Принцесата на крадците

66

Саранда даваше предложения, опитвайки се да измисли някакъв начин за получаване на сто хиляди долара.

— Никой от методите на баща ми не може да се приложи — размишляваше тя. — Той никога не се осмеляваше да се докопа до толкова много наведнъж. Тъй като възнамеряваше да ме омъжи в аристократично семейство, чувстваше, че няма нужда.

— Губиш си времето — настоя Мейс. — Защо не употребиш енергията си за нещо по-полезно?

— Имах впечатлението, че сме партньори. Какво не си споделил с мен?

Той обаче беше изнервящо потаен. Това бе най-хубавият му миг. Беше в стихията си, владееше положението. Очите му блестяха под гъстите вежди като парчета стомана. Той бе толкова съсредоточен, енергията му толкова наелектризираща, че Саранда се възбуждаше само от това, че е в същата стая с него. Когато се движеше, тя усещаше как дрехите й се търкат о тялото й. Потръпваше от новото усещане за Мейс, като винаги се чудеше какво е намислил, какво ли ги очаква зад ъгъла? Държанието му й припомняше как баща й работеше едно време. Той също пазеше в тайна от нея подробностите на своите машинации, тъй като вярваше, че тя няма да се нуждае от тях. И въпреки това тя бе откраднала от него всички професионални тайни.

С Мейс обаче не успяваше. Той отказваше да открие частите на плана си, докато не е сигурен в крайния резултат. Дори тогава тя имаше чувството, че я измъчва, като се наслаждава на опитите й да го надхитри. Макар очевидно да се забавляваше, единственият му отговор на безкрайните й въпроси беше:

— Ще видиш.

Тя наистина видя, когато след известно време се появи Уайът с малка черна торба, пълна с пари. Когато започна делово да ги подрежда на масата, Саранда попита:

— Откъде ги взе?

— Продадох своя рудник.

Нещата започваха да се подреждат.

— Какъв рудник? — попита Саранда.

— Рудника с афронеум. — Той вече се хилеше.

— Какво е това афронеум?

— Рядък минерал, който се използва за електричество.

— За жичките в електрическите крушки — поправи го Мейс.

— Точно така.

Саранда гледаше втренчено двамата, с ръце на хълбоците.

— Най-добре ще е да почнете отначало.

— Отидох при Маклауд да продам рудника си. По една случайност той е единственият известен източник на афронеум, който както казахме, ще… — Уайът погледна към Мейс.

— …бъде цяла революция в електрическата индустрия в навечерието на електрификацията в големите градове в цял свят.

— Така си е — каза Уайът с доволно кимване.

— Маклауд е купил това?

— Провери го първо…

— В справочния отдел — каза Мейс.

— …и откри за себе си колко е важно. Проницателен бизнесмен е обаче. Даде ми половината от исканата от мен сума. — Уайът вече се усмихваше. Уайът Ърп, за когото Бат винаги твърдеше, че е най-пестеливият на усмивки в цялата прерия.

— Наистина ли имаш мина с афронеум?

— До тази сутрин имах. Притежавах мина в Ню Мексико. Спечелих я на покер. Без никаква стойност. Оказа се, че е с изкуствено подобрено съдържание. Достави ми огромно удоволствие да видя как някой се хваща на въдицата за сто хиляди долара, за да купи някаква скапана купчина камъни.

— Объркана съм. Ако няма мина с афронеум, как е успял Сандър да направи справка в предишни броеве? Освен ако не е…

— Освен ако моите хора във вестника не са успели да ги сложат там, за да ги намери Маклауд — каза Мейс.

Той стоеше със скръстени на гърдите ръце, чакащ я с пламъче в очите да се сети за останалото.

— Разбрах! Значи си пратил О’Тул с фалшивите акции, знаейки, че Сандър няма да го хареса, накарал си го да се направи на досаден глупак, за да може Сандър да го отхвърли, след което си насадил там Уайът. Разбира се, той е бил предпочетен, заедно с твоите изфабрикувани статии в предишни броеве на вестника.

— Не можех да съм сигурен кого ще избере. Но имах добра идея. Така или иначе, той щеше да избере или единия, или другия.

— Ами този елемент? Този афронеум? Никога не съм го чувала.

— Защото не съществува.

— Но откъде го измисли? Какво е?

— От старогръцкия — обясни Мейс, много доволен от себе си.

