Предателство в смъртта

Втора глава

От регистратурата съобщиха на Рурк, че апартамент 4602 е бил запазен три седмици предварително от някой си Джеймс Прайъри от Милуоки, който заявил, че ще остане в хотела две нощи.

Клиентът пристигнал в петнайсет часа и двайсет минути и се регистрирал на рецепцията. Заявил, че разходите ще плати с дебитната си карта, чиято валидност била удостоверена от дежурния служител.

Докато полицейският екип и „метачите“ извършваха огледа на местопрестъплението, Ив преглеждаше видеозаписите от охранителните камери, които Бригам й беше изпратил.

На записа, направен по време на постъпването на Прайъри в хотела, се виждаше петдесетинагодишен мъж от смесена раса, издокаран с консервативен тъмен костюм. „Типичен преуспяващ бизнесмен, който може да се позволи да отседне в скъп апартамент в луксозен хотел — помисли си Ив. — Накратко, висш служител, чиито разноски се плащат от фирмата.“ Ала елегантният му костюм и стилно подстриганата коса не можеха да я заблудят — набитото й око веднага съзря в непознатият опасен главорез.

Беше широкоплещест и набит и вероятно тежеше два пъти повече от жертвата си. Имаше големи длани, пръстите му бяха дълги, с четвъртити нокти. Очите му бяха студени и мръсносиви като тънкия слой лед, който през януари се образува върху локвите по улиците. Лицето му също беше четвъртито, носът му беше голям, устните му — тънки. В сравнение с грубоватата му външност стилно подстриганата тъмнокестенява коса, прошарена на слепоочията, изглеждаше не на място, като че ли беше някаква маскировка.

Джеймс Прайъри не се опита да скрие лицето си от камерата, дори се усмихна на служителя на рецепцията, сетне последва пиколото към асансьорите. Ив забеляза, че момчето носи само един куфар.

На следващия видеозапис видя как пиколото отключва вратата на апартамента и отстъпва, за да пропусне пред себе си госта. Записът доказваше, че така нареченият Прайъри не е излизал от апартамента, преди да извърши убийството.

Беше използвал автоготвача в кухненския бокс, за да си приготви пържола алангле, печени картофи, кафе и сладкиш с извара, вместо да си поръча вечеря по телефона. От барчето в дневната липсваха само няколко бутилки с газирани напитки.

„Не е пил нито капка алкохол — помисли си Ив. — Сигурно е искал да действа на бистра глава.“

На третия диск беше записано как Дарлийн Френч, бутайки пред себе си количката с чистото спално бельо и хавлиени кърпи, се приближава до вратата на апартамент 4602. Беше красива млада жена с големи кафяви очи и със замечтано изражение. Униформата й блестеше от чистота и беше идеално изгладена. Беше дребничка, с крехко телосложение, а пръстите й машинално подръпваха златния медальон във формата на сърчице, окачен на тънка златна верижка, който бе извадила изпод блузата си.

Позвъни и докато чакаше да й отворят, сложи ръка на кръста си, сетне отново позвъни и пъхна медальона под дрехата си. Едва след второто позвъняване извади кодовата карта от джоба на престилката си, пъхна я в процепа и притисна десния си палец към специалната вдлъбнатина за идентифициране. Отвори вратата, с напевен глас извика: „Камериерката!“ и взе от количката чисти кърпи.

Влезе в апартамента и затвори вратата в двайсет часа и двайсет и шест минути.

В двайсет часа и петдесет и осем минути Прайъри излезе в коридора. Носеше куфара си и две хавлиени кърпи. Затвори вратата, хвърли кърпите в количката и я заобиколи, сетне преспокойно тръгна към стълбището.

Само за трийсет и две минути беше пребил, изнасилил и удушил Дарлийн Френч.

— Какво чудовище — промълви Ив. — Какво потресаващо хладнокръвие!

Чу гласа на помощничката си, която току-що беше дошла, но й направи знак да изчака.

Пийбоди се подчини. Вече цяла година помагаше на лейтенант Ив Далас при разследването на кървави убийства и се надяваше, че от един поглед разбира желанията й.

Очите й, тъмни като правата й коса, подстригана на черта, се втренчиха в монитора, на който бе застинало лицето на убиеца. Помисли си, че този човек изглежда като опасен престъпник, но предпочете да замълчи. Най-сетне началничката й извърна поглед от монитора и попита:

— Научи ли нещо, което да ми е от полза?

— Джеймс Прайъри, началник на търговския отдел на застрахователната компания „Ълайънс“ със седалище в Милуоки, на пети януари тази година е загинал при автомобилна злополука.

