Принцът се жени

15

— А твоят петльо необикновено голям ли е? — бодро попита Сорша.

— Какво? — С всяка крачка на коня остра болка прорязваше Рейнджър в слабините. Топките му бяха посинели. Огромни. Напращели от семе, което напираше да избликне.

И по-лошо: до него яздеше принцеса Света Вода Ненапита, която го развличаше с весели закачки и ръсеше въпроси относно неджентълменското му поведение в каменния кръг.

Какво, по дяволите, се беше случило там? Той имаше намерение само да я целуне. Една най-обикновена целувка. Невинно докосване на устните, което да размекне сърцето на Сорша спрямо глупавичкия Арну. Смяташе, че ако тя откликне добре, да задълбочи интимността им… на следващия ден.

Вместо това я беше вкусил като прегладнял звяр. Едва бе успял да се възпре.

Очевидно най-големият му страх се беше сбъднал, защото…

— Я пак?

— Твоят петльо необикновено голям ли е? — Изглежда, тя изпитваше наслада от подчертаването на думата. — Така се изрази Ивлийн. Петльо.

Рейнджър за стотен път прокле Макмъртри, който беше изпратил Сорша в бардак. Прокле чара на годеницата си, липсата й на предубеждения, нейната любознателност, но най-вече своето собствено тяло, което жадуваше за незабавно освобождение.

— Една принцеса не бива да говори с такъв език.

— Все има отделни правила за принцесите — саркастично възнегодува Сорша. — Писна ми от тия пусти кралски задължения. До гуша ми дойде. Когато стана кралица, ще създам закон: Принцесите могат на воля да наричат оная работа „петльо“ и никой гък не може да им каже.

— Добре тогаз. Викай му… — Рейнджър се спря навреме. — Викай му както ти харесва. Обаче хайде да не обсъждаме моя… — той отново се спря навреме.

— „Гайда“ ми се струва прекалено регионално и цветисто, а даже и прекалено инструментално. — Устните на Сорша бяха подпухнали от целувките му. Косият й поглед беше достоен за същинска съблазнителка.

Момчешките дрехи не възпираха либидото му. Неговата годеница имаше вид на страстно налюбена жена, а той с удоволствие щеше да я люби още… и още… и още…

— И „гайда“ е неподходящ език за една принцеса.

— Добре де, как му викат мъжете? — Сорша се ядоса.

— Това изобщо не е тема, подходяща за ушите на една бъдеща кралица. — Рейнджър упорито зяпаше пътя.

— Ама че глупост. Как тогава да ти задам въпроса?

— Недей.

— Налага се да те питам. В Бомонтен никой нищо няма да ми каже. Една принцеса трябва да бъде чиста, непорочна, невежа; едва ли не светица. Когато се омъжа — в гласа на Сорша звънна отвращение — съпругът ми вероятно ще ме люби през дупка в чаршафа.

— Не, няма.

— Не можеш да ми го гарантираш.

Всъщност Рейнджър можеше. Рискува и хвърли поглед към нея.

— Хайде, Арну, изплюй камъчето. — Бузите й цъфнаха в очарователни трапчинки. — Щом искаш, ще забравя думата „петльо“. Обаче трябва да ми кажеш: оная ти работа необикновено голяма ли е?

— Моята… — Защо нямаше стена, в която да си разбие главата? Тази жена беше по-упорита от муле. — Ако обичате, Ваше височество, наричайте го „петльо“.

— Добре. — Сорша не изглеждаше изненадана. — Е, много голям ли е? Защото на тръгване Ивлийн ме дръпна и ми прошепна, че според нея си изключително надарен. Когато я попитах какво точно има предвид, тя…

— Да. Огромен е. — Рейнджър беше готов на всичко, за да прекрати дискусията, преди да е поискала нагледно доказателство за размера му. И за формата му. И за това как точно работи неговия… петльо. — Ако всички мъже в Европа наредят петльовците си на една маса, моят ще бъде най-големият.

— Наистина ли?

Мили боже, тя му се върза.

— Не.

— Може би не, обаче определено ми се ще да мога да сравня с очите си участниците.

Зашеметен от коментара й, той спря Аланджей.

Тя спря Завоевание.

Той се втренчи в нея, прав, здрав и корав.

Тя се втренчи в него и видя… един Господ знае какво.

