Предателство в смъртта

Осемнайсета глава

— Доминик Джей Нейпълс — започна Ив, когато екипът й се събра за утринното съвещание. — Петдесет и шест годишен, женен, с две деца. В момента живее в Лондон, но притежава къщи в Рим, в Сардиния, в Ню Лос Анджелис, в Източен Вашингтон, в Рио и на брега на Каспийско море, както и на планетата Делта.

Тя замълча за миг и също се загледа в монитора, на който се виждаше снимката на красив черноок човек, чиято тъмнокестенява коса беше оформена в стилна прическа.

— Организацията, на която той е изпълнителен директор, се занимава с комуникационни системи, и то предимно на другите планети. Известен е с благотворителната си дейност, особено в областта на образованието, и с връзките си във висшите политически кръгове. — Нареди на компютъра да раздели екрана на два сектора, сетне продължи: — Синът му Доминик II е наш консул на планетата Делта, но се говори, че се стреми към по-висок пост. По една случайност той е и стар приятел на Майкъл Джерад, сина на американския посланик в Париж.

Натисна един клавиш и на празния сектор на монитора се появи снимката на мъж с буйна къдрава руса коса, плътни устни и — поне според нея — с брадичка, издаваща липса на воля.

— Нейпълс няма криминално досие, но според мен не е чист. Навремето е било извършено разследване на дейността на клоновете на неговата организация, но не са били доказани никакви нарушения. Според моя информатор обаче Нейпълс се занимава с незаконни операции — търговия с наркотици, контрабанда, компютърни измами, обири, изнудване, може би дори е способен на убийство. Освен това той е най-сигурната ни връзка с Йост.

Тя нареди на компютъра да покаже други три снимки:

— Тези трима души — Нейпълс, Хайнрих и Джерад са се срещнали в Париж преди осем месеца под предлог, че обсъждат плановете за създаването на международна комуникационна система. Хайнрих също е известен контрабандист и въпреки че досието му не е чисто като на Нейпълс, не може да бъде причислен към престъпния свят. Уинифрид Кейтс е била преводачка по време на съвещанията, които са провеждали. Плановете за въпросната комуникационна система така и не станаха обществено достояние, а Уиифрид е била убита. Разследването на смъртта й още не е приключило, но се смята, че е една от жертвите на Силвестър Йост.

Показа други две снимки и продължи:

— Брит и Джоузеф Хаг, които също са известни контрабандисти. Били са убити преди шест месеца и също са причислени към жертвите на Йост. Предположението е потвърдено, след като вчера служителите от местната полиция са се добрали до сребърните жици, с които съпрузите са били удушени.

Труповете им са били открити в Корнуол. По време на разследването научих, че малко преди да убие семейство Хаг, Йост е прекарал няколко дни в Лондон. В момента Нейпълс също живее в този град. Говори се, че съпрузите-контрабандисти са навлезли в територия, принадлежаща на много могъща организация. Най-вероятно са били убити, за да бъдат премахнати като конкуренти, както и за назидание на всички, които биха дръзнали да последват примера им.

Ив отпи от кафето си. Беше сама само три часа и се нуждаеше от ободрителното въздействие на кофеина.

— Преди три години една стриптийзьорка на име Моник Рю е била убита в Париж. Била е пребита, изнасилена и най-накрая удушена със сребърна жица. Ето снимката й. Жената е била двайсет и пет годишна, от смесена раса, неомъжена. Намерили са я на една уличка на няколко пресечки от клуба, в който е работила. Според приятелите и колегите й тя е имала връзка с Майкъл Джерад, но напоследък го притискала да се ожени за нея. Той обаче се възползвал от дипломатическия си имунитет и дал свидетелски показания чрез пълномощник.

Ив взе разпечатката на показанията и прочете най-важното:

— Заявил е, че с госпожица Рю били в приятелски отношения. Възхищавал се от таланта й, но нямали сексуална връзка. — Гневно хвърли разпечатката и продължи: — Френските полицаи знаели, че ги баламосва, но ръцете им били вързани. Освен това той имал солидно алиби, защото със съпругата му били на почивка на Ривиерата по времето, когато убийството е било извършено. Не е била установена връзка между Йост и Джерад.

— До този момент — едва чуто промълви Фийни.