— Е, този тук е жив и здрав! Има ли нещо съмнително около злополуката?

— На пръв поглед няма, лейтенант. В рапорта е отбелязано, че водачът на тежкотоварен камион заспал на волана и убил Прайъри и още един шофьор на лека кола. В Милуоки открихме още няколко души със същата фамилия, но това беше единственият Джеймс Прайъри.

— Не бързай да ги проверяваш. Сигурна съм, че този тип има полицейско досие. Обади се на Фийни и по електронната поща му изпрати снимката на престъпника. Помоли го да го издири в новия мощен компютър, с който наскоро се сдоби Отделът за електронна обработка на информацията. Обзалагам се, че Фийни ще се справи много по-бързо от когото и да било. — Погледна часовника си и добави: — Време е да разпитам Хайло. Дано да се е посъвзела и да е в състояние да отговаря на въпросите ми… Между другото, къде е Рурк?

Пийбоди сви рамене, втренчи се в стената и отвърна:

— Не зная.

— Да му се не види! — възкликна Ив и се обърна към служителя от охраната, който стоеше до вратата: — Къде е Хайло?

— В апартамент 4020, лейтенант.

— Отивам да я разпитам. А ти пускай да влизат само полицаи, и то след като ти покажат значките си. Ясно ли е?

Без да дочака отговора му, тя измарширува до асансьора и гневно натисна бутона за повикване, фактът, че съпругът й незабелязано е напуснал местопрестъплението, означаваше само едно — че е намислил нещо, което няма да й хареса.

Гневът й премина щом влезе в апартамента, в който Бригам беше завел Хайло, и видя, че камериерката се е поуспокоила. Още беше бледа като платно и клепачите й бяха подпухнали от плач, но седеше до масата в малката дневна и пиеше чай.

— Здравейте, госпожо Хайло. Аз съм лейтенант Ив Далас от нюйоркската полиция.

— Да, да, знам. Рурк ми каза да ви чакам тук заедно с господин Бригам.

Ив изгледа чернокожия, който с огромен интерес изучаваше картината на отсрещната стена.

— Рурк ви е казал, така ли? — повтори, сякаш не вярваше на ушите си.

— Ами да, той дойде да поседи при мен и дори поръча чай. Никога не съм виждала толкова мил и любезен човек.

— О, да, върхът е! Госпожо Хайло, разговаряли ли сте с някого освен с Рурк и с Бригам?

— Не. Наредено ми беше да не обелвам дума пред никого. — Тя доверчиво впери в Ив очите си с цвят на лешник: — Госпожо Рурк…

— Фамилията ми е Далас — тросна се Ив и едва се въздържа да не скръцне със зъби. — Ако обичате, обръщайте се към мен с „лейтенант Далас“.

— Разбира се… Лейтенант, моля да ме извините, задето изпаднах в истерия, когато… — Тя млъкна и изхлипа, сетне добави: — Обаче не зависеше от мен, просто не можех да престана. Като намерих малката Дарлийн… бях толкова потресена, че сълзите ми рукнаха като порой и…

— Не се извинявайте.

— Постъпих ужасно! — възкликна камериерката и закри с длани лицето си. Ив забеляза, че жената е дребничка, но набита, и си помисли, че с напредването на възрастта хората с подобно телосложение се оказват много по-издръжливи от онези, които поддържат елегантните си фигури с бягане на дълги разстояния. — Като видях милата Дарлийн на леглото, побягнах и я изоставих. Разбирате ли, това се случи по времето на моята смяна, аз отговарям за тези момичета, а вместо да се помъча да й помогна, избягах. Дори не докоснах Дарлийн, не я покрих с чаршаф…

— Госпожо Хайло…

— Говорете ми на „ти“, лейтенант Далас. — Жената се помъчи да се усмихне, при което изражението й стана още по-печално. — Името ми е Натали, но всички ме наричат Хайло.

— Добре. — Ив седна, но не включи записващото устройство. — Постъпила си много правилно. Ако беше докоснала мъртвата или я беше покрила, щеше да заличиш важни улики, което щеше да ме затрудни при издирването на убиеца. Моята задача е да го заловя и да го изправя пред съда, за да си получи заслуженото.

— Същото каза и Рурк. — Очите й отново се насълзиха, тя извади от джоба си носна кърпичка и си избърса сълзите. — Каза, че ще намерите изверга, който е сторил това на милата ми Дарлийн, че няма да прекратите работата си, докато не го арестувате.

— Точно така. А ти можеш да ми помогнеш да открия убиеца на Дарлийн. Бригам, ще ни оставиш ли да си поговорим насаме?

