Принцесата на крадците

5

Саранда придружаваше Уинстън, когато той поведе Бат из редакцията на „Глоуб“. Вече бяха разгледали наборната зала, печатницата, залата на местните репортери. Мислеха си, че това ще бъде само бегла екскурзия, но Бат изненада Уинстън със задълбочения си интерес към вестника, формално той бе получил оскъдно образование, защото бе напуснал рано фермата на родителите си в Илинойс и бе поел пътя на приключенията. Но бе чел много и по най-различни проблеми. Оказа се, че е очарован от писането и от мощта на пресата. Напоследък се убеди в тази мощ със собствените си очи. Само след една статия в „Глоуб“ той се бе превърнал в национален герой.

Благодарение на интереса му и на въпросите, които зададе, обиколката се удължи повече от очакваното. Бат се спираше да побъбри с всеки — от репортерите и редакторите до печатарите и гравьорите. Нито един не избегна въпросите и усмивката му. Всеки човек, прочел статията за майсторството му да си служи с димящия револвер, се взираше в него със страхопочитание. На Бат това му се стори едновременно и ласкателно, и дразнещо.

Обикаляха кабинетите на шефовете, когато най-после стигнаха до една врата с табелка:

Саранда знаеше, че рано или късно ще влязат и тук и се бе подготвила. Случилото се снощи сега й изглеждаше като сън. Тя не можеше да повярва, че се е държала по такъв смешен начин само защото един мъж я е целунал. При това не бе кой да е мъж, а Мейс Блакууд, нейният заклет враг. Никога по-рано не бе реагирала така на никой мъж. Това я тревожеше, защото поставяше под въпрос нейния здрав разум. Какво си беше мислила? Лошото бе, че тя не бе мислила изобщо. В ръцете му се бе превърнала в кълбо от чувства. При вида на вълчата му уста, навеждаща се към нея. При звука на гласа му, стържещ в ушите й. При усещането на ръцете му, които искаха от нея отговор, какъвто никой мъж не бе искал. Това я безпокоеше. Винаги бе помнила, че той е страшен враг. Знаеше, че е способен да преметне всеки жив човек. Порази я унизителната мисъл, че в оня кратък момент под лунната светлина Мейс бе измамил и нея. Меденият му език я бе приспал, бе я довел до онази безсмислена капитулация, която не приличаше на нищо, случвало се през всичките й години, посветени на измамата.

Но това нямаше да се повтори.

Уинстън отвори вратата, без да почука.

Хвърлиха набързо поглед към голямото ъглово помещение с разхвърляно бюро и дървени картотеки, покриващи три от стените. Прозорците гледаха към улица „Парк роу“, където се помещаваха другите нюйоркски вестници. Но най-впечатляваща бе атмосферата в стаята. Блакууд стоеше зад бюрото и се взираше в мъжа, седнал срещу него. Саранда си го спомни: беше същият човек, който се оплакваше от отсъствието на мадам Зорина. Знаеше, че това е Сандър Маклауд, чието богатство и влияние съперничеха на това на Джаксън. Знаеше също, че Блакууд в ролята си на Арчър системно изважда на показ подмолната тактика на силните приятели на Маклауд в бизнеса.

— Спомням си времето — говореше разпалено Маклауд, — когато „Глоуб“ защищаваше правата на онеправданите без клеветнически нападки срещу добрите, почтени хора, които направиха този град… по дяволите, тази страна… велика. — Той очевидно бе ядосани размахваше юмрук като ковашки чук над наковалня.

— Под „почтени хора“ сигурно не разбирате личности като приятеля си Грант, нали? — попита Блакууд.

— Генералът е един от най-великите мъже, които съм имал привилегията да познавам. През войната служих при него. Ами ако не беше той…

— Ако не беше той, нямаше да съществува най-калпавата администрация, която тази страна е виждала някога.

— Грант направи за тази страна повече добрини от всеки, който човек като вас някога би познавал.

Блакууд вдигна вежди.

— Какво искате да кажете с това „човек като вас“, господин Маклауд?

— Заблудени редактори като вас са виновни той да напусне поста.

Блакууд лицемерно сведе поглед.

— Бих искал да мисля, че имам известна заслуга за това.

Ужасен и много смутен, Уинстън се покашля.

— Извинявайте, Арчър, не знаех че сте зает.

Той понечи да се върне, но Блакууд му направи знак да влезе в кабинета.

— Няма нищо. Нямаме тайни, нали, Маклауд? За шериф Мастърсън сигурно ще е полезно да види как в големия град лошите хора действат под маската на уважавани бизнесмени.

