Предателство в смъртта

Четвърта глава

Мик Конъли изглеждаше прекрасно за мъртвец, възкръснал от гроба. Светлозеленият му костюм напомни на Рурк за слабостта на стария му приятел към крещящите цветове. Елегантната кройка на дрехата прикриваше килограмите, които Мик беше натрупал през последните години.

Рурк с насмешка си спомни за детството им в Дъблин, когато двамата вечно бяха гладни и нямаха проблеми с наднорменото тегло.

Русолявата коса на Мик Конъли беше късо подстригана и подчертаваше овалното му лице, върху което неумолимото време беше оставило своя отпечатък. Предните му зъби все така стърчаха като зъбите на бобър, но върху горната му устна вече не никнеше рехавата растителност, която той навремето с гордост наричаше мустаци. Непроменени бяха само носът му, изкривен като на ирландски боксьор, закачливата усмивка и дяволитите смарагдовозелени очи.

Като малък той беше кльощаво и грозновато хлапе, покрито с лунички от главата до петите. Ала имаше сръчни ръце и остър език. Напевният му глас му беше типичен за обитателите на бедняшките квартали на Дъблин и звучеше като примитивна музика, подходяща за акомпанимент на безбройните юмручни схватки.

Когато влезе в кабинета на Рурк, който се помещаваше в главната сграда на хотела, той сложи ръце на кръста си и устните му се разтегнаха в ехидна усмивка, при което още повече заприлича на горила:

— Добре си се подредил, приятелю. Бях чул, че си станал мултимилионер, но онова, което виждам, ме кара да се чувствам отвратително.

— А ти как мислиш, че се почувствах, като те видях? — подхвърли Рурк. Радостта и изненадата от срещата със стария му приятел бяха преминали, питаше се какво ли ще поиска от него този призрак от отдавна забравеното минало. — Заповядай, седни и обясни как така се появи изневиделица.

— Непременно, драги.

Кабинетът беше обзаведен така, че да бъде едновременно функционален и елегантен. Като всичко, проектирано от Рурк, обстановката беше съобразена както с удобството, така и с предназначението на помещението. Свръхмодерният комуникационен център беше вграден така, че да не се набива на очи, всички устройства бяха монтирани зад стилно изработени табла на стените. Кабинетът напомняше на градското жилище на директор на голяма корпорация.

Мик се настани на едно от удобните кресла, протегна краката си и огледа помещението, сякаш оценяваше стойността на обзавеждането. Въздъхна и извърна поглед към голямата остъклена врата, през която се излизаше на просторна тераса.

— Да-а-а, виждам, че наистина си се замогнал, стари друже. — Извърна поглед към приятеля си от детинство и дяволито се усмихна: — Ако обещая да не напъхам в джоба си някоя скъпа вещ, ще ме почерпиш ли една бира?

Рурк дръпна панела, закриващ нишата с автоготвача, и поръча две бири „Гинес“.

— Машината е програмирана така, че да налива бирата бавно, затова ще те помоля да имаш малко търпение — обясни.

— Ех, откога с теб не сме сядали да изпием по една бира! Колко ли време измина оттогава? Има-няма петнайсет години, а?

— Горе-долу толкова — отвърна Рурк и си спомни как до петнайсетата си годишнина двамата с Мик бяха неразделни. Докато чакаше автоготвачът да налее бирата в халбите, се облегна на масата, но още беше нащрек. — Мислех те за мъртъв. Казаха ми, че са те намушкали с нож в една ливърпулска кръчма. Досега моите информатори не са ме подвеждали, затова се питам какво правиш тук, а не си в ада.

— Веднага ще ти обясня. Може би си спомняш как майка ми — Бог да благослови каменното й сърце — все повтаряше, че рано или късно ще свърша с нож в гърдите. Същата тази дама, като си пийнеше малко повечко от нашето национално питие, настояваше, че мястото в ада е запазено за нея.

— Значи още е жива, така ли?