— Разбира се. Ако ти потрябвам, потърси ме на номер 90 по вътрешния телефон.

Когато останаха сами, Ив се обърна към Хайло:

— Разговорът ни ще се записва. Съгласна ли си?

— Да. — Жената вдигна глава и се намести на стола. — Готова съм.

Ив постави на масата записващото устройство и издиктува формалните фрази, с които започваше всеки протокол, сетне се обърна към камериерката:

— Първо ми разкажи какво се случи. Защо отиде в апартамент 4602?

— Дарлийн изоставаше от графика. След като приключи с оправянето на леглото за през нощта в дадена стая, всяка камериерка натиска синия бутон на пейджъра си. По този начин следим работата на персонала и броя на апартаментите и стаите, които са били обслужени. Методът допринася за подобряване на ефективността на работата, освен това е предохранителна мярка за сигурността на гостите на хотела и на персонала.

Тя тежко въздъхна, отпи глътка чай и продължи:

— Обслужването на всеки апартамент обикновено отнема от десет до двайсет минути в зависимост от големината на помещението и от сръчността на камериерката. Разбира се, в определени случаи допускаме известно забавяне на темпото. Понякога след напускането си гостите оставят пълен хаос. Не е за вярване как някои хора се отнасят към хотелското имущество. Понякога се питам дали и у дома постъпват по същия начин.

Поклати глава и отново въздъхна:

— Май се поувлякох… Та както ви казвах, в момента хотелът е препълнен и не можем да си вдигнем главите от работа. Може би затова не забелязах веднага, че Дарлийн не е сигнализирала от апартамент 4602. После си казах, че забавяне от четирийсет минути е нормално за толкова големи помещения, пък и тя не беше от най-бързите. Не казвам, че не си вършеше работата, но го правеше доста мудно…

Хайло отново наведе глава и закърши ръце:

— Не биваше да казвам, че е била мудна, защото ще си помислите, че я критикувам. Всъщност тя беше много прилежна, кротка като мушица и всички я обичахме. Няма значение, че работата й отнемаше повече време. Предпочиташе да обслужва по-големите апартаменти, харесваше й да поддържа красиви мебели, килими, предмети…

— Разбирам, Хайло. Обичала е професията си и с удоволствие е вършила работата си.

— Точно така. — Жената притисна длан до устните си и кимна.

— Какво направихте, когато забелязахте, че не е спазила правилото да се обажда след почистване на всяка стая?

— Ами… — колебливо проговори Хайло, сетне се взе в ръце. — Потърсих я чрез пейджъра. Правилникът изисква камериерката веднага да сигнализира или да се свърже с началничката си по вътрешния телефон. Разбира си, случва се някой гост на хотела да забави момичето, като поиска допълнителни кърпи или нещо друго. Стараем се да изпълняваме желанията на гостите, дори ако някой от тях иска да си побъбри, защото се чувства самотен. Това нарушава графика на камериерките, но ние сме първокласен хотел и както вече казах, се стремим да задоволяваме капризите на гостите. — Остави чашата си на масата, замисли се, сетне продължи: — Реших да поизчакам и след пет минути отново потърсих Дарлийн. Откровено казано, като не се обади, много се ядосах. Божичко, срам ме е, като си спомня какво ми идваше да й наговоря…

— Престани! — прекъсна я Ив. Безброй пъти бе ставала свидетел на самообвиненията на хората, загубили близък човек. — Реакцията ти е била съвсем естествена и ако беше жива, Дарлийн нямаше да ти се разсърди. Разбери, че тогава си била безсилна да предотвратиш смъртта й, но сега можеш да й помогнеш, като разкажеш с най-големи подробности за случилото се.

— Да… добре… — Хайло печално въздъхна и помълча, опитвайки да събере мислите си. — Както вече споменах, имахме много работа, защото всички апартаменти в хотела бяха заети. Реших да намеря Дарлийн и да й издърпам ушите, задето действа толкова мудно. Все се надявах пейджърът й да се е повредил, което е почти невъзможно, но все пак понякога се случва. Като стигнах до апартамента и видях количката й пред вратата, побеснях от гняв. — Тя замълча и наведе глава — явно си спомняше как е възнамерявала да се скара на момичето и я измъчваха угризения на съвестта. — Позвъних и след като никой не ми отвори, използвах моята карта. Като влязох в дневната, ми направи впечатление, че цари идеален ред. Отворих вратата на спалнята и…

— Сигурна ли си, че вратата е била затворена? — прекъсна я Ив.