— И какво означава?

— В свободен превод?

— Все едно в какъв.

Трапчинките на бузите му станаха по-дълбоки.

— В свободен превод означава… тъпанар.

Саранда потръпна от удоволствие.

— Ти си гений! — възкликна тя. — Най-невероятният… най-блестящият и дързък мъж на цялата земя! Ами ако бе проявил здрав разум да го провери?

— Когато всичко свърши, смятам да му пратим превода по пощата. Или още по-добре, да му го връча лично, когато е вече зад решетките. Бих дал всичко, за да видя физиономията му!

Саранда се втурна към него и скочи в обятията му, като обви крака около торса му, докато той се смееше и я въртеше. Като грабна главата му, тя го зацелува ненаситно по устните, по веждите, по носа и по брадичката. Той се смъкна на дивана, а тя го възседна, задърпа вратовръзката му и скъса копчетата на ризата му. Осъзнаването на неговото интелектуално превъзходство, на дълбината на неговия ум я възбуди повече от всичко. Внезапно нищо и никои не я интересуваше. Тя трябваше да го притежава сега, в този момент, за да му покаже как я е подлудил.

Вече разкъсваше ризата му, когато Уайът Ърп се прокашля.

— Е, аз мисля, че трябва да си вървя.

Никой не му каза довиждане, когато остави парите и затвори вратата.

Саранда целуваше разгорещено лицето на Мейс.

— Ти ми каза да не се съмнявам в теб и беше прав — мълвеше тя.- Боже мой, ти си невероятен! Винаги съм знаела, че си най-добрият! Но сега видях как го правиш и станах част от това!

Саранда разтвори панталоните му и без никакво предисловие, без да е нужно да се подготвя, го яхна.

— Никога не съм мечтала дори, че на този свят съществува мъж като теб! — каза тя задъхано.

— Продължавай да говориш — каза Мейс, като хвана извивките на задните й части и ги стисна силно, след което игриво ги пошляпна, докато Саранда се върна към миналото си на Запад и си припомни как се обуздава мустанг.

— Сега трябва само да се уверим, че Маклауд ще продаде на нас и ще ни връчи парите — каза Саранда. — Само си помисли, Мейс! Всичко може да приключи толкова скоро!

— Нека не ставаме прекалено самоуверени, а? Може да се появят още една-две пречки.

— Вече не се тревожа. Знам, че ще се справиш с всичко, което може да се появи.

Стъбс седеше на масата и четеше някакъв текст, написан от Мейс, който трябваше да запомни.

— Не знам, шефе. Струва ми се, че ако кажа това на Маклауд, той може да продаде на другия тип…

Почукване на вратата ги накара да скочат. Не очакваха никого. Мейс направи знак на Стъбс, който извика с унгарския си акцент:

— Кой е?

— Ланс Блакууд от вестник „Глоуб“.

Саранда стрелна Мейс с тревожен поглед.

— Добре — прошепна спокойно той, сякаш го бе очаквал. Напрани й знак да влезе в спалнята, сетне прошепна на Стъбс:

— Разбери какво иска и го разкарай. Не го пускай вътре, дори ако се наложи да го утрепеш.

Стъбс навлече сакото, провери как изглежда и отиде да отвори. Двамата затвориха вратата на спалнята в случай че Ланс влезе насила, но Мейс и Саранда застанаха с лице един към друг, прилепили уши до вратата. Чуха откъслечни думи от разговора, докато гласовете се понижаваха и повишаваха. Достатъчно им бе да разберат, че Ланс иска среща с мадам Зорина и че Стъбс обещава да попита и да го уведоми в редакцията.

Когато Ланс най-сетне си тръгна, Саранда бе пребледняла като платно. Тя се облегна на вратата и затвори очи.

— Той е разбрал — каза тя.

— Подозира. Не е същото.

— Не мога да се срещам с него. Той ще ме познае веднага. Няма да успея да контролирам гласа си. Мейс, не мога да го направя!

Той я прегърна.

— Аз пък ти казвам, че можеш. Ако не го направиш, ще стане още по-подозрителен. Ще уредим да се срещнем с него на някое уединено място, на тъмно, за да не може да те огледа добре. Аз ще бъда с теб, ще се скрия, ако ти потрябвам. Чуй ме, Саранда, няма защо да се страхуваш от брат ми. Той се стреми да разобличи нашия блъф, защото иска да си запази мястото. Той трябва да се паникьосва, а не ти. Чуваш ли ме? Ако не покажеш…

— Аз му казах за детето…

Мейс помълча малко, после отпусна ръце.

