Принцесата на крадците

23

Саранда лежеше доволна в ръцете на Мейс; не си спомняше някога да е била толкова спокойна. Любенето бе измило страховете й като дъжд. Сърцето й биеше сънливо. Мислите й се рееха в някаква многоцветна мъгла. Без емоции. Без мисли. Без думи.

Рядко се случваше съзнанието й да онемее така и да й позволи просто да съществува.

— Вече си готова да се срещнеш с драконите, нали, графиньо?

Тя се надигна на лакти и се вгледа в очите, които блещукаха като звездно небе.

— Как разбра?

Безсмислено бе да пита. Той просто знаеше. Знаеше къде отива тя, какво замисля. Сякаш имаше пряка връзка с мозъка й. Беше ли за чудене, че е разбрал за легендата й на графиня?

— Трябва да тръгваме — каза тя и стана. — Бат каза, че Додж гъмжи от полицаи. Колкото по-скоро тръгнем…

— Не бързай толкова. Не сме си свършили работата.

За момент си помисли, че има намерение да я люби пак.

— Каква работа не сме свършили?

Сигурно бе прочел мислите й, защото се усмихна.

— В Додж.

Той също стана. Тя го погледна в недоумение.

— Искаш да кажеш, че се връщаме?

Той й намигна.

— Винаги съм се възхищавал на умните жени.

— Не чу ли какво ти казах? Опасно е. Полицаите са навсякъде.

Той посегна за ризата си, захвърлена като другите му дрехи в тревата.

— Това още повече налага да се върнем.

— Кажи ми какво си намислил.

— Най-напред ти ми кажи нещо. От какво се страхуваш? Да не те открие някой полицай? Или да не налетиш на Ланс?

На този въпрос не искаше да отговаря.

— Защо е необходимо да се връщаме?

— Защото трябва да направя още нещо. Ще отседнем в хотела под твоята легенда…

— Трябва ли да разбирам, че ми заповядваш?

Той се обърна и я изгледа студено.

— Хайде да се разберем за едно нещо: възможен е само един началник.

— Съгласна съм. И това съм аз.

— Ти?

— Естествено. Години наред съм била самостоятелна. И, трябва да добавя, не по-малко успешно от теб. Нямам намерение да позволя на някой си да влезе чак сега в живота ми с валсова стъпка и да ми казва как да си върша работата.

— Твоята работа! Аз съм този, който спасява проклетата ти шия от въжето!

— Да не би да искаш да изпълнявам заповедите на един Блакууд? Един от онези Блакууд, дето скалъпиха тъй калпаво последната си афера, че…

Мейс подскочи към нея, хвана я за шията и притисна гърлото й с палец.

— Да не си посмяла пак да ми заговориш така! Никога! Чуваш ли?

Тя махна ръката му от гърлото си.

— Да не си помислил да ме правиш на глупачка. Ще те наблюдавам, Мейс Блакууд. И ако се усъмня макар и за миг, че ме лъжеш или се опитваш да ме измамиш по какъвто и да е начин, ще съжаляваш.

Той свали ръката си.

— Край на примирието.

— Какво си очаквал?

Погледите им се срещнаха.

— Очаквам да правиш това, което кажа и когато кажа. Иначе ще докараш смъртта на двама ни.

— О, защо не си ми казал? Очакваш да ти се доверя. Но не забравяш ли една малка подробност? Това не влиза в сделката.

Когато се върнаха в града, те прескочиха калната улица и влязоха в хотел „Додж хаус“. Саранда бе сложила кестенявата перука, но дрехите й бяха прогизнали — също като дрехите на Мейс. Собственикът ги гледаше учудено, но каза само:

— О, графиньо Линдърфилд, ние мислехме, че сте си заминали!

— Бях си тръгнала, господин Кокс — каза тя с най-добрия си аристократичен акцент, — но се върнах, както виждате. Бих помолила да ми дадете същата стая. — Раздразнена от Блакууд, тя се поддаде на импулса. Значи той очакваше от нея да му се подчинява! — И една стая за моя… иконом. — добави тя със злобна усмивка.

Погледна към Мейс и видя как блеснаха очите му.

— Вашият какво? — попита господин Кокс.

— Нещо като слуга, ако искате — обясни тя малко прекалено сладко. — Само че на дама, а не на джентълмен.