— Сигурна съм… дори си спомням, че извиках името на Дарлийн, преди да натисна дръжката. Влязох и… на леглото видях горкичката Дарлийн. Лицето й беше толкова подуто и посиняло, че беше почти неузнаваемо, яката на униформената й блуза беше окървавена, кръвта се беше стекла по шията й и по прилежно сгънатата завивка. Мръсникът, който и да е бил, я е изненадал, докато е вършела работата си…

— Дарлийн е оправяла леглото за през нощта — прекъсна я Ив. — Това ли е било първото й задължение?

— Всяка камериерка има свой метод на работа. Доколкото знам, Дарлийн предпочиташе да започне от банята и да смени използваните хавлиени кърпи, след което да оправи леглото. Някои гости настояват спалното бельо да се сменя всяка вечер, ако следобед са подремнали или са… използвали леглото. В такъв случай камериерката сваля чаршафите и заедно с кърпите ги оставя в количката, взема чисто спално бельо и така нататък. Нейно задължение е да отбележи в електронния бележник допълнителната смяна на чаршафите. По този начин се извършва ефикасно контролиране на инвентара и на работата на персонала.

— Разбирам — кимна Ив. — Казваш, че момичето тъкмо е било оправило леглото за през нощта. Преди малко спомена, че музикалната система е била включена. Възможно ли е Дарлийн да я е включила?

— Да, възможно е, но никога не би си позволила звукът да е толкова висок. Ако гостът не присъства по време на „вечерната процедура“, както я наричаме ние, камериерката програмира музикалната система според неговото изрично желание. В противен случай настройва системата на станция, излъчваща само класическа музика, но никога не усилва звука.

— Може би е възнамерявала да го намали, преди да излезе от апартамента.

— Дарлийн харесваше модерната музика — тъжно се усмихна Хайло. — Също като повечето нейни колежки, които са млади момичета. Оперната музика определено не беше по вкуса й.

— Добре… — промълви Ив и си помисли: „Значи престъпникът убива под звуците на оперна ария. За разлика от Дарлийн той е поклонник на класическата музика.“ — Какво се случи после?

— Ами… отначало останах като ударен от гръм, не можех да помръдна. Смътно си спомням как побягнах, като блъснах вратата на спалнята. Пищях като обезумяла, но чух как се тресна зад мен. Изтичах в коридора, затворих вратата на апартамента и тогава краката ми се подкосиха. Облегнах се на стената и се обадих на охраната. От тях разбрах, че още съм пищяла истерично.

Тя млъкна и притисна длани до лицето си, докато се овладее, сетне продължи:

— От съседните апартаменти наизскочиха хора, втурнаха се по коридора, настъпи суматоха… после дойде господин Бригам и влезе при Дарлийн. Зави ми се свят, не си спомням кога ме е довел тук. Като се поокопитих, ми каза да легна и да се успокоя, но бях толкова изнервена, че останах да седя до масата и да плача. После дойде Рурк и нареди да донесат чай. Господи, лейтенант Далас, кой и защо би могъл да стори зло на милото дете, което на мравката път правеше?

Ив мълчеше. Знаеше, че дори след като заловят престъпника, никога няма да научат отговора на този въпрос. Изчака Хайло да се поуспокои и поднови разпита:

— Дарлийн винаги ли е подготвяла този апартамент за през нощта?

— Почти винаги. По принцип на всяка камериерка се пада да поддържа апартаментите на два етажа, като от време на време разменяме местата на момичетата. Откакто премина курса на обучение, Дарлийн отговаряше за 45 и 46 етаж.

— Знаеш ли дали е имала приятел?

— Мисля, че имаше. Персоналът ни е предимно от млади хора и помежду им се създават романтични връзки. Не си спомням с кого… Бари! — с облекчение възкликна тя и дори леко се усмихна. — Да, сигурна съм, че тя имаше приятел на име Бари, който е пиколо в хотела. Спомням си, че беше на седмото небе от радост, когато Бари се прехвърли да работи нощна смяна. Казваше, че така щели да бъдат заедно повече време.

— Знаеш ли фамилното му име?

— Не, съжалявам. Лицето й винаги грейваше, заговореше ли за този Бари.

— Знаеш ли дали напоследък са се карали за нещо?

— Не. Повярвайте, че щях да науча, ако помежду им е имало скандали. Винаги се разчува, когато някой от персонала се скара с приятеля или с приятелката си. Убедена съм, че… Майчице! — внезапно възкликна тя и отново пребледня като платно. — Лейтенант, да не мислите, че той… Не го познавам добре, но съдейки по онова, което Дарлийн разказваше за него, реших, че момчето е добро и симпатично.

