Принцесата на крадците

4

Саранда пристигна на бала в прилепнала, дълбоко деколтирана рокля от тъмно кобалтовосиньо кадифе. Полата й бе драпирана богато и стигаше до обувките. По нея бяха прикачени тъмносини цветя, каквито украсяваха и шлейфа. Огърлицата й бе от холандски сини диаманти, преминавали от поколение на поколение у Ван Слайкови. Джаксън я бе дал на Лалита като сватбен подарък, а Уинстън настоя Саранда да я сложи тази вечер. Никой не я бе виждал, след като Лалита умря преди почти трийсет години. Сега легендарната огърлица искреше на шията на Саранда и падаше надолу, за да подчертае деколтето й и при всяко движение да й напомня колко е разголена. Макар да бе майстор на кражбата, тя бе пленена от усещането на диамантите върху плътта си. Когато се затоплиха от тялото й, те станаха част от нея, вдъхновяваха изобретателността й, даваха й ново и приповдигнато съзнание за възможностите на тази вечер. При всички нейни пътувания до европейските столици и до други места пръстите й не бяха докосвали такива изключителни скъпоценни камъни. С тях се чувстваше по-съблазнителна, по-чувствена, по-женствена от всякога.

Но повече от всичко я вълнуваше маската. Изработена от черно кадифе и украсена семпло с черни кехлибарени мъниста, тя скриваше самоличността й по-добре от всяка дегизировка, която бе използвала някога. Изправяше преграда между нея и останалите гости и й даваше порочно, възбуждащо усещане за анонимност, което вълнуваше измамника в нея. Скрита зад деликатната кадифена преграда, тя се чувстваше дяволски жизнена, трептяща от усещането за приключение. За пръв път откакто се бе запознала с Ван Слайк усещаше истинската си същност. Тази вечер всичко можеше да се случи. Преди балът да свърши, тя ще постави Мейс Блакууд на мястото му.

Саранда разглеждаше тълпата. Всички бяха пременени във вечерни облекла и носеха подобни маски, скриващи самоличността им. Веднъж минали по моста над калния терен около музея, те се бяха потопили в атмосферата на празника. Изграденият от розов Гранит Американски музей на естествената история бе открит преди два месеца; на тържеството присъства президентът Хейз5. Построен в един отдалечен ъгъл на Сентръл парк, той бе считан за нещо като изпитание на смелостта. Доста отдалечен от центъра награда, заобиколен почти само от празни места, музеят поставяше въпроса дали в името на науката някой ще се осмели да се пребори с неудобствата. Но под натиска на Джаксън и на в. „Глоуб“ обществото се притече на помощ и реши да събере средства за довършване на музея, като при това добави и малко блясък.

Бе очевидно, че има много за довършване, макар че гостите се радваха на музиката и на елегантните маси, отрупани с храна. Покрай някои стени още стояха скелета и чакаха довършването на проектите, което щеше да стане след като балът отмине в историята. Някои от стените бяха съвсем голи, по други бяха окачени част от експонатите. Сандъци със скулптури, които очакваха пиедесталите си, бяха подредени по ъглите на една зала. Часовой стоеше на пост и пазеше предметите от нездрав интерес, но не отказваше шампанското, предлагано отвреме-навреме от богатите меценати.

Висшето общество на Ню Йорк не бе свикнало с маскирани балове. Всички гости танцуваха под звуците на оркестъра, но трепереха от желание да разберат кой се крие зад всяка маска. Този трик бе идея на Блакууд, затова бе придобил очарование, което би му липсвало, ако бе дошъл от други среди. Като Арчър той бе толкова популярен и влиятелен в обществото, че почитателките му вземаха тутакси присърце всяка негова идея и я осъществяваха с такъв ентусиазъм, че съпрузите им биха могли да се разгневят. Мъжете уважаваха „Арчър“ и искаха да направят удоволствие на съпругите си, но ги следваха някак с по-малко ентусиазъм.