— Как смеете? — изръмжа Маклауд. — Хората, които громите, са наши приятели. Влиятелни хора. Те могат да помогнат не само на вашия вестник, но и на кариерата ви. Че с тяхната помощ… с нашата помощ вие можете да станете сенатор!

— И да ви позволя да ме пъхнете в малкия си джоб? А тревогата ви за приятелите случайно да се дължи на слуховете за вашите железници? Че сте подкупили трима от членовете на кабинета на своя приятел Грант? Че сте ги уговорили да ви продадат обществена земя за стотинки на…

Сандър се наведе над бюрото.

— Не съм длъжен да слушам тези лъжи!

— Арчър, може би…

Без да обърне внимание на предупреждението на Уинстън, Блакууд срещна бесния поглед на Маклауд с вдигната глава.

— Господин Маклауд, били ли сте някога толкова беден, че да се чудите дали ще има какво да ядете довечера? Помисляли ли сте някога какво значи за едно седемгодишно дете да работи в завод? Седем дни в седмицата? И никога да не вижда нито слънцето, нито звездите? Никога да не играе, никога да не мечтае? Да се довлича вкъщи толкова уморено, че да не може да задържи очите си отворени, докато се повали на мръсния дюшек на пода?

— Да — изсъска Сандър, сякаш мразеше този спомен.

— Тогава вие ми кажете. Как ще оцелее то, господин Маклауд? Къде, за Бога ще намери надежда?

Всички бяха затаили дъх, докато той говореше. Присъствието му и ритъмът на думите му бяха толкова силни, така хипнотизиращи, че забравиха за какво става дума, толкова завладени бяха от тази реч. Бат огледа очарованите хора около себе си и се спря на Саранда. Откакто я познаваше не бе виждал на лицето й такъв съсредоточен израз.

Блакууд продължи:

— Вестник „Глоуб“, господин Маклауд, е факла, добре напоена с гориво, която ще запали фара на надеждата във всички тъмни, вонящи кътчета на този нещастен град. Аз направих този вестник такъв, какъвто е днес. Аз хвърлих тук повече упорит труд, отколкото вие и вашите приятели ще видите през целия си живот. Затова, Маклауд, запомнете ме добре. Аз ще оставя огнена следа, и то без да се обръщам назад. Ако трябва, ще удрям с меч по тази гора от алчност и корупция. Защото правото не е на страната на вашите приятели с техните лъжливи фрази и дела. И рано или късно те ще бъдат поставени на колене.

— Ще видим! — извика Маклауд и изхвърча от стаята, като ги разбута с телесата си.

Блакууд се обърна към тях, яростта в очите му затихна и той каза иронично:

— Добре дошъл в „Глоуб“, шериф Мастърсън.

Очите му огледаха Саранда с бърз и разсъбличащ поглед и едва тогава се вдигнаха към лицето на Уинстън.

— Благодаря — каза предпазливо Бат. — Мисля, че научих едно-две неща.

Уинстън, очевадно смутен и видял се в чудо, погледна към Бат, към Саранда и пак към Блакууд с умоляващ вид. Светлината, струяща през дървените щори, се отразяваше от очилата му. Помнейки обещанието си да се срещне по-късно с Блакууд в парка, Саранда не искаше да се задържа тук и каза усмихнато:

— Уини, ние с господин Мастърсън можем да продължим обиколката. А ти ще ни настигнеш.

Той я погледна с благодарност.

— Наистина ли искаш? Аз трябва да поговоря с Арчър.

— Разбира се, скъпи. Свърши си работата.

Докато затваряше врата, тя чу Уинстън да казва нерешително:

— Арчър, не мисля, че е разумно да се изправяме срещу влиятелен човек като Сандър.

— Не си губете времето да се тревожите за Маклауд — каза пренебрежително Блакууд. — Той е следващият, и го знае.

Бат леко подсвирна, когато вратата се затвори напълно.

— Не зная дали онзи Блакууд наистина мисли, каквото говори, но си го бива. Никога не съм виждал човек, който се изразява така добре.

— Никога не съм казвала, че не е добър — отговори Саранда, подразнена от очевидното му възхищение. — Толкова е добър, че влезе в безличната роля на заложник на бедните и онеправданите. Това е най-смешното от всичко.

Докато се отдалечаваха, Бат я наблюдаваше внимателно. Коридорът бе празен. Той мрачно я притегли към себе си и сви устни. Гъстите му мустаци потръпнаха.

— Заминавам си.

— Заминаваш? Какво искаш да кажеш?

— Връщам се в Додж.

