Предателство в смъртта

Седма глава

Реши първо да се отбие в козметичния салон и остана приятно изненадана, че колата измина разстоянието, без да й прави номера.

За втори път влизаше в „Парадайз“ и отново посещението й беше свързано с разследването на убийство, в което за пореден път беше замесено името на Рурк. Усмихна се, като си спомни как се беше запознала с бъдещия си съпруг, докато изпълняваше служебните си задължения.

Не беше стъпвала в салона повече от година, но разкошната обстановка не беше променена. Звучеше тиха музика, която хармонираше с ромоленето на водопадите, въздухът беше напоен с аромата на току-що откъснати и красиво аранжирани цветя.

Докато чакаха реда си, клиентките седяха на удобните кресла и канапета в просторната зала, пиеха истинско кафе, поднесено в изящни порцеланови чашки, плодов сок или газирана вода, които се сервираха в светлозелени стъклени чаши. Зад бюрото седеше същата администраторка, която бе посрещнала Ив при предишното й посещение — едрогърда жена с къса рокля, очертаваща пищните й форми. Само косата й беше различна — сега беше боядисана в яркочервено, а прическата й напомняше на фонтан от къдрици, бликащи от конусообразния й кок.

Очевидно не позна Ив и смръщи вежди, като видя протърканото й кожено яке, очуканите обувки и небрежно подстриганата й коса:

— Съжалявам, но работим с предварително уговорен час. Боя се, че часовете на нашите консултантки са запълнени за осем месеца напред. Ако желаете, ще ви насоча към друг фитнес салон…

— Не ме ли помниш, Дениз? — попита Ив и се облегна на бюрото. — Да знаеш, че съм дълбоко засегната. Почакай, обзалагам се, че това ще опресни паметта ти. — Усмихна се любезно, извади значката си и я тикна под носа на администраторката, който явно беше претърпял козметична операция за разкрасяване.

— О, не! Не отново! — възкликна Дениз, но изглежда, си спомни за кого се е омъжила полицайката, и поведението й рязко се промени: — Исках да кажа… извинете, госпожо…

— Името ми е Далас и съм лейтенант от нюйоркската полиция.

— Разбира се, никога не бих ви забравила! — Младата жена се помъчи да се засмее. — Извинете, че веднага не ви познах, но съм малко разсеяна. Днес сме претрупани с работа, но ще намерим време и за вас. Какво ще желаете — фризура…

— Къде е търговският център, в който се продават козметични стоки? — прекъсна я Ив.

— С удоволствие ще ви заведа до там. Интересува ли ви определен продукт? Ако не сте направили избора си, нашите консултантки ще…

— Покажи ми къде е магазинът, Дениз, и повикай управителя.

— Разбира се. Моля, последвайте ме. Мога ли да предложа на вас и на… колежката ви някаква напитка или кафе?

Пийбоди побърза да отговори, преди началничката й да отклони предложението:

— Бих искала от онази розова газирана напитка. Без алкохол — добави, като видя гневния поглед на Ив.

— Веднага ще наредя да ви я поднесат.

Търговският център се намираше на следващия етаж, до който клиентите се изкачваха със сребрист ескалатор. Разположен бе зад малък оазис с басейн, около който бяха засадени палми. При приближаването на трите жени стъклените врати се плъзнаха встрани, разнесе се мелодичен звън. Дизайнерът беше оформил търговската площ като ветрило, като във всеки сектор бяха изложени различни козметични продукти.

Консултантките — красавици с изваяни тела, носеха снежнобели гащеризони и широки червени престилки.

На всеки щанд беше монтиран монитор, на който вървеше демонстрация на методи за поддържане на кожата и за отстраняване на излишните килограми, за отпускане на опънатите нерви. Стилисти даваха съвети как в случай на необходимост дамите сами да си направят елегантна прическа. Разбира се, всички процедури задължително се извършваха с продуктите, предлагани в търговския център.

— Моля, разгледайте нашите щандове, докато повикам Мартин — той е управител на магазина.

