Принцесата на крадците

64

— Какво знаеш за това? — каза Саранда, докато преглеждаше сутрешния вестник на другия ден. — Пожар в Чикаго е изгорил до основи хотел „Грешъм“. Горкият Сандър. Не беше ли това неговият собствен хотел?

Мейс се бръснеше в банята.

— Какво пишат за нас?

Тя му прочете основните моменти:

— Градските власти са вбесени от федералните, прострелян полицай от Ню Йорк, о, казват, че ще изпратим свой адвокат в съда. Така ли е?

— С това ще се заема тази сутрин. — Мейс избърса лицето си, дойде при нея и я целуна.

— О, не ми казвай, че новият ти тоалет а ла мадам Зорина те възбужда!

— Възбужда ме планирането на идеалната измама. Лошо, че Стъбс трябва да се появи всеки момент. Бих искала да ти покажа колко много ме възбужда. Наистина ли е измислено перфектно?

— Съмняваш ли се?

— Има един незначителен въпрос с плащането в брой на стоте хиляди долара за вестника.

— Кой е най-добрият начин да се купи нещо от един негодник? — попита Мейс.

— Да се стори с неговите пари.

— Точно така.

— Как ще го направим? Ще го убедим да ги заложи на конните състезания и ще пратим Стъбс и хората му там?

— Твърде сложно.

— Ще заложим на това, че е суеверен и ще го накараме да ги зарови, за да прекрати магията?

— Твърде невероятно.

— Какво тогава?

— Ето тук отново в играта се включва мадам Зорина.

— Искаш да го посетя?

— Няма да се наложи. Той ще дойде сам.

— Откъде знаеш?

— Инстинкт.

Когато Саранда отвори уста да заговори, той я целуна, за да замълчи. Много скоро тя загуби желанието си да го разпитва.

— Когато една измама върви добре, никога не подлагай на съмнение автора й.

— О, така ли? Жалко, имах един въпрос на ум, който мислех, че ще ти хареса.

— Какъв е той?

Саранда откри дръзката подутина в панталоните му и го разкопча.

— Това за мен ли е?

— Не е нужно да питаш — отвърна Мейс.

— Защо криеш, че си гадател? Толкова добре четеш мислите на хората.

Точно тогава на вратата се почука. Саранда изстена разочаровано.

— Кажи на Стъбс да дойде по-късно.

— Не се тревожи, мила — каза Мейс, като я целуна и закопча панталона си. — Ще се върна.

Саранда протегна ръце над главата си и рече сънливо:

— Остави вратата на спалнята отворена. Харесва ми, докато си вършиш деловата работа в дневната да знаеш, че те очаквам в леглото.

— Работата е на първо място, не забравяй!

— Как бих могла?

След по-малко от десет минути Мейс се появи в спалнята.

— Справи се извънредно бързо — извика тя.

Той се облегна на вратата, като я гледаше одобрително как сваля нощницата си и я пуска на пода.

— Имах страхотен стимул… А ти какво прави, докато ме нямаше?

— Ела под завивките и ще разбереш…

По-късно същата вечер пристигна развълнуваният Стъбс.

— Казвам ти, Мейс, че той говори с друг купувач. Кълна се, че ще продаде „Глоуб“ на него.

— Кой има друг купувач? Сандър ли? — попита Саранда.

— Маклауд все още не е сигурен дали иска да продава. Но сам е открил другия купувач. Дори аз трябва да призная, че човекът изглежда идеален. От прочуто семейство от щата Джорджия, медик. Не е свързан нито с Ню Йорк, нито със Запада, което Маклауд би имал причина да заподозре. Направих всичко възможно, за да го убедя, че аз съм подходящият човек, но той се дърпа. Казвам ти, че ако реши да продава, ще го продаде на другия.

Саранда каза разтревожена:

— Не бях помислила за такава възможност! Какво ще правим?

— Стъбс, утре върви пак и го агитирай. Настоявай, ако се налага!

— Казвам ти, шефе, няма да лапне въдицата! Аз го притискам, а той се дърпа към онзи!

— Просто го направи, да видим какво ще стане.

Свивайки рамене, сякаш мислеше, че Мейс е полудял, Стъбс каза:

— Ти си шефът.

След което си тръгна.

— Сандър се нуждае от още един тласък. Защо не пуснем утре историята с наводнението?

Мейс взе ръката й и я притегли към себе си.

— Нека мине още един ден — рече небрежно и се наведе да я целуне.

На следващата сутрин тъкмо Мейс остана изненадан от заглавията. Той се надвеси над Саранда, която седеше на тоалетката и си разресваше косата. Тя вдигна очи и го видя как грее.

— Не си ги накарала да пуснат статията за наводнението зад гърба ми, нали?

— Разбира се, че не. Какво…

— Значи е станало наистина!

Мейс й показа вестника. Ръцете й се разтрепериха, докато четеше.

— В Пенсилвания има наводнение… точно както бяхме предсказали.

Мейс я гледаше втренчено с известно страхопочитание — същото, каквото и тя изпитваше към него.

— Как го направи? — попита тихо той.

Саранда погледна към вестника, после към Мейс.

— Нямам представа.

Този следобед Ланс отново крачеше нервно из кабинета. Беше изпратил човек в Пенсилвания, за да се увери, че наистина има наводнение. Беше по-сигурен от всякога, че брат му стои зад всички странни явления. Веднъж завинаги щеше да получи доказателства.

Секретарят му влезе и му подаде телеграма. Докато я четеше, челюстта на Ланс увисна. Той смачка телеграмата, хвърли я в кошчето за боклук и погледна през прозореца към натоварената улица долу. Оттам някъде брат му му се хилеше в лицето. Ланс знаеше, че Мейс стои зад всичко това, но по никакъв начин не можеше да разбере как. Заболя го от разочарованието. Най-сетне изръмжа подноса си:

— Как, по дяволите, е успял да го направи?!

Саранда беше готова и чакаше, облечена в циганското си одеяние, когато Маклауд почука на вратата. Стъбс отвори без да бърза.

— Трябва да видя мадам Зорина — каза Маклауд без предисловие. Гласът му трепереше и свидетелстваше за паниката му. — Много спешно е!

Саранда се приближи с кучето, което водеше на каишка.

— Ела — поздрави го тя. — Очаквах те.