Посетителите

18. Вашингтон

— Какво знаеш за онази работа с окучването? — попита президентът.

— С окучването ли, сър?

— Да, посетителят в Минесота, си има кутрета.

— Всичко, което знам, са съобщенията на телеграфните агенции — отвърна Портър. — Досега са се появили четиринайсет малки, на път са и още няколко.

— Доста много са — каза президентът.

— Вие навярно знаете за това повече от мен — каза секретарят на пресслужбата. — Доктор Алън е пратил там свои хора. Сигурно ви е докладвал.

— Да, разбира се. Но Алън е баба, а неговите наблюдатели са хора на науката и не казват нищо, докато не изяснят всичко докрай. Не казват какво мислят, защото, ако сбъркат, обичните им колеги учени ще им се подиграват. А това, което казват, е толкова изпълнено с научен жаргон и с толкова много „ако“, „може би“ и недомлъвки, че не можеш да разбереш какво имат предвид.

— Не можете да твърдите, че доктор Алън е некомпетентен — възрази Хамънд. — Той е първокласен учен. Уважават го…

Президентът махна с ръка.

— А, разбира се, че е компетентен и че неговите колеги учени преливат от уважение към него, но не е от хората, с които мога да се разбера. Харесвам хората, които направо ти казват всичко, което мислят. С Алън много често се чудя за какво приказва. Просто не говорим на един и същ език.

— Като оставим всичко това — каза Хамънд, — като изключим жаргона и недомлъвките, какво мисли той по въпроса?

— Озадачен е — отвърна президентът. — Един много озадачен учен. Според мен, отначало е бил убеден, че посетителят е машина, а сега най-малкото трябва да признае, че съществува вероятност да не е. Тази работа с окучването дойде прекалено много за бедния му учен мозък. Всъщност не ме интересува особено какво мисли той, защото със сигурност ще промени мнението си няколко пъти до края на седмицата. Повече ме вълнува въпросът как възприема всичко това страната.

— Прекалено рано е да се разбере — отвърна Портър. — Засега няма сериозни признаци и не е възможно да се прецени обществената реакция. Не е имало никакви вълнения. Каквото и да става, то е в самите хора. Все още продължават да обмислят всичко и ще въздържат чувствата си, докато не го обмислят. Но имам предчувствие…

Той замълча и погледна Хамънд и държавния секретар.

— Хайде, продължавай — подкани го президентът. — Какво ти е предчувствието?

— Сигурно е глупаво. Или поне ще прозвучи глупаво.

— Хайде, продължавай и бъди глупав. Слушам адски много глупави неща. Изслушвал съм ги и доста съм се възползвал от тях. Както и да е, това си остава между нас. Джон и Маркъс няма да възразят. И те са казали своя дял глупости.

— Предчувствието ми е следното — продължи Портър. Не мога да гарантирам, но имам усещането, че тази работа с окучването, както я наричате вие, може да направи посетителя донякъде по-мил за хората. Страната се разнежва ужасно от майчинството.

— Не мога да кажа нищо — намеси се Маркъс Уайт, държавният секретар. — Това ме плаши. Не само че имаме стотици, а може би и хиляди от тези създания в космоса, а сега това, което е тук, започва да се размножава. Какво ще стане, ако всички дойдат тук и започнат да се размножават?

— Хората няма да си помислят за това — каза Портър. — Още не. Поне не веднага. Размножаването може да ни даде малко време.

— Маркъс — каза президентът. — Знам, че си разговарял с руснака. Какво ти каза той?

— Почти нищо. Като че ли очакваше инструкции от Москва. Може би Москва още не знае точно каква линия на поведение да възприеме. Много говори, без да стигне до нищо съществено. Намекна, че неговото правителство може да поиска да участва в изследването на този наш посетител. Не го информирах каква може да е нашата политика. Като начало му казах, че все още смятаме проблема за вътрешен. Аз лично все още смятам, че трябва да дообмислим идеята да поканим за участие чуждестранни учени. Това би допринесло за подобряване на международните отношения и навярно няма да ни навреди особено, ако изобщо ни навреди.

— Същото каза и вчера — обърна се към него президентът. — Оттогава сериозно обмислих предложението ти. Склонен съм да се възпротивя.

— Това, от което се боят руснаците, е да не открием от нашия посетител нещо, което да ни даде преднина във военната област — каза Хамънд. — Затова и посланикът е намекнал, че правителството му иска да бъде включено в изследванията. Моето усещане е да се въздържим от подобни действия, поне докато не разберем нещичко за това какво представлява посетителят.

— Говорих с Майк в ООН точно преди да дойдете — рече президентът. — Каза ми, че ще ни бъде трудно да попречим на ООН да обяви проблема за международен. Всичките ни по-малки братя от Африка и Азия и някои от добрите ни приятели от Южна Америка смятат или поне твърдят, че въпросът надхвърля границите на националните интереси. Пристигането на посетител от космоса било международен проблем.

— Е — каза Хамънд, — можем да им попречим за известно време. Не могат да направят много, освен да се опитат да настроят в своя полза световното обществено мнение. Могат да си приемат резолюции „по принцип“, докато не се изпотят, но ще им бъде трудно да ги изпълнят.

— Засега ще се придържаме към тази линия — рече президентът. — Нещата могат да се променят, ако кацнат и други посетители.

— Искате да кажете, господин президент, че дори не сте разгледали предложението ми за съвместно международно изследване? — попита държавният секретар.

— Засега — отвърна президентът. — Само засега. Ще трябва да помислим за това и да почакаме какво ще стане. Въпросът остава отворен.

— За нас е жизненоважно да разберем какво е намерението на онези неща — каза Хамънд. — Каква е целта им? Защо са тук? Какво очакват? Дали не са шайка скитащи номади, опитващи се да задигнат всичко възможно, или пък са законна експедиция, извършваща изследователски полет? Представят ли някоя чужда цивилизация в космоса, или са банда пирати? Как ще реагираме и какво ще правим ще зависи до голяма степен от това кои и какви са те.

— Това може да изисква продължително проучване — каза Портър.

— Трябва да опитаме — рече Хамънд. — Не знам как би могло да стане, но трябва да опитаме. През следващите няколко дни момчетата на Алън могат да стигнат до някои съществени факти. Трябва ни само малко време.

Вътрешният телефон върху бюрото иззвъня, президентът вдигна слушалката, остана заслушан за миг и после каза:

— Свържи ме с него. — След това отново слуша известно време и лицето му се намръщи. — Благодаря ти — каза накрая той. — Моля те, поддържай постоянна връзка с мен.

После остави слушалката и ги погледна.

— Възможно е времето ни току-що да се е изчерпало. Обади се Кроуел от НАСА. Получил е съобщение от станцията. Изглежда, има известни признаци, че струпването в орбита започва да се разпръсва.