Участниците. Сорша искаше да види как всеки мъж в Европа плясва мъжкото си достойнство на маса, за да сравни с очите си участниците.

Ама че странно усещане. Смътно познато, все едно го беше преживял преди много време. От стомаха му се разнесе къркорене, като от артезиански извор; шум неуверен, сподавен, накършен. Но затова пък все по-силен и неудържим.

Това беше смях. Сърдечен, бурен смях, от който седлото му се разтресе и Аланджей се задърпа тревожно. Смях! Рейнджър не се беше смял така от… не помнеше откога.

Сорша се изкикоти — празничен звук, който накара птичките да запърхат и зайците да подадат глави от хралупите си.

Той спря, улови развеселения й поглед и отново се задави от смях.

— Ако някога… всички мъже в Европа… се съберем заедно… ще те оставя да си избереш най-готиния участник — изпелтечи той с усилие на волята.

— Ще ти напомня даденото обещание.

— От години не съм се смял така — каза Рейнджър, когато се успокои достатъчно, за да избърше сълзите си.

— За мен е изненадващо да установя, че имаш чувство за хумор.

И за него самия беше изненадващо. Изненадата беше двойно по-голяма поради факта, че тя умишлено се беше постарала да го разсмее. Това не беше същата Сорша, която познаваше като момче. Коя бе тогава?

— Гледай какъв път, Арну! Достатъчно широк е, за да яздим един до друг. — Тя махна с ръка. — Виж пейзажа! Планините остават зад гърба ни. Напредваме към цивилизацията. Стигнем ли Единбург, няма да ни се отдаде друга възможност да бъдем заедно.

Ох, не. Не пак. Боже, дано тя повторно не се опитва да го съблазни!

Но Сорша правеше точно това.

Съживеното му за кратко добро настроение отшумя.

— Ама ти набиеш ли си едно нещо в главата и няма отърване. — Рейнджър пришпори коня си напред.

Сорша го застигна, яхнала седлото, сякаш беше родена на него, а конят се движеше плавно между бедрата й, също както него, ако той… Мътните го взели. Ако не овладееше порочните си мисли, щеше да експлодира. Трябваше да спре да си представя как я полага на леглото, как я съблича, как пирува с пищната й фигура, сочна и закръглена, скрита сега под момчешките дрехи; как милва белите й гърди, обсипани с лунички почти до прасковено розовите зърна; как се намества между изваяните й хълбоци, докосва огненото валмо косми и се превръща в пепел.

Ако болката, която изпитваше сега, беше някакъв показател, той вече се беше опарил. Беше я докоснал и двамата се бяха възпламенили. Нейното смутено, объркано, удивено, захласнато изражение го беше тласнало към нови висини на знойната страст — и на безумието.

Само сребърният кръст на шията й го беше възпрял. Беше прогорил дланта му. Погледнеше ли към него, сещаше се как мисълта за това сияние осветяваше и най-мрачните мигове от неговия живот.

— Баба все ми казваше, че трябва да използвам момента. — Сорша сви юмрук, сякаш сграбчваше… нещо… и го използваше… за да…

В движението й имаше похот, жажда и Рейнджър потръпна.

— Много се съмнявам, че баба ти е имала предвид мен.

— Не, тя имаше предвид мен и аз знам, че това ще бъде пропиляна възможност. Ако ме беше оставил да ти направя свирка…

— Ама няма ли да спреш да дрънкаш? — тросна й се той.

Сорша се отдръпна. Първо издаде напред долната си устна. После очите и се напълниха със сълзи.

Рейнджър се почувства като долен негодяй и преди да се усети, вече и обясняваше нещо, което преди малко би сметнал за недопустимо:

— Искам да кажа, че като говориш за тия работи, се втвърдявам там долу.

Тя проточи врат и впи поглед в издутите му до пръсване панталони.

— Много твърд ли си?

— Много. Да. — Не смееше да погледна Сорша. Току-виж не устоял и я награбил върху коня. А въпросът й естествено беше сериозен и невинен. — Толкова съм твърд, че две не виждам.

Тя подсмръкна презрително.

— Не е нужно да се мъчиш. Ако аз…

Той вдигна ръка, за да възпре думите й.

— Но ако аз го бях направила — настоя тя, — сега щеше да яздиш облекчен.

