Принцесата на крадците

42

Мейс се вцепени, сякаш Саранда му бе забила нож в гърба.

— Никога! — Той я отблъсна от себе си.

Тя се сепна от упоритостта му.

— Откъде можеш да си сигурен? Знаеш, че е бил жив. Той се бе провалил като мошеник и сигурно не е бил доволен, че и ти изоставяш този занаят. Какво ти каза той, когато разбра, че се отказваш от измамите, за да се бориш заедно с революционерите идеалисти?

Мейс отказа да отговори.

— Мейс, спомни си нощта, когато ти гледах. Спомняш ли си моето объркване? Картите ми показаха, че Ланс е виновен за гибелта на твоето дете. Мислех, че сигурно греша.

— Гледане на карти — подигра се той.

— Тогава ти ми кажи — настоя тя — кой друг би могъл да бъде? Кой те е обичал толкова много, та да иска да те задържи за себе си? Кой е имал нужда от теб, за да прикриваш бъркотиите и грешките му? Кой би се чувствал най-заплашен от Пилар?

— Не вярвам. Не мога да повярвам.

— Може би защото не искаш? — попита тихо тя.

— Защото знам, че не би го направил. Ти не го познаваш, както го познавам аз. Не знаеш какво е направил за мен.

Беше истинско мъчение да го разпитва. Не я беше грижа какво е изстрадал Ланс. Не я беше грижа какво го е превърнало в чудовището, което беше. Интересуваше я Мейс.

— Разкажи ми.

Когато Мейс се обърна и я погледна въпросително, тя се приближи до него И нежно го докосна по ръката.

— Обичам те, Мейс. Ако изобщо мога да се надявам на…

— Добре тогава. Случи се в Лондон, когато бяхме много малки. Учех Ланс на джебчийство. Видях един мъж и си помислих, че по всяка вероятност има достатъчно пари в джоба си. Пратих Ланс към него да го пребърка. Оказа, че мъжът е най-страшният цивилен полицай в Лондон. Човек, известен с жестокостта си. Единственият, който никога не би искала да те хване. А аз изпратих малкия си брат да претърсва джобовете му.

Мейс започна отново да крачи, като изпълваше кабината с едрото си тяло.

— Работата беше за двама. Аз трябваше да се блъсна в него, а Ланс да пребърка джоба му, докато още бе разсеян. Но разбира се, полицаят веднага разбра какво става. Аз се усетих и избягах, но Ланс винаги схващаше бавно нещата. Цивилният го повлече към полицейския участък. Аз ги последвах и слушах отвън, под прозореца.

Той прокара ръка по челюстта си. Саранда не каза нищо. Боеше се, че ако го стори, Мейс ще спре да разказва.

— Започнаха да го бият, като между ударите го разпитваха.„Кажи ми кой те накара да го направиш“, продължаваха да го питат те. Аз се притисках към стената и исках Ланс да пусне в ход мисълта си. Спомни си на какво те учих, напомнях му мислено аз. Кажи им нещо, заблуди ги, за Бога. Но Ланс бе толкова упорит, че не им каза нищо. Дори когато обещаваха да го пуснат.

Мейс вече не можеше да стои на едно място. Той крачеше из кабината като тигър в клетка. А Саранда продължаваше да слуша.

— Биха го с часове. Аз продължавах да мисля, че трябва да се предам, но знаех, че от това няма да излезе нищо добро. Те лъжеха, когато казваха на Ланс, че ще го пуснат. Докато бях отвън, имах шанс да го освободя. Но ако попаднех при него — не знам. Навярно трябваше да се предам.

— Не си чак толкова глупав.

— Така си мислех и аз. Но когато най-сетне го видях, не можах да не си помисля, че е трябвало да го направя. Бяха го пребили до смърт. Дръзкия малък негодник, който не се поддаде ни на бой, ни на увещания. На следващия ден го изхвърлиха в канавката като някакъв боклук. Едното му око едва не бе излязло от орбитата и той бе почти сляп. Липсваха няколко от зъбите му. Едва разпознах лицето му, беше толкова…

Мейс спря, гласът му изневери. Сетне продължи:

— Заведох го на лекар, който му заши окото, но то никога не се оправи напълно. — Мейс се обърна и я погледна. — Трябва да ме разбереш. Той го направи заради мен. За да ме предпази. Не разбираш ли колко трогнат бях аз? Той по-скоро би умрял, отколкото да ме нарани. Да можеше да го видиш в този момент — целия в бинтове — смазан от бой, но герой… Никога не можах да забравя неговата храброст тогава. Въпреки, че бе тъй патетичен и некадърен като измамник, Ланс отказа да ме предаде. Това бе най-смелото нещо, което съм виждал в живота си.

— Като твоите чувства към Пилар по-късно.

Мейс не бе помислял за това — Саранда го видя в сепнатия блясък на очите му.

— Може би. Не предполагах, че някой в моето семейство е способен на толкова благородна и самоотвержена постъпка. Не съм сигурен, че аз би могъл да я извърша. Точно в този момент, на това място, докато чаках лекаря да ми каже дали ще оживее или ще умре, аз се заклех да защитавам Ланс до края на живота му.

— Затова ли го освободи от затвора, след като уби американчето?

— Разбира се. Исках да освободя и родителите си, но не стигнах навреме. Но поне спасих Ланс. Не можех да понеса мисълта, че ще му се случи нещо лошо. Никога повече не можех да го погледна, без да си спомня какво бе направил за мен — обожанието в единственото му виждащо око, докато лежеше пребит и умиращ. Не мога да погледна това око, без да си спомня колко ужасно зле бе и защо понесе тези мъчения.

— Разбирам — каза Саранда тихо. — Но, Мейс, дори най-злите хора са способни да преживеят велики моменти.

В погледа му имаше болка, той се разкъсваше между привързаността си към Ланс и към нея.

— Казвам ти, че дори не мога да си помисля за него, без да си спомня другото. Не съм глупав. Знам, че това е най-вече илюзия. Знам, че е извършил ужасни неща, които никога не бих могъл да разбера. Но в него има доброта, Саранда. Знам, защото съм я видял отблизо.

— Тя може да е в него, но е някъде дълбоко скрита, под самозаблуди. Той е много повече жесток отколкото добър. И аз знам това, защото съм го видяла отблизо. Той може да ти е спасил живота, но разби моя живот — довърши Саранда с думи, които го опустошиха.

— Знаеш, че ако ще имаме общо бъдеще, трябва да забравим за Ланс.

— Не знам как да го направя. Не и когато отказваш да прозреш истината.

— Каква е тази истина, принцесо? — попита уморено Мейс.

— Че Ланс е нашият общ демон. Докато не осъзнаеш това, няма надежда.

Той я прегърна толкова силно, че тя потрепери.

— Не казвай това, по дяволите. Ти си първата ми надежда от много време насам.

— И аз искам да го повярвам. Но ти трябва да ме разбереш, Мейс. Не можеш да го погледнеш в лицето, без да си спомниш какво е направил за теб, нали? Е, аз пък не мога да погледна теб, без да си спомня какво ми стори Ланс. Знам какво е да живееш с вината заради това, което е направил Ланс Блакууд. Но как можеш да очакваш от мен да разделя двама ви, когато дори вие самите не можете да се разделите?