Принцесата на крадците

50

Нещо поскърцваше ритмично, сякаш се полюляваше въже. Саранда усети как се затяга около шията й, как я прежулва и задушава. Сетне, с тласък, тя увисна високо във въздуха, а възелът изкара остатъка от въздуха й…

Тя се събуди стресната в празното легло. Скочи веднага, като очакваше да се озове заобиколена от пушки, а Мейс — прикован към стената. Вместо това нейният любим я наблюдаваше с премрежени очи от един люлеещ се стол. Тя падна отново върху чаршафите с вик на облекчение. Стола, а не въжето на бесилката, беше чула в съня си.

— Помислих, че са повикали полиция.

— Така ли? — попита тихо той.

— Стори ми се, че може да ни чакат да заспим, за да ни предадат. Може и на миля оттук да има полицейски участък. Никак не ми иска да ме заловят точно сега.

Скърцането спря. Мейс мълчеше толкова продължително, че тя се обърна и го погледна въпросително. Той я гледаше замислено и сериозно. Но когато най-накрая заговори, тя усети обидени нотки в гласа му.

— Ако мислех, че има някаква опасност, мислиш ли, че щях да заспя?

— Нямаше ли да заспиш? — попита тя, останала без въздух.

Мейс се наведе напред, като опря лакти на коленете си.

— Саранда, знай, че никой и нищо не може да ти навреди, щом съм все още жив. Бих умрял само за да те опазя.

На челото му бе паднала една къдрица. Тя посегна и я отметна назад с разтреперани пръсти.

— Какво, за Бога, те кара да мислиш, че твоята смърт няма да ме нарани?

Мейс се усмихна.

— Надявах се да ти вдъхна кураж, че докато съм жив, си в безопасност.

— Безопасността не е нещо, което съм търсила, Мейс. Ако имам избор да бъда в безопасност и да бъда с теб, с лекота бих избрала живота на беглец. И въпреки това… — Тя поспря. — Признавам, че думите ти не ми дават особен избор. Нямам какво да ти предложа в замяна на твоята решимост да жертваш живота си заради мен.

Той взе ръката й от косата си и я притисна към устните си.

— Така ли?

Саранда се замисли за децата на фермера и сведе поглед.

— Как беше толкова сигурен, че фермерът няма да се затича към властите?

— Забравяш, че отлично преценявам характерите.

— Не знам това. Обичаш ме, нали?

— Току-що ти казах. Повече от живота си.

Беше цяло чудо, че някой я обича толкова. Защо тогава я обземаше такъв страх?

— Преди бягах от неприятностите — каза му тя. — Но трябва да призная, че е много по-хубаво, когато не бягам сама.

— Когато свърша, никога повече няма да ти се налага да бягаш.

— Хубави слова, но се съмнявам, че е възможно. Цялата страна разбра с какво се занимавам. Изобличиха ме като шарлатанка. Дори да успеем да възстановим доброто ми име, така или иначе губя занаята си.

— А той трябва ли ти?

— Какво искаш да кажеш.

— Ами дали възнамеряваш да продължиш с измамите? Ако можеш отново да си върнеш анонимността, би ли продължила?

Саранда издърпа ръката си.

— Това е въпросът сега, нали? След като е видяла просветлението, дали свободолюбивата дама ще прекрати презрените си действия? Нямам готов отговор. Това, което се случи с Уинстън и Джаксън, ме ужаси, накара ме да осъзная, че независимо от собствения ми морален кодекс, с действията си аз наранявам хората.

Тя си пое дъх, преди да продължи.

— Имам голямо желание да спра с мошеничеството. И точно в тази къща го осъзнах. Въпреки това обаче, какво друго бих могла да върша? От раждането си съм обучавана само на едно. Мога да правя много неща добре, но всички те служат на главната цел. Имам само един истински талант: да карам хората да ми се доверяват, за да мога да им измъквам разни неща. Колкото и да ми е неприятно да свързвам името си с неговото, аз много приличам на Ланс в това отношение. Като теб искам да водя по-смислен живот. Но не виждам своята роля в света на порядъчните хора.

— Някога си искала да се омъжиш.

— Да, но го правех, за да заблудя теб. Ако Уинстън бе останал жив, моят живот щеше да бъде една продължителна преструвка, в която щях да играя ролята на госпожа Ван Слайк за неподозиращия свят. Този път е различно. Сега не играя роли. Не мога да се омъжа, без да правя нищо. Прекарах живота си, работейки. И сякаш съм уловена в капан в тази огромна неведома земя. Дори да не ме обесят за убийство, май няма нищо подходящо за мен. — Саранда изглеждаше неутешима.

— Не знам — промълви Мейс.

— Какво искаш да кажеш?

— Имам някои идеи.

— Какви? — попита тя. — Кажи ми.

Мейс погледна през единствения прозорец без стъкло.

