Предателство в смъртта

Пета глава

Ив остави на Рурк и Съмърсет да се погрижат за подготовката на вечерното празненство и се затвори в кабинета си, за да се запознае с многобройните доклади за убийства, при които главният заподозрян беше Йост.

Внимателно изчиташе всеки рапорт, търсейки грешки в работата на екипа по разследването.

Всеки път, когато откриеше недоглеждане или пропуск, го класираше във файла, който бе нарекла „Работа през пръсти“. Според нея мнозина полицейски служители си бяха гледали работата през пръсти. Натъкна се на случаи, при които не са били разпитани всички свидетели, или пък по време на разпита им е бил оказан натиск. При други разследвания веществените доказателства са били документирани, но не са били проследени до източника им.

Направи й впечатление, че в някои случаи убиецът е взимал по нещо от жертвата — пръстен, панделка за коса, ръчен часовник. Предметите бяха без особена стойност, което потвърждаваше предположението, че престъпленията не са били извършени с цел грабеж.

Каза си, че нещо не се връзва с шаблона, по който действа убиецът, и замислено промълви:

— Ако е взел нещо от една своя жертва, значи е взимал от всички. Той робува на навиците, обича реда и дори е педантичен.

За него тези евтини предмети са сувенири. Какво ли е взел от Дарлийн Френч?

Зареди в компютъра дискетата с видеозаписа от охранителната камера, намери сектора, на който се виждаше как Дарлийн спира с количката си пред вратата на апартамент 4602, и нареди на машината да стопира кадъра и да го увеличи.

— Обиците! — възкликна. На монитора ясно се виждаше, че камериерката носи обици във формата на малки златни халки, които черната й къдрава коса почти закриваше. Макар да беше сигурна, че при огледа на жертвата не беше забелязала златните халки, нареди на компютъра да постави до това изображение снимката на пребитата и удушена жена върху леглото. — Взел е обичките!

Облегна се назад и се замисли. Очевидно убиецът колекционира вещи на жертвите си. Но по каква причина? Може би изпитва удоволствие от „работата“ си, приятно му е да възкресява в паметта си различните поръчки, които е изпълнявал. Значи не го върши само за пари. Дали изпитва тръпка от чудовищните си деяния?

Видеотелефонът на бюрото й иззвъня. Без да откъсва поглед от двете изображения на Дарлийн на монитора, тя включи устройството:

— Далас.

— Лейтенант, имам сведения за жицата — започна Макнаб. — Научих, че се продава на метър или на грамаж. Купуват я на едро предимно бижутери професионалисти, хора, за които този занаят е само хоби, и художници. Цената й на дребно е много по-висока. Според моите сведения търговците на дребно продават малки количества на клиенти, които я използват за вплитане в прическата или просто я навяват като гривна около китката или глезена си.

— На едро цената й е няколко пъти по-ниска, така ли? — замислено промърмори Ив. — Убиецът не действа спонтанно, а според грижливо подготвен план. Освен това не е от хората, които обичат да хвърлят парите си на вятъра — добави, като си спомни как бе натъпкал куфара си с козметичните принадлежности от хотела.

— И на мен ми хрумна същото, затова насочих вниманието си към търговците на едро, които са около сто души в целия свят. На другите планети работят още двайсетина. Покупката на едро става срещу представяне на диплом за художник или за бижутер, като се осъществява на място или артикулът се поръчва по електронната поща.

— Добра работа си свършил — похвали го Ив. — Направи справка за всеки един. — Докато говореше, отвори файла, в който бяха описани веществените доказателства, открити на местопрестъплението, и провери каква е била дължината на сребърната жица. — Използвал е петдесетсантиметрова жица, за да удуши Дарлийн Френч. — Набързо прегледа файловете, в които бяха описани другите убийства, и кимна: — Да, тази дължина явно му допада. Искам списък с имената на хората, които са купили сребърна жица с тази или с двойна дължина. — За миг затвори очи и добави: — Чувала съм, че с течение на времето среброто потъмнява. Вярно ли е?

— Да, ето защо сребърните предмети трябва непрекъснато да се почистват, освен ако не са със защитно покритие. От лабораторията ми съобщиха, че жицата е от висока проба сребро и е без покритие. Освен това по повърхността няма следи от химикал или от друго средство за почистване. Разбира се, възможно е престъпникът да го е отстранил напълно. Нямам представа каква част от почистващото вещество остава по повърхността на предмета и какво въздействие оказва на самия метал.

