Принцът се жени

24

Пролетта в Бомонтен дойде с прилив на цветове. Цветята цъфнаха, птичките запяха, посевите подадоха зелени стъбла от земята, а на широките маси в тронната зала бяха разгънати карти, по които Рейнджър и съветниците му обсъждаха стратегията за навлизане в Ришарт. Сорша с удоволствие се измъкна от дискусията и от придворните си дами в градината досами стените на замъка. Там можеше да поседи на спокойствие, без да чува за „кавалерията“, „тактиката“ или „топовете“. Беше й втръснало от повтарянето на думите „дипломат“, „дълг“ и най-вече от фразата „Принцесата бременна ли е?“

Вървеше по пътеките, които познаваше от детинство, дишаше въздуха, наситен с познати ухания, и се надяваше, че Рейнджър е забравил любимото й убежище. В противен случай той скоро щеше да се пръкне. Все правеше така, настояваше тя да стои до него по време на обсъжданията, докато начетените икономисти му обясняваха механизма на държавната хазна, и особено докато обикновените хора идваха да ги поздравят или да подирят справедливост. Разчиташе на нея да му казва истината и държеше тя да се учи успоредно с него, за да управлява страната в случай на евентуалната му гибел.

Смърт по време на война. Ако Рейнджър не се завърнеше, тя трябваше да знае какво е да си кралица.

Подобна мисъл би трябвало да й доставя удоволствие — тя ненавиждаше съпруга си и за ужас и удивление на придворните не криеше своето презрение. Същевременно при представата за самотната му гибел на бойното поле в битка за Ришарт… сърцето й примираше. Не беше честно да изпитва такива чувства към него, защото той я искаше единствено заради три неща: страната й, тялото й и детето, което тя щеше да зачене от него в утробата си.

В края на краищата ясно беше заявил, че трябва да се ожени за някоя от изгубените принцеси, а единствено тя беше останала на разположение. Думите му отекваха в съзнанието й. Всяка нощ Рейнджър я караше да разбере, че не я обича. Всяка нощ той…

— Ваше височество!

Тя се престори, че не чува гласа, който я вика, и продължи нататък по настланата с чакъл алея.

— Ваше височество, моля ви, бих желал да разговаряме, а не мога да ви настигна.

Марлон. Разбира се. Другарят на Рейнджър от тъмницата; един от мъжете, които се бяха озовали там с него — и единственият, който беше излязъл жив.

Сорша се направи на изненадана.

— Марлон! Колко се радвам да те видя. Прекрасен ден за разходка, нали?

— За някои разходка, за други — куцукане.

Тя потрепери.

— Шегичка. Трябва да се засмееш. — Марлон не беше загинал в тъмницата, но бе платил цената за свободата на Рейнджър. Тя се изразяваше в двете му патерици; краката му бяха буквално потрошени и непрестанната болка беше издълбала дълбоки бръчки по лицето му. Но той понасяше страданието си с достойнство и беше един от най-ярките умове в правителството.

Обаче Сорша се чувстваше неудобно в негово присъствие. Не заради недъга му, а защото той не криеше дълбокото си възхищение към Рейнджър, и защото неведнъж и дваж беше намекнал, че на драго сърце ще я осведоми за празнотите в липсващите години от живота на Рейнджър.

Не искаше нищо да чува. Не искаше да смекчава остротата на своята язвителност към кралския си съпруг.

— Нали можем да поседнем? — попита Марлон. — Ето там. Ако не се лъжа, веднъж чух Рейнджър да казва, че това е едно от любимите ви места в палата.

— Той помни всичко — раздразнено отвърна тя.

— Поставил си е за цел да запомни всичко, свързано с вас. — Марлон я улови за ръката.

Двамата бавно отидоха до пейката точно под стената на замъка. От мястото се разкриваше прекрасен изглед към долината. Виждаше се селцето Проспера, сгушено в основата на хълма. Къщичките му приличаха на картинка от детска книжка. По-нататък фермерите оряха нивите си. Оттук изглеждаха с размерите на мравки! А отвъд нивите цялото царство беше поруменяло от радост, че пролетта най-сетне е дошла.

— Ах. — Марлон се отпусна на пейката. — Виждам защо тук ви харесва тъй много, но не виждам защо така ненавиждате Рейнджър.

Я не се меси, където не ти е работа.

Без значение колко й се щеше да му се сопне, недъгът му я принуждаваше да проявява учтивост.