Когато собственикът обърна учудения си поглед към него, Мейс вече бе маскирал реакцията си. Толкова бързо, че само професионал би могъл да разбере, лицето му придоби израза на човек, който е роден да слугува. Само леко повдигнатият ъгъл на устните издаваше сарказма му, когато се поклони леко и се представи:

— Дженкинс… На услугите на госпожата.

Тя за малко не се разсмя. Бърз беше, трябва да му се признае. Но следващите му думи й показаха, че няма да може да го мачка тъй лесно, когато й хрумне.

— Ще искаме съседни стаи, добри човече — обяви той, имитирайки съвършено дървените интонации на английски майордом. — Защото графинята може да поиска да й приготвя вана.

— Нагоре по улицата има баня — предложи господин Кокс. — Два бита25, ако ваната не е използвана повече от три пъти. Един долар за…

С величествения израз на вбесен слуга Мейс погледна собственика отвисоко и процеди насмешливо:

— Сигурно не очаквате Нейно благородие да се къпе в обществена баня, нали?

— Ама не, разбира се, че не. Не съм искал да ви обидя!

— Стаите, моля!

Той протегна ръка. Кокс скочи и услужливо положи двата ключа в очакващата длан.

— Благодаря, господине — каза Мейс отсечено. — Много сте любезен.

— Ако имате нужда от нещо…

— Не се безпокойте, моля. Сам ще изпълнявам исканията на Нейно благородие.

Той взе ключовете и се отправи към стълбата. Развеселена от спектакъла и от своя избор на роля за него, Саранда го повика:

— О, Дженкинс!

Той се обърна.

— Чантата, ако обичате.

Той погледна от нея към чантата на пода и обратно така, че дъхът й спря. Нещо в държанието му й подсказа да не прекалява. Но тя не можа да се сдържи. Чувстваше се великолепно.

— Разбира се, госпожо. — С поклон, достоен за най-покорен слуга, и с преувеличено достойнство той вдигна чантата, сякаш през годините вдигането на такива чанти е било най-висш източник на гордост за него.

Тя хвърли на собственика закачлив поглед.

— Той е цяло съкровище. Не зная какво бих правила без него.

— Ами… — Господин Кокс се поокашля — приятно прекарване… и този път… Ваше благородие.

Щом влязоха в стаята, Саранда падна на леглото и се разсмя.

— Много ми е приятно да ме наричат „благородие“!

Мейс я погледна сърдито и захвърли чантата.

— По-скоро ти е приятно да си отгоре ми. Би ли желала Нейно благородие да разопаковам багажа? Мога ли да се погрижа за вас? Може би искате да ви помогна да се съблечете?

Мейс я дръпна от леглото, разкопча жакета й, свали го сърдито от нея и го захвърли. Сетне погледна смаяното й лице, пусна ръката й и се отвърна от нея с вид на победен.

Реакцията му събуди любопитството й. Очевидно го бе раздразнила.

— Ако знаех, че ще се разсърдиш толкова, може би щях…

— Какво?

Тя му се усмихна дръзко.

— …да се позабавлявам още малко, бих рекла. Трябваше да му кажа нещо, нали?

— Не ти ли дойде на ум да му кажеш, че съм графът?

— Видя ли лицето му? Сигурно си мисли, че те водя със себе си, за да… как би го изрекла една графиня?… за да задоволяваш нежните пориви на плътта ми. — На него не му беше забавно. — О, хайде, усмихни се! Освен ако, разбира се, има някаква причина, за която не ми казваш. С теб не е злоупотребил някой аристократ, нали?

Само за момент погледът му към нея бе пълен с болка. Тя изчезна толкова бързо, както се появи.

— Не говори глупости.

В този поглед имаше нещо, което накара сърцето й да омекне. Някога в живота си е бил наранен, и то толкова дълбоко, че не можеше даже да го признае. Този вид болка й бе позната.

— Ще ми разкажеш ли? — попита тя по-мило.

— Няма какво да разказвам. Пък и да имаше, графиньо…

— Нека да завърша вместо теб. Аз ще съм последният човек, който ще го чуе. Така ли е?