— Майчице, каква красота! — прошепна Пийбоди и пристъпи към витрина, на която артистично бяха подредени кристални шишенца, златисти тубички и бурканчета с червени капачки, съдържащи средства за поддържане на кожата. — Предполагам, че в такива тежкарски магазини раздават безплатни рекламни артикули.

— Дръж си ръцете в джобовете и не забравяй защо сме тук! — сряза я Ив.

— Ама ако ги раздават безплатно…

— Много си наивна — на този свят нищо не е безплатно. Всичко е изчислено така, че да те проагитират да хвърлиш за мазила и лосиони луди пари, с които можеш да живееш половин година — поучително каза Ив и си помисли, че сякаш се намира в джунгла. Беше прекалено горещо, носеше се сладникава и натрапчива миризма, долавяше се някаква… сексуалност. — Този търговски трик е стар като света.

— Няма да купувам, само гледам — промълви Пийбоди и се втренчи в друга витрина с гримове, подредени в изящни кутии. „Играчки за жени“ — помисли си и също като дете пожела да ги притежава.

Ала впечатлението от блестящите витрини, сребърните и златни тубички и разкошната обстановка бе заличено при появата на Мартин.

Дениз подтичваше пред него като прислужница пред кралска особа и осемсантиметровите й токчета припряно потропваха върху белите мраморни плочи, с които беше застлан подът. Преди дискретно да се отдалечи и да затвори плъзгащите се врати, тя не се поклони, макар че според Ив на драго сърце би го сторила.

Мартин пристъпваше царствено, дългото му копринено наметало със сапфирен цвят се влачеше по пода, сребристото трико подчертаваше изваяните му мускули и големия му пенис.

Косата му, сребриста като трикото му, бе пригладена назад така, че да открива забележителното му лице. Дългите кичури, подредени в сложна прическа, бяха завързани със сапфиреносиня панделка и стигаха почти до кръста му.

Той се усмихна и подаде ръка, а Ив забеляза, че на всеки пръст носи по няколко пръстена.

— Лейтенант Далас, истинско удоволствие е да се запозная с вас — произнесе с напевен френски акцент и преди тя да реагира, взе ръката й и се престори, че е я целува. — Благодаря ви, задето ни оказахте честта да посетите „Парадайз“. С какво можем да ви бъдем полезни?

— Търся мъж…

— Cherie1 — прекъсна я той, — всички търсим по някой мъж.

Ив неволно се усмихна, извади снимката на Йост и му я показа:

— Търся този човек.

— Да видим. — Мартин взе снимката и я разгледа. — Красив е, но красотата му е някак жестока. Освен това „Изискан джентълмен“ не подхожда нито на лицето му, нито на стила му. Консултантката би трябвало да го разубеди да направи тази покупка.

— Значи познахте перуката.

— Никога не използвам тази дума — заяви той и очите му закачливо проблеснаха. — Предпочитам да наричам артикула алтернативна коса. А сега на въпроса — наистина я познах. Този вид не е много популярен сред клиентите, повечето от които не си падат по прошарената коса. Мога ли да попитам защо търсите този човек в „Парадайз“?

— На трети май е купил от тук… алтернативната коса и още няколко продукта. Платил е в брой. Трябва да разпитам продавачката, която го е обслужила.

— Хм-м-м, имате ли списък на продуктите, които е купил?

Ив извади от джоба си касовата бележка и безмълвно му я подаде.

— Рядко се случва някой да плати в брой толкова голяма сума. Между другото, забелязахте ли колко по-добре му стои „Мъжественият капитан“? Един момент, сега ще разберем кой е обслужил въпросния клиент.

Мартин отиде в отдела за козметични продукти за поддържане на кожата и показа на някаква брюнетка бележката и снимката. Младата жена смръщи вежди, разгледа снимката и списъка, сетне кимна и бързо се отдалечи.

— Мисля, че ще открием консултантката — заяви среброкосият. — Ако предпочитате, ще ви заведа някъде, където няма да ви безпокоят…

— Не е необходимо. Странно, че не познахте този човек.

— Съвсем естествено е. Аз не обслужвам посетителите, намесвам се само когато възникне някакъв проблем. Или когато клиентите са важни персони като вас, мадам Далас. А, ето я и Лета. Лета, ma coeur2, моля те да помогнеш на лейтенант Далас.

