Принцът се жени

9

Гленмур беше свърталище на крадци.

Къщите бяха прихлупени, мрачни и грозни, а сокаците — тесни. Всеки жител на Гленмур се гордееше, че може да тараши джобове и да отмъква кесии.

Когато със Сорша влязоха в града, Рейнджър започна да се озърта. Градчето нямаше повече от осемстотин души, а зимата прогонваше пътниците и той подозираше, че местните си изкарват прехраната, като се крадат един друг. Ако не беше нащрек, двамата със Сорша щяха да представляват лесна плячка за кръвопийците.

А облечената в глупавите си момчешки дрехи Сорша се канеше да продаде своето пони и коня на убиеца съвсем сама.

Тя не го знаеше, но той нямаше да я изпусне от поглед.

— Ти стой тук. Аз ще открия купувач за Светата ослица и Вулфгар — нареди му Сорша, щом се озоваха на градския площад.

Вече беше кръстила коня на похитителя си. Всеки търговец веднага щеше да познае, че е мекосърдечна. А когато забравеше да снижава гласа си, щеше да разбере, че е жена. Продажбата беше обречена и на Рейнджър му се щеше да си разбие главата в най-близката стена.

— Ти пази Завоевание — тя потупа жребеца, който беше нарочила за свой — и Аланджей.

Беше кръстила и техните коне. Разбира се. Но поне имената им бяха по-свестни от това на понито. Светата ослица. Всеки щеше да си направи изводите.

Сорша предпазливо огледа улицата.

— Подозирам, че в този град дебне не един злодей.

Значи все пак имала малко здрав разум!

— Ще се върна при първа възможност. Да не се запилееш някъде!

— Добре, Сорша. — Откри, че не му е трудно да се прави на хрисима овчица, когато изобщо няма намерение да спази обещанието си.

— Да не говориш с непознати!

— Добре, Сорша.

— Прави, струвай, но да не изпускаш конете от поглед!

— Успех, Сорша! — извика Рейнджър и зачака тя да се скрие зад ъгъла. После огледа наличните отрепки и направи своя избор.

Един джебчия скубеше оскъдната тълпа, друг плещест младеж на няма и двайсет години си търсеше жертви, които да му донесат максимална печалба срещу минимален риск.

Това беше неговият човек.

Рейнджър демонстративно си преброи монетите, после небрежно ги напъха в кесията на колана си. Можеше само да се надява, че в тази тълпа неговият човек пръв ще захапе въдицата.

Когато усети как кесията му олеква, той се извърна рязко и сграбчи джебчията за ухото. Младежът нададе вой и почна да се бори.

— Млъквай. — Рейнджър затегна хватката си, спаси кесията си и поведе треперещия момък към една тиха уличка зад ъгъла. — Как ти е името?

— Фаръл.

— Фаръл, ти си късметлия — ухили му се Рейнджър. Обаче това не беше усмивката — глупава и широка, с която се показваше пред Сорша. Това беше остра, зъбата усмивка, която разкриваше хищническата му природа. — Избрах те за охрана на конете ми.

— Не виждам къде ми е късметът? — Очите на Фаръл шаваха, търсейки възможност за бягство.

— Може би там, че ти ми задигна кесията, но аз не те предадох на стражаря. Сигурен съм, че фантетата с удоволствие ще се докопат до човек с твоите умения и реноме. Може би ще те използват за назидателен пример — чувал съм, че обесването е болезнено и трае много, много дълго. — Рейнджър остави думите му да проникнат в мозъка на младежа. — Обаче аз бих искал да охраняваш конете ми, защото разпознавам таланта, където го видя, и ще получиш пет шилинга за привилегията да бдиш над тези прекрасни жребци.

Момъкът спря да се съпротивлява и подозрително изгледа Рейнджър.

— Я да видя.

Рейнджър извади монетите.

— Пет шилинга. — Подхвърли ги във въздуха, където слънцето ги позлати, и ги улови в дланта си. — Два сега, три щом се върна и те намеря тук заедно с конете.

— Лесна работа! — Очите на Фаръл заблестяха от алчност и зле прикрита насмешка.

— А ако ти хрумне да забегнеш с конете — Рейнджър така го дръпна за ухото, че лицето на момъка почти се допря до неговото — ще те намеря дори да се завреш в миша дупка и ще ти изкарам петте шилинга и цялата печалба за конете през носа.

Рейнджър отлично познаваше ефекта, който оказваше леденият му поглед. И сега не остана разочарован. Фаръл пребледня и опита да се отскубне, но не можа.

— Не ми харесва тая работа — изпелтечи той. — Зле може да свърши.

— Много лошо, защото вече съм решил: работата е твоя независимо дали я искаш или не.