— Повтарям — интересуват ме имената на хората, които са купили сребърна жица с дължина петдесет сантиметра през месеците и годините, предшестващи убийството на Дарлийн. Обзалагам се, че този мръсник се снабдява с ново „оръжие“ за всяка поръчка.

Тя прекъсна връзката, помъдрува върху свойствата на чистото сребро, сетне отново прегледа докладите, съсредоточавайки вниманието си върху сребърната жица.

Откри, че и други нейни колеги са тръгвали по тази следа, но повечето не са търсили купувачите на жица с определена дължина. В деветдесет процента от случаите разследването се е ограничавало до проверка на доставчиците на едро в града или най-много в окръга, в който е било извършено убийството.

„Ама че немарлива работа!“ — помисли си и гневно смръщи вежди. В този момент Рурк влезе в кабинета и тя ни в клин, ни в ръкав изтърси:

— Какво става със сребърните предмети, когато ги почистят?

— Стават толкова лъскави, че можеш да се огледаш в тях.

— Ха-ха, много смешно! Интересува ме дали върху повърхността на предмета остават следи от почистващото вещество.

Рурк приседна на ръба на бюрото й и се усмихна:

— Защо мислиш, че знам отговора на този въпрос?

— Ти знаеш всичко.

— Ласкаеш ме, лейтенант, но домашни задължения от рода на почистване на среброто са извън моята сфера на дейност, консултирай се със Съмърсет.

— Не желая, защото ще означава, че доброволно подхващам разговор с него. Предпочитам да се обадя в лабораторията.

Посегна да избере номера, но Рурк я изпревари и се свърза с иконома по вътрешния видеотелефон:

— Съмърсет, препаратът за почистване на сребро оставя ли следи върху повърхността на предметите?

На монитора се появи бледото мършаво лице на Съмърсет. Той сви тънките си устни, а тъмните му очи се втренчиха в Ив.

— Напротив — заяви с типичния си наставнически тон. — При добре почистените метални предмети върху повърхността им не остава химическо вещество, в противен случай тя ще изглежда матова. Освен това при всяко почистване се отстранява много тънък слой от метала.

— Благодаря. Е, успях ли да ти помогна? — обърна се той към Ив, след като изключи видеотелефона.

— Още не знам. Засега попълвам празнотите. Притежаваш ли предприятия за производство и търговия със сребърна жица?

— Вероятно.

— Така и предполагах.

— Ако искаш да проследиш произхода на оръжието на престъплението, с удоволствие ще ти…

— Възложила съм тази задача на Макнаб. Да видим докъде ще стигне без твоята помощ.

— Съгласен съм. Всъщност дойдох за друго — нали днес държеше да си поговорим.

— Точно така. Между другото, къде е приятелят ти от детинство?

— Не мисли за него, скоро няма да излезе от басейна. А гостите ще дойдат едва след два часа.

— Добре. — Ив стана, прекоси помещението и затвори вратата. Облегна се с гръб на нея и впери поглед в човека, когото обичаше, за когото се беше омъжила и с когото живееше. — Ако приемем, че престъпникът е действал по нечие нареждане, то убийството е струвало на поръчителя над два милиона. Кой би пръснал толкова много пари, за да ти създаде неприятности?

— Не зная. Разбира се, познавам мнозина собственици на конкурентни предприятия, неколцина мои врагове, както и хора, изпитващи антипатия към мен, които са достатъчно богати, че да платят такава крупна сума.

— Имаш ли представа за колко от тях убийството не е прекалено висока цена?

— За деловите ми отношения ли говориш? — Той вдигна ръце. — Наистина имам доста врагове, но в големия бизнес битките се водят по време на преговорите в изискано обзаведени съвещателни зали. Естествено не изключвам възможността търпението на някой от конкурентите ми да се е изчерпало и да е решил да ме елиминира от голямата игра, но не виждам как убийството на камериерка в един от моите хотели ще навреди на репутацията ми.

— Забравяш, че в миналото не си водил битките по време на преговори в изискани зали.

— Вярно е, но дори тогава се изправях лице срещу лице с врага. Ако наистина някой делови партньор от миналото още ми има зъб, би трябвало да поръча моето убийство. Та аз дори не познавах бедното момиче!

— Именно. — Ив пристъпи към него, без да откъсва поглед от лицето му. — Отново се връщаме към онова, за което говорихме преди няколко часа. Случилото се те измъчва, не ти дава покой. Но още по-страшното е, че в гнева си готов да извършиш нещо необмислено.

— Съществуват много начини да се постигне същия ефект, без да се убива едно невинно момиче.