— С най-голямо удоволствие — отвърна младата жена и в гласа й се долови лек тексаски акцент, който накара изискания Мартин да потръпне от отвращение.

— Вие ли сте обслужили човека на снимката, която държите? — попита Ив.

— Да, почти съм сигурна, че беше същият човек. На снимката очите и устните му са малко променени, но винаги бих познала това лице. Освен това продуктът, който купи клиентът, включваше средства за променяне на външността.

— За пръв път ли посещаваше търговския център?

Брюнетката се поколеба:

— Ами… мисля, че съм го виждала и друг път. Но винаги носи различни перуки… тоест алтернативна коса — поправи се тя и гузно погледна Мартин. — Освен това променя тена на лицето си и цвета на очите си. Всеки път изглежда различно. Мнозина клиенти променят външността си — това е една от услугите, които предлагаме. Промяната на външността води до промяна на настроението и подобрява…

— Спести си рекламния текст, Лета — нетърпеливо я прекъсна Ив. — Разкажи ни най-подробно за деня, в който клиентът купи тези артикули.

— Дадено… искам да кажа, разбира се, мадам. Мисля, че беше рано следобед, защото магазинът още беше пълен с хора, които използват обедната си почивка да напазаруват. Нервите ми бяха опънати, тъй като повече от половин час показвах на една жена перуки с руси коси. Дамата държеше да види всичко, което предлагаме, накрая се измъкна с обичайното извинение, че ще си помисли и ще дойде друг път.

Тя забели очи, но се стресна, като видя, че Мартин я наблюдава. Съчувствената му усмивка я накара да се успокои и да продължи разказа си:

— Затова изпитах облекчение, когато този господин се приближи до мен и поиска да му покажа двата вида „Изискан джентълмен“ — с черна и с прошарена коса. Помислих си, че най-сетне се е появил клиент, който знае какво иска, въпреки че според мен този модел не му отиваше.

— Защо?

— Този човек… пардон, този господин беше много едър и широкоплещест, с четвъртита глава. Не знам защо, но си помислих, че се занимава с физически труд. „Изискан джентълмен“ беше прекалено елегантна за него, обаче той държеше на този модел. Като я сложи, ми направи впечатление, че има опит с поставяне на… алтернативната коса.

— Какъв цвят беше собствената му коса?

— Нямаше косъм на главата. Беше плешив като бебешко… В интерес на истината не изглеждаше никак грозен, дори се запитах защо му е притрябвало да прикрива плешивината си. Видя „Мъжественият капитан“ на витрината и поиска да я изпробва. Този модел му стоеше много по-добре, придаваше му вид на генерал. Казах му мнението си, а той остана много поласкан и дори се усмихна… имаше много хубава усмивка, беше много учтив и любезен. Обръщаше се към мен с „госпожице Лета“, казваше „моля“ и „благодаря“. Направи ми силно впечатление, защото обикновено хората не са толкова любезни с продавачките.

За миг замълча, впери поглед в тавана и се намръщи, опитвайки да си спомни подробностите:

— После ми каза, че иска да си купи „Младост“. И двамата се разсмяхме — нали разбирате колко смешно звучи, когато някой каже, че иска да си купи младост. Заведох го на щанда за продукти за поддържане на кожата. Обучени сме „комплексно“ да обслужваме клиентите и да се стараем да ги запознаем с цялата гама от козметични продукти, която се предлага в „Парадайз“. С любезния клиент обиколихме всички щандове. Той казваше какво му трябва и учтиво отклоняваше моите предложения за допълнителни покупки. Накрая си купи диетичната храна, тогава му казах, че изобщо не му е необходима. Той отговори, че напоследък е попрекалил с храната. Като приключи с избора, заяви, че ще вземе покупките със себе си, въпреки че предлагаме на клиентите безплатна доставка до домовете им. Таксувах покупките на касата и ги опаковах така, че пакетът да бъде удобен за носене. Човекът ми подаде дебела пачка банкноти. Толкова се изненадах, че очите ми щяха да изхвръкнат.

— Не е ли обичайно клиентите да плащат в брой?