Фаръл изръмжа нетърпеливо, ядосан от недосетливостта на Рейнджър:

— Нищо не разбираш, глупако. Другите ще откраднат конете и аз изобщо не мога да им попреча. Поне не много.

Рейнджър показа на Фаръл два шилинга и ги пъхна в джоба му.

— Как мислиш, каква ще е най-добрата защита за нашите коне? Да ги разхождаш от едно място до друго или да ги прибереш в конюшня и да ги пазиш там?

— Конюшнята — изписука Фаръл. — Не, чакай. Ще ги разхождам. Така всички ще си помислят, че съм ги откраднал и ги водя за продан.

— Добра идея. — Рейнджър натъпка юздите в юмрука на момъка. — Почвай да бачкаш, а когато свърша с работата си, ще те намеря. И помни: ако конете ги няма, ще те открия вдън земя. Вярваш ли ми, Фаръл?

— Да! Вярвам ти! — Фаръл тръгна към площада. — Вярвам ти! — отново извика той.

Доволен, че е сплашил младежа достатъчно, за да го държи честен поне известно време, Рейнджър пое след Сорша. Две жени обменяха клюки край кладенеца; той спря, поклони се и попита:

— Уважаеми, някоя от вас да е виждала един момък: ей толкова висок — той показа с ръка ръста на Сорша — със сини очи…

— А, кьосето с кончетата. — Жената, която му отговори, знаеше какво е брада от собствен опит, защото на мустака й би завидял всеки мъж. Над рунтавите й сиви вежди беше завързана мръсна забрадка. — Попита ме кой е най-честният търговец в града ни. Изпратихме го при Макмъртри.

— Той не е честен, обаче няма да убие момъка, за да му вземе златните пломби. Освен това е единственият прекупвач в Гленмур. — По-младата жена нямаше мустак, но Рейнджър не се съмняваше, че скоро ще си отгледа. — Момчето е добро и не заслужава подобна участ.

— Надолу по улицата и после наляво — упъти го първата жена. — Ще познаеш конюшнята, щом я видиш.

— Благодаря ви, дами. — Рейнджър повдигна леко шапката си и закрачи мрачно към Макмъртри. Няма и час, откакто са тук, а вече половината град знаеше за Сорша. Как го правеше това момиче?

Разбра, че е открил целта си, когато къщите оредяха, улицата стана още по-разкаляна, а след ъгъла се оказа точно пред задниците на Светата ослица и Вулфгар. Той спря рязко, спотаи се в сенките и огледа декорите.

Сорша стоеше с гръб към него, държеше поводите в ръце и спореше разгорещено с кривогледия, зле облечен прекупвач на конска плът.

По всяка вероятност Макмъртри.

Макмъртри не отвръщаше нищо. Стаеше си с палци, пъхнати в реверите на жакета, и клатеше глава със самодоволно изражение на лицето.

Ако Рейнджър тълкуваше сцената правилно, това изражение показваше, че Макмъртри разбира, че си има работа с жена. Във възмущението си Сорша беше забравила да понижи глас. А както всички мъже знаеха, лесно беше да измамиш една жена.

Но снощи Сорша се беше подготвила добре. Беше го попитала каква според него е стойността на конете и изказа своето мнение, което беше изградено върху разговора със собственика на кръчмата в Хамелдон. За изненада на Рейнджър тя преговаряше доста умело и единствената й пречка се явяваше монополът, установен в градчето от Макмъртри.

— Скандално! — Високият, културен глас на Сорша стигаше без проблеми до ушите му. — Тези коне струват двайсет пъти повече!

— Тези дърти, кривокраки кранти не струват и пукната пара.

— Не е вярно!

— Обаче тук няма кой друг да ги купи. — Макмъртри въздъхна престорено тъжно. — Затова ще се задоволиш с предложението ми.

— По-скоро ще ги яздя по целия път до Единбург! — Наистина щеше да го направи.

Рейнджър трябваше да излезе на сцената.

— И с какво ще ги храниш, младежо? Оттук до столицата няма друго, освен дъжд, кал и подгизнала трева. Никакъв подслон, я има някоя пътека през долините, я не. Ще си имаш проблеми с другите животни, с които си пристигнал в града, тъй че и тях можеш да ми предложиш.

— По-добре да ги изям. — Тя прихна и веселият звук сепна Рейнджър — а и Макмъртри, който подскочи и нервно нагласи мърлявото си шалче.

— Не се шегувай така, момче. Екстра жребци като тези не са за ядене! — Макмъртри осъзна какво е казал и изтърси една дълга и цветиста псувня.

Рейнджър се спотаи с усмивка в сенките.

Сорша беше добра в преговарянето, но нямаше как да победи в този град с този търговец. Не без малко помощ от негова страна.