— Но Бат, не бива! Аз уредих пристигането ти така, че да присъстваш на сватбата.

— Твоята сватба, гълъбче, е последното място на този свят, на което бих искал да бъда. Даже ако е част от големия ти удар.

Саранда понижи глас.

— Може да е замислена като измама, но все пак е моята сватба. Единствената. Надявах се, че ще можеш да дойдеш там като член на моето семейство. Друг няма.

Погледът му се смекчи, но той поклати глава.

— Извинявай, мила, но не мога да остана и да гледам как правиш това.

Нещо в тона му я накара да наостри уши. Думите му сигурно имаха по-дълбок смисъл.

— Какво искаш да кажеш?

— Че си играеш с огъня.

— Не ставай глупав. Това е най-брилянтната игра, която някога съм играла. И последната. Когато всичко свърши, ще се задоволя със съществуването на госпожа Уинстън ван Слайк, а Мейс Блакууд ще е получил наказанието, което заслужава.

— И ще се вържеш за цял живот за мъж, за когото не даваш и пет пари?

— Много харесвам Уини. С времето може и да го обикна.

— Ще го обикнеш, когато адът замръзне.

— Защо, Бат…

Той стисна здраво ръката й.

— Познавам те добре, миличка. И ти казвам, че твоя лика-прилика е Блакууд.

— Съмняваш се в способностите ми?

— Не говоря за способностите, а за чувствата ти. Този приятел те желае.

Саранда се изчерви. Спомни си колко безпомощна се оказа и как реагира снощи, когато той върза ръцете й над главата.

— Блакууд? Не ставай глупав!

В коридора се появи човек. Бат изчака нетърпеливо, докато теренът се изчисти.

— Вината съм знаел какъв мъж ще обикнеш — настоя той тихо.- Някой, който е по-добър измамник от теб.

— Той не е по-добър!

Бат поклати тъжно глава.

— Досега ти не си срещала такъв като него. Наблюдавал съм те в много афери. Някои от тях бяха тъй лепкави, че се боях, че няма да можеш да се измъкнеш. Но никога не съм те виждала да гледаш мъж така, както гледаш Блакууд. Или както изглеждаш, когато изричаш името му.

— Абсолютни глупости.

— Ти нямаш представа в какво се каниш да се забъркаш. Извинявай, миличка, но аз също имам инстинкти. И нещо ми казва, че ще хлътнеш до над козирката.

Тя вдигна глава.

— Грешиш, Бат. Аз ненавиждам самото име Блакууд. Повече, отколкото би могъл да си представиш.

— Може би. Но ти се влюбваш в този Блакууд. А аз не бих искал да съм тук и да видя какво ще излезе от това.

Верен на думата си, Мастърсън съкрати посещението си и си замина същия ден. Уинстън и Джаксън го придружиха до влака, разочаровани от заминаването му. Но тяхното разочарование бе нищо в сравнение с това на Саранда. Тя считаше Бат за свой единствен приятел.

На гарата, както бяха застанали сред облаци пара от локомотива, Бат целуна ръката на Саранда и й пожела дълъг и щастлив живот в новото й семейство.

— Внимавай — предупреди я той така че само тя да чуе. — Телеграфирай ми, ако имаш нужда от помощ. Докато съм жив, ще има към кого да се обърнеш.

С няколко думи за благодарност към Ван Слайк той повдигна бомбето си, погали Саранда по брадичката със златната дръжка на бастуна си и се качи на влака, който заминаваше на Запад.

Тя гледа след влака, докато фургонът изчезна в далечината. Завладя я усещане за загуба, каквото не бе познавала от години. Сега беше сама, изправена срещу врага само с едно оръжие — ума си. Предупреждението на Бат още звънеше в ушите й, когато се обърна и се подготви за срещата с Блакууд.

Този следобед в Сентръл парк бе необичайно топло за сезона, но на Саранда не й беше до хубавите гледки наоколо. Бе облечена в костюм от камилска вълна и коприна в опушено син цвят, с плисиран шлейф. Пристигна в състояние на трепетно очакване. Чудеше се какво ли е намислил Блакууд, откъде ли ще дойде заплахата. До сватбата оставаха само няколко дена. След като акцията му снощи бе прекъсната, бе много вероятно да повтори атаката. Напрегната и неспокойна, тя прекара безсънна нощ в подготовка за следващия му ход. Думите на Бат изплуваха в паметта й. Интелектът й бе ненадминат. Можеше да измисли всякаква хитрост и да спечели срещу всекиго в изпълнението си. Но в сърдечните игри, където действаха емоциите… Бат бе прав да я предупреждава. Можеше наистина да хлътне много лошо.