— О, понякога се случва, но никога не съм отброявала повече от две хиляди долара, а този път парите бяха четири пъти повече. Той сигурно забеляза смущението ми, защото обясни, че предпочита да плаща в брой.

— От разказа ти разбирам, че си прекарала доста време с него.

— Повече от час.

— Опиши как говореше този човек. Имаше ли акцент?

— Да… но не можах да определя точно какъв. Гласът му ми направи особено впечатление — беше фалцетов… почти като на жена. Но господинът говореше тихо и учтиво и използваше изискани думи. Като си помисля, гласът му повече отговаряше на „Изискан джентълмен“, ако разбирате какво искам да кажа.

— Случайно да е споменал името си, къде живее или къде работи?

— Не. Отначало се помъчих да го накарам да ми каже фамилното си име — учили са ни, че по този начин се установява по-интимен контакт с клиента. Няколко пъти казах: „С удоволствие ще ви покажа и други модели, господин…“, но той само се усмихна и поклати глава. Затова през цялото време го наричах „сър“. Предположих, че живее в Ню Йорк, тъй като взе покупките със себе си, но би могъл да бъде от който и да е град на планетата.

— Преди малко спомена, че според теб и друг път е идвал в магазина.

— Почти сигурна съм, че за пръв път го видях малко след като започнах работа тук. Трябва да е било в края на октомври или в началото на ноември, защото се бе увеличил напливът на клиенти, които вече пазаруваха за Коледа. Господинът пак беше на щанда за продукти за поддържане на кожата. Тогава носеше шапка и палто, но съм почти сигурна, че беше същият човек.

— Ти ли го обслужи?

— Не, една колежка на име Нина. Спомням си как с нея се сблъскахме зад щанда, докато изпълнявахме поръчките на съответните клиенти, и тя ми прошепна, че този човек купува всички продукти от серията „Младост“ на фирмата „Артистри“. Знаех, че това ще му излезе няколко хилядарки, а Нина ще получи добра комисионна, затова не се сдържах и тайно го разгледах. Честно казано, съжалявах, че не съм имала късмета да го обслужа.

— Да разбирам ли, че не си го виждала преди това или след последното му посещение, когато се е консултирал с теб?

— Не, госпожо.

Ив й зададе още няколко въпроса, сетне повика Нина. Паметта на тази продавачка не беше силна като на Лета, но след като разпита други момичета от персонала, Ив се убеди, че Йост пазарува в „Парадайз“ веднъж-два пъти годишно.

— Обзалагам се, че посещава и други козметични салони в други градове — каза на Пийбоди, когато излязоха от разкошната сграда и тръгнаха към колата. — Но само онези, които предлагат първокласни продукти. Нашият човек не обича евтините стоки. Винаги плаща в брой и предварително е набелязал артикулите, които го интересуват. Това означава, че следи рекламите и проучва качествата на стоките.

— Сигурно гледа рекламите по телевизията.

— Може би, но съм по-склонна да вярвам, че проверява данните чрез компютъра си. Интересува се от съставките на продукта, от реномето на фирмата производител и от успеха на продукта на масовия пазар. Да видим дали от Отдела за електронна обработка на информацията ще успеят да научат подробности как са се продавали артикулите от серията „Младост“ преди месец октомври миналата година, когато Йост е пазарувал в „Парадайз“. Купил е цялата серия, което означава, че е видял рекламата, направил е проучванията си и е решил да изпробва продукта. Провери в световната мрежа — фирмата „Артистри“ сигурно има страница, предназначена за информация на потребителите и за техните въпроси.

Следващата им спирка беше в магазина за чанти. Нито един продавач не си спомняше човек, отговарящ на описанието на Йост, да е купувал черен кожен куфар от посочения модел. За сметка на това щастието им се усмихна в бижутерския магазин, който се намираше в търговския район на града.

Оказа се, че продавачът е надарен с отлична зрителна памет. Ив го разбра още когато пристъпи към щанда, под стъклото на който бяха изложени скъпоценни камъни, сребърни монети и обкови за пръстени и медальони. Очите на продавача се разшириха, устните му потрепнаха и така се задъха, че тя се изплаши да не би човекът да получи инфаркт.