— На последно място идва Нейджъл Лука, чието полицейско досие е дебело като роман от старовремски писател. Главното му занимание е било контрабанда на оръжия. Преди осем години са открили трупа му пред един долнопробен бар в Сеул. Бил е пребит, изнасилен и удушен със сребърна жица. Според моя информатор по това време Лука е работел за някой си Доминик Нейпълс и по всяка вероятност, верен на старите си навици, е крадял от работодателя си.

— Изглежда, Йост е сред любимите играчки на този Нейпълс — отбеляза Фийни. — Как ще се доберем до него?

— Необходими са ни много повече факти и доказателства за вината му, за да поискаме екстрадирането му. Този човек се ползва с протекцията на много влиятелни личности. Ще предам на Интерпол и на Глоубал информацията, с която разполагаме.

— Нима мислиш, че те нямат тези сведения? — попита ирландецът и повдигна косматите си вежди.

— Напротив, мисля, че знаят почти колкото нас, но го пазят в тайна. Освен това смятам, че не са направили връзката между отделните хора и събития. Междувременно искам колегите от Отдела за електронна обработка на информацията да работят неуморно, докато намерят всяка нишка, която ще свърже Нейпълс с нашия човек. Интуицията ми подсказва, че Джерад е слабото звено в тази верига, но не можем да се докоснем до този мазник. Също и до Доминик II, но по всичко личи, че синчето не е умно и куражлия като баща си. Рано или късно двамата приятели ще направят фатална грешка и ние ще бъдем готови да се възползваме от нея. Но ако не извършат провинението на наша територия, деянията им ще се разследват от Интерпол или от Глоубал.

— Незабавно ще ти предаваме всяка информация, до която се доберем по един или по друг начин — усмихна се Фийни.

— Добре. Сведенията, с които ви запознах, обясняват мотива за извършването на убийствата на Френч и Талбът.

Тя изнесе на монитора схемата, която беше подготвила предишната вечер:

— Хотел „Палас“. Дарлийн Френч. Рурк. Магда Лейн. Къщата в хубавия квартал. Джоуна Талбът. Рурк. Магда Лейн. Джоуна Талбът е бил един от авторите на биографията на актрисата и се е занимавал с редактирането на ръкописа. Вещите, които в момента са изложени в балната зала на хотела, вероятно струват повече от един милиард долара. Нейпълс е крадец, притежаващ една от най-добрите системи за комуникация. Хайнрих е контрабандист, чиято организация за транспортиране на стоки е известна по целия свят. Джерад едва ли има някакви амбиции, само дето е алчен за пари.

— Типове като него са най-опасни — отбеляза Фийни.

— Съгласна съм. Представете си, че тези тримата са се събрали в Париж да обсъдят как да организират обир на вещите на Магда Лейн, а Уинифрид е видяла или е чула нещо. Била е много умна и веднага се е досетила за какво става въпрос. Опитала се е да се обърне за помощ към приятелката си от ФБР, но са я убили, преди да успее да сподели тайната с нея.

— Не разбирам защо е било необходимо да наемат Йост, за да убие двама невинни хора в Ню Йорк — промърмори Макнаб и кръстоса крак върху крак. Проговаряше за пръв път от началото на съвещанието. Пийбоди, която седеше в противоположния край на помещението, не пророни нито дума. — Ако очистиш някого на мястото, на което възнамеряваш да извършиш обир, това само ще накара организаторите да подсилят охраната.

— Вярно е, но ще търсим убиец, не крадец. Планът е гениален — да се разстрои персоналът на хотела чрез бруталното убийство на тяхна колежка в един от разкошните апартаменти. Да се причини объркване сред охраната, като престъпникът необезпокояван напуска хотела. Това ще накара организаторите на търга да отклонят вниманието си от голямото събитие. След това убиецът взима нова жертва. Какво си мисли ръководителката на разследването? Че някой иска да си отмъсти на Рурк. Именно върху този мотив се съсредоточихме. Но може би не става въпрос за отмъщение или пък то ще бъде само последствие от изпълнението на по-големия замисъл. Какво ще кажете, ако се избиват невинни хора заради пари, много пари?

— Изглежда съвсем логично — промърмори Фийни. — Но защо са вкарали Джерад в играта? Не виждам с какво може да им бъде от полза.

Тя загадъчно се усмихна и нареди на компютъра да покаже схемата, която беше съставила в три сутринта:

— Погледнете кой е сред най-добрите приятели на Доминик II и на Джерад — Винс Лейн, синът на Магда. Оказва се, че тримата са много близки още от най-ранната си младост.

— Да му се не види! — възкликна Фийни и се ухили до уши, сетне удари по рамото Макнаб, който беше необичайно мълчалив. — Да му се не види!