Блакууд закъсня. Саранда бе принудена да признае, че изглежда прекрасно в елегантния си следобеден костюм. Шапката му бе накривена. Тежката златна верижка на часовника му блестеше на следобедното слънце. Изглеждаше стара и страхотно скъпа. Мярна й се мисълта, че може да е крадена. Или я е измъкнал от някоя жена, която е съблазнил.

Отдалечиха се от алеята за коли, където следобедната тълпа още се събираше. Там, верни на ежедневния ритуал, се разхождаха на върволица с колите си богатите, аристократите и известните личности на нюйоркското общество. Те си махаха и надвикваха с поздравите си шума на колелата и конския тропот. Процесията бе бляскава. Елитът на града се явяваше тук да огледа и да бъде видян сред прохладата на зеления оазис. Саранда разпозна файтоните на фамилиите Джей6, Ливингстън7, Ван Ренсълайър8 и Стайвъсънт9. Джим Фиск и други финансисти се перчеха с богатството си в блестящи карети, теглени от коне със загладен косъм. Прекрасната младеж се стрелкаше нагоре-надолу във файтони, развявайки шарфове и копринени ветрила, за да привлича вниманието към мимолетната си красота.

Саранда разглеждаше каретите: тоалетите, за които бяха пръснати с лекота толкова пари; къщите, ограждащи парка с неговите брястове. Всичко това — чистокръвните коне, дворецът на Пето авеню, уважението, сигурността — щеше да бъде нейно.

Тази мисъл й дойде навреме. Знаеше много добре, че Блакууд я е довел тук, за да я убеди да отмени сватбата. Един поглед й беше достатъчен, за да се увери в дръзкото му убеждение, че вече го е постигнал. Стъпваше толкова уверено, дългите му крака се движеха тъй бързо, че тя едва успяваше да го следва. Начинът, по който се държеше, създаваше у нея впечатление, че му харесва да бъде в собствената си кожа… че няма нищо по-славно от това да си Мейс Блакууд. Това караше мъжете да му подражават, а жените да искат да…

Саранда тръсна глава и се върна към настоящето. След снощи бе решена да бъде нащрек. Цяла сутрин се беше готвила за този момент. Сега даже той нямаше да намери пролука в бронята й.

— Чух, че вашият приятел, шерифът, си заминал със следобедния влак — каза Мейс, прекъсвайки мълчанието. Досега Саранда изчакваше първия му ход.

Тя му хвърли предпазлив поглед отстрани.

— Приятел? Запознах се с господин Мастърсън едва тази събота. Какво ви е прихванало да го наричате мой приятел?

— Работата ми е да познавам хората, госпожице Вурс.

— Работата ви. Като вестникар, искате да кажете.

— Естествено. Което ни връща към актуалния въпрос. Не си мислете, че не съм забелязал маневрите ви. Фактически аз разбрах, че поканата към Мастърсън да дойде тук е направена по ваше предложение и изобщо не е идея на Уинстън.

Тя се чудеше с какъв отговор да излезе от неудобното положение, когато спасението пристигна в лицето на някакъв мъж, който се блъсна в тях. Той сграбчи Мейс за ръката и започна да се оправдава:

— Ужасно съжалявам! — извика човекът, очевадно смутен от нескопосаното си поведение. Беше стар; шапката му бе нахлупена така, че скриваше почти цялото му лице. Облеклото му бе виждало и по-добри времена. Прокара пръсти по безукорния пролетен костюм на Блакууд. — Простете ми! Не зная какво ми стана. Нали не ви ударих много?

— Няма ми нищо — отговори сковано Блакууд.

След като се извини още веднъж, човекът се отдалечи. Смаяна, Саранда осъзна, че старецът бе задигнал портфейла на Блакууд!

Мейс, властващият принц на клана Блакууд, бе ограбен посред бял ден, в Сентръл парк — най-сигурния, най-охраняван район на града! Семейство Блакууд бяха просъществували триста години като майсторите джебчии с най-ловки ръце! Бе толкова невероятно, че с мъка се въздържа да не избухне в смях.

Тя не даваше пет пари, че са му откраднали парите. Даже се изкуши да го остави сам да се оправя като наказание за снощните му волности. Но професионалната й гордост бе така уязвена, че не можа да устои на порива да отмъсти. Никой уличен крадец не можеше да си отиде ненаказан след такава тромава кражба. Не и в нейно присъствие.

Номерът беше да върне парите на Блакууд, без той да разбере. Какъв удар щеше да бъде, ако успее!

