Принцесата на крадците

37

Саранда не знаеше какво да прави. Започна да обикаля налудничаво в кръг, задавайки си едни и същи отчаяни въпроси. Какво може да му се е случило? Къде би могъл да бъде? Той не можеше да изчезне ей така?

Беше в такава неописуема паника, че едва дишаше. Трябваше да се насили да спре, да поеме няколко пъти спокойно въздух, да обмисли нещата. Дали бе възможно някакво диво животно да го е повлякло нанякъде? Не, то би го изяло тук, където лежеше. Това означаваше, че някой го е взел. Но кой?

Тогава Саранда се сети за Ланс. Ами ако той или някой наемен убиец са се натъкнали на Мейс, докато нея я нямаше, и са го отнесли? Тя се пребори с ужаса си и се опита да си спомни какво й бе казал Бат за проследяването. Той се бе специализирал в проследяване на конекрадци, които друга се бяха отказали да търсят. Може би ако се съсредоточеше, щеше да си спомни нещо от чутото и да се възползва от него.

Но къде можеше да е Мейс? Той бе на прага на смъртта. Как би оживял, ако някой го е метнал на коня си?

Дали щеше да го види пак? Дали Мейс нямаше да умре, без да разбере какво му се е случило?

Това Саранда не можеше да понесе. Трябваше да мисли трезво. Бе тъй близо до умопобъркването, че ако се подадеше и на самосъжаление, беше загубена. Непоносимо бе да мисли, че е сама в тази пустош, за която не знаеше почти нищо, без храна и средство за придвижване. Мейс можеше и вече да е умрял. А ако не беше, по всяка вероятност страдаше още по-жестоко, отколкото бе страдал, когато стадото го стъпка и го остави в безсъзнание.

Саранда не бе чувствала подобно отчаяние и безпомощност от времето, когато разбра, че трябва да се откаже от детето си. Напомняше й колко болезнено е да обичаш някого толкова силно. Да искаш да се защитиш срещу тези чувства, да отречеш съществуването им, защото е прекалено болезнено да ги носиш в сърцето си.

Трябваше да направи нещо, да погледне бедата очи в очи, но това бе реалност, с която не можеше да понесе да живее: че любимият й е умрял, защото го е оставила сам.

Разтреперана, Саранда се насили да претърси изсъхналата земя за някакви следи. Първоначално не успя да види нищо; през бликащите сълзи. Но малко по-късно, с усилие на волята, тя фокусира поглед върху голата земя и забеляза нещо смразяващо — отпечатъци от копита.

Някои го беше взел.

Но кой? За какъв дявол някой би решил да метне толкова тежко ранен човек върху гърба на коня си и да го отнесе? Мисълта беше ужасяваща. За по-малко от час Мейс щеше да умре от загубата на кръв.

Саранда трябваше да го намери и да го спаси.

Тя метна на рамо ремъка на манерката и тръгна по следите. Слънцето се бе издигнало високо и печеше безпощадно. Тя крачеше напред и скоро кожата й пламна цялата, а пътеката затрептя пред очите й. Не знаеше колко дълго е вървяла, като ту губеше пътеката, ту отново я намираше през треви, камънаци и пресъхнали речни корита. Стомахът и къркореше, но тя не му обръщаше внимание. Когато се умори толкова много, че падна на колене в прахта, стана отново и продължи да върви. Едва когато почувства, че не може да вдишва повече тежкия въздух, си позволи да пийне една глътка вода. Не знаеше колко ще продължи пътуването й. Трябваше много внимателно да разпредели водата.

След време, когато слънцето започна да потъва на запад, тя падна и вече не можа да се надигне. Без сън и храна, почти без вода, която да я поддържа жива, тя бе прекалено изтощена, за да продължи. Саранда проклинаше слабостта си, но въпреки това вярваше, че някъде, в края на тази следа, Мейс е жив. Опря буза до топлата, гладка скала и заспа мигновено, прекалено изнурена дори да се тревожи за опасностите на пустинната нощ.

Саранда вървя три дни стъпка по стъпка, следвайки пътека, за която бе сигурна, че не я води към добро. Беше истинска лудост. Без кон никога нямаше да догони Мейс и похитителите. Тя дори нямаше сили да ходи. Кожата й бе толкова лошо изгоряла, че не можеше да я пипне. Имаше само още две глътки вода. А краката й, отслабнали от глад и умора, едва я държаха.

Най-накрая всичко свърши. Не можа да накара изранените си нозе да направят още една крачка. Изпаднала в делириум, тя продължи да си представя какво е могло да сполети Мейс по пътя. Потръпна от ужасните си вадения. Нуждаеше се от почивка много повече, отколкото от храна и вода.

Но как да се откаже? Не бе способна да не опита всичко, което е по възможностите й, за да го открие и да разбере какво е станало с него, независимо колко страшно би могло да се бъде?

