Предателство в смъртта

Двайсет и втора глава

Точно в пет следобед Ив влезе в хотел „Палас“ през главния вход. Предпочиташе да мине през просторното фоайе и да се довери на очите, ушите и на инстинкта си, да се приспособи към ритъма на хотела. Едва след това щеше да отиде в апартамента, който Рурк беше превърнал в команден център на операцията.

Фоайето, което беше изградено на две нива, приличаше на океан от мрамор и красиви мозайки — същите багри и съчетания Ив беше видяла, когато с Рурк бяха на екскурзия в Италия.

Красиви екзотични цветя бяха засадени във високи каменни саксии и в мраморни сандъчета. Хората от персонала носеха тъмночервени или тъмносини униформи в зависимост от длъжността, която изпълняваха.

Гостите на хотела бяха като манекени на най-прочутите модни къщи. Ив се загледа в една почти двуметрова жена, чийто тоалет се състоеше от съшити един за друг прозрачни шалове, и която водеше на каишка три бели кученца.

— Огъста!

— Какво?

— Това е Огъста — прошепна й Пийбоди и кимна към кльощавата жена и пухкавите й домашни любимци. — Обявиха я за модел на годината. Господи, бих убила човек, за да имам като нейните крака! А онзи там е Бий Стинг, солистът на състава Краш енд Бърн. Майчице, погледнете кой слиза от асансьора! Та това е самият Монт Тайлър. Според класацията на списание „Скрийн Куин“ той е най-сексапилният мъж на десетилетието. Истинско удоволствие е да се работи с вас, лейтенант.

— Както си се зазяпала, едва ли ще ти остане време за работа.

— Съжалявам, че нямаме време, бих останала тук цяла вечност. — Докато прекосяваше фоайето, Пийбоди непрекъснато се оглеждаше и надаваше възторжени възклицания. Ив също се оглеждаше, но не за да се възхищава на знаменитостите. Преценяваше какво е разстоянието до изходите и до асансьорите. Забеляза двама агенти, преоблечени като пикола. Проучи разположението на камерите и се убеди, че са поставени, където трябва. Погледът й шареше насам-натам, търсеше недостатъци, които своевременно да бъдат отстранени.

Докато се изкачваше по стъпалата до третия етаж, на който беше балната зала, направи щателен оглед на първия и на втория етаж.

Изходите на балната зала с вещите на Магда Лейн се охраняваха от хора и дроиди, които дискретно се смесваха с посетителите. Жадни за сензации хора се редяха на опашка, за да влязат в огромното помещение, и с нескрито възхищение разглеждаха великолепните бални рокли, изящно изработените бижута, снимките, холограмните изображения, предметите, свързани с кариерата на актрисата, костюмите, напомнящи за участието й във филми, станали любими на няколко поколения зрители.

Остъклените шкафове и витрините бяха обградени с червен кадифен шнур, който служеше само за декорация. Сензорните устройства, чрез които се осъществяваше охраната, бяха умело скрити сред изложените предмети.

Каталозите за търга струваха по хиляда и двеста долара и се предлагаха както на дискове, така и на изящно оформени диплянки. Гостите на хотела се ползваха с предимството безплатно да се любуват на изложените предмети чрез специални монитори в стаите си.

Ив се втренчи в чифт сребристи официални обувки и промърмори:

— Обувки като обувки, и то чужди. Ако ми трябват обувки на старо, ще си ги купя от супермаркетите, в които се продават стоки втора употреба.

— Лейтенант, толкова ли сте лишена от романтика? Да купиш дреха, която е принадлежала на Магда Лейн, е все едно да си купиш магия.

— Дърдориш врели-некипели. Който и да е носил въпросната дреха, тя си остава дреха на старо — настоя Ив и огледа за последен път залата. На изхода се сблъска с Магда Лейн и компанията й, които тъкмо бяха слезли от асансьора.

— Ив, толкова се радвам да те видя! — възкликна актрисата и й протегна двете си ръце. Гъстата й коса, която приличаше на водопад, беше прибрана в стегнат кок, под очите й имаше сенки, изглеждаше капнала от умора. — Синът ми неочаквано се разболя!

— Да, знам. Много съжалявам. Какво е състоянието му?

— Лекарите твърдят, че не е тежко болен, но за всеки случай го държат под наркоза и не разрешават свиждания. Горкичкият Винс, няма да разбере колко страдам за него. Стоя с часове в болницата, но той не знае, че съм там.