— Помисли кой би искал да ти навреди или да ти отмъсти заради нещо, сторено наскоро или в миналото — настоя тя. — С какви важни проекти се занимаваш в момента? Съществува ли вероятност да се провалиш, ако не си изцяло съсредоточен върху работата си? Какво ще кажеш за „Олимп“? Когато бяхме там миналата седмица, ми направи впечатление колко време прекара в съвещания с хората, отговарящи за поддържането на курорта и за изграждането на новите обекти.

— Естествено е при проект от този мащаб да възникнат проблеми, които само аз мога да разреша. Не се безпокой, всичко е под контрол.

— Но може би няма да бъде, ако ти не си на кормилото.

Рурк се позамисли, сетне отвърна:

— Твърде възможно е да възникнат известни затруднения, сроковете да не бъдат спазени и разходите да се увеличат. Но дори да не ръководя работата, за всяка област от този проект отговаря екип от специалисти, които няма да позволят нещата да излязат от контрол. Това не се отнася само за „Олимп“, но и за всички холдингови компании, които притежавам. Не съм незаменим, Ив.

— Глупости! — възкликна тя толкова пламенно, че съпругът й иронично повдигна вежди. — Лично сключваш всяка сделка и активно участваш в управлението на всяка компания. Съгласна съм, че проклетата ти империя без теб няма да рухне, но няма и да е толкова могъща. На този свят има само един Рурк. Помисли кои хора не желаят да играят по твоите правила и искат да те отстранят.

— Нямам представа… не мога да назова нито едно име. Но дори някой да се стреми да отвлече вниманието ми от даден проект и да ме накара да пренебрегна задълженията си, най-сигурният начин е да организира покушение срещу теб.

— Едва ли някой би се осмелил да го стори, защото знае, че ще го преследваш, докато го унищожиш.

Рурк нежно докосна трапчинката на брадичката й:

— Имаш право.

— Да допуснем, че сега нямаш толкова много врагове, но мисля, че трябва да се върнеш към миналото. То е като призрак, който неизменно ни открива дори сред най-заплетения лабиринт. Защо ли го казвам, след като и двамата го знаем… Човекът, който в момента плува в нашия басейн, също е част от това минало.

— Вярно е.

— Рурк… — Тя се поколеба, сетне заговори бързо, сякаш беше плувец, който се е престрашил да скочи от най-високия трамплин: — Не си го виждал отдавна. Не знаеш с какво се занимава, нито какво е правил през изминалите години. Най-странното е, че този човек изникна във фоайето на твоя хотел броени часове след убийството на Дарлийн Френч.

— Нима подозираш Мик? — Макар че го беше яд на нея, Рурк се усмихна и поклати глава. — Може да е крадец и мошеник и със сигурност е изпечен лъжец, на когото изобщо не бива да имаш доверие, но със сигурност не е убиец. Способността хладнокръвно да отнемаш човешки живот — продължи, преди тя да успее да го прекъсне, — е вродена, Ив. И двамата с теб го знаем.

— Може би… Но хората се променят, пък и убийството срещу заплащане може да се превърне в много доходен занаят за някого.

— За някого, но не и за Мик — убедено заяви той. — Може би наистина се е променил, но не дотолкова. Познавам го като петте пръста на ръката си и знам, че без да му мигне окото би откраднал спестяванията на някоя възрастна жена, била тя и собствената му баба, но за нищо на света не би убил дори бездомно куче. От цялата ни банда той най-много ненавиждаше кръвопролитието.

— Дано да си прав — каза тя и си помисли, че все пак ще държи под око Майкъл Конъли. — Опитай се да си спомниш дали в миналото или наскоро си засегнал интересите на някого — измъкнал си изпод носа му изгодна сделка или Бог знае какво. Само ми кажи нечие име, останалото е моя грижа.

— Ще помисля, обещавам.

— Обещай ми още нещо — че ще увеличиш броя на хората, отговарящи за охраната ти.

— Виж, това не мога да ти обещая.

Ив сведе поглед — надявала се бе той да удовлетвори и това нейно желание, но дълбоко в себе си предчувстваше, че надеждата й няма да се сбъдне.

— Слушай, Рурк, не си играй с огъня. Знай, че ти си набелязаната мишена. Възможно е убийството на Дарлийн Френч да е било само „предупредителен изстрел“. Забележи колко бързо се добрах до престъпника, без да полагам големи усилия. Нищо чудно ти да си следващата жертва.

