Предателство в смъртта

Шеста глава

Ив затегна каишката, на която беше прикрепен кобурът с оръжието й, и се втренчи в съпруга си. Рурк седеше на канапето в спалнята и закусваше. По телевизията вървяха утринните новини, на монитора на компютъра се редуваха неразбираеми цифри и кодове, отразяващи борсовите индекси.

Котаракът Галахад се беше изтегнал до Рурк и фиксираше с разноцветните си очи парчето шунка, останало в чинията.

— Как е възможно да изглеждаш така, сякаш си прекарал цяла седмица в някой луксозен курорт? — промърмори тя.

— Сигурно е защото водя природосъобразен живот.

— Дрън-дрън! Снощи до три часа с приятеля ти се наливахте с уиски и се надлъгвахте. Чух да се препъвате, докато се изкачвахте на горния етаж, а онзи Мик се смееше като побъркан.

— Признавам, че накрая алкохолът го хвана. — Рурк се обърна към нея и тя видя, че очите му са бистри и че изглежда свеж и отпочинал. — Колкото до мен, няколко глътки уиски не са в състояние да замъглят разума ми. Съжалявам, че сме те събудили.

— Всъщност веднага заспах отново. Дори не разбрах кога си легнал.

— Първо сложих Мик да си легне.

— Какви са плановете ти за днес и включват ли приятеля ти от детинство?

— Той е в Ню Йорк по работа, освен това не е дете и няма нужда някой да се грижи за него. Ако му потрябвам, Съмърсет ще му съобщи къде се намирам.

— Помислих, че днес ще останеш да работиш у дома.

— Нямам подобно намерение. — Той отпи от кафето си и я погледна: — Престани да се безпокоиш за мен, лейтенант. Работата ти е прекалено напрегната, та да обременяваш мислите си и с моята личност.

— За мен ти си на първо място, всичко останало е второстепенно.

Той се засмя, стана и я целуна:

— Трогнат съм.

— Не искам да се трогваш. — Ив го сграбчи за раменете. — Пази се!

— Бъди спокойна.

— Поне вземи лимузината и нека някой от шофьорите да кара — подхвърли тя. Знаеше, че лимузината е бронирана и в нея съпругът й ще бъде в безопасност.

— Добре, само и само да се успокоиш.

— Благодаря. Време е да тръгвам.

— Лейтенант…

— Какво?

Той обгърна с длани лицето й, сетне обсипа с целувки челото й, страните и устните й.

— Обичам те — прошепна.

Сърцето й затуптя така, сякаш щеше да изскочи от гърдите й, за миг й се зави свят.

— Знам. Въпреки че не съм богата червенокоса парижанка. Колко й струваше познанството с теб?

— За пари или за чувства става дума?

Ив се засмя и поклати глава:

— Непоправим си. — Тръгна към вратата, но преди да я отвори, се обърна и каза: — Аз също те обичам… Между другото, Галахад току-що отмъкна парчето шунка от чинията ти.

Докато вървеше по коридора, чу как съпругът й мъмри котарака:

— Колко пъти съм ти казвал да не правиш така?

Тя се усмихна и изтича надолу по стълбата. Във фоайето се сблъска със Съмърсет. Както му беше обичай, икономът изникна изневиделица и като й подаде коженото яке, надменно промърмори:

— Предполагам, че ако не се обадите, ще се приберете за вечеря.

— Предполагай каквото си щеш! — тросна се тя, грабна якето си, навлече го, предпазливо се озърна и прошепна: — Ще ми отделиш ли малко време?

— Моля?

— Престани да вириш нос и да ми пробутваш номерата си — шепнешком го сряза тя. Посочи към входната врата и добави: — Ела навън.

— Претрупан съм с работа… — подхвана икономът.

— Млъкни! — Ив го накара да излезе, затвори вратата и вдъхна с пълни гърди свежия пролетен въздух. — Отдавна работиш за Рурк и го познаваш по-добре от когото и да било. Но преди да поговорим за него, кажи какво е мнението ти за Мик Конъли.

— Нямам навик да клюкарствам по адрес на гостите във вашия дом.

— Не се прави на идиот! — Тя леко го удари с юмрук по гърдите, а Съмърсет гневно я изгледа. — Да не мислиш, че нямам друга работа, освен да си бъбря с теб? Някой иска да извади Рурк от равновесие. Нямам представа каква е причината, но някой се стреми да му създаде неприятности. Какво е мнението ти за Конъли?