— Не се измъчвай напразно, скъпа, Винс усеща, че си до него. — Минс окуражително стисна ръката й и укорително изгледа Ив: — Магда се съсипа от тревога за момчето си…

Погледът му сякаш казваше: „Престани да я измъчваш!“

— Сигурна съм, че лекарите полагат големи грижи за него — промълви тя.

— Дано… Казаха ми, че си била в стаята му, когато му прилошало.

— Вярно е. Отбих се да уточня с него някои подробности, свързани с охраната.

— Когато ви оставих, нищо му нямаше — намеси се Лайза и накриво я изгледа.

— Наистина изглеждаше в блестящо здраве. Сигурна ли си, че малко преди това не се е оплакал от замайване или пък да му е прилошало? — попита и мислено добави: „Върнах топката в твоето поле, миличка!“

— Не…

— Вероятно не е искал да те тревожи. Докато разговаряхме, се оплака, че се чувства изтощен. След малко пребледня като платно, по челото му изби пот. Разтревожих се не на шега и го попитах какво усеща. После го втресе и заяви, че трябва да си легне. Помощничката ми предложи да повикаме лекаря, който обслужва гостите на хотела.

— Точно така, лейтенант — обади се Пийбоди. — Изплаших се, като видях колко е пребледнял.

— Винс обаче отказа — продължи Ив. — Изпратих помощничката ми за чаша вода, в този момент той получи гърчове. Веднага потърсихме медицинска помощ. Забелязах обрива по шията и по гърдите му. По-късно се разбра, че е изпаднал в алергичен шок.

— Слава Богу, че си била при него. Не ми се мисли какво щеше да се случи, ако е бил сам и му е било невъзможно да извика за помощ.

— Трябваше да ми се обадиш — упрекна я Лайза. — Два часа го чаках в „Рандеву“ и много се разтревожих.

— Извинявай, но в този момент първата ми грижа беше за него — иронично подхвърли Ив.

— Ив има право — намеси се Магда и дори леко се усмихна. — Важното е, че веднага е получил медицинска помощ. — Огледа прекрасната бална зала и въздъхна: — Милото момче, толкова усърдно работи за организирането на търга, а сега ще пропусне голямото събитие.

— Горкият, няма късмет — промърмори Ив.

Докато се качваха с асансьора към апартамента, от който се контролираше охраната, Пийбоди възторжено възкликна:

— Лейтенант, бяхте ненадмината! Май сте сбъркали професията, трябвало е да станете актриса.

— Да, допуснах съдбовна грешка… Мъчно ми е за Магда. Истината за предателството на сина й ще я съсипе.

Вратата на кабината се отвори и двете влязоха в апартамента, който Рурк беше превърнал в команден център на операцията.

— Божичко, лейтенант! — прошепна Пийбоди, зашеметена от разкоша.

— Постарай се да не ти текат лигите, много е некрасиво. И не забравяй, че сме тук, за да си вършим работата.

Просторната всекидневна беше обзаведена с елегантни мебели в топли цветове, плътни килими с изящни декоративни елементи покриваха лакирания дървен под. На едната стена беше монтирана медна скулптура, от която шуртеше тъмносиня вода и се стичаше в малък басейн с нестандартна форма, заобиколен от цветни лехи и високи папрати.

От куполообразния таван висеше полилей, състоящ се от стотици миниатюрни тъмносини глобуси. В същия цвят бяха роялът и полицата над мраморната камина.

Спираловидна стълба от кована мед водеше към второто ниво. На площадката бяха поставени саксии с увивни растения с прекрасни розови цветове.

Обстановката беше толкова изискана, че дори присъствието на полицаите, струпаните едно върху друго устройства и преносимите монитори не помрачаваха впечатлението.

„Толкова е красиво, че чак се чувствам неловко“ — помисли си Ив. Чу бурен смях откъм трапезарията и решително прекоси разкошното помещение. Сцената, която видя, я накара гневно да присвие очи.

Дългата маса беше отрупана с храна. По всичко изглеждаше, че банкетът е започнал отдавна — чиниите, купите и платата бяха празни, но още се усещаше уханието на печено месо, ароматни подправки, сосове и шоколад. На местопрестъплението присъстваха Макнаб, който още се тъпчеше Бог знае с какво, двама униформени полицаи, единият от които беше младият Трухарт, когото Ив смяташе за служител с големи заложби, и който би трябвало да се възпротиви на очевидното нарушение на дисциплината, Фийни, шефът на охраната и самият организатор на оргията.