— Или пък ти — парира я Рурк. — Погрижи ли се за твоята охрана?

— Не се прави на глупак — много добре знаеш, че се движа без охрана.

— Именно.

— Аз съм полицейска служителка. Къде се е чуло и видяло ченгетата да имат охрана?

— Е, в такъв случай и аз съм в безопасност, защото всяка нощ спя до ченге. — Прегърна я през кръста и широко се усмихна: — Късметлия съм, нали?

— Престани! Това не е шега работа.

— Разбира се, че не е. Но ще приема като шега предложението ти да увелича броя на хората, отговарящи за охраната ми, за да не се скараме тъкмо когато очакваме гости за вечеря. Млъкни — добави и за да е сигурен, че тя ще се подчини, притисна устни към нейните.

Целува я продължително, но някак безмилостно, сякаш я наказваше. Ив с усилие се изтръгна от прегръдката му и присви очи:

— Известно ти е, че мога да наредя да те охраняват цял отряд ченгета?

— Не се съмнявам. А на теб ти е известно, че с лекота ще им се изплъзна. Ти си единственото ченге, което искам да е близо до мен, лейтенант. Всъщност… — Сръчно разкопча ризата й, преди тя да отблъсне ръката му.

— Престани! Нямаме време за… това.

— Тогава ще побързам — усмихна се той.

— Казах, че… — Рурк леко я ухапа по шията и по цялото й тяло се разля топлина. Прималя й, но все пак успя да го отблъсне. — Престани!

— Не мога. Налага се да побързам — изсмя се той и разкопча панталона й. Продължи да се усмихва, когато отново страстно я целуна.

Макар че изобщо не й беше до това, Ив все пак щеше да го ритне, ако смъкнатият панталон не й пречеше. Когато той я просна върху бюрото, дори не запротестира, само се повдигна на лакти и задъхано прошепна:

— Добре, добре, само не се бави.

— Струва ми се, че долавям присмехулни нотки в гласа ти.

— По-скоро те взех на подбив.

— Нима? — Рурк, който едва сдържаше страстта си, се усмихна и леко захапа долната й устна. — Честно казано, не намирам разлика между двете понятия. А сега ти ми кажи какъв е този звук.

— Кой?

Рурк я облада с мощен тласък и от гърлото й се изтръгна стон, погледът й се премрежи.

— Ето този. — Той наведе глава, вкусвайки топлината, която се излъчваше от плътта й, а Ив се повдигна, за да го улесни, и отново изстена от удоволствие. — И този.

— Просто проявявам търпимост — задъхано произнесе тя.

— О, не желая да ти се натрапвам. — Той понечи да се отдръпне, но Ив се повдигна и обви бедра около кръста му.

— Трябва да се упражнявам в проявяването на търпимост — прошепна. Отметна косата от челото му, сетне машинално сви юмруци. Усмихна се и впи устни в неговите.

Вътрешният видеотелефон иззвъня, но Рурк само протегна ръка и го включи на изчакване.

Ив си мислеше, че въпреки обещанието му да побърза, никога не я беше любил толкова страстно. Когато краката й престанаха да треперят, стана от бюрото, без да осъзнава, че носи само груби обувки, разкопчана риза и кобура с оръжието.

„Колко секси е моето ченге!“ — каза си Рурк, широко се усмихна и подхвърли:

— Ще изчакаш ли да донеса фотоапарата?

Тя сведе поглед и осъзна каква нелепа гледка представлява, затова се сопна:

— Времето за забавления свърши! — Наведе се да вземе панталона си, но внезапно краката й се подкосиха. — Божичко, направо ми взе ума…

— Благодаря ти, скъпа. Не се представих както подобава, но бях притиснат от времето.

Както беше приклекнала с ръце на коленете, тя вдигна поглед. Косата на съпруга й беше разрошена от милувките й, дълбоките му сини очи бяха потъмнели от изживяното удоволствие.

— Може би по-късно ще ти дам възможност да се проявиш.

— Прекалено добра си към мен. — Той мина край нея и закачливо я шляпна отзад: — Време е да се приготвим за вечеря.

Откакто беше влязла в обществото, в което се движеше съпругът й, Ив беше открила, че по време на официални вечери е невъзможно само да се настаниш на масата и да помолиш човека до теб да ти подаде чинията с картофите. Посрещането на гости беше истински ритуал, включващ задължителното вечерно облекло и бижутата, размяната на любезности (дори когато събеседникът не ти е симпатичен) и консумацията на алкохол и ордьоври в помещение, съседно на това, в което поднасяха основната храна.