— Доколкото знам, старата е жива и здрава. Ако си спомняш, напуснах Дъблин преди теб. Опитвах си късмета тук и там, но най-вече се занимавах с преместване на стоки на безопасно място, на което да престоят, преди да бъдат препродадени. Ето как се озовах в Ливърпул през онази съдбовна нощ.

Мик разсеяно отвори дървената кутия, покрита с изящна резба, която стоеше на масата близо до него, и вдигна вежди, като видя, че е пълна с френски цигари. Цената им беше толкова висока, че малцина можеха да си ги позволят, освен това бяха забранени в почти всички държави на планетата.

— Имаш ли нещо против да запаля една?

— Заповядай, вземи си.

В името на старото им приятелство Мик взе само една цигара, вместо да напъха в джоба си половин дузина, както би сторил при друг случай. Запали я с тънка златна клечка от „вечния“ кибрит, който носеше в джоба си, с наслада вдъхна дима и промърмори:

— Докъде бях стигнал? А, сетих се, бях започнал да ти разказвам какво се случи през онази нощ в Ливърпул. Бях получил само половината от сумата и имах среща с моя… клиент, за да ми даде остатъка от парите. Само че нещата се объркаха. Някой беше подшушнал на полицаите за пратката и те организираха нападение на склада със стоката. По нещастно съвпадение на обстоятелствата стана така, че едновременно ме издирваха и ченгетата, и клиентът, който си беше въобразил, че аз съм доносникът.

Рурк иронично повдигна вежда, а Мик се засмя и поклати глава:

— Наистина не го бях натопил аз. Беше ми дал само половината сума, каква полза щях да имам, ако го арестуват? Като разбрах, че положението става напечено, влязох в някаква кръчма да обмисля по-нататъшните си ходове и да опитам да намеря кола, с която да се измъкна от града. Знаех, че веднага трябва да си плюя на петите, защото ме преследваха и ченгетата, и главорезите. Не щеш ли, докато се тръшках, задето съм загубил половината от мангизите, двамата, дето седяха на съседната маса, се сбиха, стана страхотно меле.

— Да не повярваш, че в пристанищна кръчма в Ливърпул е започнал бой — подхвърли Рурк и постави на масата две халби с пенлива бира.

— Стана страхотна тупаница — кимна Мик, взе чашата си и я вдигна като за тост: — За нашето старо приятелство. Наздраве.

— Наздраве — повтори Рурк. Настани се на едно кресло и с наслада отпи от пенливата бира.

— Та както вече ти казах, стана голяма тупаница, и то тъкмо тогава, когато исках да остана незабелязан. Барманът грабна една бухалка и взе да удря по бара, а клиентите заподсвиркваха пронизително и започнаха да се обзалагат кой ще победи в схватката. После двамата, дето започнаха скандала, извадиха ножове. Вече давах мило и драго да изляза от кръчмата, но нямаше начин да мина покрай двамата юнаци, без да рискувам да ми отрежат я ухото, я нещо друго. Реших да остана сред множеството хора, които бяха заобиколили биещите се и се обзалагаха кой ще спечели. След малко зяпачите се разгорещиха и започнаха взаимно да се налагат кой с каквото завари.

Рурк си спомни колко пъти в младостта си двамата с Мик бяха подхващали бой в някоя кръчма, за да се позабавляват.

— Колко портфейла прибра по време на представлението? — попита усмихнато.

— Честно да си призная, по едно време им изгубих бройката — ухили се в отговор Мик. — Когато накрая пресметнах печалбата, излезе, че съм понаваксъл загубата на оная сума. Посетителите започнаха да хвърлят столове, по едно време освен столовете захвърчаха и човешки тела. Без да искам, попаднах в мелето. По едно време видях, че онези двамата, които започнаха свадата, взаимно се бяха намушкали. Раните им бяха смъртоносни, личеше си по черната кръв и по миризмата й. Знаеш как вони смъртта.

— Да, знам.