— Мътните ви взели, какво е това?

Макнаб така се стресна от гласа й, че се задави и се изчерви като рак. Фийни услужливо му се притече на помощ и го заудря по гърба. Двамата униформени полицаи застанаха мирно, началникът на охраната гузно извърна поглед. А Рурк широко се усмихна:

— Здравей, лейтенант. Ще хапнеш ли нещо?

— Ти… ти… — Ив се задави от гняв. Обърна се към униформените и кресна: — Веднага по местата! Макнаб, засрами се! Избърши горчицата от брадичката си!

— Не е горчица, а сос, лейтенант.

— А ти ела с мен! — озъби се тя на съпруга си.

— Винаги съм на твое разположение, скъпа.

Преминаха през кабинета. Друг полицай похапваше скариди, докато наблюдаваше монитора. Тя го изгледа на кръв, но не проговори, докато с Рурк се озоваха насаме в спалнята. Едва тогава се нахвърли върху него като разгневена тигрица:

— Това да не ти е празненство!

— Не, разбира се.

— Какво те е прихванало да поръчаш тонове храна за моите хора?

— Постарах се да не останат гладни. Нормалните хора се хранят през определени интервали от време.

— Нямаше да ти се разсърдя, ако беше поръчал сандвичи и пица. Проумяваш ли, че след като са се натъпкали до пръсване, ще се отпуснат и мозъците им ще престанат да работят?

— Лейтенант, имаме още много време. Ако не се разнообразяваме с по нещо, за да прогоним скуката и стреса, всички ще се отпуснем и ще затъпеем.

Повдигна брадичката й, обърна главата й наляво, после надясно, и кимна:

— Не е толкова зле. Още един компрес и няколко обезболяващи таблетки ще ти помогнат да се почувстваш почти човешки.

— Макнаб! — изсъска тя и гневно присви очи.

Рурк се засмя:

— Не пестеше суперлативи по твой адрес. Не могъл да повярва на очите си, като видял как си повалила мъж като канара. Но скъпа моя, трябваше ли да съсипваш лицето си? Знаеш каква наслада ми доставя да те съзерцавам.

— Очевидно вече са те осведомили за случилото се.

— Очевидно. Кога ще разпиташ Йост?

— Предпочитам да изчакам до утре. Бъди спокоен, той ще си плати за престъпленията, които е извършвал в продължение на две десетилетия. До края на живота си ще остане в единична килия. И той го знае.

Рурк отново кимна:

— Така и предполагах. За човек с неговия изискан вкус това наказание е по-страшно от смъртна присъда.

— Имаш право. — Тя въздъхна и добави: — Дано да чувстваш удовлетворение. Знаеш колко важно беше да задържим Йост, не можехме да рискуваме отново да ни се изплъзне. Но се страхувам, че отстраняването му може да провали тази операция. Предполагам, че не е пряко замесен в обира. Той е наемен убиец, не крадец и едва ли би се принизил да участва в нападението на хотела. Работата е там, че през последните дни извадихме от играта Лейн, Йост и Конъли. Нейпълс не е глупак. Въпреки че е вложил много пари и време, нищо чудно да не приведе плана в изпълнение.

— Не се тревожи за Мик, той не е доносник.

В момента не й беше до спорове, затова само каза:

— Дори да не съобщи на главатаря на заговорниците, че знаем за плановете им, той е вън от играта. Представи си в какво положение е Нейпълс — човекът, който е трябвало да обезвреди системата са сигурност на хотела, се е укрил, главният му информатор лежи в болницата, а убиецът, който е изпълнявал мокрите му поръчки, е в неизвестност. Може би ще принудим Йост да свидетелства срещу него. Нямаме какво да му предложим в замяна, затова трябва да го подложим на натиск, ако искаме да успеем. Както споменах преди малко, двамата с теб трябва да се задоволим, че предотвратихме извършването на престъпление, а търгът няма да бъде отменен.

— Кажи ми честно, удовлетворена ли си?

— Не. Няма да се успокоя, докато не пипна мръсника. Отказах се от Йост в полза на Стоу, защото… защото си имах причина. Но Нейпълс и другите заговорници са мои! Освен това отдавна разбрах, че работата невинаги носи удовлетворение… Така или иначе, продължаваме според плана.

До полунощ вече беше изпила безброй чаши кафе и безброй пъти беше проучила на мониторите всеки сантиметър от всяко общодостъпно помещение в хотела. Заедно с Фийни и с шефа на охраната бяха направили най-подробен анализ на системата за сигурност.