— Кога?

— В затвора. Когато дойде да ме посети. Уверявам те, не мога да се изправя очи в очи срещу него.

— Какво каза той тогава?

Саранда вдигна очи към Мейс. Гласът й стана по-силен при спомена.

— Той каза, че ти ще избереш него, а не мен. Каза, че винаги е било така.

— Това е абсурд. Ако изиграем добре картите си, няма да е нужен никакъв избор. Затова трябва да се срещнеш с него. Не можем да си позволим Ланс да обърка работата в крайната фаза. Не и когато сме толкова близо до победата.

Саранда закрачи из стаята, стиснала ръце в юмруци, като се опитваше да открие по-безболезнен начин да каже това, което трябваше. Не можеше да открие.

— Той ми каза още нещо. Нещо, което по-скоро бих умряла, отколкото да ти кажа. Но трябва да го знаеш.

Мейс не отговори веднага, сякаш инстинктивно се боеше да го чуе.

— Какво е то, принцесо?

— Каза ми, че той е издал Пилар.

— Значи те е излъгал.

Саранда го загледа недоумяващо.

— Защо ще го прави?

— Не знам. Но аз съм ти обяснил колко ми е верен.

— Мейс…

— Слушай. В затвора ти направи онова, което Ланс е правил през всичките тези години. Каквото и да са ти сторили, ти си отказвала да ме предадеш. Кажи ми сега. След всичко това би ли могла да ме предадеш?

— Това е различно. Аз те обичам.

— Да не би да казваш, че брат ми не ме обича? Ланс ме боготвори. Винаги е било така. дори прекалено много ме е боготворил.

— Точно това казвам и аз. През годините това боготворене се е изкривило. Ти си всичко онова, което той иска да бъде. Така ми каза самият Ланс. Не мисля, че той само иска да бъде като теб — той иска да те измести! Кажи ми истината. Не си ли намирал начини да се възползва от твоята клетва да го защитаваш?

Мейс затвори очи и уморено прокара ръка през косата си.

— Та той се хвали с това! Мейс, ако той не иска смъртта ти, то поне иска да съсипе всичко, което ти принадлежи. Той е луд. Няма да се спре пред нищо…

— Стига! — извика Мейс. — Знаеш ли какво трябва да направя, за да ти повярвам? Трябва да приема факта, че е полудял заради мен!

Саранда не можеше да повярва на ушите си.

— Това не е вярно!

— Така ли? Ако Ланс е луд, това е от побоите, които му нанесоха заради мен. Ако призная, че е зъл, че е по някакъв начин изкривен, то аз трябва да поема отговорността. Той не би правил нещата, които върши, ако не бях аз.

— Не го изричай дори!

— Знаеш ли що за ужасяваща перспектива е това? Та той е мой брат!

Саранда го прегърна, твърдо решена да не говори повече.

— Не е вярно, скъпи. Ти си толкова съвършен измамник, че си измамил дори себе си!

Мейс с усилие се откопчи от прегръдката й.

— Сега трябва да измамим Ланс. Но ми трябва помощта ти. Нямаме време за нищо друго.

Очевидно Мейс нямаше намерение да приеме фактите сега. Трябваше да свършат тази работа. Унищожаването на Маклауд беше над всичко.

— Той ще ме познае. Ще се издам.

— Не, не. Вярвам в теб!

Тя го погледна, видимо трепереща.

— Вярно ли е? — попита тихо тя.

— Кое да е вярно?

— Оттогава непрекъснато мисля за това, което каза той. Би ли избрал Ланс вместо мен?

Преоблечена като мадам Зорина, Саранда се срещна с Ланс на пристана Челси в полунощ. Беше много тъмно и само един газов фенер светеше на входа към пристана, осветявайки пътя напред. Саранда стоеше, загледана в течението и се опитваше да не мисли. Някъде в мрака се криеше Мейс. Това не я успокояваше кой знае колко. За разлика от Мейс, Саранда знаеше, че около нея витае някакво бедствие. Не можеше да обясни откъде го знае. Беше същото чувство, което я бе обзело, когато гледа на Мейс на карти, а после и на Маклауд.

