Принцът се жени

17

Рейнджър отвори вратата. Привлечена от клюката, групичката от двайсетина човека се беше превърнала в тълпа от сто. Жуженето на разговорите замря, когато Рейнджър се обърна към множеството.

— Мили боже! — Сорша надзърна иззад рамото му. — Защо са тук?

— Може би се вълнуват при мисълта за първия си посетител от Бомонтен — рече той, но не си вярваше, а тълпата го накара да застане нащрек. — Ще уредя нещата със свещеника, а ти чакай тук, докато не ти кажа да излезеш. — Затвори вратата пред разтревоженото й лице и обгърна човешкото гъмжило с поглед, търсейки евентуални убийци.

Не откри следи от такива. Всички тук бяха напуснали родината си от лоялност към него или към баща й, а трудностите, преживени в чужбина, ги бяха сплотили.

Но защо бе това вълнение? Защо хората си шепнеха трескаво? Защо се бяха насъбрали пред църквата. Усещаше някакво подводно течение. Тук имаше нещо повече от обикновената радост около всяка сватба.

Рейнджър махна повелително на свещеника, който повдигна въпросително вежди при този дързък жест. Тълпата се раздели, за да го пропусне и всички ги зяпнаха, сякаш животът им зависеше от това.

— Какво се е случило? — попита Рейнджър.

— Мълвата обиколи селото със светкавична скорост. — Отец Терънс сключи ръце и изгледа Рейнджър нетърпеливо.

— Мълва ли? За една бомонтенка, преоблечена като мъж, и нейния телохранител? — Той опита да се усмихне весело като Арну, но това не му се удаде. — Щеше да е чудо, ако слухът не беше плъзнал.

— Ти назова младата госпожица „Сорша“.

Едничка дума. Рейнджър беше унищожил тяхната анонимност с едничка дума. Той обаче продължи да се прави на тъп и разпери ръце в израз на добре изиграно удивление.

— Ами така й е името.

— Сорша е рядко срещано име, а по една случайност най-голямата принцеса на Бомонтен се нарича така.

— Че ще тръгне ли една принцеса да се облича като момче? — Аргументът беше съшит с бели конци и свещеникът не се остави да го заблудят.

— Да, ако е застрашена, а както ти сам каза: „Има такива, дето искат да я пратят на оня свят.“

Тези преднамерено изпуснати думи трябваше ловко да окажат натиск на Сорша. Защо сега рикошираха толкова лошо върху него самия?

— В такъв случай, отче, по-добре на секундата да потушите мълвата — меко изрече Рейнджър.

— Вероятно щеше да е възможност, ако по една случайност нашият ханджия не беше живял близо до кралския дворец в Ришарт. Той често виждал как младия принц Рейнджър язди на коня си. — Проницателният взор на отец Терънс се спря върху него. — Според мистър Монтеро принцът би изглеждал точно като теб… след няколко години в зандан.

Рейнджър намери кръглото, изпълнено с надежда лице на мистър Монтеро сред тълпата. Как бе станало така, че Монтеро го бе познал, а Сорша — не? Може би беглият поглед в някои случаи е по-остър от взора на детството, прекарано в безгрижни игри.

Хората се взираха напрегнато в него с мълчалив копнеж, с горестно очакване най-после да научат, че верността им е била възнаградена.

По-рано Рейнджър беше преценил, че в действията му няма място за вина.

Оказа се, че греши.

В младостта най-важното за него бе да се хвърли в леглото с изкусителната графиня Дюбел. Беше изменил на своята страна и своя народ заради безумната авантюра с Жулиен.

Хората в Нова Проспера още изплащаха последиците от глупостта му.

До деня, в който не станеше крал и не превърнеше Ришарт в рай за народа си, вината щеше да го гризе… а дори и тогава нищо не можеше да върне погубените животи или нарушаването на многовековните традиции.

Но днес той можеше да изцели болката. Рейнджър отговори на погледа на свещеника.

— Предстои ви да бракосъчетаете кралска двойка.

— Хвала на Господа! — Отец Терънс понечи да падне на колене.

— Не! — възпря го Рейнджър. — Чуйте. Сорша не знае кой съм. Още ме смята за мъртъв, а на мен ми е изгодно да поддържам това й убеждение. Моля ви, не издавайте тайната ми.

Бе очевидно, че на отец Терънс му се щеше да задава въпроси, но Рейнджър го гледаше твърдо и най-сетне свещеникът преклони глава.

— Както повелите, сър.

— Сега съм Арну. Има ли други пътници в селото?

— Днес не е пристигал никой, освен вас. Пътуването е мъчна работа по това време на годината.

— Наистина. Със Сорша бяхме единствените хора по пътя към Единбург. — Рейнджър внимателно изрече най-страшното. — Ние… и убийците на граф Дюбел.