Когато групата на Ван Слайк влезе в залата, тълпата ги забеляза тутакси поради присъствието на Бат Мастърсън. Първата от статиите на Арчър бе излязла тази сутрин в „Глоуб“. В нея бяха особено подчертани бастунът и бомбето, с които той никога не се разделя. Макар че вечерното му облекло бе купено с пари на вестника, той влезе, размахвайки бастуна като тояга и незабавно бе заобиколен от тълпа хихикащи обожателки. Те го отмъкнаха нанякъде, като през цялото време бъбреха и го обстрелваха с въпроси относно цветистите случки, прочетени през деня. Блакууд бе нарисувал огнен портрет на легендарен воин, който се бори за справедливост с димящ револвер в ръка, застанал сам срещу престъпните елементи на Запада, за да въведе законност и ред в най-дивия град в Америка. Неговото перо бе представило Бат като човек, който е заложил живота си заради добрите и благородни жители на огромния граничен район, човек, който е заслужил страхопочитание и уважение и от когото се страхуват.

Когато прочете статията, Бат каза на Саранда:

— Боже! Дано това нещо не попадне в ръцете на Уайът. Ще умре от смях.

Преди бала не беше сигурен, че някой би го повярвал. Затова бе шокиран, когато за пръв път в живота си се видя в ролята на знаменитост. Жени се трупаха около него, молеха го за един танц. В началото се обърка, но бързите рефлекси, така разточително представени във вестника, му помогнаха да се справи с положението. За Саранда бе много забавно да гледа как върти светските пеперуди в някакъв танц, който напомня по-скоро полка от Запада, отколкото валс на Пето авеню.

Сега, след като той бе поет от други, Саранда се обърна към годеника си с топла усмивка:

— Уини, онази жена в ъгъла не е ли Матилда? Изглежда толкова самотна. Трябва да потанцуваш с нея. Винаги е била мила с теб. Боя се, че нашата сватба ще разбие сърцето й. — Тя хвана реверите на фрака му с изящните си ръце и се загледа флиртуващо в лицето му. Маската бе поставена някак неудобно върху очилата му и й беше трудно да види очите зад тях. — Дали не трябва да те отстъпя, за да я зарадваш? Как мислиш?

Уинстън се изчерви до корените на прошарените си коси. Не умееше да общува с жените; бе твърде свенлив, за да си мисли, че би могъл да привлече някоя жена със самата си личност. Това бе едно от качествата му, което Саранда ценеше повече от всичко. Бяха го предупреждавали, че жените ще го преследват заради богатството и властта на баща му, а той си мислеше, че не е достатъчно умен, за да ги привлича. За разлика от своя идеал — „Арчър“, който можеше да очарова и птиците по дърветата, той никога не знаеше как да отговори на женско ухажване. Закачките на Саранда караха сърцето му да примира от любов към нея. В нейно присъствие той се чувстваше по-интересен и по-мъжествен.

Последното нещо, което би пожелал, беше да я остави. Но той бе много състрадателен човек. Знаеше какво е да си срамежлив и сам на такъв бал. Напомнянето на Саранда, че Матилда може да е самотна, трогна сърцето му. Не му беше възможно да откаже.

Той й се усмихна нежно и каза:

— Толкова си сладка! Толкова мила към всички! Понякога…

— Какво, Уини?

— Ами… Понякога си мисля, че не е възможно да си истинска — призна той. После целуна ръката й колебливо, сякаш не бе сигурен в правата си върху годеницата си. Докато го гледаше как се отдалечава, Саранда въздъхна бавно. Уини бе толкова наивен, че не можеше и да си представи колко бе близо до истината.

Сега тя бе свободна да издири жертвата си. Нямаше да е трудно. Блакууд толкова се хвърляше в очи, че маската не можеше да го скрие. Тя разглеждаше танцуващите и ги отхвърляше един по един с опитно око. Този е много нисък, онзи е рус… Не, той не танцува в момента. Тя се обърна, огледа залата и съзря една фигура, която можеше да е неговата. Висок ръст, черна къдрава коса и тяло на акробат — нещо, което фамилията му бе приела от циганите; преди поколения те бяха смесили кръвта си с тази на неговите английски предци. Беше си сложил проста черна маска, която го правеше изключително мъжествен и опасно чувствен.

