Посетителите

36. Айова

Слънцето беше залязло и се спускаше ранният вечерен здрач. Джери Конклин спря на бензиностанцията и каза:

— Напълнете резервоара и проверете маслото.

Докато човекът се суетеше край колонката, Джери мина малко встрани и се огледа. Бензиностанцията беше в края на едно от многобройните малки градчета, през които бе минал — тих, неголям търговски център за фермите, разположени около него. Градчето, също като всички останали, се състоеше от редици малки спретнати къщички и тих център. В някои от къщите започваха да палят лампите, по пътя почти нямаше движение. Над селището се бе спуснала нощна тишина, нарушавана от време на време от кучешко джавкане.

Джери стоеше край пътя и оглеждаше градчето. Терзанието упорито продължаваше да го гризе. Беше постъпил глупаво, подтикнат от нелогична потребност, която не можеше да определи. Трябваше да се сети, че пътуването няма да доведе до нищо. Беше тъпо да смята, че 101 ще го познае — макар че някак си можеше и да го е познал. Но дори това да беше разпознаване, той не бе намерил успокоение в него.

Беше пристигнал при къщата на фермера късно следобед, след като на няколко пъти се бе обърквал и беше спирал да пита за пътя.

Фермерът беше в градината, мотаеше се с чук и пирони и поправяше оградата на кочината.

— Да, още си е там, пази нивата — каза той. — Но няма да ви пусне да се приближите. Добре дошъл сте, ако искате да опитате, но знам какво ще стане. Бих дошъл с вас, но си имам работа. Тези свине изпотрошиха всичко и трябва да поправя оградата, иначе ще избягат.

Джери отиде на полето. 101 си седеше там, на пасището до разораното парче земя. Не се помръдна да го прогони. Просто продължи да си седи. Джери се приближи до него, обиколи го и го огледа. Опита се да си спомни как бе изглеждал, когато се беше приземил върху моста. И макар все още ясно да помнеше как посетителят кацна напреки на реката и как мостът се сгромоляса в развълнуваната от падането му вода, откри, че му е трудно да сравни вида му с този от времето, когато го беше погледнал за пръв път. Сега му се струваше някак си по-малък, макар че, Бог знаеше, пак си бе достатъчно голям.

Обиколи го и се приближи до него, опирайки длани до страната му, за да усети меката му топлина. Потупа го леко и го побутна игриво с юмрук. Но посетителят остана неподвижен.

— Кажи ми — помоли го Джери. — Кажи ми това, което искам да зная.

Не му каза нищо. Не му обърна внимание. Но Джери бе сигурен, че усеща присъствието му. Не знаеше откъде е толкова сигурен в това.

Стоя дълго. Говореше му. Опря длани върху него, но посетителят въпреки това не даде никакъв знак. Тъй че накрая Джери се отдалечи бавно, като се обръщаше на всяка крачка, за да го поглежда, но посетителят си остана все така бездушен.

Макар че не го беше прогонил. Беше прогонвал всички, които се бяха приближавали, но не и него. А това, само по себе си, може би бе признак, че го е познал.

— Господине — каза служителят на бензиностанцията, като се приближи, протегнал в ръка маслопоказателя, — трябва ви литър масло.

— Добре, налейте — отвърна Джери. — Тази кола винаги има нужда от литър масло.

После плати, качи се в колата и потегли към града.

Но когато стигна центъра, заобиколи площада и потегли назад — натам, откъдето беше пристигнал.

Връщаше се отново към фермата, макар да не му бе съвсем ясно защо го прави. Навярно някакъв дяволски инат, каза си той, отчаяно нежелание да се откаже, извънредно упорита убеденост в глупавата му идея, че би могъл да получи отговор от 101. Решението му да се върне не беше съзнателно — не го бе обмислял предварително, а просто заобиколи и разбра, че се връща, едва когато се оказа на обратния път. И сега, след като го бе сторил, не се опита да се съпротивлява.

Не можеше да се върне при фермера, знаеше това. Отначало човекът се държа сърдечно, а после, когато разбра, че посетителят не е прогонил Джери, се поядоса. На Джери дори му се стори, че забелязва на лицето му признаци на мрачно подозрение.

Всъщност нямаше нужда да се отбива във фермата. Можеше да повърви пеш около километър и половина и щеше да стигне при 101, като оставеше колата на покрития с чакъл път. Дотогава щеше да се стъмни и едва ли някой щеше да го забележи. Нощта бе ясна и скоро щеше да изгрее почти пълната луна — щеше да е достатъчно светло, за да се добере до мястото, към което отиваше.