— Обещавам ти да ти кажа някой друг път. Вече се стъмнява. Трябва да тръгваме. Остава ни седмица и половина, за да успеем да стигнем до Ню Йорк. Не можем да си позволим да губим нито минута.

Фермерът беше уловил заек, който се раздели на дванайсет порции задушено. Ядоха бързо, нетърпеливи да потеглят. На Саранда никак не й се искаше отново да плува в реката, но нямаше търпение да разбере какво си е наумил Мейс.

Двамата потеглиха със сала вече по тъмно. Той се завъртя по течението, докато Мейс не го насочи надолу с греблото, което му бе дал фермерът. Загледана назад към семейството на брега, което им махаше за сбогом, Саранда се зачуди какво ли ги очаква занапред. Може би двамата с Мейс щяха да им помогнат да заживеят по-добре, ако успееха.

Салът си проправяше път през тъмнината, върху прииждащите води. Саранда и Мейс се настаниха в двата му края и с по едно гребло в ръка, се опитваха да поддържат стабилен курс. Водата пръскаше лицата и мокреше дрехите им. Един-два пъти бяха подхвърлени толкова опасно, че едва не загубиха равновесие върху хлъзгавите трупи. След време обаче установиха ритъма на редуващите се удари и салът се задвижи гладко право напред.

Саранда отмахна мръсната коса от лицето си и извика през рамо, преодолявайки шума на течението:

— Какво искаше да кажеш, когато спомена, че имаш някои идеи?

— Идеи за това, което можеш да правиш в тъй наречения порядъчен свят — извика й той.

— Например?

— Например нещо, което би задоволило новата ти жажда за истина и което би използвало таланта ти за нещо наистина значимо.

— И какво би могло да бъде? — Щеше ли да я кара да му го вади с ченгел?

— Репортер.

— Репортер ли?

— Защо не? Ти търсиш истината, излез и я намери сама. Ще се справиш идеално.

— Нищо не разбирам от това. Дори не знам дали мога да пиша.

— А, в писането на новини няма нищо особено. Кой, какво, къде, кога и защо. Мога да те науча на това. Творчеството се крие в способността да изтръгнеш истинската история. Това, което не искат да ти разкажат. Това е нещо, на което никой не може да те научи. Точно тук ще ти бъде от полза твоят талант. Съмнявам се да има човек, който би те погледнал в очите и не би пожелал да разголи душата си.

Салът се олюля наляво и тя започна да гребе усилено, за да го завърти. Ръцете вече я боляха от усилията.

— Не знам, Мейс. Трябва да помисля. Имам внезапното желание да помагам на хората да направят живота си по-добър. Все си мисля, че трябва да има начин да им отворя очите за това как вредят на другите с тесногръдото си мислене, лицемерието и ненаситността си.

— Значи си готова за репортер.

— Не виждам как писането за светски чайове и пожари във фабриките ще помогне за промяна на света. Освен това звучи ужасно тъпо. Каквото и да казваш за моя живот, той никога не е бил скучен.

— Тогава прави каквото намериш за добре. Аз обаче съм открил, че повечето хора се стъписват, когато застанат лице в лице със съдбата си. Човек, комуто е предопределено да спасява човешки живот с уменията си на хирург, избира да стане дърводелец. Да, убеден съм, че съдбата често ни гледа в упор. Само дето ние толкова упорито я преследваме, че не можем да я видим.

Докато обмисляше думите му, на Саранда й хрумна нещо.

— Не се интересувам от светски партита и подобни глупости, но има едно нещо, което мога да правя.

Какво е то, принцесо?

— Да открия интересната новина под някакво прикритие.

— Чакай малко сега…

— Мога да работя във фабрика и да изоблича нечовешките условия. Мога да бъда приета в лудница и да напиша как лекуват пациентите. Това е идеално.

— Това е опасно. Вече рискува живота си повече, отколкото бих желал.

— Разбирам, това е добре за мъж като теб — да рискуваш главата си за някаква история, — но не и за жена.

— Не и за жената, която обичам.

— Но, Мейс, само помисли. Ти каза, че мога да стана репортер. Но аз никога не съм била пряма в работата си. От мисълта, че трябва да интервюирам някого, ми се изправя косата. Но да правя това, което вече съм правила — да играя роля, да накарам някого да ми повярва, за да изтръгна нещо от този човек — този път информация вместо пари — това го мога! Това е начин да помогна за промяната на света. Начин да мамя хората за добро!

— Пилееш си думите на вятъра.

Гърлото вече я болеше от викане. Трудно беше да надвиква шума на реката и тя се отказа. Но не можеше да спре да мисли за това, докато се носеха през тъмната нощ, влачени от течението. Дали това можеше да бъде отговор? Беше ли възможно онова, което винаги е търсила, да е било под носа й през цялото време?