— И аз реагирах като теб — каза Ив и се престори, че не забелязва как младият детектив от електронния отдел и помощничката й демонстративно избягват да се погледнат. — Лейн е помогнал за изпращането на Доминик като консул на Делта и често му е гостувал там. Доминик и Джерад са инвестирали доста средства в провалилата се продуцентска компания на Лейн. Постепенно кръгът започва да се затваря — добави тя. — Организирането на обир от такъв мащаб изисква да имаш информатор сред вътрешните хора. А кой е по-вътрешен човек от Винс Лейн?

— Възнамерява да открадне от собствената си майка! — възмутено възкликна Пийбоди. — Готов е дори на убийство.

— Въобразява си, че е финансов гений, но всъщност е точно обратното. В продължение на няколко години се е захващал с поне дузина проекта, но всичките му начинания неизменно са се провалили. Пропилял е парите от попечителския си фонд, както и средствата, които е взел назаем от майка си, уж за да започне нов бизнес. Всъщност парите са му били необходими да изплати заемите си и да избегне побоя от наемните убийци на някой лихвар. Но през последните четиринайсет месеца той е образцов син и работи за мама. Заплатата му е абсурдно висока, ала Винс вечно няма пари. Сметките за разходите му отиват директно при Карлтън Минс — финансовия съветник на Магда. Възнамерявам да проведа разговор и с двамата, но трябва да пипам много внимателно. Не ми се ще Винс да усети, че го подозирам, да предупреди съучастниците си и да се оплаче на майка си.

Тя млъкна и застана мирно, когато Уитни влезе в залата. Първата й работа тази сутрин беше да му изпрати рапорт за онова, което екипът й беше свършил до момента.

Командирът погледна екрана на стената и от данните разбра докъде е стигнала с изложението на фактите.

— Продължавай, лейтенант — каза и седна.

— Слушам, сър. С Пийбоди ще посетим Минс и Лейн в хотела. Фийни, използвай връзките си е приятелите ти от Международната база данни. Както вече споменах, другите агенции вероятно имат богато досие на Нейпълс и вероятно разполагат със сведения, които още не са ни известни. Дори това да са непотвърдени предположения, постарай се да убедиш приятелчетата ти да ни ги предоставят. Макнаб, ти ще си срещнеш с началника на хората, които отговарят за охраната на залата в „Палас“. Рурк вече го предупреди за очаквания обир, но настоявам и ти да го инструктираш. Докато тази история приключи, ще бъдеш негова дясна ръка. Ще ти бъдат предоставени личните досиета на хората от охраната. Налага се да ги опознаеш като кръвни братя. От теб се иска да осведомяваш началника на полицията, както и членовете на този екип за всяка стъпка и за всяко действие на охранителите. Например ако човекът, който пази на изхода, има обрив на задника, искам да знам какво го е предизвикало. Ясно ли е?

— Да, лейтенант.

Едва сега тя се обърна към Уитни:

— Сър, имам една молба.

— Каква, лейтенант? — попита той и лукаво се усмихна.

— Да използвате връзките си във ФБР и в президентството. Необходима ми е свобода на действие, а Джейкъби няма да ме остави на спокойствие, освен ако… — Тя прехапа езика си тъкмо когато се канеше да заяви, че Джейкъби ще миряса само ако му напъха главата в задника. — Ще ми се пречка, ако не му наредят да не ми се мотае в краката. При положение, че федералните не ми се бъркат в работата и се съгласят да си сътрудничим, ще им предоставя възможността да задържат Йост.

— Какво? Да не си полудяла? — Фийни скочи на крака. Беше се изчервил като домат и гневно размахваше ръце. — Какви ги дрънкаш? Няма да ти позволя да им го поднесеш на тепсия. Скъса си задника от работа, за да попаднеш на следите на мръсника и отдавна щеше да си го тикнала зад решетките, ако онези тъпаци не бяха провалили операцията. Бас държа, че през последната седмица си работила по двайсет часа в денонощието. Погледни се, истинска развалина си, а под очите ти има такива сенки, че приличаш на вампир.