Сякаш почувствал огнения й поглед, човекът с маската се обърна към нея. Саранда ахна тихо, разтреперана от неочакваното усещане, че е станала мишена на неговото желание, че сама вече не е ловец, тръгнал да търси плячка. Инстинктът й подсказваше да бяга, да се спасява от силата, която той излъчваше, от заплахата, която представляваше…

В другия край на залата имаше каменна стълба, водеща до втория етаж. Тя тръгна към нея с разтреперани крака. Надяваше се да изчезне, преди Уинстън да я е видял.

По стълбата слизаха и се качваха хора, които бяха тръгнали да разглеждат музея. Преди да стигне до средата й, някой я хвана за ръката. Тя се обърна рязко. Беше Мейс Блакууд. Един бърз поглед на тъмносините очи иззад строгия черен щит на маската му беше достатъчен да види колко е нервна.

Би избягала от него, но сега, когато я бе хванал, тя бе неописуемо щастлива да го види.

— Наситихте ли се на бала? — попита той с оксфордски акцент. Неспособна да говори, тя кимна.

— Бихте ли дошли с мен на терасата? Да излезем и да погледаме калта.

Той се усмихна чаровно, но мисълта й работеше прекалено трескаво, за да отговори. След като си бе поела дъх, тя си спомни с каква цел бе тръгнала след Блакууд и си върна решимостта. Той я поведе нагоре по стълбата към външната врата, като я подкрепяше за лакътя. Саранда използва това време да си събере мислите и да се приготви за атаката. Последното нещо, което можеше да си позволи в този момент, бе да даде на Блакууд възможност да разбере колко е уязвима в момента.

Вдигна ръка и попипа маската пред очите си. Тя й вдъхваше сигурност, беше средство да огради обърканите си чувства от пронизващия му поглед. Можеше да прави каквото трябва и каквото бе планирала толкова време. Трябваше само да го погледне в лицето… и да си спомни болката…

Дебелият Маклауд, който снощи бе у Ван Слайк, се оплакваше на една жена с ярко оцветена маска:

— Но ти не разбираш! Единствената причина да дойда тук беше, че исках да видя мадам Зорина. И сега ми казваш, че тя решила да не идва!

Саранда се бе замислила и не чу коментара. Бе разочарована, разбира се, защото също много искаше да се срещне с всеизвестната медиумка. Но сега трябваше да напрегне всичките си сили и да се концентрира върху най-важната си задача.

Излязоха навън. Поривът на вятъра охлади бузите й и й върна здравия разсъдък. Огледа се. Стояха на каменна тераса над задния двор на музея. До стената все още се издигаше скеле, на чийто връх бяха оставени ведра с боя. От двете му страни висяха въжета. Тя положи ръце на грапавия парапет и пое дълбоко дъх; мобилизираше се за предстоящата битка. Но в средата на вдишването се наведе прекалено много и загуби самообладание от усещането, че под балкона няма нищо, само празно пространство. Само две неща я плашеха на в този живот — затворът и височината. Зави й се свят и тя се изправи рязко, разтреперана, но решена да не му позволи да види слабостта й.

Мейс се бе облегнал на парапета с лице към стената от розов гранит, докато тя гледаше в обратната посока, към пустото поле. Каза си, че ако не поглежда надолу, всичко ще бъде наред.

— Интересът ви към калта се изчерпа бързо — забеляза Саранда, за да прикрие нервността си.

— Защо да се преструвам? И двамата знаем, че калта беше само претекст да остана насаме с вас. — Гласът му звучеше глухо, но странно вълнуващо в нощта.

— О, но вие ме измъкнахте от навалицата толкова лекомислено! Не ви ли хрумна, че сред толкова маски може да сте сбъркали? Може да не съм тази, за която ме мислите.

Той обърна глава и я погледна в блесналите очи.

— Може и аз да не съм този, за когото ме мислите.

— При тези обстоятелства би трябвало да поискам да си свалите маската и да се представите.