Но в един миг силите й свършиха. Без да знае как Саранда се озова на земята. Бори се, по не успя да стане. Опита се да се влачи няколко метра, но падна и заплака. Притиснала лице в прахта, тя зарида със скръбни сълзи за това, което можеше да се случи. Беше толкова несправедливо. Точно когато се бяха открили един друг с Мейс и бяха признали любовта си, да бъдат разделени по този начин. Да умрат сами, без да са разбрали какво се е случило с другия. С радост би дала живота си, само да може да го спаси. Но да се предаде така — безпомощна, сразена, без дори да е имала шанса да опита…

Сълзите й се смесиха с прахта и тя скоро изгуби съзнание и се предаде в лапите на смъртта.

Сигурно сънуваше или беше мъртва. Саранда помисли, че подушва мехлема, който Летящата гълъбица използваше, за да лекува изгаряния и рани — неговата миризма на меча мас и някакви непознати билки не можеше да бъде сбъркана. Но какви номера й погаждаше нейният мозък?

Тогава Саранда усети нежни ръце, които се плъзгаха по ръцете и краката й, разтривайки кожата й с леки докосвания. Опита се да се надигне, но изстена и се отказа. Всеки мускул по тялото й я болеше. Щом ме боли толкова, трябва да сън още жива, помисли тя налудничаво.

С усилие на волята тя отвори клепачи, но видя само сенки. Намираше се под някакъв навес — може би в шатра?

— Къде… — прошепна тя, но гласът й едва се чуваше.

— В безопасност си — промълви женски глас. — Но трябва да си почиваш.

Саранда беше благодарна да чуе успокоителните думи. Сега очите й свикнаха с тъмнината и тя успя да види лицето на индианката, която се грижеше за нея.

— Къде е Мейс? Жив ли е? — Сега гласът на Саранда беше по-силен, но все още дрезгав.

Жената докосна Саранда по ръката.

— Спи сега — каза тя. — Изгоряла си много, но ще оживееш. Сетне стана на крака и се измъкна от шатрата, без да отговори на отчаяните въпроси на пациентката си. Саранда усети как очите й се напълват със сълзи. Мейс сигурно беше мъртъв, щом не й казваха нищо. Сълзите течаха по бузите й, докато оплакваше изгубения си любим. След миг тя вече спеше.

Саранда се надигна, трепереща, и пристъпи към отвора на шатрата. Като надникна навън, видя, че слънцето е почти залязло. Откога ли беше тук? И, о, Боже, какво се бе случило с Мейс?

Дълго наблюдава как в индианския лагер кипи дейност. Внезапно сърцето й спря да бие. Само на няколко метра от нея стоеше Летящата гълъбица. Значи не бе изчезнала вдън земя по време на торнадото, а по някакъв начин бе оживяла! Може би тя знаеше какво е станало с Мейс…

Беше облечена с рокля от мека еленова кожа, украсена с мъниста, а косата й беше разпусната. Изглеждаше смайващо красива сред другите индианци. Когато видя Саранда, тя бавно се приближи и каза някак заядливо:

— Е, виждам, че успя, госпожице Шъруин.

Съзнанието на Саранда се напрегна, за да схване чутото. Чувстваше се безнадеждно объркана. Не можеше да си обясни как така Летящата гълъбица е жива и по какъв начин самата тя се е озовала тук. Нямаше представа откъде индианката знае истинското й име.

Освен ако…

Освен ако Мейс не й го бе казал.

— Къде е той? — попита тя, страхувайки се да изрече въпроса на висок глас, страхувайки се да се надява.

Саранда забеляза колебанието в очите на индианката, която сякаш не можеше да реши дали да разкрие истината или не. Сетне отвърна с нежелание:

— Ела с мен.

Летящата гълъбица се обърна и тръгна като привидение в някакъв отвратителен сън. Саранда направи крачка и се насили да я последва, като не бе сигурна дали жената я води към любимия или към неговия гроб. Не смееше да се надява, че е жив.

Подобни чудеса на нея не й се случваха.

Индианката спря пред една шатра, вдигна платнището и направи път на Саранда. Гледаше я с ненавист как се приближава до входа, сякаш бе гнездо на змии. Саранда бе обхваната от истински ужас. Мейс със сигурност беше жив. Но какво щеше да завари? Смачкано лице, подуто, осакатено тяло? Съсипан човек без глас — а някога гласът му беше ключът към неговото царство?

Чудовище, вместо мъжествения и силен красавец?

Саранда никога не бе виждала толкова тежко ранен човек. Как е могъл да оживее?

— Внимавай да не го разтревожиш — каза Летящата гълъбица. Тя се държеше толкова странно, че Саранда се приготви за най-лошото. Сякаш със самото си нежелание да й го покаже, Летящата гълъбица й казваше, че щеше да е по-добре никога да не бе идвала.

В този миг Саранда изгуби кураж. Тя се беше борила сама сред пустошта. Беше спала на твърдата земя, без да обръща внимание на насекомите и вълците, бе извръщала лице, за да се предпази от вятъра, слънцето и пясъка. Понесе глад и жажда, за да намери мъжа, когото обичаше.

Но сега, след толкова продължително търсене, надежди и молитви… сега се страхуваше да влезе и да го види.

Тя погледна към Летящата гълъбица. Страхът й сигурно бе проличал в погледа й, тъй като индианката й направи знак с брадичка да влезе. Преглъщайки мъчително, Саранда хвана с потни ръце разкъсаните си поли и се наведе да мине под отметнатата бизонска кожа.