— Давам ти двайсет гвинеи за двете животни — заяви Макмъртри.

— Искам двайсет гвинеи за понито и двеста за коня.

— Двеста фунта… — изпелтечи Макмъртри и я опръска със слюнката си. — Двайсет и пет гвинеи и точка по въпроса — отсече той с намерението да си върне контрола над ситуацията.

Рейнджър излезе от сенките и се загледа втренчено в прекупвача. Макмъртри присви очи и положи ръка върху пистолета си.

Сорша се завъртя, за да види защо търговецът гледа над рамото й.

Рейнджър се дръпна зад ъгъла и я чу да изрича авторитетно:

— Двеста и двайсет гвинеи за двете животни и точка по въпроса.

Рейнджър отново се показа на Макмъртри и му посочи с острието на ножа си, че трябва да качи цената.

Търговецът го изгледа яростно, защото мъжката му гордост беше накърнена.

Рейнджър му се ухили като вълк, разкривайки остри зъби и свиреп нрав. Тази усмивка беше усъвършенствана с течение на времето и сега изразяваше готовност — не, желание — да смели Макмъртри на кайма.

Интересно: как една неизречена заплаха може да накара грубиян като прекупвача да влезе в правия път и да си вземе бележка. Цветът на Макмъртри се оттегли от лицето му и той избъбри припряно:

— Като услуга към теб мога да ти дам още двайсет гвинеи… — Рейнджър замахна и прекупвачът се поправи: — Двайсет и пет гвинеи отгоре. Но не и повече! — Той размаха пръст към Сорша и се опита да не обръща внимание на Рейнджър, но когато онзи изръмжа, Макмъртри подскочи като подгонен заек.

Сорша усети внезапното си предимство.

— Това пони е добре обучено и е идеално за малко дете или за превозване на товар — заубеждава го тя. — Конят е млад, с добро родословие. Тепърва му предстоят години усилна служба. Трябва да го видиш как бяга, Макмъртри! Надпреварва се с вятъра!

Когато преговорите приключиха, Сорша взе повече от двеста гвинеи за двете животни, а Макмъртри се потеше като кон, който е пробягал цяла миля на един дъх.

Когато условията на продажбата бяха изяснени, Сорша погали Светата ослица.

— Макмъртри, тази сладурана трябва да иде в добър дом, а Вулфгар има нужда от господар, който разбира непокорния му дух.

— Не щеш ли да се запознаеш с купувачите? — саркастично изтърси търговецът.

Рейнджър въздъхна при тази отявлена глупост.

— Може ли? — прокънтя ентусиазираният въпрос на Сорша.

— Не. — Макмъртри пое юздите от нея.

— Обаче ще се погрижиш за Светата ослица, нали? — Сорша прокара любвеобилно ръка по гърба на понито. — Тя е кръстена на магарицата, която отвела Мария във Витлеем.

Макмъртри се размекна и Рейнджър си помисли, че това сигурно му се случва за пръв път, откакто се е родил. Търговецът също погали понито. После възвърна обичайното си намусено изражение.

— Искаш ли да се запозная с децата, за които ще я купят, за да се уверя, че са добри?

— Много ще се радвам. — Сорша му се усмихна лъчезарно. — Знаех си, че под грубата ти фасада се крие добра душа.

— Много дълбоко — изръмжа Макмъртри. — Много, много дълбоко.

— Приятно ми беше да търгувам с вас, сър. — Тя улови ръката му и я стисна енергично.

Когато най-сетне го пусна и се обърна да си ходи, Макмъртри изтри длан в панталона си.

С леко сърце Рейнджър се приготви да се върне при конете.

Тогава Сорша се обърна към Макмъртри.

— Ти беше толкова честен и пазарлъкът с теб ми достави такова удоволствие, че знам: мога да ти се доверя. Би ли ми казал къде може да утоля глада си? Някое място, където да се заситя и да взема храна за още един човек?

Рейнджър с очите си видя как се случи непоправимото, но не можа да стори нищо.

Зъл план се зароди и разцъфтя в главата на Макмъртри. Той отправи злорадо весел поглед по посока на Рейнджър и прошепна нещо в ушенцето на Сорша.

— Благодаря! — Сорша се скри зад ъгъла.

— По дяволите! — Рейнджър хукна след нея, обаче търговецът го хвана за яката.

— Получи каквото искаше, човече — дяволски добра цена за кончетата, а жена ти си запази самочувствието.

На свой ред Рейнджър сграбчи Макмъртри за гушата.

— Тя е момче. Набий си го в главата. Момче.

— Ако е така, това е едно адски глупаво момче — заяви Макмъртри.

Рейнджър го блъсна и продължи нататък, но Сорша вече беше изчезнала.