— В този момент повечето от присъстващите побягнаха като плъхове, които напускат потъващия кораб, а барманът хукна да извика ченгетата. Изведнъж ме осени блестяща идея. Единият мъртвец имаше моето телосложение и същата руса коса. Съдбата ми идваше на помощ. Мик Конъли трябваше да изчезне — най-добре да го намерят мъртъв на пода на някаква кръчма. Пъхнах в джоба му моята лична карта, грабнах неговата и избягах. Така Майкъл Джоузеф Конъли умря в Ливърпул, а Боби Пайк замина с първия автобус за Лондон. Ето как стана всичко, стари ми приятелю. — Отпи голяма глътка от халбата и въздъхна с наслада. — Ей, да знаеш, че много се радвам да те видя. Хубаво се забавлявахме едно време с теб, Брайън и с останалите от бандата.

— Да, славни времена бяха.

— Научих какво се е случило с Джени… и с Томи, и с Шон. Сърцето ми се къса, като си помисля как са загинали. От нашата банда сме останали само двамата с теб и Брай.

— Брайън още живее в Дъблин. Собственик е на едно заведение и през повечето време сам обслужва бара.

— Да, знам. Някой ден ще отида в Дъблин и непременно ще се обадя на Брай. Ти посещаваш ли често родния ни град?

— Не.

Майкъл кимна:

— Разбирам. Не всички спомени, свързани с детството ни, са приятни. Но ти успя да се измъкнеш от тинята и както виждам, си преуспял. Винаги съм казвал, че ще постигнеш големи успехи. — Той стана, взе чашата си, приближи се до остъклената врата и се загледа навън. — Божичко, тръпки ме побиват, като си помисля, че притежаваш не само този огромен хотел, ами още Бог знае колко заводи, предприятия и сгради. Както вече споменах, през изминалите години пътувах много, предприех и няколко междупланетни пътешествия, но където и да отидех, чувах да се говори за моя приятел от детинство, все едно се споменаваше името на божество. — Той се обърна, ухили се до уши и възкликна: — Гордея се с теб, момчето ми.

Рурк си помисли колко е странно, че никога не беше получавал похвала от човек, който го е познавал на младини. Думите на стария му приятел стоплиха сърцето му и той каза малко по-сърдечно:

— Разкаже ми повече за себе си, Мик. С какво се занимаваш сега?

— С най-различни сделки. Вече споменах, че съм в Ню Йорк по работа. Като пристигнах, си казах: „Мик, ще отседнеш в шикозния хотел на Рурк и ще се обадиш на стария си приятел.“ Между другото, вече пътувам под собственото си име. От онази съдбовна нощ в Ливърпул измина много време, а още повече време е изминало откакто съм пил халба бира с приятеля си от детинство.

— Е, и двете ти желания са се изпълнили — намери ме и пием заедно бира. А сега ми кажи каква е истинската цел на посещението ти.

Мик се облегна на вратата, с наслада отпи от халбата и дяволито изгледа Рурк:

— Теб човек не може да заблуди — все едно имаш вътрешен радар. Всичко, което ти казах досега, е самата истина… само дето ми хрумна, че може би ще проявиш интерес към сделката, заради която съм тук. Става въпрос за скъпоценни камъни — красиви разноцветни камъчета, които събират праха в някакъв сейф.

— Вече не се занимавам с тъмни сделки.

Мик се изсмя, но като забеляза погледа на Рурк, смутено примигна:

— Не се преструвай на света вода ненапита. Забрави ли, че аз съм човекът, с когото си прекарал петнайсет години от живота си? Никога няма да повярвам, че ще престанеш да използваш сръчните си ръце…

— Да кажем, че вече ги използвам за законни сделки — прекъсна го Рурк. — Отдавна съм приключил с кражбите на портфейли и с разбиването на ключалки — вече не е необходимо да го правя.

— Необходимо ли? — разпалено възкликна Мик. — Кой ти говори за необходимост? Ти притежаваш талант, който ти е даден от Бога. Не само имаш златни ръце, ами и пипето ти сече. Никога не съм срещал човек като теб. Умът ти е остър като бръснач и Творецът ти го е дал за тъмни сделки. — Той отново се усмихна и седна на креслото. — Само не започвай да ме убеждаваш, че си създал огромната си империя, като си се съобразявал със законите.