Течението бе необикновено бързо. Лодките, закотвени на пристана, се удряха една в друга и я стряскаха. Беше избрала най-уединеното кътче, достатъчно далеч от газовия фенер, за да не се вижда добре лицето й. И въпреки това трепереше. Пот изби по челото й под силния грим. Устата й беше пресъхнала, а езикът й — като шкурка. Тя направо влизаше в капана, заложен от най-страшния й враг — мъжът, който ограби младостта й и всичко, което бе обичала тогава. Мъж, който изобщо не се интересуваше от нея, но се чувстваше заплашен от нейната близост с брат му. Мразения и обичан брат. Мъж, който би се радвал да я види мъртва.

Саранда чу стъпките му зад себе си. Те спряха и тя бе принудена да се обърне към светлината. Направи го бавно, като изправи рамене и се изпъчи с достойнство. Беше уплашена, но нямаше намерение да предаде Мейс.

— Ето я значи най-голямата гадателка в света — посрещна я саркастично Ланс. — Познавах една такава на времето. Казваше се Сирина Шъруин. Оказа се обаче обикновена мошеничка. И изгоря в един пожар. Жалко. Чух, че крещяла, крещяла, но никой не и се притекъл на помощ. Дори и любящата й дъщеря. — Той направи пауза, за да се изкикоти, а Саранда се бореше да запази самообладание. — Доста приятна дъщеричка, доколкото си спомням. Макар споменът ми да е малко поизбледнял. Тъй че нямам нищо против да го поосвежа. Е, мадам Зорина, кажи ми, щом си толкова добра в предсказанията, има ли някакъв шанс да опитам пак, а?

Саранда бе така разярена, че трябваше да забие нокти в дланите си, за да не замахне да го зашлеви. В тъмното лицето му странно напомняше на лицето на Мейс. Тя се стегна и леко повдигна брадичка. Като не обърна внимание на думите му, попита властно:

— За това ли ти трябваше мадам Зорина?

Ланс се приближи. В полумрака Саранда видя, че носи на колана си два пистолета. Тя извърна очи.

— Просто си помислих, че ще можеш да ми гледаш, щом си толкова добра. И което е още по-хубаво, да ми кажеш защо съм тук.

— О, но ти искаш съвсем малко от мен! Тук си, защото малкият ти мозък се напъва да владее положението. Живееш живота си в сянката на един велик човек. И неговата сянка те преследва навсякъде. Животът ти минава не за доброто на другите, а в безсмислени опити да надминеш един човек, който е ненадминат. Желанията ти са зли, следователно самото ти съществуване е опетнено. Но ти едва ли имаш нужна една старица да ти казва това. Вече го знаеш.

— Ако си толкова страхотно умна, какво виждаш в бъдещето ми?

— Смърт. — Саранда не знаеше защо го каза. Тя бе обзета внезапно от усещане за смърт и някак знаеше, че ще бъде неговата. — Ще те убият.

Ланс се хилеше гротескно, а сляпото му око проблясваше дори в тъмното.

— И кой се кани да ме убие? Ти ли?

— Защо една старица да се опитва да те убива?

Внезапно той я сграбчи, извади пистолет от колана си и я обърна с лице към сушата.

— Излез, Мейс!

Не последва никакво движение. Единствените звуци идваха от шума на реката и блъскането на лодките. Той я завъртя грубо, като се оглеждаше в тъмнината за брат си. Докато го правеше, Саранда се сети за другия пистолет на колана му. Тя беше виртуозна джебчийка и можеше лесно да го извади, без Ланс да усети. Но щеше ли да го използва? Мейс отказа да вземе оръжие. Мили Боже, а кой се наложеше да натисне спусъка, дали щеше да се справи?

Ланс вдигна пистолета и го допря до главата й.

— Ще я убия, Мейс. Знаеш, че ще го направя!

След дълга пауза Мейс излезе от скривалището си. Движеше се бавно, предпазливо, внимателно.

— Махни пистолета, Ланс — каза той търпеливо.

— Най-сетне ми падна, братко. Сега ти трябва да избираш. Аз или дамата. Е, кой ще бъде?

— Защо му позволяваш този път да избира? — каза Саранда с истинския си глас, достатъчно високо, за да може да я чуе Мейс. — Ти никога досега не му поиска избор — нито когато издаде Пилар и накара да я убият, нито когато пусна куршумите в главите на Ван Слайк.