— Фийни…

— Знам какво означава това „Фийни“ — да се държа езика зад зъбите. — Той й се закани с пръст и продължи гневната си тирада: — Не си познала, скъпа. Вярно е, че отговаряш за разследването, но аз имам по-висок чин от теб. Хич не си въобразявай, че ще позволя да предеш щафетата на федералните, след като си пробягала цялото разстояние на едни гърди пред тях! Осъзнаваш ли какво би означавало за кариерата ти, ако именно ти задържиш Йост? От двайсет и пет години насам всички организации за борба с престъпността на Земята и на другите планети напразно се опитват да го пипнат. Успееш ли да го вкараш зад решетките, капитанският чин ти е в кърпа вързан. И да не си посмяла да твърдиш, че повишението не те интересува!

— Повече ме интересува мръсникът да си получи заслуженото. — Ив изпитваше противоречиви чувства — не бе сигурна дали е трогната, смутена или ядосана от гневния му изблик в нейна защита, но в едно бе сигурна — че трябва да използва цялото си ораторско изкуство, за да го разубеди. — Спомни си, че най-важните сведения получихме от анонимен източник — промърмори и го погледна в очите, намеквайки, че много добре знае кой е въпросният „анонимен източник“. — Едва тогава кълбото започна да се размотава. Ако не беше тази информация, нямаше толкова скоро да научим за приятелството между Уинифрид и Карън Стоу, нито пък да използвам Лейн, за да се добера до тримата, които са заговорничили в Париж. Агент Стоу има голям принос за успеха на разследването, защото положи не по-малко усилия от мен. Даде ми ценни сведения, затова обещах да й дам възможност да арестува Йост. Сключих споразумение с нея, Фийни, и няма да се отметна от думата си.

— Пет пари не давам за скапаното ти споразумение! — избухна той. — Командир Уитни…

Уитни вдигна ръка:

— Не искай съдействието ми по този въпрос, въпреки че изцяло подкрепям мнението ти. Лейтенант Далас ръководи разследването и не възнамерявам да се намесвам в работата й. Ще се постарая да изпълня молбата ти, Далас.

— Благодаря, сър. Извинете — добави тя, когато комуникаторът й избръмча. Извади устройството и се отдръпна встрани, за да разговаря.

— Джак — прошепна ирландецът, — тя заслужава да задържи онзи мръсник.

— В момента дори не знаем къде се намира престъпникът, камо ли да говорим за задържането му. Каквото и да се случи, дори той отново да ни се изплъзне, всички знаем каква работа свършихте…

Той млъкна, като чу как Ив изруга и възкликна:

— Как така ви се е изплъзнал? Как позволихте да ви преметне един кльощав грозник, дето се движи така, като че има бастун в задника?

Оказа се, че кльощавият грозник има не само бастун в задника, но и очи на гърба. Съмърсет беше преживял Гражданските войни, беше изкарвал прехраната си с дребни кражби и измами и макар че тези времена безвъзвратно бяха отминали, подушваше ченгетата от километри разстояние.

Освен това веднага разбираше, ако някой го следи. Въпрос на принцип беше да се отърве от „опашката“, след което изпита приятно чувство на удовлетворение. Въпреки че Ив беше изпратила ченгетата по петите му — най-вероятно със съгласието на Рурк — това съвсем не означаваше, че трябва да им се остави.

Вярно е, че отдавна не беше в играта, но още беше в добра форма. Въпрос на чест беше да се изплъзне от ченгетата, което изобщо не го затрудни, тъй като по тротоарите се движеха тълпи от минувачи.

Възнамеряваше да използва почивния си ден, като се разходи по Медисън авеню и обиколи магазините, да обядва в някое от любимите си ресторантчета, сетне, ако има настроение, да посети прочута картинна галерия и да се прибере, за да поеме обичайните си задължения.

За нищо на света нямаше да позволи на любопитните и некадърни ченгета да му попречат да се посвети на любимите си забавления.

Фактът, че Ив ще побеснее, като й съобщят, че обектът на наблюдение се е изплъзнал от преследвачите, само подсилваше задоволството му.

Усмихнато надникна през прозореца на стаята, намираща се на третия етаж на малък луксозен хотел, без да бърза взе аварийния асансьор, излезе от хотела, с небрежната походка на английски лорд прекоси улицата и се качи на ескалатора, за да се върне на Медисън авеню.

„Колко наивно е да се мисли, че две смотани ченгета ще успеят да ме проседят“ — помисли си и се усмихна още по-широко.

Отби се в един закрит пазар, разгледа изложените плодове, възмути се от лошото им качество и си каза, че непременно трябва да поръча праскови от парниците на Рурк. Планираше като десерт след вечерята да поднесе мелба с праскови.