— Вярно е, че едно време се занимавах с тъмни дела, но това е минало. Вече играя по правилата. Повярвай ми, само по себе си това е голямо предизвикателство.

— Божичко, сърцето ми! — Мик драматично притисна ръка до гърдите си. — Вече не съм толкова млад. Не ще издържа този шок!

— Ще го преживееш, бъди спокоен. Но ще трябва да намериш друг купувач за твоите скъпоценни камъни.

— Жалко! Не, не е жалко, а направо е престъпно така да похабяваш таланта си! — Той въздъхна примирено и добави: — Вече се занимаваш само със законни сделки, така ли? Е, мога да ти предложа нещо интересно. И аз от време на време се хващам с нещо легално, за да си поддържам формата. С неколцина приятели притежаваме едно предприятие. Разбира се, ние сме дребни риби в сравнение с теб. Занимаваме се с производство на парфюми, одеколони и прочие, които се продават в опаковки, напомнящи на старовремските кутии. Жените си падат по тези неща, намират ги много романтични. Каня те да инвестираш някои и друг долар в нашето предприятие.

— Може и да го направя.

— При следващото ми пътуване до Ню Йорк ще те запозная по-подробно с дейността на предприятието. — Мик се изправи. — Отивам да проверя дали наистина апартаментите в твоя хотел са толкова луксозни. Извинявай, задето те откъснах от важните ти дела.

Рурк също стана:

— Не ти предлагам да платя хотелската ти стая, а те каня да ми гостуваш у дома.

— Много мило, но не искам да ти създавам неудобства.

— Слушай, Мик, мислех те за мъртъв. Джени и останалите вече ги няма. Така и не успях да ги поканя в дома си. Ще се погрижа за багажа ти.

Докато събираше информация за Йост, Ив попадна на много психиатрични и психологични профили на убиеца, изготвени от различни световни организации за борба с престъпността. Все пак възнамеряваше да изпрати на доктор Майра — най-добрата психиатърка в нюйоркската полиция — заключенията на специалистите и своите бележки, и да я помоли за сбит анализ.

Даваше си сметка, че професионалният убиец е само оръдие за извършване на престъплението. Разбира се, целта й беше до го залови, но много повече я интересуваше поръчителят.

— Според ФБР хонорарът на Йост за всяко убийство е около два милиона щатски долара, в които не са включени разходите му и допълнителната тарифа за по-трудно изпълнимите поръчки. — Ив кимна към монитора в залата за съвещания, от който се усмихваше Дарлийн. — Кой би дал повече от два милиона, за да бъде удушена една двайсет и две годишна камериерка?

— Може би тя случайно се е натъкнала на поверителна информация — предположи Макнаб, който официално беше изтеглен от Отдела за електронна обработка на информацията, за да участва в екипа, разследващ убийството в хотел „Палас“. Прилежно беше пристегнал дългата си руса коса с три червени шноли, а красивото му лице като никога беше сериозно.

— Да допуснем, че предположението ти е правилно. Но навярно ще се съгласите, че е било много по-лесно да инсценират нападение с цел грабеж. Първо, нямало е да им излезе толкова солено, пък и едва ли са щели да се затруднят. Дарлийн е отивала на работа и е напускала хотела по едно и също време, използвала е обществения транспорт и обикновено е била сама, докато е изминавала разстоянието от спирката до хотела или до дома си. Трябвало е само някой да я нападне на улицата, да забие нож в гърба й и да грабне чантичката й. Подобни убийства в нашия град се извършват всеки ден.

— Вярно е — съгласи се Макнаб. Но тъй като изгаряше от желание да оправдае включването си в екипа на Ив, продължи да разсъждава: — Все пак инсценираното убийство на улицата е свързано с известен риск. Да предположим, че по някакво чудо жертвата успее да избяга или на помощ й се притече някой добър самарянин. Много по-сигурно е да бъде издебната и убита на работното й място.