Мейс отиде до прозореца, дръпна пердетата от оксфорд и се загледа в дъжда по улицата. Саранда имаше чувството, че го е наранила, но не знаеше защо. След нежността, която бе проявил към нея, не го заслужаваше. И все пак, той бе докоснал в нея струна, за която никой не знаеше, че съществува. Зърнал бе раната, която не искаше да зарасне след толкова години. Тя не знаеше как да реагира на това. Не бе свикнала да позволява на други хора да усещат нейните болки. Затова се държа безсърдечно, наказа го, задето е проникнал там.

Искаше да му се извини, искаше да му помогне. Но не му вярваше. Не знаеше даже дали това са истински чувства или театър. Ако отиде при него и му предложи помощ, дали няма да скочи ида й се надсмее като някое хлапе, престорило се на ранено?

— Исках да ти направя комплимент. Рядко съм виждала човек, който влиза толкова бързо в роля като тебе долу. Добър артист си, нали?.

След миг той се обърна и й отправи студен поглед.

— О, хайде, стига си се мусил — настоя тя. — Просто се забавлявах.

— Стъмва се — обяви той рязко. — Излизам.

— Излизаш? Къде?

— Да поиграя покер.

— Покер?! Да не би да искаш да ми кажеш, че си ме довел тук, за да играеш покер?

— Точно това исках да кажа.

— Можеш да поиграеш и с мен.

Той си сложи шапката и каза:

— Ах, но ти забравяш едно нещо!

— Какво е то?

— Не играеш честно.

Излезе и я остави да се чувства тъй, сякаш я бе зашлевил по лицето.

Внезапно си даде сметка, че той е търсил тази реакция. За да я парализира. Да отвлече вниманието й. Безсмислено бе да се върне чак в Додж заради някакъв си покер.

Какво ли ще прави той?

Оставаше й само едно — да го проследи и да разбере.

По Фрънт стрийт й се наложи да криволичи през тълпите каубои, за да не изпуска Мейс от поглед. Той крачеше устремено на запад като човек, който знае къде отива. Докато минаваха край обущарницата, пекарницата, касапницата и цяла поредица кръчми, дървеният тротоар скърцаше под натиска на навалицата.

Мейс спря пред два ярко боядисани фургона, спрени на улицата. Огледа ги отгоре до долу и продължи пътя си. Когато се изравни с фургоните, тя видя, че на тях бе написано с яркочервена боя:

Реши, че той сигурно си спомня акробатическото си минало.

Пресякоха Първо авеню. За нейна изненада Блакууд подмина галантерията и „Алхамбра“ и влезе в „Самотната звезда“ — кръчмата, чиито съсобственик бе Бат Мастърсън.

Саранда постоя навън за момент. Покрай нея група касапи нахлуха шумно през предната врата. Надникна вътре и видя Бат да играе фаро26 до дългата зелена маса. Рекламата навън напомняше тигър и съобщаваше, че в заведението се играе фаро. Спомни си, че играта срещу банката е известна като удар по тигъра.

Саранда дръпна за ръкава един от влизащите мъже — някакъв ловец, изпоцапан с кръв, който едва ли щеше да й се нахвърли, както бе в облеклото на графиня. Заговори го с канзаския си акцент:

— Господине, ще бъдете ли така любезен да помолите шериф Мастърсън да излезе за момент?

Човекът се съгласи. Без съмнение си помисли, че тя се срамува да влезе вътре, и тръгна да търси Бат. Докато чакаше, Саранда видя през дима Мейс да сяда до една кръгла дървена маса, където група мъже играеха покер.

По лицето на Бат личеше, че е раздразнен от появата й.

— Мисля, че ти казах да изчезваш от града.

— Бих била много щастлива. Само че точно когато трябва да бягаме, за да отървем кожите, твоят нов и най-добър приятел, господин Блакууд, бе обзет от внезапен копнеж да изиграе един покер.

— Значи се сдобрихте.

— Въпрос на гледна точка. Разбрах, че е казал истината. Поне за Ланс.

— Така мисля и аз. Спомняш ли си оня човек на Пинкъртън, за който ти казах?

— Дето си го черпил?

— Именно. Дойде снощи тук. Беше в настроение да говори. Те търсят не само теб, сладур. Трябва им и Блакууд.

— Хората на Пинкъртън?

— Те не знаят, разбира се, че той е Блакууд. Търсят Арчър. Жив или мъртъв.

— Но защо?

