Посетителите

37. Вашингтон

— Татко — каза Алис, — не ми харесват някои от нещата, които чувам.

Отпуснат на стола си, сенатор Дейвънпорт я погледна над ръба на чашата си със скоч и избоботи:

— И какво си чула, мила моя?

— Всички тези разговори в Белия дом — не на всеослушание, а само шушукания — за откриване на някакъв подличък начин да се избавят от посетителите. Например да напръскат с психоделични опиати дърветата, които ядат, или да похарчат милиони за създаването на бактерия или плесен, които да са фатални за тях. Казват, че било по-добре да похарчат няколко милиона, за да се избавят от тях и всичко да си тръгне постарому, отколкото да похарчат същите няколко милиона, за да открият нещо за тях.

— Струва ми се — отвърна сенаторът с необикновено мек тон, — че и аз подочух подобно нещо. Контрол над вредителите — така го наричат. Не да водят борба с тях — просто контрол над вредителите.

Сенаторът се размърда на стола си и погледна Портър.

— Може би нашият приятел от Белия дом би могъл да ни каже нещо по въпроса.

— Мисля — отвърна Портър, — че е по-добре да се въздържа.

— Някои от момчетата, нали знаеш — каза сенаторът, — започват да се вълнуват от положението. Засега само говорят помежду си, но не след дълго могат да излязат извън тези граници.

— Дори само да мислим толкова рано за действия срещу посетителите — отвърна Портър, — ми се струва малко преждевременно. Чувал съм подобни приказки за създаване на болест, която да порази единствено тях. Според мен са само приказки. Никой няма ни най-малка представа как би могло да се постигне. Първо трябва да се разбере какво представляват посетителите и как функционира жизнената им система. Едва когато научим това, можем да открием как биха реагирали на различни микроорганизми. А пък изниква и въпросът как да се поразят само те. Откъде да сме сигурни, че създаденият вирус ще е фатален единствено за посетителите? Можем да попаднем на нещо, което да унищожи и човешката раса.

— Във всеки случай, това е чудовищна идея — каза Алис. — Нямаме действителни оплаквания от посетителите.

— А, това не знам — отвърна сенаторът. — Поговори с някой истински еколог, който се е убедил, че ако не се предприемат действия, тези неща ще унищожат последната останала необитаема зона. И ще чуеш оплаквания. Или с президента на някоя дърводобивна компания, на когото един от нашите големи черни приятели е изял на закуска един-два склада. Или с представител на някоя авиокомпания, който побледнява само като си помисли за възможността някой от самолетите му да се сблъска с приятелския ескорт на посетителите. Или с човек от контролната кула на летището, на когото една от пистите е блокирана и не може да приема самолети.

— Пак става дума за интереси на малцинствени групи — възрази Алис. — Малки клики, които се опитват да подтикнат и нас.

— Изненадан съм от думите ти, дъще — каза сенаторът. — Струваше ми се, че винаги си била убедена защитничка на малцинствата. Бедните онеправдани негри, бедните онеправдани индианци…

— Но това е различно — възкликна Алис. — Моите малцинства са културни, а твоите икономически — бедните онеправдани бизнесмени, които внезапно са се почувствали засегнати.

— Еколозите — каза сенаторът — не са представители на икономическо малцинство. Те са емоционални. И са майстори да създават неприятности.

— Започвам да изпитвам усещането — каза Портър, — че общественото отношение към посетителите е в процес на промяна. Отначало бяха новост и повод за огромно вълнение. Сега, изглежда, се превръщат в дразнители. Вече са просто черни грамади, които са кацнали тук и там, или пък летят над земята. И в много малка част от случаите пречат на всекидневния живот на някои хора. След няколко месеца, навярно дори само след няколко седмици, лекото раздразнение може да прерасне в неприязън, а сигурно и в омраза — и това няма да се дължи на нечии накърнени тесни интереси, а на феномена, който наричаме обществено мнение. Би било жалко, ако това се случи, защото просто трябва да проявим търпението, което ще ни даде възможност да открием какво представляват и как да се справим с тях.

— Алън работи по въпроса в Минесота — каза сенаторът. — Открива ли изобщо нещо?

— Нищо, за което да знам, сенаторе. Нищо определено. Не е направил дори предварителен отчет, ако имате предвид това. Но се носи някакво загатване, че са растения — поне, че принадлежат към растителното царство.

— Растения ли? За Бога, това е пълна безсмислица!

— Разбира се, че не е. Опитах се да проследя откъде произхожда слухът, но не успях.

— А пък и онази мълва — каза сенаторът, — че посетителите вероятно могат да контролират гравитацията. Интересува ме точно това. То е нещо, което можем да използваме.

— Основава се най-вече на факта, че се носят на няколко сантиметра над земята и че когато се движат, като че ли не използват задвижващи съоръжения — отвърна Портър. — Или поне задвижващи съоръжения, както ги разбираме ние. Всъщност никой не знае, разбира се. Тази идея е само едно от възможните обяснения за начин на функциониране, който противоречи на всички известни ни физични закони.

— И двамата говорите само за това какво можем да спечелим от посетителите — каза Алис. — Не се ли сещате, че и те може да си мислят за същото — какво да спечелят от нас?

— Естествено — отвърна баща й. — Те взимат целулоза. А целулозата е достатъчно ниска цена, ако успеем да получим от тях гравитационния контрол.

— Взели са и няколко автомобила.

— Е, да, няколко. Само веднъж. Не се е повторило повече. Вече не взимат коли.

— Чудех се — рече Алис, — за какво са им били колите. И не мога да те разбера, татко. Отначало беше против тях — унищожавали дървета и складове за дървен материал, разстройвали деловия живот на страната.

— Премислих становището си — отвърна сенаторът. — Започнах да виждам някои доста привлекателни възможности, ако успеем да изиграем правилно картите си. — После се обърна към Портър. — Продължавам да чувам разни неща за огневото изпитание, проведено срещу посетителите. Слуховете се носят постоянно, но не мога да разбера нищо. Какво знаеш за всичко това?

— Каквото и вие — отвърна Портър. — Продължавам да чувам разни неща.

— Нищо определено? Никакви подробности?

— Изобщо нищо — отвърна Портър.

— Тези неща трябва да имат някаква разработена защитна система — рече сенаторът. — В космоса сигурно са били подложени на всевъзможни удари, макар че не мога да си представя какви точно. Би било чудесно, ако открием това, с което разполагат.