Предизвикателството изличи досегашната й сдържаност. Пръстите й тръпнеха, пулсът й се ускори, устата й пресъхна. Усети как старата любов към лова препуска във вените й. Никога не бе давала и пет пари за притежанието. За нея по-важни бяха спортната злоба и трепетът на възбудата. Опасността, несигурността, дързостта на риска, всички заедно я стимулираха по-силно от който и да е мъж на този свят.

До снощи.

Но изминалата нощ и всичко случило се можеха да бъдат забравени заради приключението, което предстоеше. Това вече бе позната територия. В състояние бе да го направи със затворени очи. Докато Блакууд се взираше мрачно в отдалечаващата се фигура на крадеца, Саранда сне едната си обеца и я прибра в джоба.

— О, господин Арчър, обецата ми! Подаръкът от Уини! Сигурно съм я изтървала! Дали не е паднала, когато оня човек ни блъсна?

Да си мисли каквото ще. Не е важно. Тя се нуждае от претекст, за да последва стареца и сега го има.

— Съмнявам се, че ще я намерите тук.

Тя се засмя.

— Глупости. Аз съм оптимистка, господин Арчър. Вярвам, че в края на краищата всеки получава каквото е заслужил.

Усмихна се доволно, когато той я хвана под ръка и забърза след крадеца. Преструвайки се, че оглежда внимателно земята за украшението, Саранда следеше неотстъпно фигурата пред себе си в очакване на своя миг. Не се боеше, че човекът може да избяга. Знаеше от опит, че рано или късно възниква идеалната възможност.

В един момент го видя как спря, извади портфейла, преброи банкнотите и се дръпна стреснато. Блакууд движеше голяма част от работата на вестника и затова често носеше със себе си големи суми пари. Саранда си помисли, че в портфейла сигурно има поне хиляда долара. Крадецът го прибра отново в джоба си с вид на върховно задоволство. Наблюдавайки тази картина, тя реши повторно, че няма да му позволи да похарчи и една стотинка от плячката си.

Вървяха под брястовете на алея „Пел“, докато излязоха на площад „Еспланейд“ с тържествената каменна стълба, слизаща до фонтана „Бетезда“. Наоколо беше пълно с хора, които се радваха на бриза откъм езерото, на следобедното слънце и на звуците на духовата музика, разположена на естрадата. По водите на езерото лениво се плъзгаха лодки с раирани тенти. На брега се разхождаха хора — повечето мъже в тъмни костюми, жените — в тоалети за следобедна разходка в убити цветове. От виенското колело и от въртележките се носеха радостните викове на деца. На една отдалечена зелена поляна камила теглеше косачка за трева.

Саранда все още чакаше своя шанс.

Най-после той се появи. Слизаха по каменната стълба. Крадецът се приближи към железния фонтан, от който струеше охладена вода за пиене; вече се оглеждаше хитро (поне той си мислеше така) за следващата жертва.

— Ах! — извика тя. — Ето обецата ми! Не ви ли казах, че ще я намеря? Боже, ожаднях след това бързо ходене! Нали ще ме почакате, господин Арчър? Само минутка!

Той вдигна озадачено вежди и я проследи с поглед.

Саранда знаеше, че това е най-трудната част. Блакууд я дебнеше като сокол. Само едно погрешно движение, и той ще разбере. Предизвикателството бе не в това да му върне портфейла, а да го направи, без той да забележи.

Наложи се да почакат, докато някаква бавачка повдигна едно по едно няколко деца до водната струя. Когато крадецът най-после се наведе да пие, Саранда застана зад него и зачака реда си. Той бе толкова доволен от себе си, че даже не си даде труд да погледне назад. Тръгна си и тя пи от чешмата. После се върна при Блакууд с ръце на гърба и с триумфална усмивка на лицето.

— Благодаря ви, че ме почакахте, господин Арчър. Щастлива съм, че си намерих обецата. Щях да умра, ако я бях загубила. За мен е много важно, защото ми е подарък от Уини. — Тя пъхна тайно портфейла в джоба на полата си. От досадата в погледа му разбра, че нищо не е видял. При първата възможност щеше да върне портфейла на мястото му, без той да забележи.

— Радвам се да ви услужа.

— Но вие искахте да ми кажете нещо, господин Арчър. Нещо… неотложно ли е?

Тя го дари с най-очарователната си усмивка. Очите й светеха от съзнанието за току-що извършеното. То никога не бе преставало да я вълнува — да кара кръвта да бумти в ушите й и да кипи във вените й. Мислеше трескаво — кроеше планове как да върне портфейла в джоба на сакото му.

