Посетителите

44. Айова

Бяха си проправяли път през заблатената джунгла повече от половин час — сред дървета, лози и храсти. Почвата под краката им беше неравна и несигурна, хълмчетата и островчетата мочурлива земя се разделяха от тесни канали чиста вода и заблатявания. Още не бяха стигнали началото на тревистата равнина, леко издигната в средата на острова — Джими Куин им бе казал, че ще я видят като си пробият път през гористата крайбрежна ивица.

От време на време, когато високите дървета леко оредяваха, виждаха посетителите, които очевидно почиваха в тревистата вътрешна част на острова. Бяха ги видели за пръв път, когато се спускаха по реката — още щом се показа Гъшият остров.

— Още са там — беше казал Куин. — Мислех си, че може да са си тръгнали. Тази сутрин имаше нещо по радиото, че всички посетители си тръгвали.

Накрая, изглежда, започнаха да се изкачват по лек наклон. Вече нямаше блатисти участъци и храстите оредяваха, макар че дърветата растяха толкова нагъсто, колкото и преди.

— Мисля, че почти стигнахме — каза Джери.

Най-после. Излязоха от гората и пред тях се ширна огромна, обрасла с трева равнина. И изведнъж и двамата рязко спряха.

Тримата посетители стояха на откритото, на известно разстояние един от друг, но не те привлякоха вниманието им.

Разпръснати между тях, в стегнати, стройни редици се виждаха автомобили или нещо, което приличаше на автомобили. Имаха формата на автомобили. Имаха врати, седалки и волани, а отпред по един светещ фар. Но нямаха колела.

— Коли — каза Кати. — Джери, това са коли, но нямат колела.

— Каквото и да са — отвърна Джери, — те все още ги правят или ги строят, или ги раждат — наречи го както искаш.

Гледката на дългите прави редици автомобили беше привлякла Кати дотолкова, че тя почти не бе обърнала внимание на посетителите. Но сега, когато погледна към тях, видя, че и тримата са в процес на пъпкуване, макар че пъпките не бяха с такава форма, каквато имаха, когато посетителите раждаха своите малки. По-скоро бяха издължени и издути.

Една от пъпките на най-близкостоящия до тях посетител се разпука и оттам се показа едно от онези неща, които приличаха на коли. Изглеждаше мокро, но докато Кати го наблюдаваше, влагата изсъхна и повърхността му блесна в лъскавожълт цвят.

— Тази е жълта — каза Джери. — Забеляза ли, че колите са различни на цвят? Червени, зелени, сиви — каквито поискаш.

Жълтата кола бавно се изхлузи от пъпката и падна, постоя неподвижна на няколко сантиметра над земята, после бързо се обърна кръгом и се понесе към най-близката редица коли. Нареди се прецизно и спря, като се разположи до един зелен автомобил. От другата й страна имаше червен.

— Колко мило — очарована каза Кати. — Те са във всякакви цветове.

— Точно това ти казвах — рече Джери, — но ти не ме слушаше.

— Това не може да са коли — каза Кати. — Знам, че приличат, но просто не може. За какво са им на посетителите коли?

— Не знам — отвърна Джери. — Но приличат на коли. На футуристични коли. Като блян на някой проектант на коли, който иска да привлече вниманието на публиката. Нямат колела, разбира се, но нямат нужда от колела — те летят. Тези коли, ако изобщо са такива, сигурно функционират на основата на същия принцип, като самите посетители. Така и трябва, защото са деца на посетителите, но с различна форма.

— Защо им е да раждат деца с формата на коли? Защо биха искали малки с формата на коли?

— Може би — отвърна Джери, — защото наистина са коли и са предназначени за нас.

— За нас ли?

— Помисли, Кати. Помисли за това. Посетителите пристигнаха тук и откриха това, което търсеха. Откриха дървета, от които да произвеждат целулоза. Възможно е тези коли да са заплащането за дърветата.