— Не го подозирам, Хайло, поне засега. Ще си съставя мнение за него, след като го разпитам. Може би той ще ни подскаже кои са били враговете на мъртвата, кой би могъл да я убие.

— Ясно… разбира се.

Двете вдигнаха поглед и се втренчиха в Рурк, който в този момент влезе в апартамента.

— Извинете, прекъсвам ли разговора ви? — попита той.

— Не, засега приключихме — отговори Ив, стана и се обърна към камериерката: — Може би ще се наложи отново да разговаряме, но засега си свободна. Ако искаш, ще помоля някого от колегите да те отведе до дома ти.

— Вече уредих този въпрос. — Рурк прекоси дневната и хвана ръката на жената: — Пред входа на хотела чака кола, която ще те отведе вкъщи при съпруга ти. Вземи успокоително и си легни. Ще се върнеш на работа едва когато се успокоиш напълно.

— Благодаря ви, много ви благодаря. Но мисля, че работата ще ми помогне да забравя преживяното.

— Постъпи както намериш за добре. Най-важното е да се успокоиш — повтори Рурк и стана да я изпрати.

Хайло кимна, но преди да отвори вратата, се обърна към Ив:

— Лейтенант, Дарлийн беше толкова кротка, че и на мравката път правеше. Убиецът й трябва да бъде наказан! Знам, че това няма да я възкреси, но извергът трябва да си получи заслуженото. Друго не можем да направим за бедното момиче.

„Това е единственото, което можем да направим заради жертвите — с горчивина си помисли Ив, — но никога не е достатъчно.“

Изчака го да даде наставления на човека, който навярно бе шофьорът, натоварен със задачата да закара Хайло до дома й, сетне затвори вратата и попита:

— Къде изчезна?

— Трябваше да уредя нещо. — Той наклони глава и добави: — Знам колко мразиш цивилни лица да ти пречат, докато си на местопрестъплението. И без това не можех да ти бъда полезен.

— А-ха, разбрах намека — ако за мен си бил безполезен, другаде помощта ти е била необходима.

— Длъжен ли съм да отговоря какво съм правил и къде съм бил, лейтенант? — Обърна й гръб, приближи се до хладилника, извади малка бутилка бяло вино и си наля в кристална чаша.

Ив осъзна, че заядливият й тон го е засегнал, затова побърза да се поправи:

— Не се сърди, само се питах къде си бил…

— И какво съм правил — иронично подхвърли Рурк. — Не забравяй, че хотелът е мой, лейтенант. Имам право да давам нареждания по свое усмотрение.

— Съгласна съм. Не искам се караме. — Ив машинално прокара пръсти през косата си, а съпругът й спокойно отпи от чашата си, без да откъсва поглед от лицето й. — Разбирам чувствата ти. Оправдано е да си разстроен, след като е извършено посегателство върху твой служител. Естествено, като се има предвид, че притежаваш половината град…

— Само половината ли? — прекъсна я той и устните му се разтегнаха в иронична усмивка. — Ще поискам справка от моя счетоводител.

— Престани да се шегуваш. Дори да опитам да те убедя, че смъртта на твой служител не е по твоя вина и че не трябва да я приемаш толкова лично, знам, че ще си хвърля думите на вятъра, защото трагедията дълбоко те е развълнувала. Разбирам го и много съжалявам.

— Аз също, Ив. Заради онова, което се е случило, и задето едва не си изкарах яда на теб. Моля да ме извиниш за резкия тон. А сега, след като буреносните облаци си разсеяха, повтарям, че трябваше да се погрижа за това-онова, включително за разпродажбата, организирана в балната зала. — Подаде на Ив чашата с вино, но както бе очаквал, тя поклати глава. — Убийството на тази млада жена ще ни създаде много неприятности с репортерите от медиите. Известно ти е, че като лешояди се нахвърлят на всяка история, а тази е особено пикантна, тъй като престъплението е извършено в известен хотел, в който в същото време се е провеждал аукцион на вещите на прочута филмова звезда. Налагаше се да реагирам мигновено, за да предотвратя скандала. Освен това се погрижих за бедната Хайло.

— Горката жена, беше трогната от грижите ти. Сигурна съм, че благодарение на вниманието ти е приела по-леко трагедията.

— Тя работи за мен от десет години — каза Рурк, сякаш това обясняваше всичко. — Хората от персонала вече бяха разбрали за убийството, налагаше се да предприема спешни мерки за предотвратяване на паниката. Разбрах, че някой си Бари Колинс, който работи като пиколо, е бил приятелят на мъртвата. Беше в много тежко състояние. Уредих да го закарат с кола до дома му. Почакай, преди да ме наругаеш — добави той, като видя как в очите й проблеснаха гневни искрици. — Младежът има желязно алиби. По времето, когато е било извършено убийството, заедно с двама колеги са пренасяли багажа на лекарите, пристигнали за някаква медицинска конференция.