Неочаквано той грабна ръката й и я дръпна зад едно дърво. Уинстън с неговите интереси към ботаниката сигурно знаеше наименованието му. А тя знаеше само, че сърцето й бие до пръсване и че Блакууд се притиска до бедрото й. Кръвта й завря като да бе пила уиски — толкова неочаквано бе всичко.

— Ти си изключителна! — каза прегракнало той, притисна я до дървото и я целуна дълбоко, безмилостно притиснал устните й с внезапна страст. — Боже, какво правиш с мен! Ти си като мелодия, която изпълва съзнанието ми. Сякаш съм те познавал цял живот. Ти си последната жена на този свят, която бих пожелал. Но понякога си мисля, че ако не мога да те имам, ще полудея, по дяволите!

Мейс бе заплашително убедителен. Като че ли бе изоставил преструвките и говореше от все сърце. Ръцете му я галеха с неподражаема сръчност. Здравият разум започна да я напуска, когато устните му погалиха бузата, ухото и шията й. Бруталната му мъжественост я покори. Тя остана без дъх и сякаш заплува нанякъде под ръцете му. Той наведе тъмната си глава и я зацелува с несдържана страст, а тя му отговори спонтанно.

Тялото й гореше. Отвори очи и видя лицето му. Омразното мургаво лице на Блакууд с тежките черни вежди, с пронизващите, тъмни като нощта очи, с крещящо сексуалната уста — всичко бе против закона. Но тя никога не се бе кланяла на този закон. Скритото и запретеното бе царството на душата й. Тази забранена уста я привличаше толкова неудържимо, колкото например една безценна огърлица, заключена в най-недостъпна каса. Не от желание да я притежава. Заради единствената радост, че може да я докопа напук на всичко.

Това е то, каза си тя. Опасността. Безразсъдното перчене с всичко, което й беше скъпо. Но думите на Бат я преследваха: Влюбваш се в този Блакууд… Този Блакууд…

— Пуснете ме! — извика тя и го блъсна по твърдата гръд. Плъзна се край него и забърза по-далеч от тълпата. Само това й липсваше да я видят как се целува с най-добрия приятел на Уинстън в парка. На всичко отгоре, даде си сметка със закъснение, Блакууд точно това целеше. И щом клюката стигне до Уинстън, сватбата ще бъде отменена. А Блакууд ще бъде свободен да открадне „Глоуб“ под нищо неподозиращия нос на Уинстън.

Въпреки че тя почти подтичваше, той я настигна с широки, отмерени крачки.

— Учудвате ме. Защо се дърпате? — Гласът му стана по-нисък. — След снощи?

— Това е крайно непристойно, господин Арчър — каза сковано тя, вкопчила се в сигурността на ролята си.

Той отметна глава и се засмя.

— Непристойно? Откога жена като вас се съобразява с условностите?

— А вие наистина ли сте наясно с какво се съобразява и с какво не жена като мен? В края на краищата вие знаете съвсем малко за мен, не е ли така?

— Така ли мислите?

В моменти като този й се струваше, че Мейс знае всичко. Спря. Бяха навлезли в усамотена горичка встрани от главната пътека. Под листака беше сенчесто и хладно. Саранда се зачуди кой дявол я докара на това място, толкова далеч от любопитни очи. Дали за да се огради от неговите манипулации? Или защото се надяваше, че в този уединен гъсталак той ще я вземе в ръцете си и ще я накара да преживее чудесата, които толкова упорито се опитваше да отхвърли?

— Зная, че жена като вас не може да бъде щастлива, ако живее като всички — говореше той на гърба й. — Зная, че дълбоко в себе си се дразните от предразсъдъците и от законите, създадени от човека, както и аз. Че носите неспокойна, скитническа душа и една жажда за приключения, която никое посредствено съществувание не може да задоволи. Че устройването на следобедни чайове и благотворителни базари предизвиква само студени тръпки по гърба ви.

Той прокара един пръст от основата на шията й по целия гръбнак. Тя потрепери, но не защото мислеше за базари.

— Зная, че сте бунтарка. — Мейс доближи уста до ухото й и тя по-чувства дъха му, горещ и нетърпелив. — Че по рождение сте по-умна от всички наоколо. Че сте жена, която би се любила по-скоро в плевня, отколкото в легло. Че още не сте срещнали мъжа, който да ви сграбчи и в огъня на една целувка да ви накара да забравите всичко, към което сте се стремили. — Той я притегли към себе си, както беше с гръб към него, и обгърна талията й.

