Принцесата на крадците

46

Следващия ден прекараха в леглото, като похапваха хляб и сирене, задрямваха прегърнати, люлени от ритъма на парахода. Реката, която ромолеше покрай тях, миризмите на Мисисипи, лекото поклащане на каютата им допринасяха за чувството на покой и умиротворение.

Саранда и Мейс спуснаха завесите на балдахина около леглото и се изолираха от външния свят така успешно, сякаш бяха отплавали към далечни, омагьосани светове. В тяхното райско кътче беше уютно и топло като в пещера. Натрупаха възглавничките около себе си и се сгушиха в потайния си интимен свят.

Далеч от чуждите погледи, те вършеха каквото си поискат. Пренебрегвайки официалността, двамата пиеха виното направо от бутилката, която си подаваха и като се кикотеха, взаимно го облизваха от устните си.

— Чувствам, — каза му тя — че нищо от досегашния ми живот не е било истинско. Времето, прекарано с теб, е като някаква забрава, пълно бягство от реалността. И въпреки това изглежда по-истинско от всичко останало.

— Често пъти тъкмо реалността е илюзия, а илюзията е по-реална — промърмори той.

— Ти си единственият, който мисли така — каза Саранда, като го целуна.

Усмивката му беше малко крива.

— Понякога е цяло проклятие да виждаш неща, които другите не могат да видят.

— Имаш ли чувството, че вечно ще си държиш езика зад зъбите? Че няма да можеш да казваш нещата, които ти изглеждат толкова очевидни и които въпреки това плашат хората и те не могат да ги видят ясно?

— Сякаш постоянно ти се налага да намаляваш скоростта и да ги изчакваш да те настигнат…

— Но когато си с мен…

Той я щипна весело по носа.

— Когато съм с теб, любима, трябва да съм постоянно нащрек.

— Радвам се да го чуя. Не би било приятно, ако бях скучна като останалата част от човечеството. А с Пилар как беше?

— Пилар беше такава какъвто сам мечтаех да бъда. Тя беше най-големият пример.

— Значи, като си я обичал, всъщност си се опитвал да откриеш нещо в себе си, което да заобичаш.

Мейс се затрудни за миг.

— Не съм мислил за това. Но допускам, че си права. — Той се усмихна и Саранда забеляза облекчението в погледа му. Сякаш и той самият внезапно бе пуснат на воля. — Когато срещнеш друг мистификатор, той винаги ще усети кога си неискрен.

— Не е ли странно? От самото ни раждане са ни учили да поразяваме хората право в сърцето. Да съзираме лицемерието, слабостите, които те никога не биха посмели да погледнат очи в очи. И да ги използваме в своя полза. Но когато се стигне до нашите собствени чувства…

— Необходим ни е сроден дух, за да изтръгнем пороците от себе си, нали?

Двамата се разсмяха и потъркаха буза о буза. Неговата брада беше набола и одраска нежната кожа на Саранда.

— Мейс.

— Да, любима?

— Нека сключим договор.

Мейс се отдръпна и се изтегли по-нагоре, като се облегна на таблата.

— Признавам, че съм труден на обещания.

— О, не е нужно да ми обещаваш, че ще се ожениш за мен или друга подобна глупост. Само искам да се закълнем, че каквото и да става, оттук нататък ще казваме истината. Поне един на друг.

Мейс премигна и отново посегна към бутилката.

— Е, принцесо — каза тихо той, — истината е относително нещо.

— Истината си е истина. Едно нещо или е вярно или не е.

— Позволи ми да не се съглася. Истината зависи от това как я възприемаш. Онова, което е вярно за мен, не е непременно вярно и за теб.

Саранда седна в леглото, обърна се с лице към него и подви крака под себе си.

— Нали не го вярваш?

— Вярвам го. Цял живот го доказвам. А и ти също, бих добавил.

— Прекарах целия си живот да бягам от истината. Най-накрая ти ми даде смелостта да я погледна в лицето и имаш дързостта да ми казваш, че не вярваш в нея?

