Посетителите

6. Лоун Пайн

— Не знам къде са, Джони — каза Франк Нортън в слушалката. — Просто не са се появили. Ти каза шест часа и аз ги чаках тук. Може да са попаднали в задръстване.

— По дяволите, Франк. Откога имате задръствания във вашия край? — попита ядосано Гарисън.

— По-лошо е, отколкото в деня на откриването на риболовния сезон — отвърна Нортън. — Движението по всички пътища към града е блокирано. Държавната полиция се опитва да ни отреже от света, но й е адски трудно. Щом по радиото и телевизията започнаха да излъчват бюлетини…

— Вече е твърде късно да правим снимки на онова нещо — каза Гарисън. — Та казваш, че се движело?

— Придвижи се доста преди известно време — отвърна Нортън. — Пресече моста и се насочи към гората. Сега е тъмно. Невъзможно е да се направят снимки. Но аз го снимах преди да се премести…

— Ти си го снимал! — извика Гарисън. — Защо, по дяволите, не ми каза по-рано?

— Джони, снимките не са нещо особено. Не са като онези, които бихте направили вие с професионалните си апарати. Просто го снимах с малък обикновен туристически апарат. Направих два филма, но не съм сигурен дали е излязло нещо.

— Виж, Франк, има ли някакъв начин да ни пратиш тези филми? Би ли искал да ни ги продадеш?

— Да ги продам? Ако ги искаш, твои са, Джони. Бих желал да имам по един екземпляр от тях, това е всичко.

— Не бъди глупав — каза Гарисън. — Тези филми струват пари. Много пари. Има ли някакъв начин да ни ги пратиш? Има ли някой, който би ги докарал дотук? Не искам да ги носиш самият ти. Бих предпочел да останеш там, докато не се появят Кати и Чет.

— Познавам едно момче, което работи почасово на бензиностанцията. Има мотоциклет. Ще ти ги донесе по възможно най-бързия начин, стига да не се убие по пътя.

— Можеш ли да му се довериш?

— Напълно — отвърна Нортън. — От време на време му давам по някоя работа. Приятели сме.

— Кажи му, че го чакат сто долара, ако ги донесе тук до полунощ. Ще задържим част от вестниците, за да пуснем снимките в сутрешното издание.

— Мисля, че точно в момента момчето е на бензиностанцията. Ще се свържа с него. Сигурно ще може да намери някой да го замести. По дяволите, аз лично ще наливам бензин, ако се наложи.

— Има ли други журналисти в града? Да се е появявал някой телевизионен екип?

— Струва ми се, че не. Телевизионни екипи ще дойдат. Предполагам, че Далът ще прати хора, но ако пристигнат, сигурно ще ме потърсят. Досега не е пристигнал никой. Полицията се справя с блокирането на пътищата сравнително успешно. Всъщност до градчето не са се добрали толкова много хора. Някои са оставили колите си и са тръгнали пеш. Пътищата са задръстени от автомобили. Тъй че е по-добре да се измъкнеш от градчето с мотоциклет, отколкото с кола. Момчето, за което ти казах, ще мине по канавките, дори ще прекоси през полето, ако се наложи.

— Действай тогава.

— Веднага. Ако не успея да намеря момчето, ще намеря някой друг. И още нещо, Джони. Как реагира страната?

— Прекалено рано е да се каже — отвърна Гарисън. — Пратил съм човек да разговаря с хората. Влиза по баровете, застава пред входовете на театрите, хваща хората където може и ги пита какво мислят за всичко това. Прави проучване за реакцията на обикновения човек. Защо питаш?

— Обадиха ми се от Вашингтон. Човекът каза, че е шефът на Генералния щаб. Съобщи си името, но не го запомних. Беше генерал, поне това си спомням.

— Досега няма реакция от страна на Вашингтон — рече Гарисън. — Трябва им време да се окопитят. Все още ли смяташ, че може да е нещо от звездите?

— То се придвижи — отвърна Нортън. — Пресече реката и тръгна към гората. Това означава, че е живо, или поне, че е много сложна машина, или машина, управлявана от разумно същество. Хората тук изобщо не се съмняват. Ако питаш тях, то е посетител от космоса. Трябваше да го видиш, Джони. Ако го беше видял, и ти щеше да повярваш.

Вратата на офиса се отвори и влезе някаква жена, последвана от мъж, натоварен с фотопринадлежности.

— Един момент — каза Нортън. — Струва ми се, че пристигнаха твоите хора. Току-що влизат.

После се обърна към жената:

— Вие ли сте Кати Фостър?

Кати кимна.

— А човекът с вас е Чет Уайт, така ли?

— Франк — каза Гарисън.

— Да?

— Дай да говоря с Кати, моля те.

— Разбира се — отвърна Нортън. — А аз ще се занимая е филмите.

Той подаде слушалката на Кати и й каза:

— Джони е.

— Филми ли ви чух да споменавате? — попита Чет.