— Това е привилегия на всяка съпруга.

— Но ако разберете какво е преживял в тъмницата…

— И дума не искам да чуя за тъмницата.

Марлон пренебрегна възражението й.

— Какво ли не изтърпя там. Постъпи така, че аз… аз го презрях.

— Не съм изненадана. — Сорша се засмя горчиво. Обаче беше изненадана, че Марлон си го признава.

— Там му се случиха такива неща, че аз… плаках от мъка за него.

— Не ме интересува — пламенно извика тя.

Марлон продължи, все едно не я беше чул.

— Накрая той направи така, че аз… започнах да го боготворя.

— Категорично заявих, че не желая да слушам за никаква тъмница. Защо упорстваш?

— Защото не мога да стоя и да гледам как му причинявате същата болка… каквато му причиняваха там.

— Аз ли му причинявам болка? Друг път. — Всяка нощ Рейнджър измъчваше тялото й с томителните си целувки. Всяка нощ тя се стараеше да остане вярна към себе си и всяка нощ той сломяваше съпротивата й, а после я довеждаше до върха. Правеше го нарочно и без значение колко се бореше, накрая Рейнджър винаги побеждаваше. През сълзи тя ставаше свидетел на поредния му триумф. Проклета да е, ако почне да изпитва състрадание към него.

Но не можеше да признае това на Марлон. Не можеш да го сподели с никого, ето защо сви презрително устни и се изправи.

— Нямам намерение да те слушам. Ще изпратя някого да ти помогне да се прибереш в двореца, а аз ще продължа самотните си скитания.

— Нима съзнателно ще избягате от човек, който не може да ви догони да ви накара да го изслушате?

Тя спря.

— Ненужна жестокост за жена, която има славата на най-изтънчена и нежна принцеса.

Марлон знаеше как да маневрира, но Сорша се беше настроила твърдо против него, макар че се върна обратно.

— Говори тогава, но ако обичаш, не се увличай. Задълженията изяждат часовете ми и почти не ми остава време да се разходя в градината… сама.

Марлон стоически започна отначало.

— Не знам какво ви е разказвал принц Рейнджър за периода на пленничеството си.

— Той не говори по този въпрос. — А и тя не го разпитваше.

— Защото го е срам.

Сега интересът й беше събуден.

— Той беше суетен и празноглав младеж, който рискува родината си и своите другари заради една жена.

Сорша зачовърка в паметта си и изнамери забравената клюка.

— Графиня Дюбел.

Марлон кимна.

— Прелестната Жулиен, най-коварното творение на дявола. Тя го предаде — него и всичките му приятели. Смееше се, когато го вкара в капана.

Сорша си спомни жената. Толкова красива, грациозна и чувствена, че в нейно присъствие тя се чувстваше като недодялано селянче.

— В затвора — продължи Марлон — веднъж годишно на Рейнджър му нанасяха побой.

— Белезите. — Тя преглътна и си припомни допира до грапавата кожа. — Те са… брутални — изхълца тя, после изтърси изведнъж: — И не са го научили на друго, освен на бруталност.

— Нима ви е удрял? — Гласът на Марлон надали можеше да изрази повече учудване.

— Не. — Не дължеше обяснение на Марлон. Всяка нощ преживяваше поредното унижение. Никога нямаше да разкаже никому подробностите.

Марлон я погледна изпитателно и въздъхна.

— Нещо му стана в оная тъмница. Така и не разбрах какво, но нека ви разкажа фактите. Рейнджър имаше петима приятели — Цезар, Хектор, Емилио, Хардуин и мен. Ние отраснахме редом с него и бяхме обучавани винаги да го пазим и да бдим за неговата сигурност. С течение на годините свикнахме да го придружаваме на пътуванията му и при… — Той се поколеба.

— … любовните му приключенийца — заяви Сорша.

Марлон кимна в знак на съгласие.

— Когато стражите на граф Дюбел заловиха Негово височество, ние не се дадохме без бой. Хардуин и Емилио бяха убити. Които оцеляхме, ни повлякоха по улиците за назидание и ни хвърлиха в тъмница. Самият Рейнджър беше настанен в една мъничка килия. Останалите бяхме заедно. Но преди да ни затворят, граф Дюбел окова Рейнджър и го преби с пръчка. Накара ни да гледаме. Побоят беше нечовешки жесток, но Негово височество не издаде и звук. Ние бяхме ужасени. Бяхме горди. — Ръцете на Марлон затрепериха и той се хвана с все сили за пейката. — После дойде и нашият ред. Граф Дюбел каза, че това ни е наказанието, задето не сме подкрепили претенциите му към трона на Ришарт. Щом приключи и с нас, се оплака, че ръката му е отмаляла.