— Питай него. Оня Пинк казва, че веднъж едва не го хванали. Само че ги надхитрил и изчезнал. Бих рекъл, че това ви нарежда един до друг.

— Значи… Той крие нещо. Не зная какво е, но трябва да го наблюдавам. И ти можеш да помогнеш, ако искаш.

Неохотна усмивка повдигна мустаците му. Той помисли и каза:

— Добре. Сега какво?

В тясната задна стаичка Саранда облече дрехите, които й донесе Бат. Късата рокличка от златистожълт сатен откриваше стройните й крака и оставяше голи раменете и половината от бюста й. Сложи си черна перука, изписа си веждите и така си начерви устните, че заприлича напълно на знойна и екзотична танцьорка. Само че бе заобиколена от прости, свадливи същества. Дори с тази черна перука Саранда обладаваше студена, елегантна красота, която със сигурност щеше да обръща главите след нея.

Излезе в залата. Шумът бе оглушителен. Две момичета се биеха заради някаква дреболия, търкаляха се по пода и си скубеха косите. Наоколо неколцина мъже се обзалагаха за резултата, но повечето бяха много заети, за да им обръщат внимание. Боят бе толкова обикновено нещо включително и между жени, че предизвикаше коментар само ако някоя жена бъдеше убита.

Саранда забеляза Уайът Ърп. Той играеше монти и печелеше. Но вниманието й бе привлечено от олелията около масата на Блакууд. Един от играчите, на външен вид бандит от границата, бе обвинил току-що Мейс в измама. Пред него наистина имаше куп жетони, докато партньорите ставаха все по-бедни. Напрежението нарастваше. Саранда видя от мястото си как ръката на бандита се свива в юмрук. Той не носеше оръжие, но лицето му бе напрегнато и очевидно ръцете го сърбяха да се бие.

— Винаги съм искала да се науча да играя покер, господа — намеси се тя с канзаския си акцент. — Нали няма да имате нищо против да седна за няколко рунда?

Изненадата им премахна напрежението. Спогледаха се подозрително. Мейс се взираше напрегнато в нея, сякаш опитвайки се да реши дали подозренията му са основателни. На устните му заигра намек за усмивка.

— Разбира се — каза той с пресилена слугинска интонация. — Може би, ако спечелите някоя и друга ръка, нашият партньор ще се убеди, че той не владее играта, а не че аз го мамя. И което би обяснило лошия му късмет.

— Никога не съм имал толкова лош късмет — промърмори бандитът.

— Тогава ви назначавам да ми разкажете правилата на играта — каза Саранда и му се усмихна сладко. — Може би ще можем да по-кажем едно-друго на този чужденец.

Окуражен, бандитът преглътна раздразнението си и обясни играта набързо и неясно. Започнаха да играят. След като загуби два рунда от Мейс, тя изведнъж извади три дами и дойде нейният ред да раздава. Блакууд й подаде колодата и я погледна накриво.

Тя изсумтя шумно и подаде колодата на бандита да цепи. През цялото време задаваше глупави въпроси, изобразявайки самата невинност, даде възможност на всеки от играчите да спечели няколко пъти и приспа бдителността им. Когато им предложи да раздават, те отказаха. С нейна помощ им вървеше много по-добре, отколкото с този англичанин.

Когато ги усмири достатъчно, Саранда започна да печели. Сетне, за нейно изумление, Мейс показа две аса, които не му бе дала, и спечели ръката. Изключително уверен в способностите си, той й предаде раздаването.

Скоро играта се превърна в сблъсък на волите. Беше дала на Мейс ръка, знаейки точно всяка дадена карта; той обърна съвсем други карти. Това я накара да мисли в аванс, да отгатва какви карти би могъл да избере и да го побеждава, без да събуди съмнение у някого. Започна да се забавлява. Това заприлича на майсторска игра на шах; вземане и даване се сменяха леко. Вълнението от предизвикателството правеше трудно поддържането на безизразно лице. Тя започна да ликува при всяка печалба, но се криеше зад разни женски глупости, като пляскане с ръце и изявления като: „Не мога да повярвам, че пак спечелих!“

Печелеше рунд след рунд, докато събра парите на всички останали; нещо повече: прибра и последния долар на Мейс.