Когато Уитни влезе в импровизирания команден център, тя стана и се подготви да рапортува.

— Удобно ли е да поговорим насаме, лейтенант? — Отведе я до ромолящия фонтан, който заглушаваше гласовете им. Ив забеляза, че клепачите му са зачервени от липса на сън и от умора. — Йост се е самоубил.

— Моля?

— Преди два часа е бил преместен в затворническото отделение в централата на ФБР. Докато оформяли документацията, Йост грабнал от бюрото на надзирателя чашата с кафе и въпреки че бил с белезници, успял да я счупи и да си пререже гърлото с остро парче порцелан.

— Значи все пак се отърва леко — промърмори тя. — Жалко, чрез него смятах да се добера до Нейпълс.

— Съжалявам, лейтенант.

— Благодаря, че ми го съобщихте, сър.

— Добрата новина е, че състоянието на агент Джейкъби се е стабилизирало. Лекарите от екипа, който се грижи за него, заявиха, че дават големи надежди за спасяване на живота му.

— Радвам се. А още повече се радвам, че е в болницата и няма да провали и тази операция… ако изобщо бъде проведена.

— Ако нямаш нищо против, ще остана тук. Няма да ти се бъркам в работата и няма да изземвам функциите ти. — Огледа се и добави: — Изглежда, че има достатъчно място за още един член на екипа.

— Проверете дали не е останало нещо за хапване — кисело промърмори тя. — Може би не са изяли всички ролца с яйца.

Тя запази за себе си мястото пред системата от монитори във всекидневната. Оттук можеше да наблюдава улицата пред хотела, както фоайето й коридорите. Хората от персонала, които бяха застъпили на нощна смяна, се занимаваха с обичайната си работа. Сервитьорите, отговарящи за обслужването по стаите, доставяха поръчки или прибираха празните подноси. Някои гости се прибираха след вечерта, прекарана в града, други едва сега излизаха. Също като в огромния мегаполис и в хотел „Палас“ никога не цареше пълна тишина. Нюйоркчани и гостите на града се занимаваха с бизнес и се отдаваха на развлечения двайсет и четири часа в денонощието.

Проститутка с къса червена рокля прекоси фоайето. Усмихваше се самодоволно и притискаше към гърдите си сребристата си чантичка. „Навярно е изкарала добри пари“ — помисли си Ив и се приведе към монитора, като забеляза, че Лайза влезе във фоайето.

Красивата актриса се огледа с престорено безразличие, но всъщност си отваряше очите на четири.

— Фийни, обърни внимание на нашата приятелка. Предполагам, че е включила записващо устройство и позволява на приятелчетата си да огледат фоайето.

— Увеличи изображението от сектор осемнайсети до сектор номер трийсет и шест — нареди ирландецът на компютъра. Промърмори нещо неразбираемо, докато се взираше в изображението, сетне нареди да бъде увеличен друг, по-малък сектор. Ив имаше удоволствието да се наслади на пищния бюст на актрисата, който бе почти открит от дълбокото й деколте.

— Каква красота! — възкликна колегата й.

— Фийни, не го очаквах от теб!

Той примигна и се изчерви:

— Не говорех за жената, а за устройството. Виждаш ли как тя непрекъснато докосва медальона си? В него е монтирано записващото устройство. Истинско произведение на изкуството! Предполагам, че предава на честота триста и шейсет килохерца, има и чувствителен микрофон. Ако портиерът се оригне, тази машинка ще улови звука.

— Не можеш да го заглушиш?

— С апаратурата на Рурк мога да заглуша всичко, дори сигнал, който идва от Луната. Искаш ли веднага да опитам? — нетърпеливо попита той, като дете, което изгаря от желание да изпробва новата си играчка.

Ив попари ентусиазма му:

— Засега не предприемай нищо — нека заговорниците се уверят, че тук цари спокойствие. Да му се не види, Фийни, значи все пак не са се отказали! — Погледна ръчния си часовник и добави: — Остават четирийсет и пет минути. Не откъсвай поглед от скъпата Лайза. Отивам да проверя дали хората са по местата си.