Според нея по този начин досадното събитие се удължаваше с почти един час, като не се смята времето след вечерята, прекарвано в празни приказки.

Тя смяташе, че вече почти е овладяла тънкостите на ритуала. Разбира се, не можеше да стъпи на малкия пръст на Рурк, но всъщност никой не можеше да се мери със съпруга й. Така или иначе не й беше трудно да играе ролята на любезна домакиня, въпреки че умът й беше в работата й.

Докато водеше светски разговор, си мислеше, че ако успее да разбере откъде са купени куфарът и сребърната жица, ще разбере от кои магазини пазарува Йост. Което пък ще помогне за откриването на жилището му.

Съдейки по менюто, което беше поръчал на автоготвача в „Палас“, той обичаше да си похапва пържоли. Ив знаеше, че прясното телешко месо е доста скъпо и не всеки може да си го позволи. Запита се дали той си приготвя храната вкъщи или посещава ресторанти. И още дали избира най-доброто само когато работи, или по принцип има висок стандарт. Безусловно е богат, но за какво още харчи парите си? Къде държи спестяванията си и как изтегля необходимите му суми? Ех, ако можеше да…

— Скъпа Ив, изглежда, само телом си при нас.

— Моля? — Ив сепнато изгледа Магда и се помъчи да прогони Йост от съзнанието си. — Извинявай, бях се замислила.

Двете седяха на едно от старинните канапета с копринена тапицерия в салона за гости. Актрисата носеше обици с големи и обли диаманти, диамантена беше и огърлицата й. Тя отпи от пенливата розова течност в изящната кристална чаша и се усмихна:

— Не, не се извинявай. Сигурна съм, че мислите ти са заети с нещо много по-важно от онова, което се върти в главите на всички присъстващи, включително и на моя милост. По изражението ти разбрах, че мислиш за горкичкото момиче, което беше убито в хотела. Знаеш ли, че апартаментът ми е точно под този, в който е било извършено престъплението?

— Не — промърмори Ив и се запита с какво може да й бъде полезна тази информация. — Не знаех.

— Каква трагедия! Разбрах, че камериерката е била много млада, почти дете. Мисля, че я видях вечерта преди трагичния случай. Като излизах от стаята си, се сблъсках с девойката в коридора. Каза ми: „Добър вечер, госпожице Лейн“, но аз само й се усмихнах и я отминах, защото много бързах. Сега съжалявам, че не й обърнах повече внимание, ала вече е прекалено късно.

— Сама ли беше? Спомняш ли си колко беше часът? — Актрисата смаяно я изгледа и примигна, а Ив поклати глава: — Извинявай. Вече имам професионална деформация. Подложих те на разпит, като че ли си свидетелка.

— Не се притеснявай, разбирам те. Не забелязах камериерката да разговаря с някого, а часът беше осем без петнайсет. Знам го със сигурност, защото в седем и половина имах среща в бара и бях закъсняла с петнайсет минути. Ние, филмовите звезди, не сме прочути с точността си. В интерес на истината закъснях за срещата, защото надълго и нашироко разговарях с моя агент по видеотелефона по повод на едно предложение.

„Бъди търпелива — напомни си Ив. — Прояви любопитство, играй ролята на любезна домакиня.“

— Роля в нов филм ли ти предлагат?

— Много мило, че ме питаш, макар изобщо да не те интересува — усмихна се актрисата. — Да, наистина ми предлагат роля, и то много интересна. Но в момента съм доста уморена и разсеяна. Ще взема окончателно решение едва след разпродажбата. Искаш ли да ти разкажа това-онова за гостите, които сте поканили, или Рурк вече те е осведомил?

— Не ни остана време да поговорим — промърмори Ив и едва сдържа усмивката си, като си спомни как съпругът й я беше обладал върху бюрото.

— Добре, тъкмо ще имам възможност да поклюкарствам. Онзи красив мъж е синът ми. — Магда нежно погледна русокосия мъж със сериозно изражение, който стоеше до камината. — Той е единственото ми дете. Гордея се с него и се радвам, че има добра професия и е много способен. Не мога да живея без него. Още не е достатъчно улегнал, за да се ожени и да ме дари с внучета, за каквито вече копнея, но се надявам и това да се случи в скоро време. Само дето не виждам Лайза Трент в ролята на моя снаха — разгорещено добави тя. — Безспорно е много красива, но…

Актрисата се облегна назад и се втренчи в пищната блондинка, която бе хванала под ръка Винс и сякаш поглъщаше всяка негова дума.

