Принцесата на крадците

ПРОЛОГ

Пак тичаше…

Тичаше. Стъпалата й горяха, обувките й барабаняха бясно по горещия паваж. Тичаше. Сърцето й биеше до пръсване. Тичаше. Когато стъпките започнаха да я настигат, остана без дъх. По-близо… Още по-близо… Почти до нея! Тя събра последните си капки сила и се втурна отново в черната нощ, понесла ужаса като факла. Нямаше къде да се скрие в тесния лабиринт на страничните чикагски улички.

Не знаеше нищо за преследвача си. Дали е въоръжен? Толкова ли е гневен, та да убие? Знаеше само, че е по-едър, по-силен и по-бърз от нея. Чувстваше се като птица със счупено крило; дебнеше я безмилостен котарак — да я сграбчи и да я разкъса зад ъгъла. Не можеше да му излезе насреща като равен с равен. Нямаше бързината на краката му, нито бруталната му сила. Оставаше да го надхитри. Но затова й трябваше време — да дойде на себе си, да си поеме дъх.

Не можеше повече. Капнала от умора, тя кривна в един вход и се притисна плътно до вратата. Скри лицето си в сянката и затаи дъх. Човекът профуча край нея. За миг й се мярна оръжието, което носеше — дебела тояга. Зачуди се: откъде ли я е взел? Не че беше толкова важно. Единствената й грижа бе да не му даде възможност да я употреби срещу нея.

Когато мъжът отмина, тя направи усилие да си поеме дъх и да се пребори със страха. Трепереше неудържимо. Не можеше да задържи дишането си. От тринайсет годишна не й се беше налагало да затаява дъх. Даже не беше сигурна, че си спомня как се прави това.

Стъпките му бяха започнали да заглъхват, но изведнъж се усилиха отново. Връщаше се по същия път. Оттам щеше да я види — сгушена във входа като животно, хванато в капан. Трябваше да бяга. Да намери начин и да премине в нападение. Вдигна пак полите си и хукна по някаква пътека с намерение да избяга по обратния път.

Но както се провираше през простряно напряко на пътеката пра не, тя се натъкна на тухлена стена. Бе тичала толкова бързо, че едва не се блъсна в оградата. Залута се насам-натам, търсейки трескаво изход. Накрая се отказа и се свлече по оградата. Малкото пространство се сключи над нея. Пътеката смърдеше на боклук и на евтин парфюм. От отворения прозорец отгоре долиташе писклив женски смях. Стъпките се приближаваха, насочиха се към пътеката. После спряха настъпи злокобна пауза, в която се чуваше само смразяваща тишина. Тя надникна между прането и сърцето й спря едновременно със стъпките. Преследвачът й бе застанал там, озърташе се наоколо и удряше с тоягата по дланта си. Чуваше се силно плющене.

Нямаше време за мислене. Беше умна и живееше от ума си. Но никога не бе изпитвала такава нужда от идеи, както сега.

Ако искаше да се махне от тази пътека, трябваше да рискува всичко. Това бягство изискваше да блъфира смело, макар че един толкова дързък блъф можеше да й струва свободата. Взря се отново през прането. Мъжът пристъпваше дебнешком по дългата, тъмна пътека. Към нея. В лицето на надвисналата опасност тя изведнъж осъзна какво трябва да направи.

Смъкна бързо червената перука, разбухна русата си коса, разкъса роклята си и я свлече от себе си. Дръпна една рокля от въжето и разбра със закъснение, че е на някоя проститутка — яркозелена коприна, украсена с пера и мъниста. Нахлузи я върху си и влезе в ролята без усилие, както бе захвърлила дегизировката. Не остана време да я закопчае, но реши, че така ще е по-добре. Сложи ръце на хълбоците, излезе изпод завесата, образувана от крещящи разноцветни парцали и залюля бедра към него с усмивка тип „ела насам“ Като по чудо, с тази стойка и с държането си, с промяната на чертите си тя се бе превърнала от размъкната улична крадла в жена със смайваща хубост самата й кожа излъчваше чувственост в тази задуха.

Докато валсираше към него, нацупените й устни проблясваха в тъмнината. Презрамката на роклята й се смъкна и оголи рамото. Тя се възползва от случая, доближи се и се отърка о него с тихо мъркане. Той се взираше в нея, вцепенен от видението, изпречило се на пътя му тъй неочаквано.

— Да не би случайно да търсиш мен, миличък? — попита го тя с естествения си глас, с британския акцент.

— Аз… търсех една червенокоса — заекна той.

— Мога да стана и червенокоса… ако си платиш. — Тя обещаващо разпиля блестящата си руса грива по рамото му. — Мога да стана каквото поискаш.

Той изглеждаше стреснат от внезапния обрат на събитията. Тя знаеше как въздейства на мъжете, как може да ги подлудява с чувствеността си, щом поиска. И разчиташе на това сега.

— Не… Искам да кажа… Да сте виждали една червенокоса жена?

— Загуби ли я? — Тя го дразнеше хладнокръвно, с усмивка на уста. Той преглътна мъчително, облян в пот; мъчеше се да запази самообладание, докато задничето й се отъркваше о бедрата му.

— Тя ме обра.

В миг престана да се полюлява.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че си без пари?

Гласът му приличаше на спотаено ръмжене.

— Остави ме без стотинка, тази…

— Тогава защо ми губиш времето, малкия? — Тя сложи ръце на гърба му и го блъсна. — Хайде, чупка! И не се връщай, ако не можеш да си позволиш компанията ми!