Саранда преглътна с мъка. Чувстваше се слаба и разтреперана, когато се облегна на него. Усети как ерекцията му се надига, когато го докосна със задните си части. Слабините й пламнаха от нежелана жажда. Съзнанието й попиваше думите му с отчаяната наслада, с която умиращият поема последната си глътка вода. Откъде знаеше той всичко това? Беше се докоснал до съкровените й тайни, до мислите, които я преследваха нощем — невеселите съмнения за живота й с Уинстън. Веднага се наруга, че е такава глупачка. Нали точно в това се състоеше работата на професионалните измамници — да разгадават хората, да откриват силните и слабите им страни. Най-добрите от тях са способни в един разговор да разкрият истини, които приятелите на човека не могат да научат за цял живот. Е, Мейс беше много добър. Няма съмнение в това. Думите бяха неговото оръжие и той го владееше като добре наточен меч. Тя трябваше да си отваря очите на четири, за да си запази преднината. Но и тя имаше оръжия, които другите нямаха. И знаеше какво значат думите му.

— Хубава реч — отвърна му тя с трепет в гласа. — Предполагам, че я казвате на всички жени, които се опитвате да вкарате в леглото си?

Мейс млъкна. За момент тя помисли, че ще си тръгне. Но той бавно плъзна големите си, собственически ръце по гърдите й и я попита много тихо:

— Ако те мъчи любопитство какъв съм в леглото, защо просто не ми кажеш?

Вълна от възбуда преряза тялото й и спря във влажната топлина между краката й. Ситуацията ставаше опасна. Но в това бе и удоволствието, разбира се. Сега, след като цял следобед бе домакинствала на светско събиране, тя се почувства блажено жива.

— Едва ли можете да ме корите за любопитството ми — опита се да отговори нехайно тя. — Ако искате да знаете, чудех се дали декларациите ви са истински. Дали човек като вас казва понякога това, което наистина мисли. Най-големия любовник в Европа. Как да не съм любопитна?

— Това нещо изглежда ли ви истинско? — Той взе ръката й, изви я назад и я задържа пред себе си. Под дланта й, през панталоните му нещото напираше като демон, който иска да се освободи. Размерите му бяха възбуждащи. Този принц на мрака, за когото жадуваше от снощи, този бог на подземния свят, който така бе завладял сънищата й, че вече не можеше да ги разгадава в мрака на безсънната нощ, все едно дали бе изпитала или фантазирала плашещата му красота… тази ужасна змия не беше легенда в края на краищата. Той бе истински. Той бе човек. И тя можеше да го вземе.

Другата му ръка пусна гърдата й и погали устните й. Устата й се разтвори и той пъхна палеца си в нея.

— Какво искаш от мен… Сара?

Тя затвори очи. Какво искам? Искам да падна на колене и да го освободя от затвора на дрехите… да го поема върху езика си и дълбоко навътре. Да изпълни устата ми, да почувствам как набъбва… Гърлото й бе толкова сухо, че ако продума, вместо глас ще излезе грак.

Палецът му се движеше в устата й. Тя се отказа да се съпротивлява и го засмука.

— Кажи ми — заповяда той тихо. Изкушението бе огромно.

Но тя не каза нищо и той пое инициативата. С едната ръка притисна нейната към себе си, палецът на другата се движеше в устата й навън-навътре, а той зашепна:

— Искаш ли да продължавам тази игра? Или предпочиташ да сломя защитата ти, като разкъсам веднага дрехите ти? Да те взема в обятията си и да те накарам да признаеш, че… въпреки всичко… независимо кои сме и какво целим… ти ме искаш точно толкова, колкото аз тебе?

— Как мислите, какво искам? — въздъхна тя.

— Мисля, че искаш да вдигна полите ти… да вляза в теб… да те притисна до това дърво… и да те накарам да викаш…

Тя вече не усещаше движенията му. Без да разбере, той бе пуснал ръце надолу и бе вдигнал полата й над бедрата. Както говореше, достигна колана на копринените й гащи, вмъкна ръка вътре, намери къдрите между краката й и вкара пръст във влажната, гостоприемна топлина.

— Значи бях прав. — Пръстът му проникваше навътре с такова майсторство, че дъхът й сякаш изгаряше дробовете й. Другата му ръка я подхвана за врата, за да не падне. Заливаха я тежки, сънливи, кипящи вълни. Гласът и потокът на думите му бяха упойващо съблазнителни, както пръстите му, които си играеха със самообладанието й. Устата й, разтворена за въздух, беше жадна да му отговори. — Харесва ли ти пръстът ми там? А два? Или три? Или палецът — например така?