— Не, защото само веднъж нямаше да ми стигне.

— Наистина? — Сорша май беше възхитена от тази перспектива.

Понеже признанието нямаше да навреди — напротив, тя щеше да остане доволна, Рейнджър каза:

— Щях да те желая сутрин, обед и вечер. Сутрин, обед, вечер.

— В такъв случай се радвам, че ще спрем в хан. Тъкмо ще прекараме нощта заедно.

С някои незначителни поправки това беше и неговият план. Той обаче скръцна със зъби при дръзкото й предложение.

— Редно е да се възползваме от възможността да се насладим един другиму. — Сорша не даваше вид да се грижи за приличието. Изглеждаше повече от готова да се отдаде на мъж, когото наричаше честен и добър. Очевидно гибелта на Рейнджър не я бе трогнала кой знае колко.

И защо да я трогне? Вярно, че преди не се интересуваше от мнението й за него, ала сега безразличието й го подразни.

— Ами твоят принц? — При стреснатия й поглед той осъзна, че едва не е излаял въпроса си. Превъплъщението в глупавия Арну му отнемаше все повече сили, но той успя да си придаде свенлив вид. — Тоест… сигурно имаш някакви чувства към тоя принц.

— Кой принц? Онзи, за когото трябва да се омъжа? — Тя сви рамене, демонстрирайки вяла липса на интерес. — Дори не знам кой ще бъде той, пък и пет пари не давам. Бас държа, че ще ме направи нещастна.

— Исках да кажа, принца, за когото си била сгодена. — Рейнджър. Кажи ми какво изпитваш към Рейнджър.

— А. Той ли! Никога не съм си фантазирала детски глупости за Рейнджър.

Беше почти напълно сигурен, че като изкопчва информация по такъв непочтен начин, ще чуе някои неприятни неща за себе си, но любопитството го влечеше неудържимо.

— Отраснала си с него. Не плака ли, когато разбра за смъртта му?

Тя пришпори коня си напред. Гръбнакът й беше изправен като ръжен, главата й бе гордо вдигната и толкова забави отговора си, та Рейнджър си помисли, че тя отказва да допусне нископоставения Арну до такива интимни сфери на живота си.

Най-накрая Сорша забави темпото.

— Изведнъж ми се насъбра толкова много скръб. — Гласът й беше толкова тих и спокоен, че той трябваше да се напряга, за да я чуе. — Заминах в изгнание самичка. Бях отделена от сестрите си. Татко беше убит в битка. Баба почти изпусна юздите на страната и всичките ми връзки с Бомонтен бяха отсечени. Загубата на Рейнджър… Съжалявах го, разбира се. Но цялата ми обич към него беше изветряла и се дължеше на това, че като малки си играехме добре. Когато поотраснахме, вече не го харесвах, а той едва ме търпеше. Загубата на Рейнджър беше просто поредният удар през една година, изпълнена с болка.

Сорша говореше толкова овладяно, че Рейнджър не й повярва. Баща й, Бомонтен, уединението й в манастира — от нейните уста това звучеше като изпитание, което трябвало да бъде преминато. Но не страдаше ли, не изпитваше ли тъга?

Тогава тя избърса една сълза от бузата си.

Ах, да. Кралица Клаудия и нейните безконечни правила. Тя беше обучила Сорша като куче: Една принцеса не циври и не плаче. Една принцеса винаги спазва нормите на благоприличието, защото никога не се знае кой я гледа, за да се поучи от нейното държание. Сорша можеше да зареже някои от бабините си заръки, но не и всичките.

— Как си издържала през онази година?

— Запазих достойнство, разбира се, но понякога ми се щеше да… да… да… — Тя не можеше да довърши, затова той й помогна.

— Да се разпищиш?

Сорша го погледна с широко отворени очи, в които се четеше потрес.

— Да. Предполагам, че бих… опищяла целия свят.

Преди час беше гола в обятията му и се мъчеше да го прелъсти, без да се интересува от произхода му или от благоприличието. Сега се затрудняваше да изрази своята печал.

Годеницата му изглеждаше открит човек, „тиха вода“, но под кротката фасада се таеше характер, изкован в огньовете на скръбта и самотата.

Сорша го бе запленила. А това можеше да се окаже опасно, защото последната жена, която му оказа подобно въздействие, за малко не го уби.