Все пак гроздето не изглеждаше толкова лошо, пък и Рурк държеше да се стимулират местните търговци. Дали да не купи половин килограм от бялото и от черното грозде? Взе две чепки, като внимателно ги хвана за дръжките.

Продавачът, който приличаше на буренце, покачено на къси крачка, се втурна към него и заджафка като териер. Беше от азиатски произход и бе „потомствен“ търговец. В продължение на почти цяло столетие членове на неговата фамилия държаха една и съща сергия на този пазар. През последните няколко години със Съмърсет ежеседмично влизаха в словесни двубои, които доставяха удоволствие и на двамата.

— Щом го опиташ, братле, ще го купиш!

— Драги приятелю, не съм ти никакво братле, освен това не купувам котка в чувал.

— Каква котка? Къде виждаш котка? Две чепки грозде струват двайсет кредитни жетони. — Той протегна ръка.

— Десет кредитни жетони за една чепка грозде! — презрително изсумтя икономът. — Учудвам се, че не се изчервяваш, когато искаш тази безбожна цена.

— Изяде няколко зърна, сега ще си платиш. Дължиш ми двайсет кредитни жетони.

Съмърсет, който вътрешно се усмихваше, примирено въздъхна:

— Ще ме принудиш да купя половин килограм от второкачественото ти грозде, което ще послужи само за декоративна цел. И дума не може да става да го поднеса на масата. Ще платя в долари. За половин килограм ще ти дам осем долара.

— Как не! Както винаги се опитваш да ме ограбиш — възкликна продавачът, въпреки че всяка седмица с нетърпение очакваше схватката с капризния клиент. — Ей сега ще повикам патрулиращия дроид. За половин килограм ми дължиш точно дванайсет долара!

— Ако платя тази безбожна цена, или трябва да ме затворят в лудницата, за което нямам желание, или да те осъдя за изнудване. Симпатичната ти съпруга и дечурлигата ще бъдат принудени да ти идват на свиждане в затвора. Тъй като ми е мъчно за тях, ще ти дам десет долара и нито цент повече.

— Десет долара за половин килограм от прекрасното ми грозде! Та това е пладнешки обир! Все пак ще ги взема, за да си отидеш, преди грозната ти физиономия да прогони другите клиенти.

Внимателно пъхна двете чепки в плик, взе парите и двамата се сбогуваха, доволни от изхода на поредния двубой.

Съмърсет притисна плика до гърдите си и продължи разходката си. „Няма по-прекрасен град — помисли си. — Накъдето и да се обърнеш, ще срещнеш интересни хора.“ Беше посетил много градове по света, но Ню Йорк, който бе изпълнен с енергия и жизненост, бе любимият му.

Като наближи ъгъла, забеляза, че продавачът на подвижния павилион за храна спори с някакъв клиент. Силният му бруклински акцент променяше до неузнаваемост английския език, както боксьор в тежка категория променя до неузнаваемост лицето на по-слабия си противник.

Максиавтобус с ръмжене се приближи до тротоара, шофьорът удари спирачки, при което от ауспуха изригна черен дим, сетне вратите се отвориха и на улицата се изсипаха десетки пътници. Говореха на различни езици, всеки беше тръгнал по своя работа, но до един бързаха към целта си.

Съмърсет отстъпи назад, за де не бъде повлечен от забързаната тълпа, като внимаваше някой да не бръкне в джоба му. Всеизвестно бе, че банди крадци пътуваха с градския транспорт, за да ограбят нищо неподозиращите пътници.

Понечи да се обърне и да тръгне обратно към къщата, но в този момент изпита странното усещане, че го наблюдават. Възможно ли е ченгетата отново да са по следите му? Застана пред една витрина, за да огледа улицата и тротоара зад себе си.

Не забеляза нищо подозрително, само забързани минувачи и групичка туристи, които възхитено разглеждаха витрините на скъпите магазини.

Ала вътрешната му антена долавяше сигнали, които го разтревожиха. Премести плика с грозде в другата си ръка, пъхна длан в джоба си и се смеси с тълпата.

Продавачът на павилиона още спореше с клиента, пътници още слизаха и се качваха от максиавтобуса. С периферното си зрение видя как продавачът на плодове рекламира стоката си на минувачите.

Дочу тихо бръмчене — хеликоптерът за контрол на уличното движение правеше обичайната си обиколка.