Сорша знаеше, че Дюбел е подлец. Неведнъж този човек се бе опитвал да я убие. Но да се оплаква, че се е уморил да бие четирима беззащитни мъже — това беше върхът на жестокостта и сарказма.

— През първата година не проумявахме какво се е случило. Чакахме спасение. Мислехме, че можем да апелираме към човещината на стражите и те ще ни помогнат да избягаме. Принц Рейнджър, като техен суверен, им заповяда да ни пуснат. — Марлон се засмя на своята собствена наивност. — Но у стражите нямаше и капка човещина. Те обичаха да живеят сред мрака на ада. Обичаха издевателствата и жестокостите. Не даваха пет пари дали сме гладни или жадни. За тях болестите и смъртта бяха ежедневие, нищо особено. Хектор първи осъзна, че няма надежда. Когато след една година ни изведоха от килиите, за да ни пребият, него го нямаше. Треската го беше отнесла.

— Бил е твой другар. — Сърцето й кървеше за мъката на Марлон. И за болката на Рейнджър.

— Да. През втората година намерихме начин да общуваме с Негово височество чрез почукване по решетката. Не разговаряхме за подобни неща, но аз всеки ден отчаяно исках при мама. Толкова ме беше страх от наближаващите побои. Вече не бях човешко същество. Но все едно колко се съпротивлявах срещу хода на времето, омразният ден идваше. Стражите мятаха одеяла върху главите ни и ни извличаха от килията. Докато го смазваха от бой, Негово височество викаше от болка, но никога не молеше. Нито пък Цезар. Нито пък аз. После ни хвърляха в килиите за още една година.

Сорша не можеше да си го представи. Не смееше.

— После започнахме да копаем. Цезар беше открил някаква тънка цепнатина в пода. Тъмницата се намираше в най-дълбоките подземия на замъка, който пък беше построен върху скала. Никой никога не беше успявал да избяга, но това не ни беше известно. Работата беше къртовска, но отначало изпитвахме облекчение, че можем да помогнем с нещичко на нашия принц. Плъховете ни изпоядоха, но и ние се чувствахме щастливци, ако успеехме да изпоядем някой плъх. Но копаенето ни отне много време. Гребяхме с лъжици. Гребяхме с пръсти. — Марлон й показа ръцете си. Средните му пръсти нямаха нокти. — А през цялото време принцът беше сам. Нямаше представа с какво сме се заели. Нямаше надежда. Дойде време за поредния побой на граф Дюбел.

— Той отново ли се оплака, че му е отмаляла ръката?

— След първата година мен и Цезар ни поеха стражите. Не бяхме достатъчно важни, та Дюбел да се хаби заради нас. Той обаче продължаваше да бие Рейнджър. Обичаше да бие Рейнджър. — Марлон започна да шава, обзет от чувство на неловкост. Главата му клюмна унило. — Последната година… — Марлон си пое дълбоко дъх — Рейнджър… Рейнджър… не можеше… не успя да се сдържи…

— Не е могъл да се сдържи… — Сорша разбра. — Помолил е Дюбел да спре.

— Бяха изминали седем години. Той съществуваше самичък в мрака. Килията му беше много малка — почти колкото ковчег. Не си бе продумал с някого.

Ужасът я притисна като олово. Как щеше да постъпи тя, ако бе прекарала седем години сама в мрака, с обещанието бъдещето да й донесе единствено болка?

— Щях да се пречупя много по-рано — прошепна тя.

Марлон кимна.

— Това, с което трябва да сте наясно, е, че граф Дюбел го послуша. Насърчи го. Накара го да признае пред нас страховете си. Ние беряхме срам заради него. Чувствахме, че сме били верни на принц, който не е заслужавал лоялност. Завърнахме се в килиите си. Още копаехме, но макар че не си го признавахме, сега го правехме заради нашето собствено спасение. — Марлон затвори очи, но една сълза се стече по бузата му.

Болеше го. Болеше го, но той търпеше страданията си, за да разкаже историята на своя принц. Беше прекарал живота си в служба на Рейнджър. Беше пожертвал своето здраве за него, а сега жертваше и гордостта си.

