Предателство в смъртта

Пролог

Извършваше се убийство.

Отвъд прозорците със спуснати щори, четирийсет и шест етажа по-долу от мястото, където властваше смъртта, животът продължаваше — шумен и забързан, безразличен и сприхав.

Ню Йорк беше най-красив през пролетните вечери, когато от цветята, разцъфнали в мраморните сандъчета от двете страни на булевардите, и отрупали сергиите на уличните продавачи, се разнасяше зашеметяващо ухание, което почти прогонваше миризмата на изгорели газове от превозните средства, задръстващи улиците и небето над метрополиса.

По тротоарите се блъскаха и разминаваха тълпи от минувачи — едни бързаха, други се разхождаха безгрижно, трети от време на време се прехвърляха на конвейерните ленти или на ескалаторите, които водеха към други нива на улиците. Повечето бяха по ризи или носеха неоновосини тениски — последен писък на модата през пролетта на 2059 година.

На подвижните павилиони се предлагаха газирани напитки със същия крещящ неонов цвят, а димът от соевите наденички, печащи се върху скарите, се губеше сред здрача на топлата вечер.

Младите хора, които въртяха обръчи, играеха баскетбол и крикет на обществените спортни игрища, гледаха да използват последните минути преди падането на мрака. Залите за видеоигри на Таймс Скуеър бяха празни, тъй като любителите на това забавление бяха примамени от шумните улици, но търговията в секс магазините процъфтяваше, а баровете, посещавани от несемейни мъже и жени, бяха претъпкани.

През пролетта много изискани киносалони сваляха от програмата си престижните филми и ги заменяха с порнографски.

Въздушни автобуси обслужваха многобройните клиенти на търговски център „Скай“, а от рекламните дирижабли се разнасяше безспирен поток от думи, целящи да примамят купувачите да посетят някой от луксозните магазини.

Пазарувай и бъди щастлив! А какво ще правиш утре? Отново ще пазаруваш.

Влюбени двойки седяха на масите пред ресторантите, вечеряха или отпиваха от аперитивите си, като крояха планове за бъдещето, обсъждаха хубавото време или споделяха моменти от ежедневието си.

А високо над улиците и парковете, изпълнени с глъч на безгрижни и весели хора, гаснеше един човешки живот.

Той не знаеше името й. Не го беше грижа какво име й е дала майка й, когато малката с писък е дошла на този свят. Още по-малко го интересуваше името, което тя ще отнесе със себе си, когато с писък се пресели в отвъдното, изпратена там от него.

Важното бе, че му е под ръка, и то тъкмо когато му е необходима.

Търпеливо бе изчакал появяването й и не след дълго тя влезе в апартамент 4602, за да приготви леглото за през нощта.

Носеше спретната черна униформа и шикозна бяла престилчица като всички камериерки в хотел „Палас“. Лъскавата й кестенява коса беше грижливо вчесана и прибрана на опашка с елегантна черна шнола, както подобава на служителка в един от най-престижните хотели в града.

Понрави му се, че е млада и хубава, въпреки че щеше да изпълни замисъла си дори жената да беше грозна деветдесетгодишна старица. Все пак задачата му ставаше далеч по-приятна, тъй като мургавата девойка с искрящи черни очи бе изключително привлекателна.

Преди да влезе в стаята, тя позвъни два пъти с интервал между позвъняванията, както изискваше правилникът, което му даде възможност да се скрие в големия вграден гардероб. Сетне младата жена си отключи с резервния ключ и напевно извика „Камериерката!“ като всички от обслужващия персонал, влизащи в стая, за която предполагат, че е празна.

Прекоси спалнята и отиде в банята, за да смени хавлиените кърпи, които клиентът, който се бе регистрирал под името Джеймс Прайъри, бе използвал след настаняването си в хотела.

Докато почистваше банята, непрекъснато си тананикаше някаква игрива мелодия. „Подсвирквай си, докато работиш“ — одобрително си помисли човекът, скрит в дрешника — и той обичаше да си подсвирква по време на работа. Освен това беше търпелив и умееше да изчаква подходящия момент.

Младата жена приключи с банята и хвърли на пода използваните кърпи, за да ги вземе на тръгване, сетне се върна в спалнята, приближи се до леглото и грижливо сгъна тъмносинята кувертюра.

„Малката обича работата си — помисли си той, като забеляза колко внимателно камериерката прегъна левия ъгъл на завивката, за да образува триъгълник. — Е, аз също!“

Изскочи от дрешника толкова бързо, че стъписаната камериерка го видя едва когато връхлетя върху нея. Тя нададе пронизителен писък, ала стаите в хотел „Палас“ бяха звукоизолирани.

Приятно му беше да слуша писъците й — тъкмо щеше да се настрои за работата, която му предстоеше.

Младата жена се помъчи да се освободи от хватката му и посегна към пейджъра в джоба на престилката си. Нападателят хладнокръвно изви ръката й. Тя престана да крещи и изстена от болка.

— Не бива да си играеш с това, нали? — иронично подхвърли той, извади пейджъра от джоба й и го захвърли встрани. — Знаеш ли, онова, което ще ти сторя, няма да ти хареса — промърмори в ухото й, — но на мен ще достави удоволствие, което всъщност е най-важното.

Обгърна с ръка шията й и повдигна младата жена — беше дребничка, едва ли тежеше повече от петдесет килограма, — докато тя престана да се съпротивлява и се отпусна в ръцете му. За всеки случай беше взел спринцовка със силно упойващо вещество, но не му се наложи да я използва. Пусна жената, която падна на колене, а той доволно потри ръце и широко се усмихна, сетне нареди да се включи музиката.

Стаята се изпълни със звуците на ария от операта „Кармен“, която предварително беше програмирал в стереоуредбата.

„Прекрасно!“ — помисли си той и дълбоко си пое въздух, сякаш вдъхваше аромата на мелодията.

— Е, да се залавяме за работа — промърмори.

Подсвиркваше си, докато нанасяше жестоки удари на жената. Тананикаше си, докато я изнасилваше, а когато започна да я души, запя с пълен глас.