— Да. Успях да заснема два филма преди онова нещо да пресече моста. Докато все още се виждаше.

— Не е ли вече там? — простена Чет.

— Придвижи се. Пресече моста и навлезе в гората. Сега е прекалено тъмно, за да се види. Невъзможно е да го снимате.

— На Джони ли пращате тези филми?

— Имам човек с мотоциклет. Той ще ги занесе.

— Това е добре — каза Чет. — С кола не може да се мине. Тези ваши проклети двулентови пътища! Никога не съм виждал такова задръстване. За да стигнем дотук, изминахме пеш поне пет километра. Зарязахме колата и тръгнахме.

— До скоро — каза Нортън и излезе.

Кати разговаряше с Гарисън по телефона:

— Беше ужасно, Джони. Всички се опитват да се доберат дотук. Ченгетата ги спират. Натрупаха се ужасно много коли.

— Е, вече сте там — каза Гарисън. — Помотайте се из района. Научете каквото можете. Говорете с хората. Разберете реакцията им. Как възприема градчето всичко това? Какво според тях е онова нещо? Знаеш какво ни трябва.

— Джони, обади ли се Джери?

— Джери ли? Кой Джери?

— По дяволите, Джони, казах ти преди да тръгна. Джери Конклин. С когото трябваше да изляза тази вечер. Обясних ти.

— А, сетих се. Предупредих всички. Изчакай един момент.

Съвсем слабо тя го чу да изревава: „Някой да е говорил по телефона с Джери Конклин? С когото е трябвало да излезе Кати?“

Отвърнаха му мънкащи гласове.

Гарисън се обади отново:

— Не, Кати. Не се е обаждал.

— По дяволите! — ядоса се Кати.

— Чакай да видя — рече Гарисън, като незабавно забрави за Джери Конклин. — Сега е единайсет и половина. В първото издание ще трябва да пуснем това, с което разполагаме досега. Франк продължи да ни информира. Знаем, че нещото се е придвижило отвъд реката. Обадѝ ми се пак след два часа. Съжалявам, че сте попаднали в задръстване. Радвам се, че сте се добрали дотам.

— Джони, станало ли е нещо друго? Дай ми някаква информация.

— Губернаторът е пратил близо половината от щатската полиция да блокира Лоун Пайн. Затворили са всички пътища. Вдигнал е Националната гвардия в бойна готовност. Засега никой няма представа какво става. Очевидно идеята е, че това наистина е космически кораб, но никой не е сигурен.

— Ако се обади Джери, нали ще му обясниш положението?

— Разбира се — отвърна Гарисън.

— Ще ти се обадя — обеща Кати. — Почакай един момент. Имам подозрението, че телефонните линии тук ще бъдат претоварени. Защо не накараш някой да се свърже с нас по телеграфа към девет и половина? Продължавай да се опитваш, ако не успеят да се свържат. Имаш ли номера тук?

— Да. Ще можеш ли да намериш някой да отговаря на телефона и да поддържа връзката вместо теб?

— Ще намеря — отвърна Кати. — Колко мога да му платя? Какъв е бюджетът за тази операция?

— Колкото можеш по-малко — каза Гарисън. — И толкова много, колкото се наложи.

— Добре тогава — каза Кати. — Ще поддържам връзка.

И затвори телефона. Влезе Нортън.

— Джими тръгна с филмите — каза той. — Остави един свой приятел да наглежда бензиностанцията.

— Не се забавихте много — забеляза Чет.

— Имах късмет — отвърна Нортън. — Намерих Джими веднага, а там се мотаеше и приятелят му.

— Ще ни трябва още един човек — рече Кати. — Джони ще се обади към девет и половина. Ще ни трябва някой да поддържа връзката, докато се върнем, Възможно е линиите да бъдат претоварени и да не можем да се свържем с никого.

— Струва ми се, че имам точно човек за вас — каза Нортън. — Току-що го видях на улицата. Един стар чудак, казва се Стифи Грант. Ще направи всичко за едно питие.

— Може ли да се разчита на него?

— Ако има какво да пие.

— Колко ще трябва да му платя?

— Два долара.

— Кажете му, че ще му дам пет. Но му внушете, че не трябва да предава телефона на никого. Независимо каква е причината.

— Можете да разчитате на него. Той е еднопосочен. В момента е трезвен. Ще разбере.

— Не знам какво щяхме да правим без вас — каза Кати.

— Моля ви — отвърна Нортън. — С Джони сме стари приятели. Бяхме колеги в университета.

— Онова нещо било паднало върху някаква кола — каза Чет. — Още ли е там?

— Да, доколкото зная — каза Нортън. — Охранява я полицай. Не дава да я местят, докато не се появи някой.

— Кой трябва да се появи?

— Не знам — отвърна Нортън.

— Тогава да тръгваме — каза Кати. — Искам да хвърля един поглед на тази кола. И да я снимам.

— Вървете направо по улицата — каза Нортън. — По пътя към реката. Не е далеч. Вижда се полицейски автомобил с червени светлини. Ще я намерите точно там. Аз ще доведа Стифи и ще го въведа в работата. Ще се видим по-късно.

