Посетителите

35. Вашингтон

Президентът влезе в пресслужбата, тъкмо когато Портър вече се канеше да си тръгва. Шефът на пресслужбата се изправи изненадано и каза:

— Работите до късно, сър.

— Ти също — отвърна президентът. — Видях, че свети, и реших да намина.

— Мога ли да направя нещо за вас?

— Само да ме изслушаш — каза президентът. — Имам нужда да седна с някого и да си сваля обувките.

Той отиде при канапето до стената и се отпусна на него, протегна крака и сключи ръце зад тила си.

— Дейв — попита той, — наистина ли се случва всичко това, или сънувам кошмар?

— Страхувам се — отвърна Портър, — че се случва. Макар че има моменти, когато си задавам същия въпрос.

— Можеш ли да му видиш края? Някакъв логичен край?

Портър поклати глава.

— Все още не. Но изпитвам някаква вътрешна увереност, че всичко ще се оправи. Дори и най-тежките ситуации обикновено се оправят.

— През целия ден — каза президентът — при мен идват хора. Искат от мен какво ли не. Искат да предприема нещо. Обикновено глупаво, но за хората, които го искат, сигурно не е. Получих цяла купчина писма с искания да определя ден на молитва. Обадиха ми се хора, които винаги съм смятал за разумни, но които ми предложиха да изляза с прокламация, призоваваща за ден на молитва. А дяволите да ме вземат, ако имам подобни намерения. Разбира се, много президенти в различни периоди са призовавали хората на ден на молитва, но само в случаи, когато това явно е било необходимо, а според мен ситуацията сега не е такава.

— Това се дължи на религиозната страст, която разпали идването на посетителите — каза Портър. — Когато хората не знаят какво да правят, изведнъж се обръщат към религията или каквото там може да мине за религия. Това е мистично отдръпване в нереалността, търсене на разбиране на силите, които са отвъд способността ни да ги разберем, търсене на някакъв символ, който да хвърли мост над пропастта към разбирането.

— Да, всичко това ми е ясно — каза президентът, — и в известен смисъл му съчувствам. Но да призова към молитва точно сега означава да преувелича проблема, с който се сблъскваме. Това, което става, ме обърква адски много, но не изпитвам паника. Може би греша, Дейв. Трябва ли да изпитвам паника?

— Мисля, че не — отвърна Портър. — Не става дума за паника. Това, което кара тези хора да искат ден на молитва, е маниакалният подтик на внезапната набожност да принуди всички останали поне да я симулират.

— През последния час се опитвах — каза президентът — да поседя спокойно сам и да се помъча някак си да си изясня с какво всъщност се сблъскваме. Може би съм си мислил, че ако успея да си изясня това, ще съм в състояние да реша какво да правим. Първото нещо, което си казах, беше, че за момента не се сблъскваме с никаква заплаха от насилие и принуда. В действителност посетителите се държат много добре. Струва ми се, че като че ли правят усилие да разберат какво е обществото ни, макар че сигурно има някои негови аспекти, които трудно ще проумеят. И ако наистина е така, казах си, те сигурно имат намерение да действат в границите на нашето общество. Не мога да съм сигурен, разбира се, но така изглежда и аз се поокуражих. Естествено, по всяко време може да се случи нещо, което да промени положението. Полицията в онова градче в Алабама, където посетителят е кацнал на стадиона, е арестувала група глупаци, опитали се да се вмъкнат вътре с кутия динамит. Подозирам, че са искали да вдигнат посетителя във въздуха.

— Даже да бяха влезли — каза Портър, — навярно щяха да се провалят. Най-вероятно би им потрябвала повече от една кутия динамит, за да го обезпокоят.

— Това, което казваш, е вярно, Дейв, ако данните от огневото изпитание на Уайтсайд са точни, а аз смятам, че са. Но това би бил съзнателен акт на агресия, който би могъл да промени отношението на посетителите към нас. Докато не научим много повече, отколкото знаем сега, не можем да си позволим да се ангажираме с акт на насилие, дори несъзнателно. Имам чувството, че посетителите, ако впрегнат мозъците си в тази насока, могат да ни надминат по насилие. Не бих искал да се състезавам с тях по стрелба.

— Наистина е необходимо да научим много повече за тях — каза Портър. — Какво е открил Алън от мъртвия посетител? Съобщавал ли ви е нещо?

— Само, че проучването е в ход. В момента извършват предварителни изследвания на място. След това ще направят опит да преместят тялото в някоя лаборатория, където да могат да го проучат при по-благоприятни условия.

— Преместването му може да е доста сложно.

— Казаха ми, че има начини да се направи. Разбрах, че инженерният корпус работи по въпроса.

— Има ли някакви признаци защо може да е умрял посетителят?

