Принцесата на крадците

39

Най-сетне стигнаха до напечените от слънцето блата около Ню Орлийнс. След като месеци бяха скитали из равнините, спирайки само в малки градчета по пътя си, сега се почувстваха странно в големия град. Ню Орлийнс бе особено объркващ поради европейския си дух. Тесните улички и старите сгради, чуждестранният акцент на хората им напомняха за континента, който отдавна бяха оставили зад себе си. По улиците се разхождаха хора от различни раси и цветове, жените носеха кокетни чадърчета, за да предпазят кожата си от тропическото слънце, върху главите на прислужниците освен шарените тюрбани се извисяваха кошници с риба или пресни плодове. Докато си пробиваха път през тълпата, Мейс и Саранда чуваха да се говори повече френски, отколкото английски.

Те продадоха конете си, купиха си нови дрехи и, облечени като туристи, се запътиха право към билетното гише. Саранда беше с тъмна перука, загърната с дълъг шал от бяла коприна, който покриваше раменете й и долната половина на лицето. Мейс бе нахлупил шапката си ниско над очите. Облечен в бял ленен костюм, тъй подходящ в жегата, той изглеждаше хладнокръвен и изискан — ни помен от Томи Уорд, директора на пътуващата циркова трупа. Саранда му завиждаше. В жегата перуката особено й пречеше. Тя нямаше търпение да намерят хотелска стая, където да я свали, да прокара ръце през току-що измитата си коса и да я почувства свободно разпусната. Да легне гола върху хладните чаршафи, зад затворените капаци на прозорците, скриващи силното слънце, насекомите и жегата.

Пристанището гъмжеше от хора.

— Хубаво е, че е тъй оживено — рече тихо Мейс. — По-малко вероятно е да ни забележат.

— Дай да свършваме с това по-бързо, а? Нямам търпение да се измъкна от тези дрехи.

Той наклони глава и я погледна с премрежени очи.

— Това предложение ли е?

Саранда почувства как страстният му поглед разпалва желание в слабините й. По пътя до Ню Орлийнс и двамата бяха усетили остро промяната във взаимоотношенията си. Когато се докоснеха следващия път, щеше да бъде по нов начин, с нови чувства и близост. Най-сетне щяха да бъдат заедно като любовници, заклели се да излекуват ранете в душите си. И въпреки това всеки път, когато се погледнеха, усещаха недоизказаното. Помежду им все още стоеше Ланс. По отношение на него нищо не се бе променило. И затова все отлагаха и се втурваха да действат, за да избегнат неизбежното.

— Предложение ли? Ще зависи от това доколко добре ще се представиш днес — отвърна тя шеговито.

— Интересна мисъл. — Мейс се усмихна. — Уверявам те, че мога да се представям еднакво добре и през деня, и през нощта.

— По-добре мисли за работата, която предстои. Никак не ми се иска да ме застрелят преди…

— Преди…?

— Преди да ни се е отдала възможност да проверим хвалбите ти.

Мейс се ухили.

— Уверявам те, любима. Нямам намерение да позволя каквото и да е да ни попречи. Колкото до хвалбите…

— Най-внезапно си станал страшно дързък, забелязвам.

Мейс я гледаше с нежно пламъче в очите.

— Сигурно се дължи на мисълта, че вече не е нужно да бягам. Или може би че ще бъда сам с теб на кораба, поел към Ню Йорк — заключен в кабината и съвсем свободен.

Саранда потръпна от тази мисъл. Отдавна мечтаеше точно затова.

— Най-добре да купим билетите, че корабът може да отплава и без нас — заплаши тя с предизвикателен глас.

Но плесна ръката му, когато я прегърна и понечи да я погали по задника, после си придаде благочестив вид и влезе вътре с него.

Имаше опашка от около десетина души, които купуваха билети за кораба, тръгващ този следобед нагоре по Мисисипи. Саранда използва момента да се огледа. Около гишетата се мотаеха неколцина господа, облечени също като Мейс в леки ленени костюми, някои от които четяха вестници, други проверяваха разписанието, а двама-трима попълваха документи, които изглеждаха като чекове. Никой не изглеждаше подозрителен, нито пък й обръщаха специално внимание. Въпреки това тя усети, че Мейс се вцепенява до нея. Когато Саранда вдигна очи към него, забеляза, че се е намръщил.

— Какво има? — попита тя.

— Не знам — промърмори той, давайки си вид на разсеян пътник, който зяпа из чакалнята. Външно всичко изглеждаше спокойно. Нищо подозрително. Нищо извънредно. И въпреки това Саранда усещаше как се стягат мускулите му под ръката й, сякаш се готвеше да бяга.

Просто е предпазлив, каза си тя. Няма от какво да се страхуваме.

И въпреки това сърцето й заби силно в момента, в който застанаха пред гишето. Служителят ги огледа въпросително. Мейс я по-бутна с лакът, насърчавайки я да говори.

— Искаме два билета до Ню Йорк, моля — каза тя с най-добрия си средноамерикански акцент. — За вдругиден.

— Ню Йорк ли казахте?

Нищо определено не се четеше в очите на служителя. Просто следа от колебание, когато погледна към далечния прозорец. Ръката на Мейс незабавно се стегна.

— Да тръгваме — прошепна той.