— Какви ги дрънка тая, Мейс?

Само ако можеше да го накара да си признае, Мейс щеше да види що за човек е брат му, щеше да види лицето, което Ланс показваше на всички, освен на него. Мейс трябваше да разбере, че няма нищо общо с това, че лудостта на Ланс се простира извън над последствията от побоите в детството му.

— Помежду ни няма нужда от преструвки. Не и сега. Мейс знае всичко и вече ти е простил, нали, Мейс?

Мейс приближаваше.

— Мейс, зарежи тая работа.

— Кажи му истината, Ланс. Как завистта те разяждаше през всичките тези години. Как това, че беше черната овца в блестящото семейство Блакууд те направи зависим от таланта на Мейс, макар да го мразеше, задето е толкова добър. Как не можеше да понесеш мисълта, че някой може да ти го отнеме, защото тогава какво ще стане с теб?

Ланс се смееше толкова близо до ухото й, че тъпанчето я заболя. Тя беше успяла да вземе пистолета в ръка и докато той се смееше, лекичко го насочи.

— И ще повярваш ли на тези измишльотини, Мейс? От някаква си проклета новоизлюпена принцеса, която дори не е била там? Която не знае колко силно се обичаме двамата, а?

Мейс продължаваше да се приближава все така предпазливо.

— Махни пистолета, за да можем да поговорим — рече той. — Бих казал, че беше крайно време да си поговорим, нали?

— Говори! Добре, братко, нека си поговорим. Но нека първо да се отървем от излишния багаж, а? — Той ставаше все по-необуздан.- Трябваше да я убия много отдавна!

— Говори за всичко, което пожелаеш — отвърна Саранда. — Убий ме, ако искаш. Но това няма да промени факта, че си най-калпавият измамник, който някога се е пръквал. Нямаше да е толкова лошо, ако брат ти не беше най-добрият, нали? Признай си, страхливецо, не го ли ненавиждаш за това?

Саранда усещаше как Ланс се тресе от гняв. И да беше чул думите й, Мейс не даде никакъв знак. Той продължаваше да приближава, говорейки монотонно:

— Ланс, ти си единственият роднина, който ми остана. Обичам те. Нека ти помогна.

— Да ми помогнеш ли? Помогни на себе си!

Пускайки Саранда, Ланс вдигна пистолета и се прицели в Мейс. Без да мисли, тя вдигна своя пистолет и го насочи към лицето на Ланс.

— Дръпни спусъка и аз ще те убия — заяви тя.

Ланс се обърна към нея с изкривено от презрение лице.

— Ти ли ще ме убиеш? Кого се опитваш да измамиш? Ти имаше тази възможност. Тогава не можа да го направиш и сега няма да можеш.

Това даде сила на Саранда и тя натисна спусъка. Изстрелът прогърмя в ухото й и я тласна назад. В полумрака тя видя като насън как ръката на Ланс плясва челото му. После той отпусна ръка и Саранда се извърна ужасена. Беше го простреляла в главата. По лицето му се стичаше кръв. Той залитна назад, загуби равновесие и падна в реката с разперени ръце. Течението бе толкова силно, че го отнесе веднага.

Пистолетът пална от ръката й. Тя видя как Мейс се втурва по пристана. В шока си Саранда осъзна, че той има намерение да се гмурне след Ланс. Тя се втурна към него с разтуптяно сърце. Грабна го за ръката, дръпна го с всичка сила и го обърна към себе си:

— Не те пускам след него! — изкрещя тя.

Той погледна безпомощно към реката, после отново към нея.

— Той е мъртъв — каза му Саранда. — Свършено е. Няма да ти позволя да се самоубиеш за нищо.

Сега Саранда затрепери от потрес и облекчение. Ланс беше мъртъв. Никога повече нямаше да я заплашва. Но когато видя лицето на Мейс, сърцето й изстина. Сякаш тя изобщо не беше там, Мейс издърпа ръката си и закрачи по престана като замаян. Сетне падна на колене и загледа реката, която течеше бързо. Нямаше и следа от Ланс. Неговият труп пътуваше към морето. Въпреки това Мейс остана там, където беше, втренчен в гроба на единствения си брат, сам-самичък в скръбта си.

Саранда го гледаше и чувстваше как нещо в нея умира.