— А ти как разбра кога е било извършено убийството?

— Бригам ме осведоми какво е имало на видеозаписите от охранителните камери. Предполагам, че нямаш нищо против, задето е уведомил собственика какво се случва в хотела.

— Нямам — кисело промърмори тя. — Все пак държа да разпитам приятеля на момичето.

— Тази вечер нямаше да изкопчиш нищо от него. — В гласа му се прокрадна нежност, която му придаде още по-голяма мелодичност. — Младежът е едва двайсет и две годишен, Ив, и е бил лудо влюбен в Дарлийн. Буквално беше съсипан от новината за смъртта й. Господи! — Лицето му се изкриви от мъка, като си припомни в какво състояние беше заварил Бари. — Непрекъснато повтаряше, че иска да бъде с майка си, затова го изпратих право при нея.

— Навярно и аз щях да сторя същото — примирено въздъхна тя. — Ще го разпитам по-късно.

— Предполагам, че вече сте проучили Джеймс Прайъри.

— А пък аз предполагам, че вече си научил резултатите от проучването, затова само ще добавя, че ще помоля Фийни да потърси сведения за него в новия свръхмодерен компютър на Отдела за електронна обработка на информацията. Обзалагам се, че извергът има досие — това не е първото му престъпление.

— Много добре знаеш, че ако възложиш работата на мен, по-бързо ще получиш необходимата информация.

„Разбира се — помисли си тя. — Нали и ти имаш свръхмодерен компютър в помещението, което държиш под ключ. Само дето техниката е незаконна, защото не е регистрирана в службата за компютърна охрана!“

— Засега ще действаме според моите указания. Убиецът преспокойно е напуснал хотела, следователно разполага със сигурно скривалище. Много скоро ще знам кой се крие под името Джеймс Прайъри. Но много по-важно е да разбера мотива за престъплението. Убиецът е действал според грижливо обмислен план. Приел е самоличността на мъртъв човек, три седмици предварително е запазил апартамента в хотела, като е обявил, че ще остане две нощи. Искал е да се застрахова в случай, че не изпълни намеренията си още първата нощ. Затворил се е в стаята си и търпеливо е зачакал жертвата си. Дали е искал да убие тъкмо Дарлийн? И ако тя е била набелязаната жертва, защо се е спрял на нея? Може би ще поуча отговор на някои от въпросите, когато се запозная с досието му. Но една загадка не ми дава покой — този тип пет пари не даваше, че ще видим лицето му… Освен ако греша и той няма полицейско досие. В противен случай щеше да вземе мерки да не го разпознаем.

— Все едно, че показва среден пръст на теб… или на мен.

— Да, понякога разрешението на загадката е съвсем елементарно. — Тя въздъхна. — Предстои ми неприятното задължение да уведомя близките на мъртвата, които живеят в Ню Джърси. После трябва да се върна в управлението и да напиша рапорт за произшествието. Съгласен ли си да те използвам като шофьор?

— Смайваш ме, лейтенант! — вдигна вежди той. — Да не би с времето да си започнала да се размекваш?

— Може би искам да те държа под око — не му остана длъжна тя.

— Приемам обяснението. — Рурк остави чашата на масичката, приближи се до съпругата си и с длани обгърна лицето й, сетне я целуна по челото. — Предчувствам, че случилото се ще създаде неприятности и на двама ни. Предварително ти поднасям извиненията си за обидните думи, които ще чуеш от мен, докато провеждаш разследването.

— Хубаво — усмихна се тя и си помисли, че все пак бракът е нещо прекрасно. На свой ред обгърна с длани лицето му и впи устни в неговите. — Приеми това като извинение за още по-обидните думи, с които ще те наричам.

Рурк я притисна в обятията си и прошепна:

— Настоявам още сега да ме обидиш, и то много жестоко. Така и така сме в хотелска стая, имаш всички условия да се извиниш за грубостта си.

— Извратен тип! — засмя се Ив и го отблъсна.

— Ох! — престорено извика той и я последва в коридора. — Ще си платиш за обидата!

Ив често си казваше, че най-неприятният аспект от професионалните задължения на служителя от отдел „Убийства“ е уведомяването на роднините на жертвата. Само няколко думи безвъзвратно променят съдбата на много хора. Дори след като болката от загубата намалее, животът им вече не е същият, липсва парченце от мозайката, шаблонът завинаги е променен.