Очите на Съмърсет бяха добили цвета на оникс и в тях припламваха гневни искрици — не беше свикнал с него да се отнасят грубо. Все пак загрижеността му за Рурк надделя над обидата.

— Познавам Мик не по зле от Рурк. Беше доста буен младеж, но и приятелите му не падаха по-долу. Такива бяха времената. Имаше си неприятности с родителите, ала и другите младежи не се разбираха с по-възрастните. Запознах се с него, когато Рурк заживя при мен. Беше учтив, но доста необуздан. Личеше си, че гладува, но тогава всички гладувахме.

— С Рурк карали ли са се някога?

— Между младежите непрекъснато избухваха юмручни схватки, но всички момчета и момичета в квартала душа даваха за Рурк. Мик беше готов да му отрежат ръката заради него, смяташе го за божество. Казваше, че му е задължен за цял живот. Веднъж ченгетата набиха Рурк — присмехулно добави икономът — заради Мик, който беше оплескал работата след един обир.

— Достатъчно — промълви тя. Думите на Съмърсет я бяха поуспокоили.

— Свързано ли е с убийството на камериерката?

— Да. Престани да си вириш носа, използвай го да надушиш нещо в миналото или в настоящето, което би могло да заплашва Рурк. Ако се натъкнеш на нещо подозрително, каквото и да било то, веднага ми кажи. В изгодна позиция си, защото знаеш къде се намира той във всеки момент и няма да предизвикаш подозренията му. Бъди нащрек, отваряй очите и ушите си.

Понечи да се обърне, но Съмърсет сложи ръка на рамото й:

— Има ли опасност за живота му?

— Ако се страхувах за живота му, нямаше да го пусна да излезе от къщата, дори ако се наложи да го упоя или да го окова с белезници!

На Съмърсет му се искаше да я разпита по-подробно, но тя рязко се обърна и заслиза по стъпалата към алеята, на която беше паркирана очуканата й служебната кола.

С бързи крачки Ив прекоси общото помещение в участъка и отиде в мъничката си канцелария. Още щом отвори вратата видя, че мига червената лампичка на видеотелефона, сигнализираща за новопостъпили съобщения, а на монитора на компютъра се изреждаха нови и нови данни. Ала вместо да се заеме с работата си, тя отвори чекмеджето на бюрото и започна да рови из него. Пийбоди влезе, изненадано се втренчи в нея и нерешително заговори:

— Лейтенант, Макнаб каза, че…

— Искам лазерно оръжие и бронежилетка — прекъсна я Ив, извади от кожения калъф нож с петнайсетсантиметрово острие и със задоволство забеляза как светлината от прозорчето се отразява от блестящата му повърхност.

— Лейтенант, какво се е случило! — облещи се помощничката й.

— Трябва да се въоръжа, защото отивам в Отдела за поддръжка на моторните превозни средства. Първо ще убия всички некадърници, които наричат себе си автомеханици, ще напъхам труповете им в колата и ще я запаля!

— Господи, лейтенант, нали наскоро я поправиха!

— Оставили са си ръцете! — Тя се втренчи в помощничката си. — Изминала съм не повече от седемдесет километра, откакто тези безсрамни, долни, мръсни лъжци заявиха, че колата е в добро състояние. Искаш ли да ти обясня какво означава добро състояние?

— Да, лейтенант, но първо приберете ножа в калъфа.

Ив отново изруга, рязко напъха острието в кожения калъф и разпалено заговори:

— Още като спрях на един светофар, проклетото возило взе да подскача и да хвърля къчове като…

— Като магаре ли?

— Сигурно, макар че никога не съм яздила магаре. Включих програмата за диагностика на двигателя и знаеш ли какво излезе на монитора? Картата на града, на която е указана моргата. Що за безвкусна шега е това?

Пийбоди прехапа устните си, за да не се разсмее. Овладя се и отвърна:

— Нямам представа, лейтенант.

— После се закашля като бабичка и спря, едва я накарах да потегли. След две пресечки започна да залита и да се клатушка като…

— Чудовището на Франкенщайн ли, лейтенант?

Гневът на Ив беше попреминал. Тя седна зад бюрото и продължи монолога си:

— Да, лейтенант съм, но какво от това? Не заслужавам ли да ми отпуснат свястна кола?