Радостта на отец Терънс помръкна и лицето му застина в ужасна маска.

— И като заговорихме за това… — Рейнджър свали тежката си кесия от пояса и я напъха в ръцете на свещенослужителя — нека отпразнуваме сватбата, обаче се погрижете слухът за нея да не напусне пределите на селото. Вашата дискретност, дискретността на всички ви е нужна, защото нашата безопасност е нещо крехко, а от нея зависи завръщането ви в родината.

— Ще поставим стражи на пътя, които да отпращат пътниците. Ще се погрижа всички да са наясно. — Отец Терънс положи рамене върху Рейнджъровите плещи и го погледна в очите. — Довери ми се, синко. Шотландия е красива страна и повечето от местните люде са добри, но ние жадуваме за дома. — Той се върна сред тълпата и събра водачите на селото в кръг около себе си.

Рейнджър се накани да влезе обратно в църквата, но въздишката на Тулия го възпря. Той се обърна и видя как ръката й се устреми към сърцето, а устните й се раздвижиха, но от тях не се отрони звук. Обзелите я чувства бяха твърде силни. Мистър Монтеро я повдигна в здравата си прегръдка. Най-възрастната жена, старица, която едва стоеше изправена, започна да подскача радостно.

Може би съдбата го беше довела тук. Може би тази сватба, на това място, в този ден, беше предопределена свише.

А с опасността, която ги грозеше… може би довечера беше единственият им шанс да се любят. Рейнджър трябваше да се възползва от него. Не можеше да протака повече.

— Добре. Всичко е уредено. Отец Терънс ще ни венчае днес следобед. — Арну бодро прекрачи прага на черквата.

Сорша го зяпна. Някак си този мъж беше успял да я убеди в правотата си, напук на собствените й аргументи. Откога Арну беше станал толкова разумен — и такъв инат?

Нейните мисли навярно се бяха изписали по лицето й, защото изражението му омекна.

— Какво ти става, миличко? Да не би да размисляш? — Преди да успее да му отговори, той я притегли в обятията си. — Я да видим дали мога да те убедя.

Топлината на тялото му я сгря и напрежението й се разсея. Целувката му беше лека и сладка, като белтъци, разбити на сняг със захар; разтопи се върху езика й и тя измърка от наслада.

Той се отдръпна и се усмихна на прехласнатото й лице.

— Е, така май е по-добре?

Тя кимна.

— Помни, че всичко е заради твоята сигурност. Ще набиеш това в главата на баба си, нали?

Сорша кимна отново.

Арну я хвана под ръка и я поведе към вратата.

— Иди при ханджийката да й кажеш добрите новини. Ще се оженим днес следобед и ще се нуждаем от сватбена вечеря.

— Да. Тази жена ми се струва много приятна. — Но упоителният ефект от целувката на Арну се разсея. Сорша предполагаше, че разбира причините, които налагат венчавката, но не знаеше как ще издържи церемонията и празнуването след това. Всичко й се струваше тъй… измамно. Тя неохотно се помъкна към вратата.

Арну я отвори и галантно й направи път да мине първа. Сорша спря, заби поглед в пода и промърмори:

— Понякога, Арну, не отстъпваш по характер на баба.

— Горе главата, славей мой. Обещавам ти, че всичко ще бъде наред. — Обаче той звучеше разсеяно, сякаш вече я беше забравил и мислеше само за предстоящите приготовления.

Сорша тихичко затръшна вратата след себе си и погледна тълпящото се множество.

Всички разговори замряха. Всички погледи се устремиха към нея.

Тишината рани слуха й. Дощя й се да се свие под орляка от питащи погледи.

Не можеше да се ожени тук. Трябваше да се върне и да каже на Арну да откаже церемонията.

Площадът избухна в овации.

Сорша ужасено се втренчи в тълпата, но възпитанието на баба й я накара да застане на място: една принцеса не се извръща от приветстващите я поданици.

Дечица с надве-натри измити лица бързо се строиха в редичка. Всеки малчуган държеше в ръцете си китка изсъхнали цветя. Едно по едно децата идваха и ги подаряваха на Сорша. Тя се усмихваше. Благодареше на всяко от тях. Обаче, когато процесията се изреди, тя държеше цял наръч благоуханни аромати, но в душата й се затаи ужасяващо подозрение.

— Много сте мили, но се боя, че не разбирам. Всички изглеждате толкова… доволни. — Всъщност цялата церемония приличаше на тези, с които навремето я приветстваха като принцеса.

Да не би нейните сънародници да я бяха разпознали?

— Тук обожаваме сватбите, а това е твоят ден. — Тулия излезе пред множеството. — Нали знаеш, че всяка жена само веднъж става невеста.