Мейс се обърна към нея и пое огърлицата от сини диаманти в дланта си. Топлите му пръсти допряха плътта й и накараха неочаквани тръпки да полазят по гърба й. Със закачлива усмивка той попита:

— Вие какво ще свалите, ако аз си махна маската?

— Трябва да ви нашибат с камшик за това нахалство. — Тя се дръпна и огърлицата падна от ръката му, която се хлъзна по кадифето върху изпъкналата й гръд. Не го очакваше, но се възползва от случая и се надигна леко и бавно, за да насърчи ръката му да се отърка о нея по-добре.

— А вас трябва да ви напляскат по задника. — Гласът му бе пресипнал. — Защото насърчавате това нахалство у най-добрия приятел на годеника си.

Саранда се плъзна покрай него с безсрамна женска грация и си тръгна.

— Последният мъж, който се опита да ме напляска, носи превръзка на едното око и ново чене.

Той хвана ръката й изотзад и я стисна нежно, но достатъчно силно, за да я спре. Тя замръзна на място, оставайки с гръб към него.

Той я обърна към себе си бавно, с непреклонния вид на мъж, който не приема отказ. Погледът, който си размениха, бе като електрическа искра, суров и пращящ от скрити истини. Тя усети докосването му преди да я е докоснал, а кожата й настръхна под познатия жаден поглед, измерващ сочните, съблазнителни форми на тялото й.

Внезапно Мейс пристъпи към нея и тялото му докосна нейното. Тя се почувства пронизана от агресивна топлина. В погледа му иззад маската откри неистовите искри на мъжкото му желание. Струваше й се, че може да усети аромата на жаждата му за нея. Като че ли го бе довела до границата на търпението. Като че ли нейната игра бе изкарала на повърхността най-пламенните, неудържими желания, които бяха стопили бронята му и бяха хвърлили разума и предпазливостта му в адския огън на възбудата. Когато се притисна до нея, тялото му гореше като пещ, запалена от нейната любовна игра, изгаряше я, сякаш дрехите й внезапно бяха избухнали в пламъци. Саранда се дръпна уплашено назад, докато гърбът й опря стената близо до скелето; висящите въжета докоснаха лицето й. Едва успя да ги отхвърли настрани и той се нахвърли върху нея и я притисна с тялото си до стената.

Под елегантния, безупречно скроен вечерен костюм се криеше физиката на нощен крадец — яките мускули на акробат и ловките движения, които му позволяваха да се движи с лекота по покривите в мрака на безлунните нощи. Строен, но силен и грациозен, с широки рамене, силни ръце… Сграбчи я за ръцете, вдигна ги нагоре, притисна ги до студената стена и преплете пръсти с нейните в интимен жест, който я уплаши и я възбуди едновременно.

— Благодаря за предупреждението — каза той с измамно ленив глас.- Ако някога реша да ви напляскам, ще взема предпазни мерки.

С бързина, която я завари неподготвена, той изви ръцете й над главата, стисна ги здраво с една ръка, грабна едно от висящите въжета и го обви няколко пъти около китките й. Те останаха привързани високо нагоре.

— Какво правите? — извика тя. Внезапна паника накара гласа й да се разтрепери.

Почувства силата на втренчения му поглед. Мейс го смекчи, като повдигна леко единия ъгъл на устата си. На лунната светлина тя видя трапчинката да прорязва бузата му. Той се усмихна и зъбите му блеснаха, бели и силни. Разтреперана, тя обърна глава настрани.

С другата ръка той прокара пръст по ръба на маската й.

— Не се ли почудихте защо измислих маските за тази вечер?

— Няма на какво да се чудя. Зная за какво са ви.

— Наистина ли?

— Защото искате да ме прелъстите, а сте прекалено страхлив, за да го направите с открито лице.

Тя се помъчи да се освободи от въжето. Безпомощното положение, в което бе изпаднала, неочаквано я възбуди. С така вързани ръце гърдите й се вдигнаха високо, набъбнаха и заплашваха да изскочат от роклята. Диамантената огърлица студенееше на разгорещената й кожа.