— Разбира се, лейтенант. Ако разрешите, имам едно предложение — вместо с лазерно оръжие да отидете в сервиза с една каса бира и да се сприятелите с механиците. Бъдете по-любезна с тях.

— Да се сприятеля ли? Любезна ли да бъда? Предпочитам да погълна жива змия. Обади се и им кажи, че си искам колата след един час. И този път да гледат да не си оставят ръцете!

— Аз ли да се обадя? — Очите на Пийбоди се наляха със сълзи. — Господи! Преди да се подложа на това унижение, разрешете да ви съобщя, че попаднахме на следите на сребърната жица и на куфара.

— Защо не ми каза по-рано? — Ив веднага се обърна към компютъра.

— Не знам какво ми стана, лейтенант. Знаете, че не съм от бъбривите… — Обнадеждено изгледа началничката си, но след като тя изобщо не откликна, дълбоко въздъхна и с тежки стъпки се отправи към мъничкото си помещение, за да се спазари с автомеханиците от Отдела за поддържане на моторните превозни средства.

— Да видим какво имаме — промърмори на себе си Ив и нареди на компютъра да покаже данните на монитора. Доставчиците, които търгуваха със сребърна жица, бяха многобройни, но само осемнайсет в целия свят и шестима в Съединените щати бяха продали на отделни клиенти по петдесет сантиметра и по един метър от жицата. Справката от търговец на едро в Манхатън показваше, че е продал четири дължини от по петдесет сантиметра срещу заплащане в брой.

— Мръсникът е купил жицата само на двайсет пресечки от хотел „Палас“, в който е извършил убийството.

Докато четеше справката за багажа, устните й се разтегнаха в невесела усмивка. От началото на годината бяха продадени хиляди черни кожени куфари, но през последните четири седмици закупените куфари бяха по-малко от сто. А от дванайсетте броя, продадени в Ню Йорк, едва два бяха продадени в деня, когато е била купена сребърната жица, и единият беше платен в брой.

— Не е случайно съвпадение — промълви тя. — Извергът се е снабдил с всичко необходимо както се казва, под носа ни. Следва въпросът защо му е трябвало да купува куфар, ако е стигнал до целта на пътуването. Което ме навежда на мисълта, че не е пристигнал в Ню Йорк, а живее тук.

„Да преминем към перуката“ — помисли си и зареди диска с данните, събрани от Пийбоди.

— Господи, защо хората изобщо си купуват перуки! — възкликна отчаяно, като видя, че през последните шест месеца от магазините, фризьорските салони и от доставчиците са били купени милиони перуки. Тройно повече бяха взети под наем.

Въоръжи се с търпение и с насмешка си помисли, че е като котка, която дебне пред миша дупка. Нареди на компютъра да покаже на екрана снимката на Йост, заснета в момента, когато той влиза в апартамента в „Палас“. Маркира главата и раменете, заличи лицето, поиска увеличение от триста и шейсет градуса и прехвърли резултата в базата за данни.

— Компютър, състави списък само на платените в брой перуки от естествен косъм, които отговарят на това изображение.

Докато машината монотонно изреждаше адресите на доставчиците и датите, на които са били направени покупките, Ив следеше данните на монитора.

— Почакай! Ударихме джакпота! През този ден нашият човек е бил много зает, обикалял е магазините из целия град. Компютър, направи списък на другите покупки, включени в същата касова бележка.

— Пръснал е много пари — замислено каза Ив, — но защо е позволил да бъде проследен… дори ако намерението му е да ни насочи по фалшива следа? Компютър, включи във файла перуката марка „Мъжественият капитан“. Прехвърли на джобния ми компютър адресите на магазина за куфари, за перуки и на доставчика на бижутерски материали.

Докато машината работеше, тя се обърна към видеотелефона. Откакто снощи бе напуснала управлението, имаше трийсет и две съобщения. Най-вероятно повечето бяха от репортери, които се надяваха да научат сензационна новина или да получат интервю.

Изкушаваше се да ги изтрие, но все пак реши да ги прегледа — и без това разполагаше с време, докато Пийбоди й съобщеше, че колата й е ремонтирана.

Прегледа съобщенията, като прехвърляше всички репортерски обаждания на Отдела за връзки с обществеността на нюйоркската полиция.

