Посетителите

40. Вашингтон

Алън, научният съветник на президента, каза:

— Това е само предварителен доклад. По-нататък ще има и още.

— Значи си открил нещо — рече президентът.

— Нещо — отвърна Алън. — Да, нещо. Трудно е да се повярва. Самият аз едва успях да повярвам. Но анализът е налице. Фактите са неоспорими. Няма основание да бъдат оспорвани.

— Докторе — каза Уайтсайд, — изглеждаш малко притеснен.

— Разбира се, че съм притеснен — призна Алън. — Това тук противоречи на всякакъв разум, на цялото ни познание. Онези проклети неща са изградени от целулоза.

— От целулоза ли? — попита президентът. — От онази бяла пухкава материя?

— При посетителите не е вече бяла и пухкава. — Алън огледа помещението. — Тук сме само четирима. Ще идва ли още някой?

— Този път не — отвърна президентът. — По-късно, когато научим повече, може да проведем съвещание с още хора. Този път ще бъдем само ние четиримата. Генерал Уайтсайд е конкретно заинтересован и трябва да научи какво си открил. Дейв е тук, защото по принцип знае всичко, което зная и аз. За момента всичко, което казваш, е строго секретно. Предполагам, че твоите хора също няма да приказват.

Алън се вдърви.

— Замесени са само четирима души — каза той. — Те осъзнават необходимостта от секретност.

— Но нали всъщност бяха замесени много повече от четирима? — попита Уайтсайд.

— Другите са полеви работници — отвърна Алън. — Събират проби и вършат друга основна работа по посетителя от Минесота. В лабораторните изследвания участват само четирима. Те са единствените, които знаят това, което ще ви съобщя сега.

— Добре, докторе — каза президентът. — Разкажи ни.

— Съществото е изградено основно от целулоза — започна Алън. — Но не в такава форма, в която я познаваме ние. За да опишем точно ситуацията, трябва да използваме съвсем специфична научна терминология.

— Която ние няма да разберем — прекъсна го президентът. — Ще трябва да ни обясниш простичко, докторе.

— Ще направя каквото мога. Това, което ще ви съобщя, ще бъде свръхопростено. И поради това цялата истина навярно ще бъде посъкратена, но ще получите представа с какво си имаме работа. И така: вътрешната част на съществото представлява целулоза, сгъстена до невероятна степен. Толкова, че може да издържи на структурен натиск от няколко тона на квадратен сантиметър. Изглежда невъзможно, но изчисленията са налице. Нямаме представа как е възможно да се постигне това, нито пък с какви средства.

— Казваш вътрешната част на съществото — попита Уайтсайд. — Означава ли това, че външната е различна?

Алън сви рамене.

— Да, генерале, различна е. Коренно различна. Може да се нарече целулозно-силиконов полимер, но не сме сигурни, че разбираме силиконово-оксидните и хидроксилните връзки — т.е. хидрогенно-оксидните връзки. В целулозата има много кислород. Силиконово-оксидните връзки имат няколко различни форми и, за да стане още по-сложно, тук е използвана смесица от две форми. В някои случаи всичко се свежда до тетраедърна структура — до силикат, подобен на скала и близък по структура до фелдшпата и кварца. Трудно е да се каже точно какво представлява, но най-общо го описваме като полимер.

— Искаш да кажеш, че кожата на посетителя е подобна на скала, така ли? — попита Портър.

— Казано на прост език, точно това имам предвид — отвърна Алън. — Твърда е като скала, навярно даже много по-твърда, и все пак силиконът й дава известна еластичност, известна податливост. Обикновено скалите не могат да се вдлъбват. А тази материя може. Може да се вдлъбва и да възвръща първоначалното си положение. Същевременно притежава твърдост, еластичност и невероятна термична издръжливост. Опитахме се да проверим на теория до каква степен достига тази способност. Това е само теория, разбира се, но резултатите са безсмислени. Ако тези същества функционират сред огромните пространства на междузвездния космос, те трябва да взимат отнякъде енергия. Високата им термична издръжливост означава, че биха могли да поглъщат всякакви видове енергия в огромни количества от междузвездния прах. Прашните частици, независимо колко са малки, носят някаква енергия. Но кинетична. Смятаме, че кожата на тези същества може да превръща кинетичната енергия в потенциална, а нея — в каквато форма им трябва. От време на време могат да се сблъскват с по-големи парчета материя. Такъв удар би накарал кожата да се вдлъбне и да поеме толкова енергия, колкото е в състояние. При възвръщането на първоначалното си положение, кожата би отразила ненужната й енергия. Вдлъбнатината на кожата би предизвикала отразена вълна енергия и така би се избавила от нея, както огледалото отразява слънчевата светлина.

Портър хвърли бърз поглед към Уайтсайд. Генералът се беше вцепенил на стола си и долната му челюст бе леко отпусната.

Алън въздъхна.

— Имаме и известни основания да смятаме — продължи той, — аз не мога да се задълбоча в проблема така сериозно, както ми се иска, защото не е възможно да се обясни на обикновен език — но имаме основания да смятаме, че съставът на кожата е такъв, че може да променя гравитационния поток, което е свързано с вероятността тези същества да са в състояние да манипулират гравитационните сили и така да бъдат или привличани, или отблъсквани от гравитацията. Ако е истина, това би обяснило способността им да летят на сантиметър-два над земята. То би означавало също, че гравитационният контрол, поне частично, може да е обяснението за това как пътуват в космоса. Като се включат към даден гравитационен източник в посоката, в която искат да пътуват, те биха се придвижили към него. Като се включат към друг източник зад тях, биха могли да го използват, за да ги отблъсне.