По обратния път от Ню Джърси тя се мъчеше да забрави неописуемата скръб на майката и сестрата на Дарлийн Френч, които бяха съсипани от новината. Казваше си, че сега е още по-важно да предприеме мерки за залавянето на убиеца, което ще донесе на двете жени, ако не утеха, то задоволство от справедливото възмездие.

— Щях да знам, ако в Ню Йорк или в окръга е било извършено подобно престъпление — замислено промърмори тя, но все пак използва компютъра в колата на Рурк, за да провери в информационната система на щатската полиция. — Жената е била пребита, изнасилена и удушена…

— Обичам този град — иронично подхвърли Рурк.

— Аз също. Мисля, че цялото ни общество е болно… Но да не се впускам във философски разсъждения. От справката в компютъра се вижда, че през последните шест месеца са били извършени множество изнасилвания и побои над жени, имаме и няколко удушени, но при нито едно от престъпленията не са съчетани трите елемента, нито пък е използвана като гарота сребърна жица. Нито едно от произшествията не се е случило в хотелска стая, но щом престъпникът е извършил убийството в „Палас“, може би е оставил след себе си жертви в други градове или държави, дори на други планети. Ще разширя обсега на проучванията и…

Комуникаторът в чантичката й избръмча и тя побърза да го извади:

— Далас!

— Не можеш ли да си вземеш почивка поне една вечер и да ме оставиш на спокойствие? — с плачевен глас попита Фийни. На монитора изплува лицето му, печалните му очи досущ приличаха на очите на куче.

— Работя по въпроса — кисело промърмори тя.

— Изглежда, не полагаш достатъчно старание. Ако си вземеш отпуск поне двайсет и четири часа, може би всички ние също ще имаме почивен ден. Тъкмо се бях настанил пред телевизора с бутилка хубаво питие и цяла купа чипс, за да гледам мач на „Янките“, Пийбоди ми се обади и ми развали удоволствието.

— Искрено съжалявам.

— А пък аз два пъти повече, защото „Янките“ загубиха позорно. Ще пукна от мъка. — Ирландецът въздъхна и зарови пръсти в гъстата си червеникава коса, която беше започнала да се прошарва на слепоочията. — Майната им на тези нещастници! Знаеш ли кое е най-интересното? Когато Пийбоди ми изпрати снимката на извършителя, лицето му ми се стори познато. Отначало не се досетих къде съм го виждал. Проверих го в компютъра само по снимката. От „метачите“ разбрах, че на местопрестъплението не са намерили отпечатъци от пръстите на убиеца — навярно е напръскал дланите си със защитен спрей. Но парченцата кожа под ноктите на жертвата и проби от семенната течност ще ни помогнат да определим неговата ДНК. Не е напръскал със защитен спрей оная си работа. След няколко часа ще имаме резултатите.

— Потърси ли информация за престъпника в новия компютър?

— Брей, много си нетърпелива! Вече споменах, че започнах проверката само по снимката. Като включих програмата, която показва какво е било лицето преди извършване на някаква пластична операция, попаднах на позната физиономия. Спомних си какво е било оръжието на убийството и в паметта ми изплува името Силвестър Йост или Слай Йост. Подвизава се под различни псевдоними, но това е истинското му име.

— Досега използвал ли е псевдонима Прайъри?

— Не. Прибавих го към дългия списък… А сега слушай внимателно. Преди петнайсетина години работех по проследяването на масов удушвач — оръжието на престъплението беше сребърна жица, а петте жертви бяха намерени в различни краища на планетата. Една от тях беше открита в Ню Йорк — лицензирана компаньонка, свързана с престъпния свят. Същото се отнасяше и за останалите жертви, които не принадлежаха към същата организация, но бяха ключови фигури в конкурентни престъпни картели. Добрахме се до информация, според която извършителят на престъпленията бе Слай Йост, но поради липса на доказателства не успяхме да го задържим. Убийствата престанаха и разследването бе прекратено.

— Според мен той е бил само наемник.

— И ние стигнахме до същото заключение, но кой е бил поръчителят на убийствата? Жертвите са били членове на пет големи престъпни картела. Най-вероятно този Йост е удушил поне двайсет души, а през трийсетте е лежал в затвора заради въоръжено нападение.

— Знаех си, че е виждал как изглежда килията отвътре. Само веднъж ли е задържан?

— Да. Бил е едва на двайсет, когато ченгетата от Маями са го окошарили. Изглежда, с течение на времето е станал истински професионалист.

— На път съм към управлението. Препрати ми там сведенията.