Позамисли се върху посланието на Надин Фарст — водещата на новините на Канал 75, с която бяха в приятелски отношения, сетне промълви: „Още не мога да се свържа с теб, скъпа“ и изпрати отговор, който репортерката щеше да получи по-късно, когато самата Ив вече щеше да бъде вън от управлението:

— Няма смисъл да ме притискаш. В момента не мога да ти кажа нищо, което ще ти бъде от полза. Разследването е в ход, работи се по всички улики и така нататък — знаеш какво трябва да кажеш. Ще се свържа с теб, когато разполагам със сигурна информация. Но знай, че много ще ти се разсърдя, ако блокираш видеотелефона ми с твоите съобщения.

Прослуша текста, остана доволна и програмира машината да изпрати съобщението след един час. Написването на рапорта й отне двайсет минути, след което го изпрати на командир Уитни.

Тъкмо когато стана от бюрото и посегна да вземе якето си, той я повика в кабинета си.

Тя отново прекоси общото помещение, направи знак на помощничката си да я придружи и докато вървяха към ескалатора, я попита дали се е обадила в сервиза.

— Разбира се, че се обадих, но автомеханиците вече до съвършенство са усвоили разиграването на сценката, че са затрупани с работа.

Ив стъпи на ескалатора и намръщено попита:

— Спомена ли, че ще отида и ще ги унищожа с лазерното оръжие?

— Реших, че е по-добре засега да не споменавам тази възможност, лейтенант. — Както беше решила да спести на Ив коментарите на автомеханиците за лейтенант Далас — унищожителката на полицейските автомобили и компютри. — Но обясних, че разследвате тежко престъпление и че командир Уитни се чувства неловко, когато служителите му карат таратайки.

— Добре си го измислила, браво на теб.

— Дано не им хрумне да се обадят на Уитни за потвърждение. Знаете ли какво, лейтенант, спокойно можете да го помолите да ги попритисне.

— Нямам намерение да се оплаквам пред началството, нито пък да се правя на началник.

— Но нямате нищо против да накарате мен — измърмори под нос Пийбоди.

— Именно. — Внезапно настроението на Ив се повиши, тя дори се усмихна, когато се прехвърлиха от ескалатора на асансьора. — Ще разбереш докъде сме стигнали с разследването, докато рапортувам на Уитни. Засега ще ти кажа само, че нашият човек си има жилище в Ню Йорк.

— Наистина ли? — изуми се помощничката й.

— Да — доволно кимна Ив, в този момент асансьорът спря на етажа, на който се намираше кабинетът на командира. Офицерът от охраната я позна и й направи знак да влезе. Ив почука на вратата, изчака секунда и двете с Пийбоди влязоха в кабинета.

Уитни седеше зад бюрото и не стана да ги посрещне. Беше едър като канара и широкоплещест, лицето му беше обло, гъстата му коса беше прошарена на слепоочията, но очите му бяха все тъй проницателни като преди години.

В кабинета имаше още двама души — мъж и жена. Непознатите също не станаха, но се втренчиха в нея, сякаш я оглеждаха под микроскоп. Тя не им остана длъжна и стори същото.

Двамата носеха черни костюми, вратовръзките им бяха така стегнати, че едва не ги задушаваха, обувките им бяха излъскани до блясък, погледите им бяха пронизващи като кинжали.

„От ФБР са — помисли си тя. — Само това ни липсваше!“

— Лейтенант Далас, полицай Пийбоди. — Уитни кимна, но ръцете му останаха скръстени на бюрото. — Специалните агенти от ФБР Джеймс Джейкъби и Карън Стоу. Лейтенант Далас отговоря за разследването на убийството на Дарлийн Френч, полицай Пийбоди е нейна помощничка. От ФБР проявяват интерес към този случай, лейтенант.

Ив не каза нито дума и остана права.

— Федералното бюро за разследване съвместно с други агенции за борба с престъпността в продължение на няколко години издирва лицето Силвестър Йост във връзка с различни престъпления, включително убийство.

Ив погледна Джейкъби в очите и отговори:

— По време на разследването се натъкнах на този факт.

— Очакваме нюйоркската полиция да ни сътрудничи при издирването на заподозрения Йост. С агент Стоу ще ръководим операцията от временния ни щаб в Ню Йорк.

— С агент Стоу можете да ръководите вашата операция както намерите за добре. Но няма да се намесвате в моята работа.