— Не съм казал, че не вярвам в нея. Просто казах, че истината е като призма. Държиш я по един начин и виждаш едно, обръщаш я и виждаш нещо друго. Истината е коктейл от възможности. Съставена от полуистини, от „ако“-та и от „може би“. Нищо не е абсолютно. Защо, мислиш, ние, измамниците, можем да правим това, което правим? Ние представяме една възможност за истина и караме другите да ни вярват. Виж приятеля си Бат. Аз го нарекох убиец на хора. Каква бе истината? Вярно ли ще бъде, ако всички повярват в това? А ако го вярват достатъчно дълго време, превръщали се в истина? Твоят Бат може да стане убиец, тъй като му се е предоставила такава възможност. Е, кое е истина?

— Това са само приказки. Истината е, че Бат е убил само един човек. Той има добро сърце. Никога не е искал да убива никого. Но онзи тип бе нападнал една жена. Бат стреля и така остана куц. Виждаш, че обстоятелствата са го принудили да направи нещо, което иначе не би избрал.

— Е, той убиец ли е или не?

Саранда понечи да отговори, но се отказа.

— Сама разбираш, че не е толкова просто.

— Но какво общо има това с факта, че ние трябва да сме честни един към друг?

— Как бих могъл да обещая нещо, което не съществува?

— Да не би да ми казваш, че ако ти се предостави възможност, би умрял заради мен?

— Казвам ти, че това, което аз приемам за истина, може да изглежда лъжа за теб. Че всеки от нас вижда истината по своему. Че преследването на истината заради самата нея е едно безплодно занимание също като опитите да се намери един изгубен шилинг в река Хъдзън.

— Как можеш да твърдиш, че не вярваш в истината и въпреки това искрено желаеш да ръководиш вестник?

— Не се интересувам от това да диктувам истината на читателите си. Не копнея за нищо друго освен да посадя в съзнанието им единствената дума, която се корени във всяка мъдрост: защо! Истинската опасност се намира у онези, които провъзгласяват, че притежават единствената истина и искат да я диктуват на всички нас. Аз пиша редакционни статии, не забравяй. А не горещи новини.

— Искаш да кажеш, че пишеш измислици.

— Току-що доказа моята теза. Според твоята истина създавам фантазии. Според моята създавам илюзии, които често пъти са по-истински от фактите.

— Ще трябва да помисля върху това.

— Направи го.

— Имам странното подозрение, че някъде по пътя съм била изиграна.

Мейс се ухили и показа вълчи бели зъби, очевидно доволен от себе си.

— Радваш се, че си ме надвил — временно, бих добавила — със златния си език. Кълнеш се, че истината е илюзия и следователно имаш правото да я манипулираш както намериш за добре. И въпреки това си се борил заедно с революционери, които със сигурност трябва да са вярвали, че тяхната реалност е единствената. Ти бе изумен от подозрението ми, че баламосваш семейство Ван Слайк и вероятно не си го смятал за баламосване.

Усмивката бе изчезнала от лицето му и сега то бе намръщено.

— Какво искаш да кажеш?

— Всъщност, нищо. Просто че философията ти е изцяло философия на мошеник и въпреки това последните няколко години си живял по съвършено различен начин. Изглеждаш като благороден гладиатор, който се бори за правата на унижените. Е, аз те питам — кое е истинското ти аз?

Мейс помълча известно време и пак отпи от виното. Предложи и на нея, но тя поклати глава.

— Не измествай темата.

— Да ти разкажа ли една история? — попита Мейс.

— Има ли нещо общо с това, за което говорим? Или има за цел да ме разсее?

— Ти прецени.

— Добре. — Саранда се настани удобно на възглавниците.