Той се позасмя.

— Така ли мислите?

— Само един страхливец би се принудил да върже ръцете на една жена, за да…

— Да какво? Да я целуне?

Ръката му я обгърна, той я притисна здраво до себе си, вдигна я във въздуха и се наведе да завладее устните й със своите. Целуваше я дълбоко, притискайки я здраво към гърдите си. Целувката му бе умела и сладка, толкова страстна и ненаситна, че тя в един миг се почувства като обхваната от горски пожар, от безмилостна природна стихия. Загуби мислите си и забрави за ролята и за плановете си. Той беше като Марс, древния бог на войната — дързък, самоуверен, нетърпелив, отдаващ цялото си същество на огнения миг. Устните му търсеха нейните, завладяващи и жадни. Саранда се мъчеше да освободи ръцете си от въжето, за да достигне лицето му с тях, но тялото й започна да омеква под бесния натиск. Давеше се в такива вулканични усещания, че забрави да диша. Въжето се впиваше в китките й. Тя се мъчеше да не губи чувството си за реалност, защото главата й се въртеше, а краката й се огънаха.

Когато Мейс вдигна глава и остави устата й отворена под студения нощен въздух, тя увисна на въжето замаяна от силата на желанието. Не го бе очаквала, не беше свикнала мъже да я завладяват така — без значение колко бяха влюбени в нея. Случилото се я изплаши, накара я да търси задъхана въздух. Отчаяно си мислеше, че може би височината е виновна за всичко това…

— Обичам маските — пошепна той; гласът му бе пресипнал от същата влудяваща страст, която пулсираше във вените й. — Маската е най-добрият приятел на страстта. Веднъж маскиран, се освобождаваш от задръжките си и даже от усещането, че си ти. В известен смисъл това е същата свобода, същата радост, която изпитваш под дегизировката на голямата измама.

Това беше почти признание, че е професионален мошеник. Думите му й напомниха слуховете, които следваха Блакууд из Европа и подхранваха клюките в подземния свят.

Говореше се, че той е най-големият любовник в Европа. Мисълта за това накара Саранда да омекне от желание. Устата му, шепнеща с хипнотична мощ, галеше шията й и пращаше сладки тръпки по зажаднялото й тяло, изкушавайки я да обърне глава към него и да разтвори устата му в нова изгаряща целувка.

— Маската ти дава усет за контрол — продължи той и устните му се доближиха до нейните. Той се държеше малко настрана и тя неволно се наведе напред, жадна за неговата целувка. — Помага на преструвката. Въжетата от друга страна премахват всеки контрол, унищожават всички претенции. Жена като вас трябва да загубва контрол понякога… Да се отдава на момента…

Мейс се наведе да я целуне пак. Но точно когато устните му докоснаха нейните и тя изстена тихо, той се дръпна назад. Инстинктът му подсказа, че вече не са сами. Саранда още не бе разбрала какво става, когато той обърна глава, видя отворената врата и се изправи ядосан.

— Ще трябва да ме извините — каза той рязко и разви въжето от китките й; тя падна в ръцете му като вързоп. Изправил я на крака, той добави: — Това ще почака.

Отиде до вратата, вече затворена, като че ли имаше намерение да я остави, без да каже дума повече. После, премислил, се обърна и каза:

— Елате в парка. Утре в пет.

Саранда само се взираше в него, неспособна да повярва, че това се е случило. Нима той си отиваше… след всичко, което стана? Възможно ли бе да я напусне, след като я бе възбудил дотолкова, че не можеше да го види през мъглата пред очите си?

Той я сграбчи за шията, притегли я към себе си и я целуна силно. Сетне заповяда:

— Обещайте!

Тя кимна слабо и се наведе за още една целувка. Но щом получи обещанието, Мейс тръгна бързо към вратата и я остави да стои сама в лунната светлина с охлузени китки и бясно биещо сърце.

Тази вечер тя не го видя повече. Но от време навреме докосваше с пръсти устните си, където целувките му още горяха като жигосани.