Джейкъби впери в нея тъмнокафявите си очи и надменно се усмихна:

— Престъпленията, извършени от Йост, са от такъв характер, че трябва да бъдат разследвани от ФБР.

— Не ме интересува дали с него ще се занимават ФБР, Глоубал, Интерпол или нюйоркската полиция, агент Джейкъби. Но аз ръководя разследването на смъртта на Дарлийн Френч и не ще позволя на никого да ми се бърка в работата.

— Ако искате да останете на този пост, лейтенант, препоръчвам да смените тона.

— Ако пък вие искате да останете в този кабинет, агент Джейкъби — намеси се Уитни, — не е зле също да промените тона. Готови сме да съдействаме на ФБР при издирването на заподозрения Йост, но не и да отстраним лейтенант Далас от разследването на убийството на Дарлийн Френч. Запомнете, че нямате неограничени пълномощия.

Джейкъби се приведе към командира, лукавите му очи гневно проблеснаха:

— Не смятате ли, че изборът ви на човека, водещ разследването, е крайно неподходящ? Всеизвестно е, че лейтенант Далас е съпруга на Рурк, когото от години подозираме в незаконна дейност, и който може би е замесен в това убийство.

— Ако ще отправяте обвинения, подкрепете ги с факти — заяви Ив, която едва успяваше да сдържи гнева си и да говори привидно спокойно. — Ще ми покажете ли досието на лицето Рурк?

— Прекрасно знаете, че той няма досие в полицията! — възкликна Джейкъби и скочи на крака. — Ако държиш да спиш с човека, който е извършил какви ли не престъпления, и да носиш значката на полицай, твоя си работа. Но…

— Джейкъби! — Стоу също се изправи и застана между колегата си и Ив. — Да не намесваме личния живот в служебните дела.

— Прекрасен съвет. — Уитни подпря длани на бюрото и стана. — Агент Джейкъби, в името на съвместната ни работа съм готов този път да си затворя очите пред непочтителното ви поведение към моята служителка. Но ако това се повтори под каквато и да било форма, ще подам оплакване. Ще обмисля дали да приема предложението за сътрудничество и обмен на информацията, свързана с убийството на Дарлийн Френч, след като го получа в писмена форма от вашето началство. Засега приключихме.

— Федералното бюро има право да се заеме с този случай.

— Въпросът е спорен — отвърна Уитни, — но никой не ви пречи да подадете писмено искане. Докато не получите разрешение да се заемете с разследването, забранявам да се намесвате работата ни и да обиждате моите служители.

— Приемете нашите извинения, командир Уитни — каза Стоу и погледна колегата си, за да го предупреди да си държи езика зад зъбите. — Благодаря, че отделихте време да ни приемете и да ни изслушате. — Тя почти избута Джейкъби навън.

Когато вратата се затвори, Уитни се обърна към Ив:

— Успокой се и тогава говори. Иначе има опасност да кажеш нещо, за което после ще съжаляваш.

— Уверявам ви, че няма да съжалявам за нищо, което ще кажа в този момент. — Все пак тя си пое въздух и изчака няколко секунди. — Благодаря за подкрепата.

— Този Джейкъби ме вбеси още в мига, когато влезе в кабинета ми и взе да се прави на голяма клечка от ФБР. Ако беше поискал да си сътрудничим, без да се перчи, веднага щях да се съглася. Предполагам, че ще получим официално писмо от шефовете му, но каквото и да се случи, няма да те отстраня от разследването. Най-много да се наложи да работиш съвместно с Джейкъби и със Стоу. Ще представлява ли проблем?

— Не и за мен… сър.

Той едва забележимо се усмихна, кимна и отново се настани зад бюрото:

— Разбрах, че имаш новини за мен. Казвай.

Тя подробно го информира за резултатите от разследването, които беше изложила и в писмен вид в рапорта си. Докато я слушаше, Уитни само сви устни и вдигна вежди, но не я прекъсна нито веднъж. Накрая попита:

— Възможно ли е толкова години федералните агенти да не разберат, че Йост живее в Ню Йорк?

