Принцът се жени

23

Вдовстващата кралица на Бомонтен, Клаудия, седеше в спалнята си, увита в одеяло, и гледаше как снегът плющи в двора долу. Мразеше зимата. Мразеше виелиците, снега, студа, висулките, надвиснали от стрехите, гладуващите сърни, мъртвите цветя… Когато най-сетне приключеше задачата си тук и предадеше кралството в ръцете на внучката си, щеше да се премести на някое топло място. Италия, може би, или Испания. Насред зима щеше да се препича на верандата. Щеше да вдъхва уханието на розите и да слуша молбите на селяните за пари. Ако разказът им я впечатлеше, дори би могла да им подхвърли някоя монета.

Много я биваше да слуша добри истории. Откакто се понесоха слуховете, че Рейнджър и Сорша са се венчали и се завръщат у дома, самозванците пъплеха отвсякъде като дървеници и й надуваха главите с празни приказки. През последните два месеца се беше наслушала на повече мелодраматични изпълнения, отколкото коя да е нормална жена е чула през живота си.

Защо въобще ги слушаше?

Защото беше люта зима и нищо не сгряваше старите й кокали по-добре от солидна порция смях.

Ето на. Отвън, пред портите, стоеше друга млада двойка. Говореха със стражите и както обикновено войниците я погледнаха за указания, а тя, също както обикновено, им кимна да ги пуснат в двореца.

Непознатият мъж улови жената за ръката и посочи мястото, където седеше кралица Клаудия. Жената се изтръгна от хватката му и закрачи по почистените от снега алеи.

Интересно. Или разиграваха различна версия на „Сорша и Рейнджър са свързани, докато смъртта ги раздели“, или на жената й беше писнало от мъжа.

Кралица Клаудия определено я разбираше. Една кралица в мъжко обкръжение прекарваше повечето си време в потъпкване на величествените мъжки претенции и дребнавите мъжки слабости.

Но тази двойка… не можеше да прецени нищо по вида им, защото целите бяха увити в шапки, шалове и ръкавици.

Жената не се отправи към големите, грандиозни порти, които водеха в преддверието, а към семейния вход — незабележима вратичка откъм терасата. При тази проява на малко автентичност кралица Клаудия се впечатли дотолкова, че стана, взе бастуна си и закуцука — напоследък винаги куцукаше няколко минути, преди да се разкърши — към вратата на всекидневната си. Отне й повече време, отколкото й се искаше. Това я вбеси и тя започна да чука с бастуна си по пода по-силно от нормалното.

Вратата незабавно беше отворена от един млад лакей, на когото последното й мъмрене още му държеше влага. Неотдавна беше имал дързостта да й се притече на помощ, а тя го беше осведомила, че лакеите не докосват кралицата без позволение от нейна страна.

После го беше накарала да я нагласи в леглото, като така си гарантираше, че той никога повече няма да я пипне.

Би трябвало да има около себе си тълпа от придворни дами, но ги беше надживяла всичките, а не й се занимаваше да обучава нови на тяхно място.

Пък и дамите не биваше да са по-млади от кралицата си, а такива благороднички май не бяха останали.

Сега походката й се пооправи. Когато стигнеше до тронната зала, щеше да е старата хапливка, която няма намерение да умира и на която имат уважението в Бомонтен, Ришарт, и далече-далече отвъд.

Лакеите при всяка врата застиваха в почтително внимание, докато тя минаваше. Питър й отвори тронната зала с поклон.

— Дай ми десет минутки и после ги пусни — нареди му тя.

Питър се поклони отново и затвори вратата след нея.

Кралица Клаудия изгледа трона и стъпалата до него с истинска злост. Що за изнежена мъжка душа, що за неуверен в себе си крал ги беше проектирал? И то от мрамор. Ако Сорша и Рейнджър не се появяха скоро, кралица Клаудия като едното нищо щеше да си счупи врата. И тогава внучките й щяха да си имат проблеми, защото като призрак тя щеше да ги преследва с толкова хъс, че предишната й строгост щеше да прилича на мекота.