Сорша не искаше да слуша. Не искаше да чувства болката на Марлон или да вниква в болката на Рейнджър, защото не желаеше да се откаже от своето огорчение.

Но как да не слуша, когато Марлон говореше с такава мъка?

— С Цезар копахме с всички сили, докато до нас не започна да достига свеж повей. Знаехме, че сме близо до успеха. Не знаехме накъде води проходът, но това беше маловажно. За пръв път от седем години имахме надежда. — Марлон се взря право в очите й с такава решимост, че Сорша не можа да отмести поглед. — Само че нашият принц беше спрял да отговаря на почукванията. Не беше мъртъв. Знаехме го. Не бяхме видели да изнасят трупа му. Обаче той не отговаряше и ние се бояхме, че се е… побъркал. В мрака се беше случило нещо, защото когато на следващата година стражите метнаха одеяло върху Негово височество и го повлякоха навън, той се държеше различно. Не се съпротивляваше. Страхът му беше изчезнал.

Прозрението й показваше, че познава Рейнджър по-добре, отколкото й се иска.

— Когато е молил за пощада, се е случило най-лошото.

— Точно така. Негово височество беше стигнал дъното. — Лицето на Марлон се сгърчи от тъга. — Същия онзи ден граф Дюбел се присмиваше на Рейнджър. Заплашваше го първо с пръчка, после с камшик. Рейнджър не направи нищо, не каза нищо. Просто стоеше и го гледаше. По някое време през изминалата година беше станал крал. Той излъчваше благородство. Граф Дюбел просто издивя. Съдра дрехите от гърба на Негово височество. Съдра кожата от гърба му. Кръвта се лееше навсякъде. Камшикът плющеше по задните му части, по нозете му. С Цезар опъвахме веригите, молехме Дюбел за пощада, после сами се опитахме да го спрем. Стражите мърмореха недоволно — дори и на тях това насилие им идваше в повече. Знаехме, че Рейнджър трябва да се примоли или да заплаче и графът ще спре моментално. Но Рейнджър не продума. — Болката струеше от съществото на Марлон. — Беше в съзнание, очите му бяха отворени, но… просто не го беше грижа.

На Сорша й се догади и притисна ръка към устата си.

— Когато граф Дюбел започна да шиба Рейнджър по гърдите, графинята се намеси. Предложи на мъжа си вода. Предложи му вино. Предложи му се като курва, потопи пръсти в кръвта на Рейнджър, облиза я и се усмихна. Беше отблъскващо, гнусно, ала граф Дюбел я възкачи като животно на каменния под. Докато се съвкупяваше с нея, стражите ни изблъскаха с принца до килиите ни. — Марлон си пое шумно дъх, сякаш тази изповед го беше изтощила.

— Но Рейнджър… не се ли нуждаеше от помощ? — Божичко, защо ли питаше?

— Разбира се. Но стражите се бояха от графа. И вие щяхте да се боите на тяхно място. Когато ни донесоха храна, помолихме ги да ни пуснат да му помогнем. След три дни го домъкнаха при нас; казаха, че е твърде късно, че той умира. — Погледът на Марлон стана студен при спомена за онова мрачно време. — Така беше. Рейнджър не можеше да яде — толкова немощен бе. И да пие не можеше. Но пък говореше. Благодари ни за нашата вярност. Помоли ни да простим младежката суета, която ни беше докарала в този зандан. Помоли ни да не си го спомняме с лошо.

— Имаше ли треска?

— Не. Мислехме… още ми се струва, че той бе решил да умре. Казахме му, че копаем дупката, че малко остава да се измъкнем. Той беше тъй щастлив… — Марлон се усмихна — … за нас! Каза, че сме снели последния товар от плещите му, че няма да се измъчва как гнием в непрогледната тъмница. Помоли ни умно да се възползваме от свободата си. И умря… в прегръдките ми.

— Какво? — Сорша се вцепени от ужас.

— Умря. — Марлон стисна ръката й. — Кълна се, че умря. Предаде Богу дух. Беше тъмно. Смъртта бе до нас. Чувах как водата се стича по стените. Усетих как животът напусна тялото му.

Въздухът беше лош. Бездушните камъни на килията надвисваха отвсякъде. Ничий глас не нарушаваше тишината. Ничия ръка не се протегна, за да превърже раните й, или за да отнеме болката й. За легло й служеха купчина кости от плъхове, а за завивка — дълга ефирна паяжина.