Той се стъписа от отказа й също толкова, колкото и от поканата. Тръсна глава като да я избистри и тръгна обратно по пътеката — да си върне първенството… и плячката.

Когато той изчезна, тя зави зад един ъгъл и се отпусна на най-близкото стъпало. Бе надхитрила преследвача си, но сблъскването я бе разтърсило. Никога не се бе приближавала толкова до пандиза. Ако не беше роклята от въжето, оня щеше да й разбие главата. Бягството й си беше чист късмет, а не резултат на добро планиране. Следващия път може и да не бъде толкова късметлия.

Пребърка захвърлената си рокля, извади портфейла, отмъкнат от мъжа и преброи съдържанието му. Парите щяха да стигнат за билет за влака, за стая в хотел и да се нахрани няколко пъти. Несигурността на всичко това я стресна отново. Някога й бе забавно да надхитря разни арогантни типове. Но сега все повече имаше чувството, че е късметлия, ако е жива.

Самотна и обезкуражена, тя захвърли портфейла настрани и напъха банкнотите в пазвата си. После стана и тръгна към гарата. Както във всеки друг град, в Чикаго й бе станало прекалено горещо.

Попита касиерката за първите заминаващи влакове. След три минути тръгва влак за Сент Луис, след десет — за Сан Франциско. Тя избра втория. Нямаше значение къде ще отиде. Беше пребивавала на сто гари и пътувала в сто различни посоки. Беше прекарала сума време на път, преследвайки мъжа, който не й отстъпваше по възможностите си да изчезва. Беше го последвала от Европа и го загуби по пътя. Следата бе смущаващо студена вече над година. Претърси Ню Йорк, Филаделфия, Бостън и даже градовете-краварници в Канзас… навсякъде, където според нея можеше да се крие един мъж. Но следа не намери.

Вече се изкушаваше да се откаже. Беше уморена от всичко това — да преследва един фантом, който може и да не съществува. Доколкото бе разбрала, той може и да е напуснал страната много отдавна. Може даже да не е жив. Понякога си мислеше, че всичко това е било фантазия, нещо, което си е измислила през дългите самотни нощи на пътуването, за да не полудее. За да запази устрема. За да вярва, че има смисъл да продължава.

Не беше ходила в Сан Франциско. Може би трябва да се откаже от преследването? Едва ли щеше някога да го намери. Много време бе изтекло. Може би трябва да отиде в Сан Франциско и да започне нов живот.

И какво ще прави там? Някакъв глас вътре в нея питаше: какво ще правиш там?

Вече се бе запътила към перона, когато погледът й падна на една вестникарска будка. Не харесваше хода на мислите си. Може би ако имаше нещо за четене…

Изведнъж спря. Отначало не се досещаше какво бе привлякло вниманието й. На първата страница на някакъв вестник бе поместена неясна снимка на група мъже. Вгледа се по-отблизо и разбра. Единият от мъжете бе вдигнал ръка пред лицето си, сякаш искаше да го скрие. Тя също никога не позволяваше да я снимат, затова странното движение на мъжа бе привлякло вниманието й. Взе импулсивно вестника и го приближи до очите си. Възможно ли е да е той? Не беше сигурна, но онова, което се виждаше от лицето му, можеше да принадлежи както на търсения мъж, така и на всеки друг.

Това, че го видя, я шокира, сякаш някой я бе ударил. Беше си мислила, че болката е утихнала, но сега тя сграбчи сърцето й с такава сила, че я накара да се превие о две. Сякаш някой неочаквано я бе ритнал в корема. Болката в сърцето, ужасът, спомените замъглиха зрението й и тя престана да го вижда в бялата мъгла пред себе си. Трябваше да бъде силна. Налагаше й се. Но в този момент се чувстваше разтърсена отново. Нямаше ли да има край този жив кошмар? Не, реши тя, вкопчила се в суровите нови емоции; не, докато не му върне.

Когато зрението й се възвърна, усети на езика си сладостта на отмъщението. Пръстите й трепереха от желание да усетят гърлото му под себе си. Стисна здраво вестника и той се смачка под дланите й.

Вдигна поглед. Вестникарчето я гледаше втренчено.

— Кои са тези? — попита тя и разглади вестника.

— Фамилията Ван Слайк, издателите на списанието „Ню Йорк Глоуб“. Обикалят из копторите на Ню Йорк.

Пропусна заглавието и прочете за желанието на фамилията Ван Слайк да помага на бедните в Ню Йорк; най-после намери, каквото търсеше. Мъжът с тях бе назован просто, Арчър, главен редактор.

Може да е той. Доколкото знаеше за миналото му, всичко пасваше идеално. И все пак, не можеше да бъде сигурна. Струваше ли си да замине за Ню Йорк, за да се увери?

Както разглеждаше замаяна снимката, тя си тръгна.

— Хей! — извика момчето. — Струва десет цента!

— Десет цента!? — извика тя. Цената бе скандална за един вестник.

— Струва повече, защото идва чак от Ню Йорк. Но повярвайте, госпожо, струва си парите.

Струва си парите. Ако Арчър е този, когото тя бе търсила цели осем години, цената нямаше значение.

Плати на момчето и тръгна обратно. Някъде там се чу последният сигнал за нейния влак. Не му обърна внимание и се върна на касата. Постоя на опашката в зелената рокля с пера. Сърцето й биеше до пръсване. Нямаше значение, че одеждите й привличаха втренчени погледи. Само едно бе важно: тя бе преоткрила целта си. И знаеше какво да прави.

Когато редът й дойде, плъзна билета през гишето и попита:

— Кога е следващият влак за Ню Йорк?