— Тази млада жена е много амбициозна и е сравнително добра актриса, ала не е подходяща брачна партньорка за сина ми. Не е от най-умните, но знае как да спечели един мъж. Втренчила се е във Винс така, сякаш от устата му падат златни монети.

— Не я харесваш, нали?

— Вярно е, но и не изпитвам неприязън към нея. Навярно говоря като всяка майка, която иска най-доброто за сина си. Изгарям от нетърпение той да скъса с нея и да си намери подходяща съпруга.

„Мечтата ти едва ли скоро ще се сбъдне“ — помисли си Ив. Прехваленият Винс изглеждаше доста безхарактерен и слабоволев, въпреки че за Магда той беше най-красивият и умен човек на света.

Дрехите и обувките му бяха по последната мода, но в сравнение с ненатрапчивата елегантност на Рурк изглеждаше безвкусно облечен.

„Но какво разбирам от мода, та да го критикувам?“ — мислено се упрекна тя.

— Онзи там е Карлтън Минс — продължи Магда. — Прилича на къртица, нали? Бог да го поживи — години наред управлява средствата ми. Ако не беше той, нямаше да се справя с фондацията. Стабилен е като скала, но уви! — за повечето хора е също толкова интересен. Жената с невъобразимо безвкусната рокля е съпругата му Мини. Като кажа името й, винаги ме напушва смях, защото се сещам за Мини — съпругата на Мики Маус. Тя е жив пример за човек, който е слаб като вейка, но непрекъснато си прави пластични операции за отстраняване на излишните килограми.

Ив неволно се усмихна. Госпожа Минс приличаше на натруфено облечена върлина, а червеникавата й коса беше подредена в безвкусна прическа.

— Преди двайсет години беше негова счетоводителка — продължи Магда. — Имаше отвратителна прическа и една-единствена цел — да го направи свой съпруг. От дванайсет години е постигнала целта си, но прическата й е все така отвратителна.

— Доста злобно изказване — засмя се Ив.

— Имаш право. Но какъв е смисълът да одумваш хората, ако само ги възхваляваш? Стига ти да погледнеш Мини и ще се убедиш, че добрият вкус не се купува, същевременно тя е идеалната съпруга за Карлтън. Много го обичам, и тя ми е симпатична заради щастието, с което го дари… А сега е твой ред да ми разкажеш нещичко за очарователния приятел на Рурк, който, доколкото разбрах, също е ирландец. Какво знаеш за него?

— Почти нищо. С Рурк са израснали заедно в Дъблин, но не са се виждали години наред.

— А ти го наблюдаваш с недоверие.

— Така ли мислиш? — Ив сви рамене. Струваше си да запомни колко наблюдателни са актьорите… или най-малкото добрите актьори. — Може би работата ме е направила мнителна и недоверчива — още една професионална деформация.

— Едва ли. Например този човек не гледаш с очите на ченге — отбеляза Магда, докато наблюдаваше как Рурк се приближава.

— Госпожи, позволете ми да се насладя на компанията ви — каза той и машинално прокара пръст по рамото на съпругата си.

В този момент Съмърсет отвори вратата и съобщи, че вечерята е сервирана.

По време на вечерята Ив се убеди, че Магда умее да преценява хората. Лайза Трент не откъсваше поглед от Винс — тя или се кикотеше, или съсредоточено смръщваше чело, когато той говореше. Наистина беше добра актриса, щом успяваше да се престори на възхитена от досадните му брътвежи.

Карлтън Минс не само приличаше на къртица, ами и поведението му бе като на това животинче — когато се наложеше, говореше учтиво и тихо, а през останалото време старателно се хранеше и омиташе всичко в чинията. Колкото до съпругата му, Ив я видя няколко пъти да оглежда сребърните прибори, за да види емблемата на производителя.

Неизбежно разговорът се насочи към разпродажбата и едва тогава Винс явно се почувства в свои води.

— Колекцията от вещи на Магда Лейн, свързани с участието й в киното, е единствена по рода си — заяви той, докато разрязваше парчето патешко месо в чинията си. — Всъщност аз се опитах да я разубедя да ги продава, но ударих на камък.

— Всичко или нищо! — засмя се актрисата. — Не обичам половинчатите работи.

— Вярно е. — Въпреки очевидното си раздразнение, Винс нежно й се усмихна. — Все пак предлагам да запазим за края роклята от участието ти в „Падението на горделивката“ — това ще бъде достойна кулминация на събитието.