Беше погребана жива.

Но това не я интересуваше. Някъде наблизо се стичаше вода и бавното капене, което някога я докарваше до полуда, сега само допринасяше за безразличието й. Нейният свят се състоеше от самота и печал. Тя умираше и приветстваше края на неутешимостта, скръбта, мъката.

Пръстите й докоснаха костеливата ръка на смъртта…

Сорша потрепери. В съня си е била там. При него.

— Какво се случи?

— Отиде си. Тялото му беше студено. Аз бях в шок. Цезар ридаеше. И изведнъж, като гръм от ясно небе, Рейнджър се сгърчи конвулсивно. Сякаш нещо го беше ударило в гърдите. Сърцето му отново заби. Той пресекливо си пое дъх. И отново се върна при нас. — Марлон стисна кръста на шията си.

— Това бе чудо.

Сорша не желаеше да го повярва. Не и за Рейнджър с неговата страшна воля и нелепата му, отблъскваща убеденост, че може да си осигури любовта й със силата на мъжката си чувственост.

— Завърна се към живота, изпълнен с решимост. Искаше да избяга, да си отмъсти на граф Дюбел за безчинствата в Ришарт, да се ожени и да си народи деца и да живее вечно чрез тях. Помнеше, че му бяхме казали за дупката и ни упъти накъде точно да копаем. Оказа се прав. Ако бяхме запазили първоначалната посока, щяхме да излезем на централната пътека на замъка. Веднага щяха да ни забележат и да ни върнат обратно. Вместо това се озовахме на тясната пътека към отдавна забравената странична врата на крепостта.

Сорша не можеше да повярва.

— Ами стражите? Те не пожелаха ли да погребат Рейнджър?

— Казахме им, че той чезне, но че все още са му останали големи запаси от сила. След като беше преживял побоя, те ни повярваха. Пък и не искаха да имат нищо общо с него. Колкото и странно да звучи, струва ми се, че бяха уплашени. Мислеха, че Рейнджър обладава свръхестествени сили, че Бог го брани с десницата си. — Марлон приведе глава и въздъхна. — И аз мислех така. Волята му беше диамант, оздравяването — удивително. Когато след два дни видяхме бял свят, той изпълзя от дупката и тръгна надолу по възвишението. Когато бягството ни беше разкрито, той пое в друга посока и поведе стражите подире си.

Марлон премълчаваше нещо.

— А вие какво направихте?

— В какъв смисъл?

— Рейнджър е жив и здрав. Цезар го няма. Ти си осакатен. Как е възможно? — Трябваше да научи края на историята. — Какво направихте?

— Той бе нашият принц. Бяхме се усъмнили в него веднъж, нямахме това право втори път. Ето защо привлякохме внимание на стражите и ги отклонихме след нас. Цезар беше убит. Аз бях стъпкан от конете. — Марлон посочи краката си. — Но Рейнджър се измъкна и това бе най-важното. Не съжалявам за нищо, докато седя тук и знам, че той ще отвоюва Ришарт от онзи изверг.

В метоха Сорша я учеха да вярва в благородството. Времето беше заличило у нея тази вяра.

Но сега Марлон й доказваше, че благородството не е изчезнало от лицето на земята.

Рейнджър ли беше вдъхновител на такива възвишени чувства?

Според Марлон отговорът беше „да“. А съпругът й заминаваше на война. Скоро.

— Той ще навлезе в Ришарт — каза тя. — Според нашите източници граф Дюбел е източил хазната. Народът го мрази. В армията цари пълен безпорядък. Победата ни е в кърпа вързана.

— Рейнджър ще оцелее — увери я Марлон. — Не се е отървал от тъмницата, за да умре на бойното поле.

— Сигурна съм, че си прав. — Трябваше да повярва, че Рейнджър няма да загине.

— Но ако аз съм щастлив, то той не е. Рейнджър заслужава нещо повече от успех. Заслужава щастие, което само вие, Ваше височество, можете да му дадете.

У нея се надигна познатото чувство на негодувание.

— Той можеше да бъде най-щастливият мъж на света, но благодарение на своите измами си пропиля късмета.

— Този мъж изкара осем години в тъмница. Другарите му бяха убити. Преследваха го. Умря. Има си причини за своите… действия.

Обяснението на Марлон не я затрогна.