Цяла тълпа се бе събрала да гледа спектакъла. Губещите играчи не бяха доволни от загубите, но гледаха философски на въпроса — по-добре да загубиш от хубава жена, отколкото от някакъв мошеник, който даже не е американец.

Между другото Саранда дочу някои коментари и въпроси към Бат относно неговото „ново момиче“. Когато го чу да насрочва срещи, разбра, че е време да изчезва. Тя знаеше, че Бат го прави на шега, но тези закоравели воини, странници и изследвани на недружелюбната канзаска прерия не изглеждаха хора, които приемат лесно отказ.

Бе се наканила да се извини и да си тръгне, когато Блакууд каза:

— Мой човек, какво ще кажеш за един последен рунд?

Саранда изведнъж забеляза нещо, което й бе убягнало в увлечението да го бие в собствената му игра. Той имаше причина да е тук. Тя се огледа и видя човека, към когото бяха отправени тези думи. Човек на средна възраст със зализана назад коса, карирано сако и шарена вратовръзка, който замислено дъвчеше края на пурата си. Тя разпозна израза на очите му веднага и се прокле за глупостта си. Това, което бе открила току-що с голямо закъснение, Блакууд е знаел от самото начало: този човек ще проиграе всичко, само и само да играе.

Погледна към Блакууд и разбра още нещо: нейната намеса бе отвлякла вниманието. Това бе помогнало на Мейс да направи маневрата си.

— Аз съм разорен, господине.

— Е, може би безпаричен. Но кой около тази маса не е, ако не се брои младата… дама. Но се обзалагам, че имате нещо ценно, което можете да заложите. Срещу, да кажем, акции от мините за хиляда долара?

Мейс извади от джоба на сакото си някакви документи и ги хвърли на масата.

Очите на Шарената вратовръзка хитро се присвиха.

— Откъде да знам дали…

Мейс сви рамене и се разположи удобно в стола си.

— Че разгледайте ги!

Шарената вратовръзка ги разгледа и, видимо доволен, въздъхна тежко.

— Аз притежавам малка пътуваща трупа.

— За какво ми е такова съкровище?

— Ами там има три хубави фургона с печки. Бихте могли да ги продадете. Или да поемете представлението, по дяволите! Имам няколко доста хубави момичета. Хайде, раздавайте!

Мейс си позволи да се усмихне.

— В такъв случай… — той сви рамене и млъкна. Другите мъже се засмяха, а Саранда беснееше вътрешно.

Но какво прави той? Какво си въобразява?

Саранда раздаде картите. Шарената вратовръзка получи две десетки; когато си вдигна картите, тя видя трета. На Мейс се паднаха смесени карти и нищо по-значително. Той поиска сваляне на картите. Шарената вратовръзка извади трите десетки. Мейс отвори ръка с три усмихнати валета.

Саранда падна в стола си.

— Е — каза философски бившия собственик на трупата. — Хубава игра беше. Отнасяйте се добре с момичетата и те ще ви носят добра печалба в замяна.

Когато излязоха навън, Саранда попита през стиснати зъби:

— Какво ще правим с три фургона певачки?

— Ти искаше да напуснем Додж, нали?

— Да…

— Не забравяй, че вече имаме цел. Погледни това. — Той й подаде една телеграма. — От моите хора в Ню Йорк.

Тя я прочете веднъж, после още веднъж.

— Шест месеца! Но това е ужасно малко време!

— Малко е. Обикновено съдът дава до една година за доказване на справедливата кауза, преди предприятие като „Глоуб“ да отиде на търг. А това означава, че нашият приятел Сандър Маклауд е използвал влиянието си върху съдията.

— Но датата е определена…

— Преди три месеца. Остават ни по-малко от три месеца да се върнем заедно в Ню Йорк, да докажем невинността ти и да попречим на Маклауд да купи вестника под носовете ни.

— Тогава трябва да тръгваме веднага!

— Кажи ми нещо. Какви шансове бихме имали, ако просто се качим на влака за Ню Йорк?

Не й бе приятно да признае, че той е прав.

— Но кой знае какво може да ни забави по пътя!

— Помислил съм и за това.

— Извини ме за невежеството, но това ни връща към въпроса…

— Защо с пътуваща трупа? — Той се ухили и я погъделичка под брадичката. — За какво друго? За да заблудим хрътките!

Отново бе обмислил всичко отначало докрай.