Когато се приближи до фермата, изживя неприятни мигове — опасяваше се, че няма да я открие. Но беше запомнил няколко ориентира — един паянтов мост над малко поточе и един самотен дъб в пасището до някаква стара копа сено. Малко след десет часа намери покрития с чакъл път, подкара колата и след около километър и половина спря. Смяташе, че оттук ще може да открие 101.

Или чувството му за ориентация бе по-добро, отколкото си мислеше, или просто имаше късмет, защото не след дълго видя фермата и тъмната маса на 101, разположена на пасището. Намираше се обаче по-далеч, отколкото бе очаквал. Джери тръгна през полето, като се препъваше из скритите в треволяци бразди. На няколко пъти му се наложи да прескача огради от бодлива тел, а в тъмното това беше доста трудно. Нощта се оказа студена и той се закопча и вдигна яката си, за да се предпази от вятъра. Някъде долу, в дерето отляво, бухаше бухал, а когато вятърът стихваше, се чуваше далечен кучешки лай.

Движеше се сред самотна пустош, която обаче като че ли криеше в себе си някаква заплаха. Имаше чувството, че всеки момент нещо ще изскочи от земята, макар изобщо да не можеше да си представи какво би могло да е то.

Вървя сякаш цяла вечност. Имаше моменти, когато му се струваше, че изобщо не напредва, че въпреки всичките си усилия тъпче на едно и също място. За да компенсира, за да превъзмогне това ужасно чувство, че не напредва, той се насилваше безмилостно и понякога дори тичаше. Но бързо се отказваше, защото така се препъваше по-често. После изведнъж стигна. Пред него се издигаше осветената от луната грамада на 101.

Измина със залитане последните няколко метра и се свлече до посетителя, защитен от масивното му тяло от студения северозападен вятър. Изпитваше странното желание да остане, сгушен така, сякаш бе стигнал до някакво убежище и не трябваше да се откъсва от него. Но това беше глупаво, знаеше го, и се изправи с мъка на крака и обори глава на страната му. С мъка си поемаше дъх.

Облегнат на огромната черна стена, която се издигаше над него, той вдигна поглед и видя спокойното блещукане на звездите над извисяващата се чернота на 101. Самотата не изчезваше — самотата и усещането, че е изгубен. Беше си мислил, че навярно ще изчезнат, когато стигне при посетителя, но нищо не се промени.

Беше го направил отново. Беше се върнал пак, за да повтори глупостта, която бе извършил по-рано същия ден, глупостта, започнала с онзи момент в стаята му, когато бе вдигнал слушалката, за да помоли Чарли да му услужи с колата си.

И все пак беше сигурен — не сигурен от гледна точка на логиката, а по начин, който бе отвъд границите на разума.

Дишането му се беше успокоило. Той отстъпи от посетителя и бавно започна да се обръща отново с лице към полето — изпитваше нежелание да се обърне кръгом, да направи онази първа стъпка, която щеше да го отведе обратно в колата, паркирана на настлания с чакъл път.

И в мига, в който направи стъпката, нещо змиеподобно се насочи със свистене към него и го обви през гърдите като с железен пръстен. Полетял във въздуха, той зърна есенно голите поля, слабо осветени от луната, видя обточения с дървета поток, който лъкатушеше в долината, и внезапен проблясък от далечната къща на фермера.

После се озова в онази странна тъмнина, която не беше тъмна, а синя, в усойната влажност, която се таеше в сухия и горещ въздух. Отново видя мекото мъждукане и проблясване, което осветяваше невъзможни форми и което не продължаваше достатъчно дълго, за да може да ги разгледа. Редиците кръгли очи пак го наблюдаваха. Сякаш никога не бе напускал това място.

Беше паднал на колене и сега бавно се изправи. В същия миг залитна под наплива на силните усещания, които нахлуха като че ли отникъде. Пак се отпусна на колене и остана така, с наведена глава, с ръце, опрени на пода, за да не падне по очи.

А усещанията нахлуваха през цялото време като мълнии в мозъка му, толкова много и така мощни, че не можеше да ги сподави, нито пък да разбере какво означават.

— Спокойно — задъхано каза той. — Поспри малко. Дай ми възможност.

Усещанията изчезнаха и той се олюля леко, сякаш се бе опитал да се облегне на нещо, а то внезапно му се беше изплъзнало.

После усещанията се появиха пак, но този път по-леко, като че ли се промъкваха в него, както котка се прокрадва към птичка.