— Ах, тази рокля, никога няма да я забравя! — прехласнато въздъхна Мик. — Разглезената и своенравна Памела с царствена походка влиза в балната зала на Карлайл Хол. Блестящата рокля й придава вид на богиня, изваяна от лед, тя знае, че нито един мъж не може да й устои. Ако знаете какво сънувах, след като ви видях с тази рокля, госпожице Лейн, сигурно ще се изчервите.

Актрисата, която явно беше поласкана, се приведе към него:

— Не съм от хората, които се изчервяват от щяло и нещяло, господин Конъли.

— Аз също — изкиска се той. — Не ви ли е мъчно да се разделите със спомените си?

— Разделям се само с вещите, спомените завинаги ще останат в сърцето ми. Пък и средствата от разпродажбата ще ми осигурят охолен живот.

— Съхранението на костюмите излиза много скъпо — намеси се Мини, а Магда леко се усмихна и иронично подхвърли:

— Приходите от разпродажбата ще те убедят, че си е струвало да я организираме — знам, че разбираш от сметки, нали си бивша счетоводителка.

— Безсъмнено — обади се Карлтън и кимна, без да откъсва поглед от храната в чинията си. — Дори само сумата, спестена от данъците, ще бъде…

— О, да не говорим за пари, Карлтън! — Актрисата вдигна ръце, сякаш се предаваше. — Не и по време на вечеря. Мисълта за пари и данъци пречи на храносмилането ми. Рурк, виното е божествено. В твоите винарни ли е произведено?

— Това е „Монкарт“, реколта четирийсет и девета — обясни той и вдигна чашата си към светлината. — Леко е, но с особена жилка — знаех, че ще ти хареса.

Магда премрежи очи и измърка като котка:

— Ив, признавам, че съм лудо влюбена в съпруга ти. Дано не ме арестуваш след това самопризнание.

— Ако влюбването в Рурк се смяташе за престъпление в този щат, трябваше да арестувам три четвърти от жените в Ню Йорк.

— Скъпа моя! — Рурк срещна погледа й. — Ласкаеш ме.

— Съвсем не.

Лайза се изкиска, като че не знаеше как да постъпи. Докосна рамото на Винс и заяви:

— Трудно е да не ревнуваш, когато имаш до себе си красив и могъщ мъж. Понякога ми идва с нокти да избода очите на онези нахалнички, дето се опитват да прелъстят моя Вини.

— Наистина ли? — попита Ив и отпи от превъзходното вино. — Аз пък им отвъртам по един хубав шамар.

Лайза се поколеба дали да изрази възторг или възмущение, а Мик широко се усмихна, побърза да прикрие усмивката си със салфетката и отбеляза.

— Наблюдавам Рурк и съм сигурен, че вече не е предишният плейбой. Открил е най-прекрасния диамант сред жените, шлифовал го е и сега камъкът блести в обкова си. Спомням си обаче, че едно време той не можеше да се движи, защото момичета буквално се хвърляха в краката му.

— Сигурно знаете интересни истории. — Магда прокара пръст по опакото на дланта му. — Рурк не обича да говори за миналите си… завоевания, което само изостря любопитството ми.

— Разбира се, знам куп пикантни истории. Например за червенокосата богата парижанка, която висеше в Дъблин заради нашия Рурк. Или пък за пищната брюнетка, която два пъти седмично му печеше кифлички, за да спечели благоволението му. Май се казваше Бриджет… Прав ли съм, приятелю?

— Наистина името й беше Бриджет. Омъжи се за сина на пекаря, който беше най-подходящият съпруг за нея — промърмори Рурк. Леко се усмихна, като си спомни как докато ухажваше червенокосата парижанка, тя пръскаше луди пари за двама им с Мик. Никой не беше ощетен от „сделката“.

— Славни времена бяха — въздъхна Мик. — Но тъй като съм джентълмен и приятел на Рурк, ще се въздържа от разказване на истории за миналото му. Сигурен съм, че вече не колекционира жени, но колекционерската страст не го е напуснала. Носят се слухове, че притежава богата сбирка от оръжия. Вярно ли е, стари приятелю?

— Не знам дали е богата, но години наред купувам това-онова.

— Имаш ли пистолети в колекцията си? — попита Винс, а майка му забели очи:

— Откакто го помня, е вманиачен по пистолетите. Дойдеше ли на снимачната площадка по време на заснемането на исторически филм, подлудяваше хората, отговарящи за реквизита.

— Притежавам и пистолети. Ако искаш, ще ти ги покажа.