За миг се успокои и си каза, че май наистина е загубил форма, след като се е изнервил от преследването на ченгетата. В този момент с крайчеца на окото си видя някакво движение. Рязко се извърна, извади ръка от джоба си и мускулите му се напрегнаха. Озова се лице срещу лице със Силвестър Йост.

При обръщането му иглата на спринцовката се плъзна надолу и не се заби, където трябваше. Съмърсет замахна и стовари електрошоковата палка върху рамото на убиеца.

Йост изпусна спринцовката, която моментално бе стъпкана от забързаните минувачи. За миг двамата останаха притиснати един към друг като влюбени, които се виждат след дълга раздяла, сетне потокът от хора, които тичаха към автобуса, ги раздели.

Съмърсет усети замайване, пред очите му притъмня. С усилие на волята се помъчи да запази равновесие, но щеше да се просне на тротоара, ако от двете страни не го притискаха хора.

Краката му се подкосяваха, но все пак се хвърли към Йост. Ушите му бучаха, като че в главата му се въртеше рояк пчели. Реакциите му бяха забавени, имаше усещането, че е потопен в гъст сироп, който възпрепятства движенията му. Вместо да улучи Йост, електрошоковата палка зашемети някакъв турист от Юта, а ужасената му съпруга закрещя за помощ.

Съмърсет, който едва се държеше на краката си, безпомощно наблюдаваше как Йост изчезна зад ъгъла на близката сграда.

Понечи да хукне след него, но му причерня и падна на колене. Усети как някой го подхвана под мишниците и се помъчи да го отблъсне.

— Лошо ли ти е? Призля ли ти? — разтревожено попита продавачът на плодове. Примъкна го до входа на сградата, далеч от краката на минувачите, и побърза да пъхне в джоба му забранената от закона електрошокова палка. — Поседни и си почини, после ще дойдеш с мен.

Въпреки че съзнанието му беше замъглено, Съмърсет позна гласа.

— Да — изфъфли. Езикът му беше подут и той заваляше думите като пияница. — Благодаря.

Когато дойде на себе си, видя, че се намира в складово помещение, задръстено с кашони и щайги, от които се носеше миризмата на презрели банани. Съпругата на продавача — симпатична жена със златиста кожа, поднесе чаша вода към устните му.

Той поклати глава, опитвайки се да прецени по реакциите си какъв опиат е използвал Йост. В кръвта му беше проникнало малко количество транквилант, но и то беше достатъчно да предизвика замайване, прилошаване и чувство за немощ.

— Извинете — каза, като се стараеше да говори отчетливо. — Мога ли да ви помоля за няколко таблетки от „Ранобудник“ или каквито и да било други стимуланти?

— Изглеждате много зле — загрижено каза жената. — Ще повикам линейка.

— Недейте. Имам средно медицинско образование и знам какво ми е необходимо.

Продавачът й прошепна нещо на корейски. Тя въздъхна, подаде му чашата с вода и излезе.

— Съпругата ми ще ти донесе каквото трябва. — Продавачът коленичи и се загледа в изцъклените очи на Съмърсет. Видях човека, който те нападна. Успя да го улучиш, но той май те надви.

— Не е вярно — възрази икономът, сетне изруга и отпусна глава между коленете си, докато замайването му премина.

— Туристът го отнесе вместо онзи тип — продължи продавачът. — Още е в безсъзнание. — Усмихна се и добави: — Ченгетата ще те търсят… а освен това като падна, смачка хубавото ми грозде.

— Гроздето си е мое. Платих си го най-честно и почтено.

Ив навлече якето си, гневно изрита бюрото и се запита дали да съобщи на съпруга си, че предсказанието му се е сбъднало и Съмърсет наистина се е изплъзнал от „опашката“.

„Имам си прекалено много грижи, за да се занимавам с побъркания иконом — помисли си. — Рурк да му бере грижата.“

Понечи да се свърже със съпруга си по видеотелефона, в този момент човекът, който непрекъснато й създаваше проблеми, влезе в канцеларията й.

— Да му се не види, какво търсиш тук? — гневно възкликна тя.

— Повярвайте, лейтенант, само в краен случай бих се осмелил да прекрача прага на това… помещение. — Той се огледа с неприкрито отвращение и не пропусна да забележи мръсното стъкло на прозорчето и паянтовите столове. Презрително изсумтя и добави:

— Но предполагам, че тук се чувствате като у дома си.

Ив го заобиколи и с трясък затвори вратата:

— Изплъзнал ли се от моите хора!