Алън замълча и погледна подред всички.

— Ами, това е — завърши той. — Звучи невероятно и аз продължавам да си напомням, че сигурно е така. Извънземни, казахме ние. И те са си извънземни. Това, което ме безпокои и не ми дава да спя, е следното: ако са толкова различни от нас във физическо отношение, колко различни са в умствено? Какъв е шансът ни изобщо да ги разберем, каква е надеждата те някога да са в състояние да разберат нас?

— Сигурно интелектуалните различия не са толкова огромни, колкото физическите — отвърна Портър. — Изглежда, че досега те са успели да напреднат доста в разбирането си за нас. Като че ли някак си усещат много неща, които не би трябвало да усещат. Придържаха се доста добре към принципните правила на човешкото поведение.

— Надявам се да си прав — каза Алън. — Искрено се надявам да е така.

После се обърна към президента:

— След няколко седмици може да знаем повече. Може да открием, че някои от сегашните ни разбирания са погрешни. Може да се наложи да изменим някои от теориите си. Или да се натъкнем на някои нови, съществени данни. За момента като цяло ви казах всичко, което знаем. Разбира се, можем да се задълбочаваме в специализираната материя безкрайно, но сега това е безсмислено.

Той се изправи и се поколеба за миг, после каза:

— Има и още нещо. Любопитно е, но може би не чак толкова важно. Но хвърля известна светлина върху посетителите. Чули сте за 101, разбира се.

Президентът кимна.

— Посетителят, който се е приземил пръв в Лоун Пайн. Разбрах, че сега е кацнал в Айова.

— Точно така — каза Алън. — Пази една нива, която фермерът току-що бил разорал. Човекът твърди, че посетителят летял назад-напред из нивата, сякаш засаждал нещо. И щом някой се приближал, го прогонвал. Един от нашите наблюдатели обаче успя да се добере до края на нивата, без да бъде прогонен. И откри, че посетителят е засадил борови семена. Преди бяхме донякъде озадачени от факта, че сред отпадъците, изхвърляни от посетителите след повалянето на дърветата, изобщо няма никакви семена. Вече знаем защо. Посетителите са ги отсявали и са възнамерявали да ги засадят.

— Ще измине дълго време, докато поникнат нови борове — каза президентът. — 101 може да се наложи да прекъсне работата си, за да охранява насажденията.

— Навярно не — отвърна Алън. — Нашият наблюдател е забелязал, че известен брой семена вече са поникнали. Специалистите по лесовъдство ни казаха, че подобно нещо не би могло да се очаква толкова бързо. Предполагаме, че 101 е обработил семената по някакъв начин, за да ускори процеса на поникване и изобщо растежа им.

— А това поставя пред нас нов проблем — каза Уайтсайд. — Стотици, ако не и хиляди посетители ще вземат нивите и ще ги засадят, като прогонят законните им собственици. Фермерите ще се възпротивят.

— Отначало — рече президентът — изпитвах неприятно чувство към посетителите. Нещо като бодване под лъжичката. Струва ми се, че се дължеше отчасти, ако не и изцяло, на факта, че съм чисто политическо животно. Имам политически нервни окончания. Подсъзнателно усещам всяка опасност. И все пак разбирах, че при тази работа с посетителите, ако направя погрешна стъпка, мога да се самоубия политически. Но постепенно стигнах до схващането, че можем да живеем заедно с тях. Струваше ми се, че посетителите мислят почти като нас. Само да можехме да общуваме с тях, сигурен съм, че щяхме да постигнем пълно разбирателство. Фактът, че 101 е засадил борови семена, потвърждава разсъжденията ми. Засаждането на растения свидетелства за наличието на идея за земеделие и за съхраняване на ресурсите. И в това отношение те мислят като нас.

Алън понечи да се обади, но се отказа.

— Искаше да кажеш нещо — обърна се към него президентът.

— Да — рече Алън. — Чудех се дали трябва, но няма причина да не го кажа. Навярно не е съществено, но за мен е интересно. Спомняте ли си, че когато първият посетител се приземи в Лоун Пайн, той кацна върху една кола и я смачка?

— Да, спомням си. За щастие, в нея нямаше никого. Чудехме се какво ли е станало със собственика й и защо не се появи.

— Точно така — продължи Алън. — Откарахме автомобила, ако си спомняте.

— Да — потвърди президентът.

— Е, сега вече знаем. От номера на колата. Собственикът е млад учен, лесовъд от университета на Минесота. Казва се Джери Конклин. Няколко дни след инцидента се е върнал в Минеаполис. Както разбрахме, засега не е казал на никого, че колата му е била смачкана. Не е подал и застрахователен иск. Очевидно известно време се е държал съвсем нормално, но сега, след като научихме кой е, е изчезнал. ФБР го издирва.

— Какво очаквате да научите, когато го откриете? — попита Уайтсайд.

— Всъщност не знам. Трябва да признаете обаче, че реакцията му е странна. Трябва да има някаква причина да не разкаже на никого какво се е случило. Странно е също, че не е подал застрахователен иск. Дори не е издирил кой е откарал колата му. Не мога да се освободя от чувството, че той знае нещо, което би могло да ни е полезно.

— Когато го откриете — каза президентът, — а аз предполагам, че ще го откриете, внимавайте с него. От моя гледна точка той не е извършил никакво престъпление, освен че си е държал устата затворена.