— Госпожо Рурк! Госпожо Рурк!

Говореше с акцент, който според Ив беше типичен за индусите, но тя бе толкова притеснена и разгневена, че пет пари не даваше от коя част на земното кълбо е продавачът.

— Казвам се Далас! — Показа му значката си и добави: — Лейтенант Далас.

— Поласкани сме, че благоволили влезете в наш скромен магазин. — Той закрещя на непознат език на помощниците си, сетне отново широко се усмихна: — Заповядайте, заповядайте. Изберете каквото пожелае и го получите като подарък. Харесва този огърлица? Или гривна? А може би иска обици?

— Искам само информация.

— Ще направим снимка. Става ли? Виждаме толкоз пъти по телевизора и се надяваме как някой ден влезете в наш скромен магазин. — Изкомандва нещо младия си помощник, който изтича някъде и след миг се появи с малък холограмен фотоапарат.

— Почакайте! Почакайте! — извика Ив и вдигна ръка, сякаш да се защити.

— Прочут съпруг не с вас днес, така ли? Пазарувате с прислужницата си, нали? На нея също дадем подарък.

— Така ли? — Пийбоди доволно се усмихна и се приближи до щанда.

— Млъкни, Пийбоди! — сряза я Ив. — Тук съм по работа. Полицейска работа!

— Никой не викал полиция. — Той се обърна към младежа, който усърдно снимаше от всички ъгли, и отново изрече нещо на неразбираемия си език. Помощникът му отговори бързо като картечница и завъртя глава.

— Не, никой не викал полиция. Тук няма неприятност. Сигурен, че ще харесате този огърлица. — Издърпа едно от чекмеджетата под щанда и добави: — Наш подарък за вас. Ние проектира и изработва. Ще ни направи чест да я носите.

При други обстоятелства тя с удоволствие щеше да го цапардоса, за да го накара да млъкне. Но черните му очи бяха като на симпатичен кокер шпаньол, усмивката му беше добродушна, а на лицето му беше изписана надежда.

— Много мило от ваша страна, но тук съм по служба. Ако приема подръка, ще си имам неприятности.

— Не, ние не иска прави на вас неприятности. Само прави скромен подарък.

— Много благодаря, но друг път ще дойда за подаръка. Можете да ми окажете неоценима помощ, ако ми кажете дали познавате човека на тази снимка.

Усмивката му помръкна, лицето му се изкриви от разочарование. Без да изпуска огърлицата, погледна снимката и възкликна:

— Разбира се, че го познава! Това господин Джон Смит.

— Джон Смит ли?

— Да. Той е хоби… той има хоби — поправи се продавачът. — Прави изкуство за носене. Обаче не купува камъни, които ние предлагаме. Само по петдесет сантиметра сребърна жица.

— Често ли ви посещава?

— Ами… идвал два пъти. Първи път навън беше студено, било преди Коледа. Пак дойде минала седмица. Този път нямаше коса по главата. Казах му, че се радваме, задето отново дошъл в наш магазин, и му предложих разгледа камъните, но той искаше само сребърен тел.

— В брой ли плати?

— Да. И двата пъти даде пари.

— Откъде знаете името му?

— Аз го попитал. Казал му: „Моля, как е ваше име, сър, и откъде научили за наш скромен магазин?“

— А той какво отговори?

— Че негово име Джон Смит и че бил видял наша страница в Интернет. Надявам се да съм ви помогнал, госпожо лейтенант Далас Рурк.

— Казвайте ми само лейтенант Далас. Да, оказахте ми голяма помощ. Можете ли да ми разкажете още нещо за този човек? Споделял ли е с вас какво е хобито му?

— Той не обича говори. Той не… — Продавачът затвори очи, докато търсеше подходящата дума. — Не се задържаше — изтърси и доволно се усмихна. — Казвам на мой по-млад брат, че се чудя какво е хоби на този човек, дето не го интересуват камъни, стъкло и други метали. Хич не поглежда на витрината, не обича говори за работата си. Много е… делови, нали така се казва?

— Да.