— Принуден съм да живея под един покрив с ченге, но държа през свободното ми време да не ме дебнат полицаи. — Ухили се злобно и почувства как силите му се възвръщат. — Колегите ви са пълни некадърници, лейтенант. Щом толкова държите да ме оскърбявате, като ме поставяте под полицейски надзор, поне изберете по-кадърни хора.

Тя реши да не спори — беше изпратила по петите му най-способните полицейски служители, които вече беше направила на бъз и коприва, задето са го изпуснали от погледа си.

— Ако си дошъл да подадеш оплакване, обърни се към дежурния сержант. Много съм заета.

— Тук съм против волята си, защото е наложително да дам показания. Предпочитам да обсъдя въпроса с вас и да не тревожа Рурк.

— Да го тревожиш ли? — Стомахът й се сви. — Какво се е случило?

Той погледна изпод око паянтовия стол, въздъхна и реши да остане прав. Докато разказваше за случилото се, неволно се възхити от самообладанието й. Слушаше го с присвити очи, които бяха безмилостни като очите на акула.

Като приключи показанията си, в които според него фактите бяха изложени стегнато и подробно, Ив го засипа с въпроси.

Съмърсет се постара да отговори изчерпателно. Да, вярно е, че винаги през почивния си ден отива на този пазар и пазарува от корееца. Да, често наблюдава как пътниците се блъскат, докато се качват или слизат от максиавтобуса, защото движенията им напомнят стъпки от някакъв модернистичен балет.

Обясни, че Йост го е нападнал в гръб, и го описа доста подробно. Бил с перука с късо подстригана светлоруса коса и носел светлосив шлифер, въпреки че е топло за връхна дреха. С известна гордост сподели как електрошоковата палка е улучила Йост в рамото и той е изпуснал спринцовката, преди да инжектира цялата доза опиат.

Сведе поглед, докато обясняваше, че зарядът е попаднал в гърдите на някакъв турист, но човекът вече се бил възстановил, пък и се бил отървал само с няколко драскотини.

— Някой знае ли, че си носел незаконно оръжие?

— Само продавачът на плодове. Излъгах патрулиращия дроид, че Йост се е опитал да ме зашемети с електрошоковата палка, но зарядът е попаднал в гърдите на нещастния турист от Юта. Все пак дадох на съпругата на туриста визитната ми картичка и обещах да поема разходите за лечението му. Това бе най-малкото, с което можех да се отплатя за причинените неприятности.

— Много си загрижен за чуждите хора, а не позволяваш на служителите ми да си вършат работата. Ако не им се беше изплъзнал, Йост вече щеше да бъде в ръцете ни.

— Може би. — Съмърсет я изгледа отвисоко и добави: — Ако бяхте така любезна да споделите с мен плановете си, вместо да пускате по следите ми преследвачи, вероятно щях да се съглася да ви сътруднича.

— Дрън-дрън!

— Имате право. Така или иначе до подобен разговор не се стигна. Гордея се с факта, че успях да се защитя и създадох доста неприятности на престъпника, без да претърпя материални загуби, ако не се смята смачканото грозде, за което платих безбожна цена.

— Нима мислиш, че това е игра на стражари и апаши?

Изражението му стана сериозно:

— Не, лейтенант, иначе нямаше да бъда тук. Но както виждате, доброволно се явих в полицията, за да дам показания. Надявам се, че информацията ще подпомогне разследването.

— Ще подпомогнеш разследването, ако си седнеш на кльощавия задник, докато уредя патрулна кола да те закара до вкъщи.

— Отказвам да пътувам с полицейски автомобил!

— Нямаш думата по въпроса! Ясно е, че си сред набелязаните жертви на убиеца. Имам си прекалено много неприятности, за да се тревожа и за теб. От този момент ще се подчиняваш на заповедите ми или ще…

Тя млъкна, защото вратата рязко се отвори и Рурк влетя в канцеларията.

— Заповядай, влез, не си прави труда да чукаш — подхвърли му язвително. — Чувствай се като у дома си.

— Ив! — промълви той и докосна рамото й, по погледът му беше прикован към лицето на Съмърсет. — Как си, приятелю?

— Чувствам се отлично — отговори икономът и внезапно изпита чувство за вина. Трябваше да се досети, че Рурк ще научи за инцидента секунди след случилото се. — Дойдох да дам показания. Възнамерявах да ти се обадя, като се прибера у дома.

— Нима? — промърмори Рурк. — Един от медиците, който е пристигнал с линейката на местопроизшествието, те е познал, докато си проверявал пулса на някакъв ранен турист. Той ми съобщи какво се е случило.