— Пътувахме заедно дни наред. Знаеше коя съм, но въпреки това ме лъжеше като циганин. Аз не съм зъл узурпатор. Не съм някоя лека жена. Живях в манастир, грижех се за градина с билки и търпеливо чаках мига, в който ще мога да се върна у дома. А Рейнджър… ме направи на глупачка. — В този миг Сорша разбра, че вече не му се сърди. Беше наранена от факта, че той приема нейната любов, но не й дава нищо в замяна, освен нежност и главозамайваща страст.

Рейнджър не я обичаше и това положение на нещата й се струваше нетърпимо.

Марлон понечи да каже нещо, но размисли:

— А може би Рейнджър не и нито измамник, нито лъжец, нито дори лош познавач на човешкия характер. Маже би просто е допуснал грешка, сериозна грешка и не знае как да се извини. Колко типично за всеки мъж.

— Ама че глупост. — Абсолютна нелепост. — Рейнджър е възрастен. Всички възрастни знаят как да се извиняват.

— Простете ми, ако не се съглася, Ваше височество. Само едната половина от възрастните знаят как да се извиняват. Другата половина са мъже и след като заговорихме за пола ми, уверявам ви, че всеки мъж е готов по-скоро да обърне света, но не и да каже „извинявай“.

На Сорша й се щеше да продължи спора, но истината в думите на Марлон изведнъж й се стори очевидна. През живота си не беше чувала някой мъж да признае, че е сбъркал и да се извини. Вярно, че през последните години не беше имала кой знае колко контакти с мъже, но това поне обясняваше някои неща в характера на Рейнджър. Не бе триумф за него, когато я покоряваше в дългите нощи. Не затова я притискаше в прегръдките си, докато тя плачеше от екстаз. Просто се стремеше да я утеши.

— Рейнджър е пълен идиот. — В тона й се съдържаше учудване.

— Боя се, че май сте права.

— Още сега ще отида да говоря с него. — Сорша стана и нагласи полите си.

Марлон също се изправи от уважение към своята кралица.

— Ще чуе мнението ми по въпроса — зарече се тя — и когато свърша с него, ще ми се извини само и само за да… спре излиянията ми.

— Солиден план, Ваше височество. — Марлон се облегна на патериците си.

Отначало Сорша тръгна към палата, но след секунди пак се върна при Марлон.

— Благодаря ти. — Очите й блестяха от задоволство. — Благодаря.

Тя отново пое по пътеката, но когато достигна живия плет до страничната врата на крепостта, двама мъже се изстъпиха пред нея. Единият беше красив и силен, а другият — стар, опитен войн. И висок също така. Юмруците му бяха грамадни.

— Извинете ме, господа. — Тя се опита да ги заобиколи. Трябваше незабавно да говори с Рейнджър.

— С Ваше височество, принцеса Сорша, ли имам честта? — поклони се по-възрастният мъж.

Баба й точно сега ли беше намерила да изпрати да я повикат? Определено й липсваше усет за време.

— Да, но съпругът ми, принц Рейнджър, е изразил желание да ме види моментално, тъй че…

Отнякъде изникна трети мъж, след него четвърти, а от храстите изскочиха още двама, за да я обградят в кръг. Капан.

Това тук не бяха хората на баба й.

— Кои сте вие? — рязко попита Сорша.

— Ако дойдете с нас без съпротива, няма да ви сторим зло — каза възрастният мъж.

По-младият му съратник положи ръка върху дръжката на сабята си и яростно започна да тръска левия си крак, сякаш опасността го възбуждаше. Останалите мъже се оглеждаха за стражите.

Разбира се, бяха нервни, планът им беше дързък. Бяха дошли да заловят принцесата в кралските градини.

— Кои сте вие? — отново настоя тя. Погледът й попадна върху сетрето на младия мъж. Там, почти скрит от плаща му, се мъдреше малък символ. Кафява змия, свита на кълбо, на нещо като ален фон.

Граф Дюбел. Това бяха неговите хора. Без предупреждение Сорша отметна глава назад и писна с всичка сила.

Една груба ръка спря писъка й в зародиш. Шестимата мъже се скупчиха около нея и я помъкнаха към конете, чакащи край живия плет.

Сорша се бореше всячески, но нямаше шанс срещу обединените им усилия. Успя обаче да се обърне поглед назад.

Там, където за последно беше видяла Марлон, храсталаците се полюшваха. Марлон бе избрал бягството пред опасността отново да се озове в тъмницата на графа.

Тя беше сама.