Той постъпваше правилно. Научаваше тайните на Сорша. Щеше да я отведе в леглото си. Не след дълго тя щеше да се превърне просто в поредната жена. И, разбира се, в неговата кралица.

— Защо да не пробваш да се разпищиш сега?

— Тук? — Сорша се огледа, сякаш захласната от променящия се пейзаж. — На пътя?

— Защо? Няма кой да чуе, освен мен, а пък аз ще си държа езика зад зъбите.

— Не. — Тя решително поклати глава. — Минало му е времето.

— Редно ли е да оставиш скръбта да си отиде, без да си я отбелязала по някакъв начин?

— Арну, много си умен! — Тя примигна удивено насреща му.

Умен ли? Да. Защото знаеше какво е отчаяние. Знаеше какво е тъга.

— Хайде, давай, разнищи се. Ще ти олекне.

— И така съм добре.

Ах, ето го момичето на баба.

— Духовете на любимите ти покойници ще намерят покой по-лесно. Аз поне съм сигурен, че ще успокоиш духа на тоя Рейнджър. — Трябваше да се срамува от гнусните си манипулации, но той искаше — не, нуждаеше се — от мисълта, че тя скърби за него.

— Добре. Поне мога да опитам. — Тя изпълни дробовете си с въздух. Отметна глава. Застана така за един дълъг момент. После издиша шумно. — Не мога. Чувствам се тъпо. Ще изчакам подходящата възможност. И бездруго имам поводи за мъка.

— Да. — И тези поводи щяха да зачестят по-скоро, отколкото тя очакваше.

Преди да срещне Сорша, възнамеряваше да я заведе обратно в Бомонтен, където да се венчае за нея, да поведе нейната армия срещу Ришарт и да убие граф Дюбел.

Солиден план, който изискваше да замаже очите на Сорша.

Но измамата нямаше значение. Важно беше да заведе принцесата у дома й, за да отвоюва страната си.

Всичко лежеше на неговия гръб. Прекрасни мъже — негови най-добри приятели — пострадаха ужасно, загинаха, за да го измъкнат от тъмницата. Той беше длъжен да освободи народа си от ботуша на тиранина. Стремеше се към короната.

Стремеше се към отмъщение.

Сорша, с нейните нежни устни, сочно тяло и големи невинни очи, нямаше да застане на пътя му. Нито пък неговата слабост към нея.

— Гледаш така намръщено, докато аз съм толкова щастлива. — Веселият й глас стана сериозен. — Знаеш ли, че никога преди не се бях целувала с мъж?

— Радвам се да го чуя. — Нямаше да му се наложи да убива съперник.

— Много ми е приятно, че ти бе първият.

— Приятно. Да. — Тази жена знаеше как да обиди смъртно един мъж. — Все едно да наречеш вилнеещия океан миличък.

— Прав си — изрече тя след известен размисъл. — Беше ми повече от приятно да се целуваме. Ти беше… фантастичен във великолепието си.

Той изсумтя, но не сдържа усмивката си. Така е по-добре.

Но после усмивката му изчезна.

На седемнайсет вярваше на всяко ласкателство, което галеше жадните му за похвали уши. Сега не беше податлив на комплименти — освен когато думите не излизаха от устните на Сорша. Тогава му звучаха достатъчно искрено.

Не можеше да се държи далеч от нея. Приемаше този факт. Обаче имаше един начин, по който да заблуди годеницата си, да удовлетвори баба й (макар и не напълно, защото кралица Клаудия винаги и на всичко намираше кусури) и да получи законното право да люби Сорша до полуда.

Нямаше да обезчести своята принцеса върху тревата. Дефлорирането й беше въпрос на държавна политика. Трябваше да се оженят в официалната катедрала на Бомонтен и Ришарт, Черквата на Планината. Трябваше да се оженят в присъствието на представители на двете държави, хора, които щяха да се закълнат, че церемонията е била редовна и те са мъж и жена в очите на Бога. И накрая трябваше да покажат чаршафи, оцапани с девича кръв, като доказателство, че тя не е принадлежала другиму.

Утре сутрин щяха да пристигнат в търсеното селце. Селцето на заточениците.

Утре вечер щеше да притиска Сорша в обятията си.