— Един човек си вървял по пътя и срещнал змия, която била тежко ранена и беряла душа. Тъй като бил с добро сърце, той взел змията и я занесъл вкъщи, където се грижил за нея, докато напълно оздравее. Тогава тя се обърнала и ухапала човека, който й спасил живота. Докато лежал на смъртен одър, той попитал змията: „Защо го направи? След цялата любов и грижи, с които те обградих?“ А влечугото отвърнало: „Ти какво си очаквал? Когато ме взе, знаеше, че съм змия.“ — Мейс направи пауза и вдигна поглед към балдахина. — Ето така се чувствах, когато срещнах Пилар. Не исках повече да бъда змия.

— Въпреки това нямаш нищо против да използваш изкуството да заблуждаваш другите, за да помагаш на хората.

— Всички ние работим с това, което ни е дадено.

— Понякога то е единственото, което можеш да направиш.

— Странно, нали? Мислех, че ти си въплъщение на злото. Че хладнокръвно крадеш вестника от Ван Слайк. Дори мислех, че си ги убил. Въпреки това ти по своему си също толкова състрадателен като тях. Времето, което прекарах с теб, ми показа едно ти, Мейс Блакууд, независимо дали го знаеш или не, си един достоен мъж.

— Достоен? — Той явно се забавляваше. — При теб май няма половинчати неща? Омраза или боготворене… и между тях нищо.

— Виж какво направи за мен. Не бе нужно да преживяваш това, което преживя. Ти жертва много, за да оцелея и да съм щастлива.

Устата му се изкриви в усмивка, като разкри дълбока трапчинка на бузата му.

— Не беше лесна работа да те любя цяла нощ, това ли искаше да кажеш?

— Знаеш ли какво си мисля? Че си по-свестен отколкото позволяваш да те възприемат. Поради някаква причина се плашиш да признаеш, че вътрешно си добър човек. Човек с дълбоки чувства. Мъж, способен да обича силно.

Той се разсмя.

— О, вярваш ли в това?

— Също така вярвам, че искаш вестник „Глоуб джърнъл“, за да се сбъдне мечтата на Ван Слайк. Само че междувременно тя е станала и твоя мечта. И ти си станал Арчър.

— Така ли мислиш?

— Знаеш ли какво още мисля?

— Мислиш ли, че баща ти би ме одобрил?

Саранда прехапа устна замислена.

— Ако можеше да те опознае. Би бил глупак, ако не открие в теб съвършения мъж. А баща ми не беше глупак.

— Значи съм идеален, така ли?

— О, идеалният мъж. Загрижен и обичлив, когато си облечен…

— А когато съм съблечен?

— Много… много… властен в леглото.

— Ах. Значи това е изискване на баща ти? Мъжът, който спечели ръката ти, да е властен в леглото?

— Не знам за баща ми, но за себе си съм сигурна. Повечето мъже толкова лесно се манипулират само с една хубава усмивчица, че е трудно да ги уважаваш. Но ти — ти си различен. Веднъж Бат каза, че в теб съм срещнала достойната си половина. Макар да не съм склонна да стигна чак дотам, бих признала, че поне ме… заслужаваш.

Мейс се усмихна бавно и погали с поглед устните й.

— Значи ти обичаш властните мъже, така ли?

— Когато им разрешавам да бъдат властни. И докато полагат усилия да задоволят и мен, а не само себе си.

— Ще трябва да го имам предвид.

— Скъпи, що се отнася до теб, нямам никакви оплаквания.

— О, но ти още не си ме видяла в най-добрата ми светлина!

Саранда повдигна вежда доволна.

— Наистина ли?

— Толкова дълго си играхме на криеница с теб, че ни остана много малко време да си поиграем както трябва и в леглото, така да се каже.

— Продължавай да говориш. Харесват ми думите ти.

Мейс взе ръката й и я притегли върху себе си.

— Е, аз съм разкрит напълно. Олицетворение на съвършенството, нали така? А сега трябва да измислим какво да правим с теб.

Саранда се наведе над него и косата й падна върху страните му.

— Имам няколко предложения.

— Какви?

Тя размърда бедра и усети как Мейс се втвърдява под нея.

— Защо не ми покажеш какво съм пропуснала? Ако не си прекалено изтощен, разбира се.