— И е възпитан. Веднъж видеотелефон в джоба му звъни, обаче той не отговаря, докато прави бизнес. Питах го дали сребърен тел, дето го е купил през зимата, му е харесал, а той отвръща, че му е свършил работа. После се усмихва… дано не е ваш приятел, госпожо лейтенант, защото тогава усмивката му не ми хареса. Прибрах му парите и бях доволен, че си отишъл. Сега сигурно ми се разсърдихте.

— Напротив, стана ми много интересно. Пийбоди, имаме ли визитна картичка?

— Да, лейтенант. — Пийбоди порови в джоба си и извади една от визитните картички на Ив.

— Ще ви бъда признателна, ако ми се обадите в случай, че този човек отново посети магазина ви. Не бива да му казвате, че полицията се е интересувала от него, нито с поведението си да го изплашите. Докато го обслужвате, брат ви да отиде в задната стаичка и да ми се обади.

Продавачът кимна:

— Лош човек ли е?

— Много лош.

— И аз така помислил, като видял негова усмивка. Казвам го на мой братовчед и той е съгласен.

Ив погледна младежа, който продължаваше да снима:

— Мислех, че е твой брат.

— Говоря за мой братовчед в Лондон, където имаме друг скромен магазин. Той се съгласил с мен, като открихме, че господин Джон Смит купувал сребро и от него.

— В Лондон ли? — възкликна Ив и го хвана за китката. — Как братовчедът ти разбра, че става въпрос за един и същ човек?

— По сребърен тел — три парчета по петдесет сантиметра. Но в Лондон господин Смит имал руса коса на главата и коса на устната, но с братовчеда мислим, че е същият човек.

Тя извади електронния си бележник:

— Продиктувайте ми името на вашия братовчед и адреса на магазина в Лондон. Притежавате ли други скромни магазини?

— Да, още десет.

— Ще ви помоля за една услуга.

Очите му заблестяха като скъпоценни камъни:

— Ще ми окажете голяма чест.

— Трябват ми адресите на всички ваши магазини. Ще ви бъда задължена, ако се обадите на всички ваши… роднини и ги попитате дали някой е купувал от тях петдесетсантиметрови парчета сребърна жица. Ще изпратя на всички снимка на този човек и ще ги моля да се свържат с мен, ако посети техния магазин.

— Ще го уредя за вас, госпожо лейтенант Далас Рурк. — Той се обърна към брат си и заговори с него на родния им език, сетне обясни: — Брат ми осигури информация за вас, а аз лично се обадя на братовчедите.

— Кажете им, че или аз, или моята помощничка ще се свърже с тях.

— Те ще полудеят от радост. — Взе диска, който брат му беше извадил от фотоапарата, и тържествено го подаде на Ив: — Моля, предайте и нашата визитна картичка на ваш известен съпруг. Може той реши да посети нашия скромен магазин.

— Разбира се. Благодаря за помощта.

Той я изпрати до вратата, дълбоко се поклони и остана на тротоара, докато двете с Пийбоди се качиха в колата. Щом седна зад волана, Ив нареди:

— Свържи се с Фийни. Да провери къде и кога в Лондон са били извършени убийства, при които жертвите са били удушени със сребърна жица.

— Ще бъде чест за мен, госпожо лейтенант Далас Рурк. — Като забеляза унищожителния поглед на началничката си, Пийбоди се ухили: — Извинявайте, но трябваше да го кажа поне веднъж, иначе щях да се пръсна.

— Когато престанеш да се хилиш като слабоумна, кажи на Фийни да проучи изчезналите хора в случай, че не открие убийство, извършено със сребърна тел. Мисля, че не всички трупове са били открити. — Докато Пийбоди избираше номера на Отдела за електронна обработка на информацията, Ив продължи да разсъждава на глас: — Той изпълнява нарежданията на поръчителя. Ако клиентът пожелае някой да изчезне завинаги, Йост се подчинява, но убийствата извършва по един и същ начин, защото е човек, който робува на навиците си. Затова ще проследим шаблона, към който се придържа.

— Фийни е инструктиран — обяви Пийбоди. — Каква е следващата ни стъпка?