Петнайсет минути преди часа, в който се очакваше заговорниците да приведат в изпълнение плана си, Ив отиде в залата за конференции, която се намираше под балната зала. Лайза вече беше изпълнила задачата си. Чрез записващото устройство, монтирано в медальона й, съучастниците й бяха „видели“ по колко души охраняват всяка врата, както и индикаторите за алармената система. След това се беше прибрала в стаята си, а Фийни очакваше сигнала на Ив, за да заглуши сигнала. Двама униформени полицаи, снабдени с шперцове, бяха готови да отключат вратата и да арестуват красивата актриса.

Ив безкрайно съжаляваше, че ще пропусне тази гледка.

Заговори в устройството, което беше прикрепила към ревера си:

— Фийни, чуваш ли ме?

— Идеално.

Тя се свърза с водачите на всички екипи, като чрез мониторите проверяваше разположението им. Накрая провери и оръжието си, потърка рамото си и с изненада откри, че болката е понамаляла.

Като видя, че Рурк влиза в помещението, смръщи вежди:

— Забранен е достъпът на цивилни. Изчезвай! Отиди в апартамента си на горния етаж.

— Забравяш, че като собственик на хотела имам право на достъп до всички помещения. Имам и разрешение от командир Уитни. В момента съм един от вас, лейтенант.

Ив беше уверена, че той ще се справи със задачата си не по-зле от всеки полицай, въпреки че както беше облечен с черен панталон и черен пуловер, повече приличаше на нарушител на закона, отколкото на негов защитник.

— Въоръжен ли си?

Рурк многозначително погледна записващото й устройство — очевидно знаеше, че разговорът им се подслушва.

— Цивилните лица, макар и консултанти на полицията, нямат право да носят оръжие.

Което означаваше, че е въоръжен. Тя примирено въздъхна. Ако се стигнеше до схватка с нападателите, предпочиташе съпругът й да не е безпомощен.

— По даден сигнал ще обезвредим бандитите. Трябва да действаме бързо и ефикасно — обясни тя и огледа мъжете и жените, които се бяха събрали тук, за да изслушат последните й инструкции. — Всеки от вас знае каква е задачата му. Прикривайте се взаимно. Тези хора са отчаяни и навярно ще окажат съпротива. Сведенията от разузнаването ни показват, че нападателите са въоръжени само със спринцовки с транквиланти, но не сме напълно сигурни, че не носят по-смъртоносни оръжия. Заловете ги и ги обезоръжете. Предупреждавам ви, че устройството за заглушаване на сигнала ще въздейства и на нашата апаратура. Ето защо известно време ще изгубим връзка помежду си. Да го сведем до минимум. Леник, дай на цивилния предпазна жилетка и записващо устройство.

Оставаха пет минути до два часа. Ив беше прикована пред монитора, но за миг отмести поглед, когато Рурк влезе при нея:

— Къде ти е предпазната жилетка?

— А твоята къде е?

— Не съм задължена да я нося.

— Отказала си се от нея, защото възпрепятства движенията. Да не губим време в безсмислени спорове… Забелязвам, че Хънроу се придвижва към задния вход. Много скоро ще разбере колко мразя предателите като него.

— Ще бъде подведен под отговорност наравно с останалите, но ще се погрижа да имаш на разположение една минута, за да го уволниш.

— Задължен съм ти.

— Ето го и максиавтобусът! Всички по местата си! Бъдете готови!

Грамадното превозно средство рязко зави вляво и изкърти предната броня на лек автомобил, който се движеше в отсрещното платно. Сетне се преобърна като костенурка на едната си страна и се заби в съседната сграда. Зазвъняха счупени стъкла, от отвора изскочи кълбо дим. Като по даден сигнал минаващите коли спряха, шофьорите и пътниците изскочиха навън и хукнаха да бягат. Алармената система на бижутерийния магазин се включи, зави сирена.

На другия монитор Ив видя как камионът спря пред задния вход на хотела и Хънроу, който досега се криеше в сенките, изтича към него.

Също като Рурк шестимата мъже, които изскочиха от камиона, бяха облечени в черно. Носеха черни маски и тънки ръкавици, които предпазваха ръцете им и поддържаха гъвкавината на пръстите им.

— Мик е с тях — промълви Рурк. — Значи не е избягал. Честно казано, не очаквах такава смелост от него.

„По-късно ще поговорим по този въпрос“ — помисли си Ив и напрегнато заговори в микрофона:

— Седем души, повтарям, седем души проникват в сградата през задния вход откъм западната страна на сградата!

— Почакай! — Рурк сграбчи ръката й, без да откъсва поглед от монитора. — В камиона има още трима души.

— Как разбра?