— Странно е, че ме питаш това, Дейв. Това е един от първите въпроси, които си зададох и аз. Струва ми се, че когато нещо умре, винаги се търси причината за смъртта. Всички ние се занимаваме твърде много с живота и смъртта. Веднага се сетих за Хърбърт Уелс. Неговите марсианци умират, защото са беззащитни срещу болестите на Земята. Питах се дали някоя бактерия, някой вирус или някоя плесен не е убила посетителя. Но причината за неговата смърт очевидно е въпрос, който Алън никога няма да реши. Поне не каза нищо за това. Просто беше развълнуван, че един от тях е попаднал в ръцете му. В този човек има нещо, което от време на време ме кара да настръхвам. По дяволите, има моменти, когато не прилича на човешко същество. Прекалено е учен. За него учените са братство, отделено от останалата част на човечеството. Тази позиция ме безпокои. Възможно е Алън и неговите хора да открият за посетителя нещо, което да не е разумно да разгласяваме. Опитах се да му го внуша и мисля, че ме разбра, но не мога да бъда сигурен. Знам какво мислиш за това, Дейв, но…

— Ако има информация, която не трябва да се съобщава в интерес на националната сигурност — каза Портър, — то аз съм съгласен с пазенето й в тайна. Това, срещу което възразявам, е секретността заради самата секретност. Уверен съм, че откритията от мъртвия посетител могат да бъдат контролирани. Разбира се, ще има нещичко, което да може спокойно да се съобщи. Ако тази информация е достатъчна, пресата може да бъде удовлетворена. Някои журналисти могат да заподозрат, че не им е разказана цялата история, но няма да има от какво чак толкова да се оплакват. Но ме притесняват хората, които извършват изследването. Пресата може да се добере до някой от тях.

— Предупредих Алън за това. Използва хора само от собствения си отдел, а не такива, които е събирал отвън. Кълне се, че може да им се вярва. Не е вероятно някой да стигне до тях, камо ли да разговаря с тях. Силите ни за сигурност са блокирали Лоун Пайн — и птиче не може да прехвръкне.

Президентът се изправи и тръгна към вратата, после се върна и пак седна.

— Има още едно нещо, което не ми харесва — каза той. — Проклетата ООН. Опитват се да обявят посетителите за международен, а не вътрешен проблем. Ти знаеш това, разбира се.

Портър кимна.

— На днешната пресконференция ми зададоха няколко доста остри въпроса за това. Изобщо не беше приятно.

— Резолюцията ще бъде гласувана — каза президентът. — Дяволски сигурен съм, че ще бъде. Няма начин да я спрем. Само няколко правителства ще ни подкрепят. Размахвахме всякакви видове оръжие, но не можем да направим почти нищо. Всички наши малки, лицемерни, онеправдани братя, на които правим всичко възможно да помогнем, ще гласуват срещу нас.

— Нека си гласуват резолюцията. Но няма да могат да я наложат.

— Естествено, знам това, но целият свят ще разбере. Ще загубим престиж.

— Може би е време да оставим престижа настрана. Това си е наша работа. Ние сме тези, на чиито глави се стовариха посетителите.

— Дейв, може да си прав. Но има други съображения. Държавният секретар е отчаян от перспективата.

— Държавният секретар винаги е отчаян.

— Знам. Но не става дума само за него и за резолюцията на ООН. Има и други, които ни дават зор. Еколозите се оплакват, че не сме правели нищо, за да запазим резервата от посетителите. Дърводобивните компании вдигат врява до Бога. Фермерите, които виждат посетителите да се спускат и да се приземяват посред нивите им, стават неспокойни. Целият делови свят е в паника. Стоковите борси реагират като луди. От време на време се хващам, че мисля — знам, че не трябва, но не мога да не го правя, — защо трябваше да сме ние? Защо не се приземиха в Европа, Южна Америка или, не дай Боже, в Съветския съюз?

— Разбирам ви — каза Портър. — Има толкова много…

— Само да можех да победя веднъж завинаги — продължи президентът. — Само да не трябваше да се боря за всеки сантиметър напредък. Вземи енергийния законопроект. Разумен е, теоретично е възможен. Мога да доведа стотици отлични инженери, които ще се закълнат, че планът е практичен. Една ферма със слънчева енергия в пустините на Югозапада, още няколко милиона за довършването на криогенната трансмисия и системата за съхранение. Ще отнеме само още една година, ми казаха инженерите, само още няколко милиона. Достатъчно енергия за захранването на цялата страна, трансмисионна система, чрез която енергията може да се предава или съхранява без абсолютно никаква загуба. Но дали Конгресът вижда нещата така? Не, по дяволите. Половината от конгресмените са хора на големите енергийни компании, а другата половина са толкова глупави, че е чудно как си намират пътя за вкъщи след заседанията в Капитолия…

— Някой ден — каза Портър. — Някой ден ще разберат. Рано или късно ще трябва да разберат…

— Естествено — каза президентът. — Някой ден. Ще ти кажа кога ще дойде този ден. Когато бензинът струва пет долара галона и ще трябва да чакаш на опашка с часове, за да налееш трите галона, които купонът ти позволява. Когато замръзнеш през зимата, защото не можеш да си позволиш да използваш достатъчно природен газ, за да се стоплиш. Когато използваш двайсет и пет ватови крушки, за да намалиш сметката за електричество…