Преди да успее да премигне, той вече я бе дръпнал и тичаше към вратата, влачейки я след себе си.

От изненада тя почти нямаше време да се огледа, но зърна как един мъж в бял костюм извади пистолет от джоба си и го насочи към тях, докато друга двама скочиха от местата си и ги последваха.

Мейс затръшна вратата и нейният инстинкт за оцеляване потече във вените й. Той я хвана за ръка в безпощадна хватка, пришпорвайки я с устрема на тялото си. Саранда прелетя през широкия булевард към близката уличка, а краката й сякаш не докосваха паважа.

Тъй като не познаваха града, тичаха напосоки. Прекосяваха тесни улички със стари тухлени постройки и балкони с решетки от ковано желязо. Въздухът бе наситен с миризмите на храна и нещо по-земно. Двамата продължаваха да бягат, дочувайки гласовете на преследвачите си. В края на една улица изпищя куршум и парченца тухла се разбиха само на сантиметри от главата на Саранда. Като зърна стрелящия мъж в един близък вход, Мейс погледна към една каменна стена, висока около три метра и половина.

— Прехвърляй се оттатък — нареди той.

Саранда погледна стената и разбра, че никога няма да успее да се изкачи по нея. Страхът й от височини я накара да застине на място, дори когато мъжът вдигна пистолета си, за да стреля отново.

Мейс обаче не спря. Той я хвана за коленете и я повдигна така, че да се хване за горния край. Саранда затвори очи, защото земята под нея започна да се върти. Почувства се парализирана.

— Бързо! — извика й Мейс. — Скачай от другата страна!

— Не мога!

— Какво искаш да кажеш?

Тя го погледна и той видя паниката й.

— Не мога!

С един акробатичен скок Мейс се приземи горе точно когато един куршум проби дупка няколко сантиметра по-ниско. С гъвкаво движение той клекна, залюля се и скочи долу леко като котка.

— Скачай в ръцете ми — извика той.

— Да не си полудял?

Наблизо изсвистя още един куршум, като този път закачи полата й и рикошира от стената. Саранда знаеше, че има две възможности — да скочи и да се спаси или да умре. Искаше да живее, но беше тъй парализирана от ужас, че не можеше да се помръдне.

— Какво има? — извика Мейс.

— Страхувам се от височини.

Той я погледа за миг, сякаш не можеше да повярва на чутото.

— Казваш ми го в най-подходящия момент — изрева в отговор.

Стрелецът се приближаваше. Саранда обърна поглед назад и видя, че вдига пистолета отново.

— Предай се, госпожице Шъруин! — извика той и се прицели внимателно. — Заобиколена си. Никога няма да се измъкнеш жива оттук.

В този миг Саранда разбра, че това е истина.

— Бягай без мен! — каза тя на Мейс през рамо. — Аз не мога. Точно тогава чу как въздухът изсвистя покрай нея. Като се обърна, видя Мейс до себе си на стената, сякаш бе литнал и кацнал отгоре. Той обърна гърба си към нея.

— Качвай се.

— Какво?

— Не мо…

Той сграбчи ръцете й, уви ги около врата си и я пое на гръб. После, без изобщо да се готви, скочи във въздуха точно когато техният преследвач ги беше взел на мушка.

Ръцете й се сгърчиха около него. Земята се втурна към тях. Усещането, че плува във въздуха, я ужаси и въпреки това не затвори очи. Обратното би означавало, че е загубила контрол. Стискаше толкова силно Мейс за шията, че замалко да го удуши. Наложи му се със сила да откопчи ръцете й от гърлото си и да я смъкне от гърба си.

В първия миг краката й трепереха и тя залитна. Улавяйки се за него, за да се задържи права, тя го плесна с всичка сила.

— Никога повече не прави това! — изкрещя Саранда, като се задъхваше и притискаше стомаха си.

Започваше да осъзнава, че се е приземила успешно, че преследвачът й беше зад високата стена. Озърна се, все още дишайки като подгонено животинче. Беше обляна в пот.

— В безопасност ли сме? — извика тя.

— Засега. Обаче ми напомни никога повече да не ти спасявам живота.

Паниката постепенно я напускаше.

— Да не би да съм създала впечатление, че съм неблагодарна?

— Имам драскотини, с които да го докажа.

Мейс се оглеждаше наоколо. Намираха се на също толкова къса и тясна уличка само с един изход право пред тях. Друга улица я задънваше. Ако някой се канеше да ги обгради, щяха да бъдат заобиколени отпред и отзад с високи сгради. Отвсякъде трополяха стъпки и ечаха гневните викове на мъжа, когото току-що бяха оставили зад себе си. За техен късмет, помисли си Саранда, той не беше такъв атлет като Мейс Блакууд. Никой не можеше да бъде като него.

Точно тогава се приближи черна закрита карета и блокира изхода. Мейс хвана Саранда за ръка, за да я успокои. Капаците бяха спуснати и скриваха човека вътре. Можеше да е всеки.

Мейс отново се огледа. Ако беше сам, можеше да проникне в някоя от сградите наоколо. Но със Саранда това бе невъзможно. Бяха хванати в капан, обградени от всички страни.

Вратата на каретата се отвори. Двамата видяха ръка на мъж, нищо друго.

— Няма време — рече тих глас. — Качвайте се.