— Мик ми даде знак. Използваме кодове от младежките ни години, които са известни само на нас двамата. Тримата в камиона са въоръжени с лазерни оръжия като тези на полицията. Имат и малка установка за изстрелване на ракети, които се насочват от телесната топлина.

Когато Мик влезе в хотела, Рурк застана пред съседния монитор и видя как приятелят му се зае да обезвреди първото охранително устройство. Слушаше с половин ухо как Ив съобщава на хората си новата информация.

— Нападателите, които проникнаха в хотела, също са въоръжени, най-вече със спринцовките, за които вече знаем. Двама разполагат с полицейски лазерни оръжия. Сред нападателите има и жена. Тя е експерт по ръкопашна борба, в десния си ботуш е скрила нож… — За миг Рурк се извърна към съпругата си и промърмори: — Надявам се, че помощта, която ни оказва Мик, ще бъде взета като смекчаващо вината обстоятелство.

Не й задаваше въпрос, защото не се съмняваше в чувството й за справедливост.

— Нека всичко приключи благополучно, после ще се пазариш — отвърна тя.

— Погледни, Мик проникна и през второто ниво на алармената система. С течение на времето е усъвършенствал уменията си.

Ив видя как старият му приятел вдигна палец, сетне заедно със съучастниците си се затича нагоре по аварийната стълба. Нападателите действаха бързо и ефикасно, което подсказваше много тренировки.

Ала тя ги надминаваше не само по умения, но по острота на разума. Продължи да наблюдава Мик, който спря пред аварийния изход на третия етаж, на който беше балната зала, извади някакво устройство и разтегна телескопичния му корпус. Работеше бързо, но прецизно, и тя се запита за какво ли си мисли в момента. Устройството избръмча и индикаторите засветиха в зелено.

Мик пръв мина през вратата и се втурна към балната зала.

— Време е! — нареди Ив. — Фийни, бъди готов по даден знак да блокираш сигнала.

— Слушам. Вече са пред залата и обезвреждат вътрешната алармена система. Предпоследният в колоната е нервен. Поти се като кон. Хей, Далас, познах го. Изглежда, Джерад е проявил желание да участва в акцията.

— Прекрасно.

— Признавам, че са специалисти. „Колегата“ от техния екип също притежава устройство за блокиране на сигнала и в момента го настройва… виждам, че ръчно вкарва някакъв код. Сигурно го е научил от информаторите. Успя да елиминира донякъде охранителната система.

Ив тичешком слезе на долния етаж, спря за миг и вдигна ръка. От противоположната посока водачът на другия отряд също вдигна ръка. Тя кимна и хората от екипа му се спуснаха напред.

— Блокирай сигнала! — извика на Фийни и тичешком влезе в залата. — Полиция! Горе ръцете! — извика, сетне предупредително стреля в краката на жената, която се наведе да извади скрития нож.

Онези нападатели, които притежаваха оръжия, отвърнаха на стрелбата. Ив се обърна кръгом и в движение забеляза как човек в черно се просна на пода, повален от изстрел на полицай.

Някой събори остъклен шкаф, който с трясък се разби на пода. Разхвърчаха се стъклени отломки. Сред адската врява и виковете на преследвани и преследвачи Ив видя как Мик щастливо се усмихна на съпруга й. За миг се запита дали е разгневена, или й е забавно, но само след секунда вече не й беше нито до смях, нито до сръдни. Жената в черно запрати към главата й грамадна каменна ваза, изкрещя и се хвърли към нея.

За части от секундата Ив се поколеба, съблазнена от мисълта да се вкопчи в ръкопашна схватка, сетне с въздишка стреля и нападателката се строполи на пода.

— Жалко — обади се Рурк. — С удоволствие щях да ви наблюдавам.

Обърна се към Мик и пъхна обратно в джоба си оръжието, което вече не му беше необходимо:

— Дай да видя разкодиращото устройство.

— Страхувам се, че полицията ще го конфискува като веществено доказателство. Жалко за хубавата играчка. — Той погледна бившите си съучастници, за да провери дали някой го наблюдава, скришом подаде уреда на приятеля си и послушно вдигна ръце.

Безброй пъти след тази нощ Рурк щеше да се връща в миналото и да си спомня този момент. Спомняше си как бе въодушевен от успеха и не подозираше дебнещата го опасност.

Спомняше си засмените очи на Мик, в които внезапно беше проблеснал страх. Спомняше си как мълниеносно се обърна и същевременно извади оръжието от джоба си.