— Това е смешно — възрази Кати. — Защо изобщо трябва да ни плащат? Те дойдоха, откриха дърветата и си ги взеха. Биха могли просто да продължават да си ги взимат. За нас, казваш. На нас не ни трябват толкова много коли. Не бихме могли да ги използваме дори до края на живота си. Сигурно са стотици, че и повече.

— Не само за нас. Не само за мен и теб. За хората от страната.

— Не биха могли да направят достатъчно за всички.

— Мисля, че биха могли. Тук са само трима посетители. Пристигнали са преди по-малко от седмица. За това време са направили повече от сто коли. Вземи хиляда или десет хиляди посетители, дай им шест месеца…

— Май си прав — призна Кати. — Биха могли да направят много коли. Като си помисля, 101 ти е казала да дойдеш тук. Тя е знаела какво ще откриеш. Искала е да ги откриеш.

— Навярно не само 101 — каза Джери. — Посетителите са искали да ги открием. 101 беше само говорител. Най-вероятно всяко едно от тези неща знае какво вършат останалите. Имат някаква колективна връзка. Когато 101 се приземи за пръв път, тя прати сигнали на другите. Могат да разговарят помежду си.

— Мислиш, че посетителите искат да съобщим за колите?

— Използват ни — отвърна Джери. — Точно това е, използват ни. За посетителите ние сме връзката с хората. Може също да сме пробен екип. Не знам. Възможно е да искат да видят дали техните коли могат да ни вършат работа. Може да не са сигурни. Знаят много за нас, но може би не са сигурни, че знаят достатъчно. Когато един производител на автомобили пуска нов модел, той трябва да го изпита…

— И са избрали теб, защото за тях си специална личност — каза Кати. — Ти си първият, който е бил в един от тях, който е общувал с тях. Може би единственият. Всички истории за други хора, вземани от посетителите, могат да са…

— 101 се е ръкувала с теб. Забравяш това.

— Да, но как би могла 101 да е сигурна, че ще съм тук с теб? Как би могла да знае, че ще ми се обадиш?

— Може и да не знае. Може би…

— Може би какво?

— Кати, тези неща може да са по-умни, отколкото предполагаме. Може би могат да четат в нас като в книга.

— Цялата треперя — каза Кати. — Никога по-рано не съм се страхувала от тях, но сега се страхувам. Имам чувството, че това може да е капан. Някакъв капан, в който попадаме, без дори да подозираме за него.

— Може и да е капан — съгласи се Джери, — и все пак те правят коли за нас. Коли, които могат да се носят над земята, а сигурно и да летят. Не се нуждаят от пътища, защото могат да вървят навсякъде. Не им трябва бензин. Може да работят вечно и да нямат нужда от ремонти. Да ни ги дават като заплащане за дърветата. За целулозата, която ще им позволи отново да имат малки, да предотвратят загиването на расата си. Ако над теб бе надвиснала опасност от изчезване на расата ти, нямаше ли да правиш коли — или каквото поискат — за расата, която те е спасила?

— Изпреварваш ме — каза Кати. — Не мога да приема мисълта, че това наистина са коли и че са направени за нас. Говориш така, сякаш си сигурен. Откъде можеш да бъдеш сигурен?

— Може би от нещо, което ми е казала 101. Нещо, което тогава не съм осъзнавал и което разбирам едва сега. Има смисъл, казвам ти. Логично е. Разгледали са ни. Разбрали са какво искаме. Те ни разбират, Кати. Знаят какво представляваме. Знаят с какво да ни купят. Знаят за какво бихме продали душите си и…

— Думите ти звучат горчиво, Джери.

— Не са горчиви. Просто осъзнавам какво става. И разбирам, че не може да бъде спряно. Дори да се обърнем и да си тръгнем, не можем да го спрем. Някой друг ще открие колите. А може би е правилно да бъдат открити. Може би накрая ще се окаже правилно. Но те са прекалено умни за нас. Човекът си е продажен по природа и най-накрая си намери майстора.

— Само си приказваме — каза Кати. — Опитваме се да повярваме в някаква приказка. Само приказваме. И все пак не мога да повярвам, че са коли. Не мога да се убедя, че са коли.

— Ела де — каза Джери. — Ела да проверим.