И таз добра. Сорша нямаше причини да не се довери на Тулия, защото за пръв път щеше да е булка. Никога не беше посещавала селска сватба. Предполагаше, че хората се веселят много по време на обреда.

Пък и наистина: как можеха да познаят в нейно лице престолонаследницата на Бомонтен? Беше напуснала родината си преди десет години. За толкова време доста се беше променила.

— Хайде. — Тулия разпери символично ръце, за да опише пътя, който й предстои. — Да вървим в хана и да те нагласим. Мъжете ще приготвят младоженеца. Отец Терънс ще ги придружи, за да е сигурен, че няма да се натаралянкат преди церемонията и да се изпонатръшкат под масите, преди да са казани обетите. — Тя погледна сърдито мъжа си. — Както някои женихи, които познавам.

Мистър Монтеро така се изчерви, че чак ушите му пламнаха. Тълпата задюдюка.

Сорша се засмя и се отпусна. Това беше по-лесно, отколкото венчавка в катедрала. Много по-малко пищност и показност. Стисна цветята и тръгна подир Тулия. Всички жени от селото се бяха събрали около хана и бъбреха весело. Най-възрастната сред тях свали шапката на Сорша.

— Днес отново ще те направим девойка.

— За да те направи онзи юнак жена довечера — смигна й една по-млада невяста.

— Роксана! — Тулия размаха укорително пръст. — Хич не проявяваш уважение.

— Голямата работа, какво пък — започна да я оправдава Сорша, но гласът й се изгуби сред хора от порицания, насочен срещу Роксана. После стигнаха до хана и всяка жена от селото се опита да влезе вътре, за да участва в приготовленията.

Тулия първо ги изкомандва като генерал да се настанят на пейките, а после да свършат някои работи. Волята на ханджийката беше толкова силна и безпрекословна, че за нула време всички завеси бяха дръпнати, на огнището бе сложена огромна кафеварка, водата се подгряваше за баня и всички седяха като на тръни.

Тулия накара Сорша да застане пред масивната зидана камина и Сорша, безупречно възпитана принцеса, положи усилия да запамети името на всяка жена. Финис беше бременната. Роксана беше нахалната. Рея беше умна и винаги се усмихваше. Салвиния имаше кафяви очи. Пия беше хубава, стройна, тънка като топола.

— Младата госпожица няма булчинска рокля — обобщи ситуацията Тулия.

— Наричайте ме Сорша.

Разговорите замряха. Жените се спогледаха несигурно.

— Не зная дали е редно — отвърна Тулия.

— Разбира се, че е. Нали все някак трябва да ме наричате? — помъчи се да ги вразуми Сорша.

— Да. Че как иначе? — Но макар че Тулия склони, тя се обърна към масата с по-възрастните жени, като че ли търсеше подкрепата им.

Една сбръчкана старица, сгърчена от ревматизъм, махна на другите да се съберат около нея и бабичките се посъветваха с треперещи гласове. Бавно и със значителна помощ старицата се изправи.

— На това място и по това време ние сме нейното семейство. Ще й викаме Сорша — тържествено обяви тя с немощен глас.

Възрастните жени кимнаха. И по-младите също.

— Сорша, името ми е Санчия. — Древната старица почука с прегънат пръст гърдите си. — Аз ще ти бъда nonna, баба.

Всички глави кимнаха за пореден път.

— За мен ще бъде чест да сте ми баба — затрогна се Сорша.

— Не, честта ще е за мен. — Тулия избърса очи в престилката си. — Ти ще ни донесеш късмет.

Баба Санчия докуцука до Сорша, улови лицето й в ръцете си и показа беззъбата си усмивка.

— Ще превърнем този ден в голям празник за теб.

Всички бяха така мили, а сватбата дори не беше истинска.

Още веднъж Сорша се опита да им обясни:

— Неприятно ми е да ви гледам колко много труд си давате. Всъщност женитбата ще бъде чиста формалност. Арну просто се тревожи за сигурността ми и настоява…

— Знам. — Баба Санчия притисна челото на Сорша до своето. — Той е добър момък.

Никой не я слушаше.

Баба Санчия и Тулия я накараха да си свали наметката и тя се подчини. Тулия вдигна дрехата и я запрати настрана.

— Ора, я ела тук и застани до Сорша.

Ора се дотътри тежко до тях. Тя беше горе-долу на годините на Сорша и имаше ръст, сходен с нейния, но на тегло я надвишаваше поне с петдесет килограма.

Сорша се усмихна.

Бузите на Ора грейнаха в трапчинки.

— Да, твоята сватбена премяна ще свърши работа — каза Тулия и всички жени кимнаха одобрително.

Сорша впери поглед в широката талия на Ора и поясни:

— Навлечена съм с много ризи.

— Досетихме се. — Баба Санчия прегърна Ора. — Тя наддаде малко, откакто роди близнаците.