Славеше се с бързите си реакции, но този път не беше достатъчно бърз.

Джерад замахна с ножа, стоманеното острие проблесна под светлината от разкошния полилей. Погледът на младежа беше налудничав, лицето му бе изкривено от ярост и от омраза. Рурк чу писъка на Ив, видя как от оръжието й излезе синкав пламък… но намесата й беше закъсняла.

В този момент Мик го закри с тялото си и ножът се заби в корема му. Той изруга, забели очи и се просна на пода.

— Не! — изкрещя Рурк, коленичи до приятеля си и притисна длан към раната, ала тъмната кръв продължи да шурти през пръстите му.

— Малкият негодник — задавено прошепна Мик, опитвайки се да надвие нечовешката болка. — Не го мислех за такъв куражлия. Нямах представа, че е въоръжен. Дълбока ли е раната?

— Не.

— Мътните те взели, приятел, едно време повече те биваше да лъжеш.

— Повикайте линейка, предупредете, че ще ни трябва хирург! — Ив тичешком се приближи, видя в какво състояние е Мик и продължи да крещи в микрофона: — Имаме ранен. Прободен е с нож в корема. Спешно му е необходима медицинска помощ! — Без да се замисли, разкъса ризата си и я хвърли на Рурк да превърже раната.

— Прекрасен жест — задавено изрече Мик. Лицето му вече не беше бледо, а беше добило пръстен цвят. — Прощаваш ли ми, скъпа Ив?

— Ш-ш-т, не говори. — Тя приклекна до него да провери пулса му. — Линейката ще дойда всеки момент.

— Бях длъжник на съпруга ти. — Мик извърна очи към Рурк: — Бях ти длъжник, драги, само дето не предполагах, че ще трябва да платя толкова скъпо. Божичко, дайте ми някакви хапчета — проклетата болка е нетърпима. — Слепешката посегна и сграбчи ръката на приятеля си: — Не ме пускай… Благодаря, момче…

— Ще се оправиш. — Рурк стисна дланта му, сякаш с усилие на волята можеше да го спаси. — Всичко ще бъде наред.

— С мен е свършено… — От устата на Мик потече струйка кръв. — Разбра знаците ми, нали?

— Разбира се, не съм забравил сигналната система, която използвахме в миналото.

— Беше също като едно време. Спомняш ли си… — Той изстена и едва си пое дъх. — Спомняш ли си как обрахме къщата на лондонския кмет, докато той чукаше любовницата си в спалнята на горния етаж… пустият му дърт пръч използваше, че жена му е заминала на гости на сестра си в Бат.

Рурк с отчаяние видя, че не може да спре кръвта, която шурти от раната. Усещаше миризмата на приближаващата се смърт и се молеше приятелят му да не я е доловил.

— Разбира се, че си спомням — забравя ли се такова преживяване. Особено когато ти се промъкна на горния етаж и засне любовниците с камерата на господин кмета. По-късно му продадохме видеофилма, пък и от камерата взехме добри пари.

— Да, тъй си беше. Ах, добрите стари времена… бяха най-щастливите дни от живота ми. Да знаеш, че ще пукна от яд задето майка ми — Бог да я прости, въпреки че беше проклета и в червата — ще излезе права. Предсказанието й се сбъдна, но поне ме наръгаха с нож в шикозен хотел, не в някоя долнопробна кръчма.

— Не говори, Мик, щади силите си. Линейката ще бъде тук всеки момент.

— Майната й на линейката! — Той тежко въздъхна и за миг погледът му се проясни и очите му заблестяха като звезди. — Ще запалиш ли свещичка за мен в „Сейнт Патрик“?

Като че стоманена ръка стисна Рурк за гърлото, съзнанието му упорито отказваше да приеме, че приятелят му ще умре. Ала събра сетни сили и кимна:

— Добре.

— Сега съм по-спокоен… Винаги си ми бил верен приятел. Радвам се, че си намерил онова единствено нещо, заради което си струва да се откажеш от всичко друго на света. Постарай се да не го изгубиш…

Главата му клюмна, клепачите му се притвориха и той си отиде.

— Господи! — горчиво възкликна Рурк. Мъката изсмукваше силите му. Не можеше да помръдне, само стискаше окървавената ръка на приятеля си, сякаш искаше да му предаде искрица от своя живот. Когато най-сетне вдигна очи, погледът му беше като зов за помощ.