— Твоята задача е да се свържеш с братовчедите, а пък аз непременно трябва да открия Майра, за да състави психологически профил на убиеца. Ще докажа на онези от ФБР, че и от полицията могат да свършат нещо полезно.

— Вече си извършила по-голяма част от работата, която ми възлагаш — заяви доктор Майра, изключи компютъра и се обърна към Ив, която бе пъхнала ръце в задните си джобове, стоеше до прозореца и се взираше навън. — За краткото време, през което го проучваш, прекрасно си опознала този човек. А колегите от ФБР са му съставили много точен профил.

— Ти можеш да ми дадеш повече.

— Поласкана съм от доверието ти. — Майра стана, програмира автоготвача да й приготви чай, сетне неспокойно закрачи напред-назад. Носеше елегантен светлосин костюм, а лъскавата й кестенява коса беше сресана така, че да подчертава красивото й лице. Докато се разхождаше из кабинета, тя машинално подръпваше дългата златна верижка на шията си.

— Той е социопат и вероятно е достатъчно интелигентен, за да го осъзнава. Може би дори се гордее с това. Според мен гордостта е една от движещите му сили. Смята себе си за бизнесмен, който е преуспял в своята сфера на дейност. Обича хубавите вещи, първокласната храна. Може би не осъзнава, че изнасилването допълва удоволствието му. За него това е само един от начините за заличаване на жертвите. Не прави разлика между мъже или жени. Мисля, че не го интересува сексът, а унижението, което причинява.

Майра погледна ръчния си часовник, хвърли поглед към видеотелефона, после се загледа в една точка:

— Спокойно може да умъртви жертвите си чрез удушаване, но първо ги пребива и изнасилва. За него това е част от ритуала — все едно вдъхва аромата на скъпо вино, преди да отпие от него.

— Убийството му доставя удоволствие.

— Точно така — потвърди Майра. — Много голямо удоволствие. Но според него това е тежка физическа работа. Предполагам, че никога не убива безразборно или поради лични подбуди. Професионалист е и работи срещу заплащане, и то много високо. Сребърната жица е неговата визитна картичка, ако щеш неговата реклама, предназначена за привличане на потенциални клиенти.

— Най-странното е, че не крие лицето си, не си е направил труда да прикрие следите си, лесно установихме неговата ДНК, но за сметка на това носи перуки и понякога контактни лещи.

— Според мен той се дегизира, отчасти защото му доставя удоволствие и прави работата му по-вълнуваща, отчасти защото е суетен. — Майра продължи неспокойно да крачи напред-назад, което бе много нетипично за нея. — Предполагам, че преди да се залови за „работа“, прекарва доста време да се дегизира пред огледалото. Избира перуките и лещите както другите мъже избират ризата, която най-много подхожда на костюма им. Пет пари не дава за полицията. Години наред безнаказано е убивал и се смята за недосегаем. Дори бих казала, че се присмива на служителите на закона.

— Няма дълго да ни се присмива! — Ив се обърна и видя как Майра отново погледна часовника си. Беше забравила да изпие чая си, което също беше необичайно. — Всичко наред ли е?

— Моля? О, да, всичко е наред.

— Познавам те добре и знам, че нещо те тревожи.

— Ами… имам причина. Преди няколко часа приеха снаха ми в родилното отделение. Очаквам да ми се обадят, но бебето е голям инат, не бърза да се появи на този свят и държи всички на тръни… — Майра отново погледна видеотелефона.

Ив се приближи до автоготвача, взе чашата с чай и я подаде на добрата си приятелка.

— Благодаря — промълви психиатърката. — В разстояние на един час за втори път забравям, че съм си приготвила чай. Ще се постарая да съставя профила, който ти е необходим, Ив. Работата ще ми помогне да не мисля за бебето. Но не очаквай чудеса — едва ли ще научиш нещо повече от онова, което вече знаеш.

— Защо атаката е отправена срещу Рурк? Този въпрос не ми дава покой.

Майра се упрекна, задето беше толкова заслепена от безпокойството си, че не забеляза колко разтревожена е самата Ив. Седна, изчака я да се настани на стола срещу нея и едва тогава заговори:

— Предполагам, че вече се досещаш за причината. Той е богат и могъщ, има врагове — лични и в бизнеса. Освен това миналото му е доста тъмно. Възможно е в мрака да се крият хора, които са си поставили за цел да му създадат неприятности. Убедена съм, че с него вече сте разговаряли по този въпрос.