— Не зная, сър. Данните, с които разполагам, говорят именно за това. От ФБР са стигнали до производителите и доставчиците на сребърната жица, но не са се досетили да издирят клиентите, които са купили жица с дължина, отговаряща на намерената на местопрестъпленията. Умът ми не го побира как е възможно да пропуснат нещо толкова елементарно. Йост е купил куфара и перуката специално за убийството на Френч, но почти съм сигурна, че е предприемал подобна подготовка и за другите мокри поръчки. Психологическият профил на убиеца, съставен от ФБР, е доста изчерпателен, затова още не съм потърсила услугите на доктор Майра. Но след като вече разполагам с допълнителна информация, ще помоля за сътрудничество нашата психиатърка.

— Добре. Погрижи се да документираш всяка стъпка, която предприемеш. Нищо чудно Джейкъби да се опита да ти погоди мръсен номер, ако открие някакъв пропуск. Колкото до медиите, предпочитам да не даваш никакви изявления. В престъплението е замесено името на Рурк, което пък хвърля сянка на подозрение върху теб. До второ нареждане няма да даваш изявления пред пресата или пред телевизионните репортери.

— Слушам, сър.

— Не мисли, че ще ти се размине — предупреди я той. — Ще бъдеш хвърлена на медийните хрътки, преди тази история да приключи. Доколкото разбрах, още нямаш представа кой и защо е поръчал убийството и дърпа конците.

— Не, сър.

— Тогава се съсредоточи върху Йост. Накарай го да излезе от бърлогата си. Свободна си.

— Слушам, сър. — Тя се обърна и тръгна към вратата, вървейки по петите на помощничката си, която бързаше да напусне опасната територия.

— Далас!

— Да, командир Уитни.

— Според мен е редно да предупредиш Рурк да очаква неприятности от федералните агенти.

— Разбрано. — Тръгна към асансьора и едва се въздържа да не ритне стената. — Дарлийн Френч не означава нищо за Джейкъби, тя е само средство за постигане на целите му. И той като Йост дори не я смята за човешко същество. Още като го видях, разбрах, че е истински мръсник.

— Дарлийн има вас, лейтенант.

— Точно така. Няма да позволя да ме отстранят от разследването. — Тя понечи да се качи на асансьора, но като видя, че Стоу е в кабината, изсъска: — Махай се от очите ми!

Федералната агентка вдигна ръка в знак, че иска примирие:

— Джейкъби се върна във временния ни щаб. Моля да ми отделиш една минута. Нека слезем заедно с асансьора.

— Колегата ти е надут пуяк!

— Невинаги се държи толкова отвратително. — Стоу леко се усмихна. Навярно беше прехвърлила трийсетте, беше стройна, а светлокестенявата й коса беше подредена в стилна прическа, която отвличаше вниманието от черния костюм, превърнал се в нещо като униформа на агентите от ФБР. Тъмнокафявите й очи бяха спокойни и откровени. — Слушай, искам да се извиня заради поведението и забележките на моя колега. — Въздъхна и добави: — Сигурно пет пари не даваш за извинението ми, но те уверявам, че съм искрена.

— Вярно е, че не давам пет пари, но все пак оценявам жеста ти.

— Благодаря. Като се замислиш, всички сме ченгета и преследваме еднакви цели.

— Така ли смяташ?

— Например Йост — издирваш го и ти, и ние. Има ли значение кой ще го вкара зад решетките?

— Не знам. Единственото, което ми е известно, че сте разполагали с много време да го тикнете зад решетките — преследвате го почти от времето, когато се е родила Дарлийн Френч.

— Вярно е. Самата аз работя в Бюрото от три месеца, през които съм имала на разположение не повече от един час да се запозная със сведенията за Силвестър Йост. Готова съм да ти дам информацията, с която разполагам, стига това да помогне за залавянето му.

В този момент вратите на асансьора се плъзнаха встрани. Тя видя, че са слезли чак до гаража и не излезе от кабината, за да се върне до етажа, на който се намираше фоайето.

— Още нещо, преди да се разделим, Далас. Моля те да не позволиш нравът на Джейкъби да попречи на съвместната ни работа. Смятам, че взаимно ще си помагаме.

Ив слезе, но задържа вратата:

— Ще си помисля. От теб искам да не позволяваш на колегата ти да си разиграва коня.

Пусна вратата и тръгна към мястото, определено за нейния автомобил. Отдалеч видя граховозелената си кола с олющената броня и огънатите ламарини. На задното стъкло се мъдреше жълто усмихнато лице, нарисувано от някой шегобиец от сервиза.

Тя стисна зъби и искрено съжали, че не е взела лазерното си оръжие.