— В този случай убийството се превръща в сензация, защото по някакъв начин е свързано с прочутия Рурк, и за разследването му е назначен екип от специалисти… — кисело промърмори Ив. — Поръчителят е достатъчно богат, за да наеме най-скъпоплатения убиец. Освен това много добре знае с какво се захваща, след като въвлича и Рурк.

— Може би не е се досетил. Може би е кръгъл глупак — усмихна се Макнаб.

— А може би глупакът си ти! — озъби му се Пийбоди. — Онзи, който е наел Йост, е разчитал да привлече вниманието на медиите. Вероятно се е надявал разследването да се води от голям екип специалисти. Нещо ми подсказва, че е търсил сензацията и дори е бил готов да плати за нея.

— Да предположим, че си права — промърмори младежът и се премести по-близо до нея. — Но каква е била целта му? Общественото внимание се насочва към извършителя и към жертвата, не към него. Нямаме мотив за убийството на Френч. Истината е, че още не знаем със сигурност дали тя наистина е била набелязаната жертва или по нещастно стечение на обстоятелствата е попаднала в ръцете на престъпника.

— Но знаем, че е мъртва! — не му остана длъжна Пийбоди.

— Ако беше помолила някоя колежка да си разменят обектите, сега мъртво щеше да бъде друго момиче.

— Макнаб, учудваш ме — спокойно каза Ив, въпреки че в гласа й се прокрадваха иронични нотки. — Забелязвам в теб наченки на дедуктивно мислене. Когато се е обадил да му запазят стая, така нареченият Джеймс Прайъри или Силвестър Йост не е поискал определен апартамент на определен етаж. Ето защо предположих — и предположението ми беше потвърдено от проверката на евентуалните възможности, която направих преди това съвещание… Между другото, някои колеги не подозират, че ние от отдел „Убийства“ имаме доста досадни задължения, които съвестно изпълняваме — подхвърли тя и изгледа помощничката си и Макнаб, които се свиха като попарени. — Както вече споменах, проверката показа, че Дарлийн Френч не била набелязана предварително от убиеца. Което пък ме навежда на мисълта, че още е щяла да бъде жива, ако не е влязла да оправи леглото в апартамент 4602.

— Лейтенант, защо някой би платил милиони долари за едно безсмислено убийство?

— Има и още нещо — каза тя и кимна на Макнаб. — Защо поръчителят е избрал професионален убиец, който е познат на служителите от всички организации за борба с престъпността на тази и на другите планети, и който е щял да бъде идентифициран само след няколко часа? Защо престъплението е било извършено в един от най-луксозните хотели в Ню Йорк, освен за да се привлече вниманието на медиите?

Пийбоди и Макнаб мълчаха. Накрая Фийни въздъхна и промърмори:

— Защо ли с теб си хвърляме труда на вятъра, Далас? Опитваме се да предадем на младежите нашите познания, но те не възприемат, а ни зяпат като слабоумни. Ясно като бял ден е, че ударът е насочен срещу Рурк.

Мисълта за заговора срещу съпруга й не даваше покой на Ив. Питаше се защо някой би си направил толкова труд и би хвърлил толкава пари, за да злепостави Рурк. Поръчителят на убийството, който и да бе той, сякаш казваше: „Ето какво мога да направя! Нищо не може да ми попречи да захвърля труп пред прага ти!“

„Но какъв е мотивът му?“ — питаше се тя.

Ще бъде привлечено не само вниманието на медиите, но и на тълпи от любопитни. Възможно е някои гости да откажат резервациите си в хотела, но ще се появят двойно повече желаещи да отседнат в „Палас“, подтиквани от нездраво любопитство и търсене на разнообразие.

Дори ако напуснат служители от персонала, местата им бързо ще бъдат попълнени от хора, които отдавна чакат подобна възможност.

В края на краищата убийството в „Палас“ няма да навреди на репутацията на Рурк, нито ще му причини материални щети. Напротив, случилото се само ще му донесе още по-голяма известност, която той умело ще обърни в своя полза.