— Извинявай. Не исках да те тревожа излишно. Както виждаш, невредим съм.

— Нима си въобразяваш, че ще търпя подобно поведение? — Рурк говореше тихо, но Ив долавяше гневните нотки в гласа му и знаеше, че съпругът й всеки момент ще избухне.

— Не прави от мухата слон. Опасността премина.

Ив вдигна вежди и боязливо погледна съпруга си, очаквайки гневната му реакция. Проклетият иконом говореше като търпелив баща, който поучава непослушното си дете.

— Имаш право — за теб опасността премина. Излизаш в отпуска. Уредих да прекараш две седмици в хижата в Швейцарските Алпи. Винаги си казвал, че обожаваш планинския пейзаж.

— Моментът не е подходящ да излизам в отпуска. Все пак благодаря за предложението.

— Стегни си багажа. Самолетът излита след един час.

— Няма да замина.

— Държа незабавно да напуснеш града. Ако ти е скучно сам в хижата, избери друго място.

— Нямам намерение да заминавам.

— Майната ти! Уволнен си!

— Добре. Ще събера личните си вещи и ще отседна в хотел, докато…

— Млъкнете! И двамата млъкнете! — Ив ожесточено задърпа косата си. — Ама че късмет — най-сетне доживях господин икономът да си подаде оставката, а нямам време да се зарадвам. А ти какво очакваш? — гневно се обърна към съпруга си. — Нима си въобразяваш, че тъкмо когато имаш най-много неприятности и животът ти е в опасност, този тук ще подвие опашка и ще замине за Швейцария да пее тиролски песни из планините?

— Ив, ти най-добре разбираш защо Съмърсет трябва да напусне града. За пръв път Йост е допуснал сериозно грешка и е позволил жертвата да му се изплъзне. Вероятно е разгневен, репутацията му е поставена под въпрос. Няма да се успокои, докато не изпълни задачата си.

— Именно затова безценният Съмърсет ще бъде закаран с патрулна кола до крепостта, в която живеем, и ще остане там до второ нареждане.

— Протестирам… — обади се икономът.

— Млък! — Тя пристъпи напред и застана между двамата разгневени мъже, от които яростта се излъчваше като от нагорещени камъни. — Какво искаш — Рурк да се поболее от тревога за теб? Искаш да го измъчват угризения до края на живота му, ако допуснеш грешка, която ще ти струва живота? Може би гордостта ти е прекалено голям залък, който не можеш да преглътнеш, приятелче, но аз като нищо ще затъкна гърлото ти с нея! И двамата ще правите каквото ви кажа, иначе… — Тя заби пръст в гърдите на Съмърсет: — Иначе ще те арестувам за притежаване на незаконно оръжие. — Извърна се към съпруга си и добави: — А теб ще задържа за намеса и възпрепятстване на полицейска операция. Ще ви затворя в една и съща килия и ще ви оставя да се джафкате, докато приключа разследването. Грешите, ако си въобразявате, че ще стоя със скръстени ръце, докато вие се карате като хлапета.

Рурк я сграбчи за рамото и пръстите му се впиха в плътта й. След няколко секунди се овладя, безмълвно се обърна и излезе.

— Забавлението си го биваше — промърмори тя.

— Лейтенант…

— Млъкни! Остави ме на спокойствие поне една секунда! — Ив с тежки стъпки отиде до прозорчето и се загледа навън. — Ти си единственото, което принадлежи към миналото му и което той цени.

За пръв път каменното лице на иконома изрази някакво чувство. Изведнъж усети, че е капнал от умора. Седна на разнебитения стол и промълви:

— Готов съм да се подчинявам на заповедите ви, лейтенант. Да изчакам ли тук, докато уредите да ме закарат до вкъщи?

— Да, остани тук.

— Лейтенант — отново се обади Съмърсет, когато тя вече беше отворила вратата и се готвеше да излезе. Погледна я в очите и промълви:

— Вярно е, че съм горд, но в случая имам друг мотив. Не мога да изоставя Рурк. Той… той ми е като син.

— Знам — въздъхна тя. — Ще уредя да те закарат с кола без опознавателни знаци. Ще те придружат двама цивилни агенти. Предполагам, че по този начин ще ти спестя поне малко от унижението. — Изведнъж реши, че прекалено се е размекнала, затова побърза да добави: — Следващия път, когато Рурк те уволни, ще почерпя с шампанско.