— С най-голямо удоволствие. Предполагам, че и другите гости са любопитни да ги видят.

В просторната зала, в което бяха подредени оръжия, изобретени от хората за изтребване на други хора, сякаш се усещаше насилието. В остъклените шкафове бяха изложени пики и копия, мускети, револвери „Колт“, наречени „миротворци“, автобластери, благодарение на които по време на Гражданските войни животът не струваше пукната пара.

Оръжията бяха подредени с вкус в красивите шкафове с блестящи стъкла, ала все пак впечатлението беше потискащо — колекцията беше доказателство за вековния стремеж на човечеството към самоунищожение.

— Господи! — възкликна Винс, след като няколко пъти обиколи залата. — Виждал съм нещо подобно само в музея „Смитсоуниан“. Навярно с години си събирал тази колекция.

— Така е. — Той забеляза как Винс не откъсва поглед от два пистолета за дуел от деветнайсети век. Притисна длан до пластината, за да разкодира ключалката на остъкления шкаф, извади единия пистолет и го подаде на сина на Магда.

— Прекрасен е! — възкликна младият мъж.

— Не е ли опасно да го държиш? — попита Лайза и потрепери, но Ив видя как очите й проблеснаха.

— Не — отвърна Рурк, усмихна се й посочи друг шкаф: — Погледи онзи малък пистолет, чиято ръкохватка е обкована със скъпоценни камъни. Изработен е така, че да е удобен за нежната ръка на една дама и да се побира в чантичката й. Принадлежал е на богата вдовица, която е живяла в началото на този век. Тъй като времената били опасни, взимала оръжието със себе си всяка сутрин, когато извеждала кучето си на разходка. Казват, че била застреляла трима нещастни крадци, един портиер, който се държал неучтиво с нея, и някакво улично псе, което проявило сексуални намерения спрямо нейното куче.

— Божичко! — Лайза затрепка с ресници и присви виолетовите си очи. — Наистина ли е убила куче?

— Така се говори.

— Други са били времената — намеси се Мик, който разглеждаше един полуавтоматичен пистолет. Обърна се към Ив и добави: — Невероятно е, че преди да влезе в сила законът за забрана на огнестрелните оръжия, всеки, който е имал достатъчно пари и желание, е можел да си купи оръжие — по законен или по незаконен път.

— Винаги ми се е струвало по-скоро глупаво, отколкото невероятно.

— Не поддържаш ли правото да се носи оръжие за самоотбрана, лейтенант? — попита Винс и се престори, че насочва пистолета към невидим враг.

„Навярно се мисли за неотразим“ — каза си Ив. Погледна малкия автоматичен пистолет и отговори:

— Това оръжие не е предназначено за самоотбрана, а за убиване.

— Може би. — Той върна пистолета на мястото му и се приближи до нея и Мик. — Въпреки забраната на оръжията, хората измислят други начини и убийства продължават да се извършват. В противен случай щеше да си безработна, лейтенант.

— Винсънт, държиш се грубо! — възкликна Лайза. — Обиждаш домакинята.

— Не ме е засегнал — възрази Ив. — Имаш право, Винс, хората винаги измислят начини да убиват. Но от доста време деца не са се избивали по коридорите на училището, съпруг или съпруга не са застрелвали брачния си партньор, докато спи, нито цели квартали са попадали под обсадата на бандити, които, без да им мигне окото, избиват случайните минувачи, докато се опитват взаимно да се унищожат. Доколкото си спомням, старата поговорка гласеше, че не оръжията, а хората убиват хора. Донякъде съм съгласна с това, но оръжията ги подпомагат.

— Така си е — подкрепи я Мик. — Никога не съм си падал по тези грозни и шумни предмети. Друго си е ножът. — Приближи се до витрина с ножове и продължи: — Преди да се опита да те очисти с нож, убиецът трябва да се приближи достатъчно, за да те погледне в очите. Много по-голяма смелост се иска да прободеш някого в гърдите, отколкото да го застреляш от разстояние. Според мен обаче най-сигурното оръжие са юмруците. — Обърна се с лице към събеседниците си и добави: — Една здрава тупаница разрешава всички проблеми, но най-хубавото е, че няма убити и когато скандалът приключи, всички могат да седнат на масата и да изпият по няколко халби бира. Навремето и ние с Рурк сме счупили носовете на един-двама души, нали, стари приятелю?

— Страхувам се, че са били повече — отвърна Рурк и заключи шкафа. — Заповядайте в дневната да пием кафе — добави, връщайки се към ролята на любезен домакин.