дърво или когато работя с дървета. Някакво родство с тях, което може да звучи странно…

— И смятате, че може да сте усетили същото родство с посетителя?

— Не, не родство. Посетителят беше твърде чужд, за да усетя каквото и да било родство. Навярно разбиране, че притежава някои от същите качества, които усещам в дърветата. Но доста различни. Не като на дърво от Земята, а от някъде другаде.

— Струва ми се, че разбирам — каза Бар. — Разказвали ли сте това на други хора?

— Не. Те биха ми се присмели. Вие не го направихте и ви благодаря за това.

— Правителството би искало да научи. Федералните наблюдатели и други учени, които изследват посетителите, биха били благодарни за каквито и да било данни.

— Не разполагам с данни — отвърна Джери. — И затова те ще се опитат да ги изровят от мен, усещайки, че трябва да притежавам някаква скрита информация, която мога да не осъзнавам. Или пък ще си помислят, че съм някой от онези глупаци с НЛО и се опитвам да спечеля от посетителите.

— Разбирам гледната ви точка — каза Бар. — Ако бях на ваше място, щях да изпитвам същите резерви.

— Говорите така, сякаш ми вярвате.

— Защо не? Какво основание имам да не ви вярвам? Нямате никаква причина да си съчинявате такава история. Изпитали сте потребност да я разкажете на някого, който евентуално би могъл да разбере и да приеме за чиста монета това, което имате да казвате. Радвам се, че дойдохте при мен. Не ви помогнах много, но се радвам, че дойдохте. А що се отнася до онази мисъл за дом… Мислих по това. Възможно ли е да сте си обяснили погрешно какво става?

— Знам, че изпитах мощен подтик да мисля за дом.

— Нямам предвид това. Може би посетителят изобщо не е разговарял с вас и не се е опитвал да ви предаде нищо. Възможно е просто да притежавате слаби телепатични способности, независимо дали го знаете, или не, или сигналът, емоциите на посетителя да са били толкова силни, че никое човешко същество да не би могло да не реагира на тях. Идва ми наум също, че може да не е излъчвало мисъл за вашия дом, а за собствения си.

Кати се задави.

— Искате да кажете тук, на Земята? Че е мислел за Земята като за свой дом?

— Помислете — каза Бар. — Той е пристигнал Бог знае откъде, от разстояние, което никой не може да си представи, и търси планета, на която да се установи, търси нов дом, който да замени стария, загубен по някакъв начин. Може би Земята е точно такава планета — където би могъл да се пъпкува и да възпроизвежда малките си, да намира храна за тях, да води такъв начин на живот, какъвто навярно се е отчаял, че ще намери отново. И си казва: „Дом! Дом! Най-сетне открих дом!“