Ора отново разцъфна в усмивка и се разбърза да донесе булчинската си премяна.

Е, добре. Голямата работа като не й стане роклята, и бездруго се женеше само на ужким.

— Свалете ваната отгоре — извика Тулия.

В този момент на Сорша й се стори, че губи контрол върху действията си. По-късно си даде сметка, че това е станало още когато срещна Арну.

Жените я разсъблякоха, изкъпаха, измиха косата й, подсушиха я и я облякоха в сватбената премяна на Ора — дълга червена пола, широк черен сукман, елек, избродиран с пъстри цветя и венче от изсушени цветя. Сукманът й беше стегнат в гърдите и хлабав в кръста, но й стоеше по-добре, отколкото Сорша бе очаквала.

Баба Санчия й връчи китка свежи цветя: малки, изкривени от зимата и очевидно отскубнати от саксиите на селянките, но ги придържаше хубава копринена панделка и жените се усмихнаха лъчезарно, оглеждайки резултата от творението си.

— Колко си хубава! — От очите на Тулия бликнаха горди сълзи. — Хубава! Като принцеса!

Сорша се втренчи ужасено в нея, но после реши, че сравнението е било случайно.

По залез-слънце жените я обкръжиха, изведоха я навън, преведоха я през площада и тръгнаха към църквата.

Оттук нататък всичко се разви с бясна скорост. Мъжете се бяха наредили край пътя, но поради замъгленото й зрение й се струваше, че те се развяват като водорасли в бурно море. Чу смях и шеги, които не разбра.

Обаче едно нещо чу доста добре: възклицанието на Тулия колко е ведра булката.

Сорша се усмихна. Това не беше ведрина или спокойствие, а чиста проба недоумение.

Когато жените влязоха в черквата, тя стисна букета толкова силно, че се убоде на скритата в него роза. Една червена капчица кръв бликна от пръста й. Сорша се вгледа в нея, намръщи се от болка и се притесни, че ще изцапа костюма на Ора. Баба Санчия я поведе в дъното на църквата, точно срещу олтара. Сорша впери поглед в трепкащите пламъчета на свещите.

Някой я улови под ръка.

Беше Арну.

Той изглеждаше… възторжен. Превръзката на окото му беше чиста. Той беше чист. Косата му бе влажна, брадичката — избръсната. Беше облечен в нечий сватбен костюм. Широките му рамене опъваха сетрето. Той я поведе към олтара, сякаш страховете, които я връхлитаха, никога не го бяха спохождали. Като се има предвид простодушието му, по всяка вероятност така и беше.

Той я целуна по бузата.

— Стига си се мръщила. Всичко е наред. Вярвай ми.

— Вярвам ти — промърмори тя. Не биваше да забравя, че се е доверила всецяло на Арну. Досега не се бе осланяла на никой мъж както на него.

Той я поведе към отец Терънс.

Службата започна с литургия и за пръв път от години насам Сорша взе участие в обредите на своята собствена църква. Отец Терънс говореше на английски, но дори това не й попречи да потъне в познатото молитвено съзерцание.

После свещеникът започна венчавката и когато Сорша изрече обетите си, силата на чувствата й към Арну я порази: откога този рибар се превърна в човека, на когото тя охотно се врече да го обича и уважава?

Ами той? Откъде се беше научил да говори с такъв дълбок, разкошен, културен глас; да я гледа с разтапящ поглед, все едно само от нея имаше нужда на света, с такова почитание и възхита? Целуна я по устата пред всички. Вкусът му беше свеж, топъл и толкова интимен, че тя потъна в свят, който се състоеше само от тях двамата, от спомена за вчерашния следобед, прекаран в кръга на феите, и утрешното обещание…

— Ура!

Радостният изблик на хората от Нова Проспера я накара да подскочи от изненада. Съвсем беше забравила за присъствието им.

Арну се обърна с лице към паството, което скачаше и крещеше щастливо. Сорша не се удържа и на устните й грейна усмивка.

Двамата заедно излязоха на площада.

Селяните ги настаниха на сложената там трапеза. Поднесоха им бира и вино, агнешко с подправки и гарнитура от картофи. Цигулар и барабанчик свиреха, а новобрачните танцуваха. После всички се присъединиха към тях.

Сорша за пръв път беше на такъв празник: в него отсъстваха помпозността на дворцовите забави и строгостта на ритуалите в метоха. Забавляваше се както никога досега, поне докато жените не я вдигнаха със стола от трапезата и не я отнесоха в спалнята за първата брачна нощ.

Тя хвърли поглед на Арну.

Той стоеше с ръце на кръста и я гледаше. Изобщо не приличаше на милия, покорния, симпатичен, вбесяващ Арну, когото познаваше.

Приличаше на хищник, на непознат.

Този мъж бе неин съпруг.