— Вече го направих. А пък аз ще поровя още в компютъра — все ми се струва, че съм пропуснал нещо. Ако открия нови сведения, ще ги имаш рано сутринта.

— Дадено. Много ти благодаря.

— До утре… Хей, Далас!

— Казвай.

— Какво е това по косата ти?

— Моля? — Ив машинално вдигна ръка и пръстите й докоснаха малките диаманти, умело вплетени в прическата й. — Ами… бях на едно светско празненство и… — Тя се изчерви като рак и гласът й за миг пресекна. Като си възвърна дар слово, промърмори „Няма значение“ и прекъсна връзката.

Човекът, на когото родителите бяха дали името Силвестър Йост, който се беше регистрирал в хотел „Палас“ като Джеймс Прайъри, за да удуши младата камериерка, и който сега имаше лична карта на името на Джорджо Масини, отпи от втората си чаша скоч и продължи да наблюдава записа на мача на „Янките“, който се беше играл същата вечер.

Ако убиваше, за да задоволи своя вътрешна потребност, щеше да издебне питчъра на отбора и да го изкорми като риба. Но тъй като за него убийството беше само занаят, седеше пред телевизора и ругаеше. Гласът му беше изненадващо тънък и писклив, почти като на жена.

Мнозина му се подиграваха заради гласа. Ако се случеше, докато изпълняваше поръчка, той се преструваше, че не е чул презрителните думи. Ако беше в свободното му време, смазваше от бой подигравчията, но не защото го беше яд на него, а заради принципа. Беше безчувствен като робот, за него нямаше нищо свято, поради което бе идеална машина за убийства.

Хонорарът за мократа поръчка, която бе изпълнил тази вечер, вече беше преведен в банкова сметка на съвсем друго име. Нямаше представа поради каква причина момичето — защото камериерката беше толкава млада, че приличаше на момиче — е била набелязана за жертва. Беше приел поръчката, бе я изпълнил и парите вече го чакаха в банката. Той доволно се усмихна — новите му работодатели бяха доста щедри. Напоследък сериозно обмисляше да се откаже от този занаят и тлъстата сума, която му бяха обещали, щеше да му осигури безгрижни старини.

По принцип „работата“ му беше добре платена, което с течение на времето му позволи да развие изтънчен вкус. Можеше да си позволи най-доброто, затова си постави за цел да опита най-изисканите ястия и напитки, да притежава произведения на изкуството от прочути майстори, да се наслаждава на музиката на най-великите композитори, да се облича с дрехи, създадени от най-известните модни дизайнери.

Беше пътувал до всички точки на планетата, предприемал бе и няколко междупланетни пътувания. Беше едва петдесет и шест годишен, но свободно говореше три езика (което беше голямо предимство при упражняване на тази „професия“), когато имаше настроение, можеше да готви като майстор кулинар, виртуозно свиреше на пиано.

Не беше заможен аристократ, роден със сребърна лъжица в устата, но сребърната жица му беше помогнала да стане изтънчен и богат.

Първото убийство извърши, когато бе едва двайсетгодишен. Платиха му и той разбра, че съществува лесен начин да изкарва пари. По онова време беше най-обикновен главорез, принадлежащ към изметта на обществото. Вече се обличаше като джентълмен и се гордееше с изтънчените си обноски, ала изпод лустрото прозираше предишният Слай Йост, който Ив беше видяла на видеозаписа.

Сега беше убиец-виртуоз, който никога не разочароваше клиентите си и оставяше своя индивидуален печат върху жертвите.

Побоят символизираше болката, изнасилването — унижението, а сребърната жица бе символ на убийство от висока класа. За Слай това беше пиеса в три действия, в която главната роля неизменно беше поверена на него. Сменяха се само декорите и жената, изпълняваше другата роля.

Обичаше да пътува и притежаваше няколко албума с пощенски картички, които купуваше по време на пътешествията си. От време на време ги разглеждаше, като с наслада отпиваше от уискито си, усмихваше се, спомняйки си градовете, които бе посетил, и предметите, които бе добавил към богата си колекция.

Никога нямаше да забрави изисканото меню в парижкия ресторант, който бе посетил, след като беше очистил собственика на заводите за електроника, нито приказната гледка, разкриваща се от прозореца на хотелската му стая в Прага през онази дъждовна вечер, когато бе удушил американския емисар.

Ах, колко приятни бяха тези спомени!

Новата поръчка, която беше получил, не беше свързана с пътувания — напротив, налагаше се да остане в Ню Йорк, докато приключи със задачата, — но той бе сигурен, че ще съхрани прекрасни спомени от престоя си в многомилионния град.