Освен ако онзи, който е възложил поръчката на Йост, познава характера на Рурк и знае какви угризения на съвестта ще му причини мисълта, че една от неговите служителки е била зверски убита. Съпругът й щеше да плати скъпо, но цената не се измерваше с пари, а с неговото страдание. Най-много я тревожеше мисълта, че неизвестният поръчител има зъб на Рурк и няма да се спре пред нищо, за да му отмъсти.

Сега бе много по-мотивирана да залови Силвестър Йост. Щеше да получи възмездие за Дарлийн Френч и отговор на въпроса относно Рурк.

Седна зад бюрото си и отново прегледа досието на Йост. Той нямаше семейство, приятели, колеги, нито дори постоянен адрес. „Няма нещо, за което да се хвана“ — отчаяно си помисли тя. За пръв път, откакто бе назначена в отдел „Убийства“, само за двайсет и четири часа беше установила самоличността на престъпника и разполагаше със солидни доказателства за вината му.

Ала нямаше нишка, за която да се хване, за да го привлече в капана.

Беше попаднала в задънена улица.

„Къде спиш, мръснико? — помисли си. — Къде се храниш? С какво се занимаваш, когато не убиваш?“

Тя се облегна назад и затвори очи. Представи си лицето му, което беше толкова невзрачно, че не би привлякло вниманието на никого. Огледът на хотелския апартамент й беше подсказал, че Йост живее сам и дори няма дроид, който да върши домакинската работа. Вероятно притежава поне две къщи в различни квартали. Тъй като пътува често, може би има кола, но вероятно би се спрял на модел, който не се набива на очи. Класически — като музиката, под чийто съпровод той убива.

Но дори да е пристигнал със собствена кола в Ню Йорк, не е използвал гаража на хотела.

Спомни си менюто, което бе поръчал на автоготвача — пържола и пържени картофи. И предпочитаната от него храна беше като дрехите му — обикновена, но скъпа. Същото се отнасяше и за багажа му.

Багажа му!

Ив се приведе към компютъра и поиска да види файла със записа на видеокамерата, заснела регистрирането на Йост в хотела.

— Да… ето… — заговори на себе си. — Багажът му се състои от един куфар на колелца. Семпъл, но скъп. Изглежда като току-що купен от магазина. Компютър, искам да увеличиш с двайсет процента секторите от номер дванайсет до номер двайсет и осем.

На екрана се появи секторът, показващ кожения куфар, който Йост беше оставил на пода. По повърхността му нямаше дори драскотина, което беше невъзможно, ако пътникът е преминал поне през една проверка на багажа на летището.

— Увеличи секторите от номер шест до номер десет.

Този път Ив успя да види месинговата табелка с името на производителя.

— „Кашей“… — замислено промърмори тя. — Интересно до каква информация ще се добера. Компютър, искам сведения за куфара, който е на монитора, и е произведен от „Кашей“.

— Това и децата го знаят — помърмори тя. — Интересното е, че моделът е на пазара едва от януари. Компютър, искам… не, остави. — Тя веднага се свърза с Макнаб по видеотелефона: — Необходима ми е справка за артикул 345/92–С на фирмата „Кашей“. Разбери в кои магазини се е продавал моделът след пускането му на пазара през януари тази година. Следващата ти задача е да обиколиш тези магазини и да съставиш списък с имената на клиентите, които са си купили черни кожени куфари от този модел.

— Това ще отнеме доста…

— Време — прекъсна го тя. — Имаш ли други възражения?

— Не, лейтенант. Веднага ще започна работа по задачата.

— Аз също — промълви тя. Изправи се, грабна якето си от закачалката и дисковете от бюрото и отиде в общото помещение. Както винаги помощничката й беше на работното си място в преградената си кабинка.

— Пийбоди, прибирам се вкъщи, за да проверя едни данни в компютъра. От теб искам да се заемеш с косата.

— Каква коса, лейтенант?

— Тази на Йост. Внимателно гледах записа и съм сигурна, че при регистрирането си в хотела е бил с перука. Тази прическа не му отива и не отговаря на стила му, следователно е носил перука, и то много скъпа. Обзалагам се, че притежава цяла колекция. Започни с онази, която се вижда на записа, и се постарай да разбереш откъде я е купил. Обади се на най-прочутите фризьорски салони и на магазините за перуки в най-големите градове, защото нашият човек винаги купува най-доброто. Интересувай се само от перуки от естествен косъм, които са противоалергични или както там ги наричат. Господин Йост си пада по скъпите вещи — носи куфар от кожа вместо от плат.