Тя изстена високо. Соковете й обливаха ръката му. Искаше го толкова силно, че можеше да захвърли дрехите си и да го приеме тук, насред този парк, да обвие крака около него и да го помоли с пламенни думи да я притисне в най-близкото дърво.

— Уинстън възбужда ли те като мен? — изръмжа той.

Името на Уинстън, произнесено от него, я накара да се вцепени в ръцете му. Съвсем беше забравила за Уинстън. Беше забравила за Сара Вурс и за Арчър. Беше забравила всичко, което имаше намерение да направи. Беше забравила кой е този човек и какво представлява. Беше забравила всичко в мъчителния екстаз, предизвикан от пръстите му.

Когато тя притихна, движенията на ръката му спряха. Мейс вдигна глава от ухото й и тежко опря челото си в тила й, сякаш вече му бе трудно да я гледа, сякаш това можеше да го направи толкова слаб, че да не може са се справи.

Овладял се, въздъхна тежко и каза:

— Не мога да го направя. — Пръстите му се изхлузиха от нея и я оставиха в мъките на незадоволеното желание. Бавно и неохотно Мейс смъкна полата по разтрепераните й бедра. Тя я чу как прошумоля и падна до глезените й. — Не мога да бъда с теб, да те искам, да се нуждая от теб, защото никога не зная къде съм. Зная, че ще се омъжиш за Уинстън. Дявол да го вземе, зная го! Но нещо… някакъв далечен вътрешен глас… непрекъснато ми нашепва, че ти принадлежиш на мен. Че няма мъж на този свят, който да те разбира и да те приема като мен. Че с Уинстън ти ще бъдеш осъдена на невъзможно съществувание. А в моите ръце ще бъдеш свободна.

— Не говорете така! — извика тя. — Не искам да го повярвам. Не мога да го повярвам.

Налагаше й се да си припомни кой е той. Нейният враг! Братът на човека, който… Синът, внукът, правнукът на всички врагове от фамилията Блакууд преди него. Той не е просто мъж. Той е символ. Нещо, което трябва да бъде надвито, победено. И думите му просто не трябва да стигат до съзнанието й. Тя е длъжна да остане силна. Защото истината е, че никой мъж досега не я бе накарвал да усеща нещата по този начин. Мейс развърза емоционалния възел, който бе затегнала яко преди години. С увещанията си, с тайнствените си проповеди той проникваше в тайни кътчета на запечатаното й сърце.

Сложи ръце на раменете й и я обърна към себе си с такава сила, че главата й се люшна. Протегна ръце, прегърна я и я притисна здраво към себе си.

— Ако не ме искаш, кажи го, по дяволите! Но ако има надежда… ако мислиш за мен нощем, когато наоколо няма никой, за да разбере…

Тя трябва да си спомни ролята си! Трябва да го залъгва до сватбата!

— Даже да беше така, не бих ви казала — пошепна тя. По-искрено, отколкото й се искаше.

Мейс я държеше здраво в прегръдката си, сякаш се наслаждаваше на думите й.

Изведнъж Саранда си спомни за портфейла, скрит в джоба й. Сега бе моментът да го мушне на мястото му. Тя посегна към джоба си, но той хвана ръката й и я поднесе до устните си.

— Тогава ми остава поне свободата да се надявам.

Топлите му устни върху дланта й действаха като електрически импулси. После я пусна тъй рязко, както я бе прегърнал и я остави да се облегне на дървото. Тя бе така разтърсена, че не можеше да си поеме дъх и се бореше отчаяно да успокои опънатите си нерви.

Почака, докато той тръгна към изхода на парка и едва тогава бръкна в джоба си. Празен! Опита в другия. Отново нищо. Яростта я заслепи. Всичко е разбрал, отначало докрай! През цялото време, докато я караше да мисли, че й признава съкровени истини, той тайно е измъквал портфейла от джоба й. И тя нищо не усети!

Ядът й премина и бе заместен от странно усещане за роднинство. Той без съмнение бе майстор. И дързък като нея. Тя бе рискувала да си облажи ръцете, като открадна портфейла му. Той пък бе проявил не по-малка нехайност, като си го бе взел обратно. Този следобед бяха свалили открито картите и в лудостта си си бяха признали кой какъв е. Защото в края на краищата за тях бе важна играта, а не крайният й резултат. Само един Блакууд можеше да разбере една Шъруин.

Но какво всъщност знаеше той? Каква част бяха интуицията и догадките? И най-важното: какъв ще бъде следващият му ход?