После си пое дъх, взе две стъпала, изстена от болката в кръста и се преви на трона.

Брей, лоша работа! Украсеният с позлата трон беше по-студен от ледена скулптура. Но пък изглеждаше впечатляващо и когато Питър отвори вратите на самозванците, само това имаше значение.

Жената влезе първа с високо вдигната глава, стиснати юмруци и издадена напред брадичка. Движеше се като живото олицетворение на накърнено кралско достойнство, а Сорша — милата, добрата, плашливата Сорша никога не би вървяла така.

Сърцето на кралица Клаудия се сви. Винаги се свиваше при откритието, че и това не е Сорша, защото без значение колко го отричаше, все се надяваше, че…

— Бабо…

Гласът на момичето беше страхотен — благороден, чист, звънлив, с лек чуждестранен акцент — като на човек, живял дълго време в Англия и придобил някои от тамошните неприятни навици.

— Ти наистина ли си изпратила този мухльо да ме открие и да се ожени за мен? — Тя посочи към вратата, откъдето се чуваше боботенето на ниски мъжки гласове.

— Звучиш като принцеса Сорша — студено и ясно заяви кралица Клаудия. — Допусна само една грешка. Сорша никога не би нахълтала в тронната зала, за да ми говори по такъв начин.

— Щеше, ако беше преживяла ада, през който минах. — Жената свали шапката си.

Косата й имаше същия цвят като на кралица Клаудия навремето. За миг старата жена се отнесе в миналото:

„Скъпа, косата ти… Трябва да те нарисувам в голото ти великолепие, а косата ти да се стели на вълни по гърдите ти. Тя има цвета на заревото…“

Болката впи зъби в раменете й, връщайки я към настоящето.

Точно сега ли намери старото тяло да й изневери.

Тя си пое дълбоко дъх и зачака пристъпът да отмине, като не спираше да се взира в яростното лице на момичето. Най-накрая успя бавно да се изправи на крака. Страните на девойката бяха напукани от студа, сините й очи гледаха гневно, а изражението й беше на жена, преживяла много битки — от които някои дори спечелени.

Това не беше внучката, чието завръщане кралица Клаудия очакваше.

Но определено беше Сорша.

Слава богу. Слава богу.

— Да, този мухльо изпратих да те доведе. — Кралица Клаудия с нищо не показваше ликуването си. През това време Рейнджър влезе вътре и изстена:

— Вече?

Погледът на старата кралица го обходи с мълниеносна бързина. Да, Рейнджър беше.

— Изпратих един кралски мухльо. Съжалявам, но нямах под ръка нещо по-добро.

— Очевидно. — Сорша свали ръкавиците и пелерината си, и ги хвърли на една масичка встрани.

Кралица Клаудия не очакваше, че ще се зарадва на внучката си. Сорша открай време си беше боязлива и малодушна. Сега обаче момичето изглеждаше готово да се пребори с триста дяволи, ако се налага.

— Хайде, ела да ме поздравиш както си му е редът.

Сорша изкачи стъпалата до кралица Клаудия, целуна я по набръчканите бузи и й предложи ръката си.

— Поръчах подкрепления в дневната на горния етаж. — Рейнджър стоеше с ръце, сключени зад гърба, и гледаше как двете жени слизат по стъпалата.

— Не ставай смешен. Не виждаш ли, че баба не може да изкачи стълбите до горния етаж?

Рейнджър погледна Сорша така, сякаш искаше да я удари.

Не, не!

Това не беше гняв, а глад.

Възхитително.

— Рейнджър винаги си е бил лигльо от благородно семейство. — Кралица Клаудия му отправи зъбатата си усмивка. — Хайде, кажи ми, какво е направил сега?

— Ожени се за мен. — Сорша го изгледа яростно. — А аз искам анулиране на брака.