Пийбоди понечи да попита какво е общото между перуката и кожения куфар, но началничката й вече беше на вратата.

Ив паркира колата на алеята и тръгна към къщата, в този момент Рурк отвори външната врата и заслиза по стъпалата. Тя отметна бретона от очите си и разсеяно си помисли, че е крайно време да се подстриже. Намръщено изгледа съпруга си и попита:

— Какво правиш тук?

— Може би си забравила, но и аз живея в тази къща.

— Много добре знаеш какво имам предвид.

— Между другото, и аз имам основание да ти задам същия въпрос. Дежурството ти още не е приключило.

— Нося дискове, които искам да прегледам у дома, не на служебния компютър.

— А-ха!

— Позна! Радвам се, че си тук — тъкмо ще спестя малко време. Налага се да отговориш на един-два въпроса… — Рурк сложи ръка на рамото й и тя не довърши изречението.

— Отбих се за малко, за да настаня Мик в една от стаите за гости.

— Мик ли? — Ив смаяно го изгледа. — Поканил си го да ни гостува, така ли?

— Да. Имаш ли нещо против да остане няколко дни?

— Не — промърмори тя и си помисли, че е избрал най-неподходящия момент да покани гост у дома. — Както вече спомена, все пак живееш тук.

— Ти също. Знам, че Мик е част от миналото ми, което предпочиташ да забравиш, лейтенант. — Прокара пръст по каишката на кобура й, и добави: — Но този период от живота ми е факт и не може да бъде заличен.

— Познавам неколцина твои приятели от Дъблин. Брайън ми е много симпатичен.

— Знам. — Той сложи ръце на раменете й, сетне ги плъзна по гърба й и се наведе, докато челата им се допряха: — Навремето с Мик бяхме много близки, Ив, може би дори по-близки от братя. Прекарахме заедно и хубави, и лоши моменти. Смятах го за мъртъв и се бях примирил със смъртта му.

— А сега разбра, че е жив и здрав — промълви тя. Знаеше какво означава приятелството, познаваше и добрите, и лошите му страни. — Помоли го, докато ни гостува, да не прави нищо, заради което ще бъда длъжна да го арестувам.

Рурк леко я целуна по устните и промърмори:

— Мисля, че като го опознаеш, ще промениш мнението си за него и ще ти стане симпатичен.

— Може би. — И двамата знаеха, че той няма да изпълни молбата й. — Всички ирландци са големи чаровници. Нямах намерение да обидя приятеля ти, но не желая допълнителни неприятности. Стигат ми и тези, които се очертават във връзка с убийството в твоя хотел.

Той кимна:

— Предположих, че Дарлийн Френч е била убита случайно. Бедното момиче, загинало е заради мен.

— Не прави прибързани заключения. Първо с теб трябва да анализираме случилото си и да се помъчим да разберем кой и защо би те атакувал по този начин.

— Съгласен съм, ще го направим при първа възможност. В момента имам по-спешна работа. Поканил съм няколко души на вечеря и…

— Днес ли? — прекъсна го тя. — Рурк…

— Ако искаш, ще те извиня и ще кажа, че си заета в службата. Ще ни гостуват Магда, синът й и няколко важни персони. Налага се да успокоя духовете след снощния инцидент и да убедя спонсорите, че случилото се няма да бъде лоша реклама на събитието, както и че са взети строги предохранителни мерки.

— Едва ли ще се съгласиш, ако те помоля да отложиш празненството.

— Права си — усмихна се той. — Няма да позволя в работата ми да настъпи застой само защото някой е решил да ме сплаши.

— Следващото покушение може да бъде срещу теб.

Рурк се усмихна още по-широко:

— Искрено се надявам да е така. Не ми се ще животът на още една невинна жертва да тежи на съвестта ми. Освен това до себе си имам най-сигурния телохранител.