Към края на първия комплекс сгради двамата забелязаха проблясващите червени лампи на полицейския автомобил. Когато се приближиха, от сенките се показа един полицай.

— Журналисти сме — рече му Кати. — От минеаполиския „Трибюн“.

— Мога ли да видя журналистическата ви карта, моля?

Кати извади портфейла от чантата си и му подаде документа. Полицаят бръкна в джоба си за фенерче и насочи лъча към картата.

— Катрин Фостър — прочете той. — Срещал съм името ви във вестника.

— Мъжът с мен е Чет Уайт. Нашият фотограф.

— Добре — каза полицаят. — Тук няма какво толкова да се види. Нещото, каквото и да е то, е оттатък реката.

— Ами колата? — попита Чет.

— Още е тук.

— Какво ще кажете да направя няколко снимки?

Полицаят се поколеба, после каза:

— Мисля, че може. Но не я докосвайте. От ФБР ни помолиха да я оставим, както си е.

— Какво общо има ФБР с тази работа? — попита Кати.

— Не зная, госпожо — отвърна полицаят. — Но така ми наредиха. Пратили са хора насам.

Заобиколиха полицейската кола и повървяха малко по пътя. Смачканият автомобил беше на края на моста — или по-скоро на края на мястото, където по-рано бе лежал мостът. Самия мост го нямаше. Колата бе сплескана, сякаш отгоре й беше минал валяк.

— Има ли някой вътре? — попита Кати.

— Според нас не, госпожо.

Чет правеше снимки, обикаляше около сплескания автомобил, светкавицата на апарата мигаше непрекъснато.

— Идентифицирахте ли колата? — попита Кати. — Може би номера?

Полицаят сви рамене.

— Може и да има номер, но не се вижда. Колата е шевролет, на няколко години. За модела не съм сигурен.

— Нямате ли някаква представа кой може да е бил вътре? И какво може да му се е случило?

— Сигурно някой е спрял да лови риба във вира под моста. Твърдят, че имало голяма пъстърва. Казаха ми, че тук често идвали хора.

— Но ако е било така — каза Кати, — не смятате ли, че който и да е бил, досега щеше да се появи, за да разкаже за страхотните си приключения?

— Наистина изглежда странно — отвърна полицаят. — Но пък човекът може да е в реката. Когато онова нещо е кацнало, мостът се е срутил. Може да го е ударила някоя греда.

— Трябвало е да се опитат да го намерят.

— Сигурно — рече полицаят. — Но не ми е известно подобно нещо.

— Вие видяхте ли нещото, което е кацнало тук? — попита Кати.

— За кратко. Преди да се стъмни. Преди да пристигна, то вече беше минало оттатък. Беше си там, отвъд реката. На неколкостотин метра зад нея. Просто си стоеше. И беше голямо.

— Още ли е на пътя?

— На пътя е, но излиза извън него и от двете страни. Много по-широко е от пътя. Смачкало е няколко малки дървета.

— И още ли си стои там в момента?

— Почти съм сигурен. Ако се беше придвижило, щеше да смачка още дървета. Би трябвало да се чуе някакъв шум. А откакто пристигнах, там е съвсем тихо.

— Какво има нататък? Искам да кажа по пътя?

— Целият район отвъд реката е праисторическа горска зона, госпожо. Резерват на първобитни борове. Огромни дървета. Някои от тях са на стотици години. Онова нещо, каквото и да е то, е попаднало в капан, казвам ви. Няма да може да мине през дърветата. Няма място да мине.

— Има ли в него някакви белези на живот?

— Не съм забелязал. Просто една огромна черна кутия. Прилича на огромен тромав танк. Само дето няма вериги. Не мога да си представя как се движи.

— Това ли е впечатлението ви? Голям танк?

— Ами, не. По-скоро прилича на голяма черна кутия. Голяма продълговата кутия, която някой е боядисал във възможно най-тъмния черен цвят.

— Има ли някакъв начин да минем оттатък реката? — попита Кати.

— Невъзможно е — отвърна й полицаят. — Под моста е онзи дълбок вир, а от двете му страни течението е страшно бързо.

— Може би с лодка?

— Поразпитайте — каза полицаят. — Навярно ще можете да минете оттатък с лодка. Ако намерите.

— Тук всички сигурно имат лодки — обади се Чет.

— А бе по-добре недейте — каза полицаят. — Трябва да попитам по радиостанцията. Сигурно ще ми наредят да не ви пускам.

— А има ли друг път за оттатък?

— Не. Всички пътища са блокирани.

— Ами хората от другата страна на реката?

— Там няма хора. Това е праисторическа горска зона. Километри гора. Никой не живее там.

— Можете ли да ми кажете името си? — попита Кати. — Мога ли да цитирам това, което ми съобщихте?

Полицаят гордо й каза името си, но я предупреди:

— Само внимавайте с цитатите.