Зов, на който Ив не можеше да не откликне. Направи знак на хората си и на медиците, които бяха дошли с линейката, да се отдръпнат, коленичи до съпруга си, прегърна го и го притисна до себе си.

Рурк отпусна глава на гърдите на съпругата си и безмълвно заоплаква приятеля си.

Не мигна цяла нощ, зората го завари сам с мислите му. Стоеше до прозореца на спалнята и се взираше навън, докато денят правеше първите си плахи стъпки и малко по малко прогонваше мрака.

Надяваше се да изпита гняв, търсеше го, но така и не го откри.

Когато Ив влезе в спалнята, изпита странно облекчение, като че ли самото й присъствие пропъди болката.

— Много работиш, лейтенант — промълви, без да се обърне. — Сигурно си капнала от умора.

— Ти също. — Ив никога нямаше да забрави какво бе изпитала през мъчителните часове, когато й се налагаше да довърши работата си и да остави съпруга си сам със скръбта му. Понечи да му каже колко съжалява за загубата му, но се отказа — не съществуваха думи, които да го утешат.

— Майкъл Джерад е обвинен в предумишлено убийство. Дори дипломатическият му имунитет няма да го спаси. — Рурк нито се обърна, нито отговори. Тя отчаяно прокара пръсти през косата си и машинално задърпа ризата, която беше взела назаем. — Лесно ще пречупя този слабохарактерен тип да издаде Нейпълс. Сигурна съм, че би накиснал и първородния си син, само и само да спаси кожата си.

— Нейпълс се е скрил в миша дупка и дълго няма да си покаже носа навън. — Едва сега Рурк се обърна. — Мислиш ли, че вече не съм организирал издирването му? Този път ни се изплъзнаха заедно с проклетия му син. Никога не ще се доберем до тях, както няма да се доберем до Йост, който гори в ада.

— Съжалявам — разбери ръце тя.

— За какво? — Рурк прекоси помещението, приближи се до нея и с длани обгърна лицето й. — За какво? — Повтори, обсипвайки с целувки страните и челото й. — Защото направи всичко възможно, че и нещо повече ли? Задето даде на моя другар от детинство, който дори не бе твой приятел, ризата от гърба си ли? Задето си до мен в миговете, в които изпитвам най-голяма необходимост от опора ли?

— Сгреши, като каза, че Мик не ми е бил приятел. Всеки, който спаси живота ти, е мой приятел. Той спомогна за успеха на операцията ни и за залавянето на двамата Нейпълс, защото не се съмнявам, че рано или късно ще се доберем до тях. Имаше право, когато каза, че той не е способен да пролее кръв… А накрая спаси живота ти.

— Ако можеше да те чуе, щеше да заяви, че не е извършил подвиг. Иска ми се да го върна в Ирландия и да го погреба при приятелите му.

— И аз ще те придружа. Мик загина геройски, заради което нюйоркската полиция посмъртно го награждава с грамота.

Рурк се втренчи в нея и отстъпи крачка назад. Сетне я изуми, като избухна в смях. Не бе изпаднал в истеричен пристъп, а се смееше от сърце.

— Господи! Ако Мик не беше умрял, това със сигурност щеше да го погуби. Грамота от проклетите ченгета като епитафия!

— Аз също съм от проклетите ченгета — през зъби процеди Ив.

— Прощавай, не исках да те засегна, лейтенант Далас — ти си най-красивото и най-сексапилното ченге, което познавам. — Грабна я в прегръдките си и я завъртя. И защото знаеше, че ситуацията щеше да се стори забавна и на Мик, мъката сякаш отлетя от сърцето му. — Сигурен съм, че нашият приятел ни гледа от някъде и се смее от сърце.

Искаше й се да каже, че посмъртното награждаване на Мик не е шега, а голяма чест. Това бе най-високото отличие, което бе по силите й да уреди. Ала облекчението й бе толкова голямо, като видя как се проясни лицето на Рурк, че само промърмори:

— Тогава да се посмеем и ние! А сега ме пусни. Ще се опитам да подремна няколко часа и да се върна на работа. Очаква ме още една дълга нощ, щом търгът няма да бъде отменен.

— Ще спим, когато остареем. Да не пропускаме нито един скъпоценен миг и да се наслаждаваме на живота, докато сме млади.

За миг я задържа в прегръдките си и си помисли, че ще започнат деня, като прославят живота, не като скърбят за мъртвите.

Страстно целуна съпругата си и я понесе към леглото.