„Няма да се отделям от теб“ — помисли си Ив.

— В колко часа ще дойдат гостите? — попита.

— В осем.

— Нямаме много време. Ще се погрижа за храната и за напитките. Предполагам, че вечерята ще бъде официална…

— Остави това на мен — прекъсна я той, взе ръката й и я целуна. — Благодаря ти.

— Спести си благодарностите. Гледай до утре да намериш свободно време да поговорим — добави и изтича нагоре по стълбището.

— Скъпа Ив, готов съм да ти посветя цялото си време.

Тя се обърна, гневно го изгледа, но не каза нито дума, а продължи нагоре по стълбата. На втория етаж се сблъска с Мик, който излезе от една от многобройните стаи за гости. Беше свалил сакото си и изглеждаше така, сякаш си е у дома. Усмихна се иронично и подхвърли:

— Моите извинения, лейтенант. Няма нищо по-неприятно от неочакван гост, когото не познаваш. Отгоре на всичко двамата със съпруга ти ще те отегчим със спомени за миналото. Дано моето гостуване да не ти причини големи неудобства.

— Къщата е достатъчно голяма — каза тя и изведнъж осъзна колко неучтив е отговорът й. Но вместо да се засегне, Мик се засмя толкова искрено, че и тя неволно се усмихна. — Извинявай, не исках да те обидя. Имам служебни неприятности и умът ми е на друго място. Щом Рурк те е поканил, нямам нищо против да ни гостуваш.

— Много благодаря. Ще се постарая да не те отегча до смърт с разкази за младежките ни лудории.

— Напротив, историите за миналото ви в Дъблин ме интересуват.

— Знаеш ли, това е като да отвориш кутията на Пандора — намигна й той. Огледа се и добави: — Къщата си я бива. Всъщност думата „къща“ едва ли е подходяща за този палат. Между другото, как се ориентираш, за да стигнеш до определено помещение?

— Понякога се губя. — Тя забеляза, че погледът му е прикован към кобура с оръжието й, и с леден тон добави: — Май нещо те притеснява.

— Напротив, макар да признавам, че не си падам по този вид оръжие.

— Нима? — Тя машинално сграбчи ръкохватката. — Какви оръжия предпочиташ?

Мик вдигна ръка, сви я на лакътя и стисна юмрук:

— За мен това е най-сигурното оръжие. Естествено не е подходящо за жена с твоята професия… Като казах „професия“, ми хрумна, че никога досега не съм водил учтив разговор с блюстител на реда. Рурк — женен за ченге! Прощавай, лейтенант, ама умът ми не го побира. Може би някой ден ще ми разкажеш как е станало така, че с него сте се оженили. Умирам от любопитство.

— Нека Рурк задоволи любопитството ти. По-добър разказвач е от мен.

— Интересува ме и твоята версия. — Той се поколеба, очевидно взе някакво решение и пристъпи към нея: — Знам, че старият ми приятел няма да вземе за съпруга глупачка, затова приемам, че умът ти е остър като бръснач, лейтенант. Разбрах, че отдавна си ченге и навярно от един поглед безпогрешно разпознаваш мошениците като мен. Но може би не знаеш, че Рурк е най-добрият ми приятел на този свят. Надявам се да сключа поне примирие със съпругата на моя приятел.

Протегна ръка и в този миг Ив също взе решение:

— Съгласна съм да сключа примирие с приятеля на моя съпруг. — Хвана ръката му и добави: — Моля те само за едно — докато си в Ню Йорк, не се забърквай в каши. Не искам Рурк да си има неприятности.

— Аз също. — Стисна ръката й, сетне промърмори: — Честно казано, нямам никакво желание да се забърквам в каши. Обещавам да бъда послушно момче. Работиш в отдел „Убийства“, нали?

— Да.

— Кълна се в най-святото си, че никога не съм убивал човек и не възнамерявам тепърва да го сторя. Дано това те поуспокои, та да изтърпиш присъствието ми.

— Вече съм по-спокойна — усмихна се тя.