— Разбира се, но не стигнахме до никъде. Щях да разбера, ако бяха инсценирали убийството така, че Рурк да бъде заподозрян или да бъде пряко въвлечен в престъплението — например да отнемат живота на негов могъщ конкурент, на някого, който му е създавал големи неприятности. Но защо им е притрябвало да убият някаква си камериерка, която работи в един от хотелите му?

Майра хвана ръката й:

— Случилото се разтревожи и двама ви и донякъде наруши хармоничния ви живот. Може би именно това е била целта на незнайния поръчител на убийството.

— Не мога да си представя, че някой е готов да отнеме човешки живот само и само да ни извади от равновесие. Нямам предвид Йост — за него убийството е занаят. Но клиентът му иска нещо повече. Престъпникът е купил четири петдесетсантиметрови парчета сребърна жица — едва ли се е презастраховал за убийството на Дарлийн Френч, доктор Майра. Предстои му още работа.

— Отново ще проуча данните, ще ги анализирам. Съжалявам, че не съм в състояние да направя нещо повече.

Видеотелефонът на бюрото й иззвъня и тя скочи като ужилена:

— Извини ме.

Ив, която никога не беше виждала улегналата доктор Майра да тича като младо момиче, вдигна вежди и любопитно се загледа в нея.

— Да? О, Антъни, всичко…

— Всичко е наред. Имаме си момченце. Тежи четири килограма и сто и петдесет грама и е дълго цели петдесет и два сантиметра.

— Ох, миличкото! — Майра се просълзи и се отпусна на стола. — Как е Дебора?

— Отлично. И майката, и синът се чувстват прекрасно. Погледни ги само!

Ив наклони глава и видя на монитора тъмнокос мъж, който държеше в прегръдките си пищящо бебе с червеникаво личице.

— Хайде, бабо, кажи здравей на Матю Джеймс Майра.

— Здравей, Матю. Взел е твоя нос, Антъни. Не съм виждала толкова красиво бебе. Ще дойда да ви видя, веднага щом се освободя. С нетърпение чакам да гушна сладкото ми внуче. Между другото, обади ли се на баща ти?

— Сега ще му позвъня.

— Довечера ще дойдем в болницата. — Тя прокара пръст по екрана, сякаш помилва главичката на бебето. — Предай на Дебора, че я обичаме и че се гордеем с нея.

— А с мен не се ли гордеете?

— Разбира се, нали и ти имаш принос за раждането на този красавец. — Изпрати въздушна целувка към екрана и добави: — Доскоро!

— Ще се обадя на татко, а ти си поплачи.

— Така и ще направя. — Още преди да прекъсне връзката, Майра извади от джоба носната си кърпичка. — Извинявай, но много се вълнувам.

— Поздравявам те — промърмори Ив. — Бебето изглеждаше… — „Изглеждаше като червена, сбръчкана риба с крайници“ — помисли си, но реши, че може да обиди щастливата баба, ако й каже истината. — Изглеждаше много здраво.

— Вярно е. — Майра въздъхна и избърса очите си с носната си кърпичка. — Винаги, когато нов живот идва на този свят, се досещаме защо сме се родили. За надеждите и възможностите, които се крият в едно човешко същество.

„Четири килограма! — мислеше си Ив. — Все едно от теб да излезе футболна топка с крайници!“ Стана и промълви:

— Знам, че бързаш за болницата. Ще те помоля само да…

В този момент комуникаторът й избръмча.

— Далас слуша.

Сериозното лице на Пийбоди се появи на малкия екран:

— Лейтенант, имаме второ убийство, извършено по същия начин. Този път е станало в частен дом, който се намира в Ийст Сайд.

— Тръгвам към гаража. Ще се срещнем там.

— Слушам, лейтенант. Проверих в компютъра адреса. Сградата е собственост на агенция за недвижимо имущество „Елит“, която е подразделение на „Рурк Индъстрийз“.