Принцът се жени

2

На следващото утро Сорша стоеше с мотика в ръка и гледаше как Арну гради зид около билковата градина. Силата му беше впечатляваща. Четири жени едва успяваха да помръднат камъните, които той с лекота повдигаше. Обаче Арну не показваше умора — дялаше, вдигаше и натъкмяваше без прекъсване. До обяд беше свършил повече работа, отколкото Сорша и три сестри бяха успели да свършат за цяло лято.

Миришеше несравнимо по-добре — вчера майка Брижет го беше накарала да се изкъпе, преди да го допусне до масата за вечеря. Освен това изглеждаше глупаво — дрехите му се бяха разпаднали на късчета, когато монахините ги пуснаха във врялата вода за прането. Ето защо игуменката му даде едно скромно кафяво расо, което изобщо не подхождаше на стройната му фигура — китките му се подаваха изпод ръкавите, а прасците му стърчаха изпод дрехата. Качулката му се беше свлякла назад. Парцалът покриваше окото му и челото му, придавайки му вид на палячо — като дете, което се прави на слепец. Лицето му беше обрасло с брада. От време на време Арну се взираше в слънцето, сякаш държеше да се увери, че още е ден.

Въпреки това се трудеше за десетима, ядеше за петима и се хилеше добродушно, докато чакаше било някой да си поиска лодката, било майка Брижет да му я даде.

На Сорша й се щеше Арну да се качи на лодката и да отплава надалеч. Да, нуждаеше се от помощта му за градината, обаче присъствието му я изнервяше.

Но защо? Та той беше един прост рибар. Не беше чувал за Бомонтен, за двореца с дългите вити стълбища и високите мраморни колони, за пътеките, виещи се през планините, за девствените гори, за бумтящите водопади. Бомонтен…

Снощи беше сънувала дома. Тичаше по безкрайните коридори на двореца и търсеше сестрите си, баща си, баба си, докато най-накрая не осъзна, че нещо я преследва. Беше се събудила с лудо биещо сърце и пулсиращи слепоочия. Изправи се и се втренчи в малкото прозорче на вратата. Заслуша се в царящата тишина. Беше убедена, че е дочула стъпки пред килията си. Бавно, плахо бе пропълзяла до вратата.

Светата обител бе оформена като квадрат, в чийто център се намираше параклисът, а в ъглите — дневните и спалните помещения. Сорша погледна потъналите в мрак градини, звездната нощ, залязващата месечина. Вятърът свиреше във върхарите, но на земята нищо не помръдваше.

Не чу повече стъпки, но би се заклела, че…

— Какво мислиш за него? — попита нечий овладян глас с френски акцент.

Сорша така бе потънала в мисли, че се извърна стреснато. Майка Брижет стоеше на каменната пътечка. Игуменката винаги се движеше изящно и тихо, но не чак толкова, че да не чуеш идването й. Сорша свали голямата си сламена шапка и я завъртя в ръцете си.

— Добър работник е, а малко помощ не ни е излишна.

— Сестра Тереза го смята за гламав. — Майка Брижет седна на пейката под кривата киселица и потупа мястото до себе си. — А ти?

— Не, съвсем не. — Гламав ли? Друг път! — Не, той просто… лесно се разсейва. И дрънка прекалено много. Той е… — Сорша седна и затърси точната дума, с която опише Арну. — Досадник.

— Разбирам. — Бегла усмивка разведри зимата по лицето на сестра Брижет. — Твърди, че е от Нормандия, и макар че не съм била там цяла вечност, мисля, че тамошните селяни говорят с такова произношение. — Игуменката се изразяваше като френска аристократка. Лицето й издаваше богат и горчив опит.

— Значи… значи смятате, че той е този, за който се представя? — Сорша се бе научила да уважава мнението на майка Брижет по всички въпроси.

— Защо? — Сивите й очи измериха Сорша от глава до пети. — Да не мислиш, че лъже?

— Ако лодката не е негова, чия е тогава? — Сорша уж нехайно сви рамене.

— Добър въпрос, който заслужава отговор. — Майка Брижет беше слаба — всички монахини тук бяха слаби, това беше беден метох — и стоеше абсолютно изправена, сякаш беше нещо немислимо да се облегне на пейката. — Тази сутрин излязох на брега. По пясъка имаше пресни следи от мъжки ботуши.

— Ботуши. — Сорша погледна нозете на Арну. Той носеше кожени гамаши с дървена подметка. Освен тях и дрехите му, които вече бяха на боклука, той нямаше нищо. — Двама мъже ли има на острова?

— Така изглежда.

— Но защо? Ако морето е изхвърлило втори човек на брега, защо той не потърси убежище в манастира? — Но още преди игуменката да отговори, Сорша се сети за съня си, за страха, че нещо я преследва.

— Може би заради теб? — деликатно предположи майка Брижет.

— Мислите ли, че трябва да… — Сорша се поколеба.

— Да се завърнеш на трона в Бомонтен? — Игуменката се усмихна сурово, когато съзря смайването на младата жена. — Мислеше, че не знам?

— Никога преди не сте споменавали титлата ми. Винаги съм се чудела дали сте наясно. Дали Джефри ви е казал.

— Не, не ми каза. Даде ми пари, много злато, и ми разправи, че понякога изпадаш в пристъпи на лудост, които аз трябвало да обуздавам.

— Какво? — Сорша така подскочи, че за малко да прекатури пейката. — Това ли ви е казал Джефри? Че съм побъркана? Но защо!

— Смислен въпрос. Навремето реших, че той просто е искал да привлече вниманието ми към теб, за да не те изпускам от око.

— И вие бдяхте зорко над мен? — Сорша си спомни как постепенно се беше сприятелила с по-възрастната жена през първата година.

— Точно така! Натоварена съм с отговорността за здравето и сигурността на всички сестри тук. Не можех да допусна някаква луда да ги застраши.

— Мислех, че прекарвате толкова време с мен, защото… — … ме харесвате — завърши наум Сорша.

Майка Брижет се засмя нежно.

— След месец се уверих, че си напълно нормална и имах изключителното удоволствие да се радвам на твоята компания. Ти не си обикновено момиче. Ти си начетена. По-начетена и от мен, а аз имам завидно образование. Преди революцията прекарвах сума ти време в парижките салони с философи и учени. Дори само това би ме навело на предположението коя си. После забелязах колко усърдно четеш вестниците, донасяни от мистър Макларън, и изрязваш статиите, посветени на Бомонтен. Оттам до извода, че си в изгнание и навярно си една от изгубените принцеси, има само една стъпка.

Сорша обмисли думите на игуменката:

— Мисля, че е време да се завърна — прошепна тя и зачака да чуе несъгласието на майка Брижет.

Вместо това по-възрастната жена кимна усмихнато.

— Обаче това е невъзможно. — Сорша стисна отчаяно ръце. — Вие имате нужда от мен. Метохът има нужда от мен. Аз спазарявам нашите билки за стоките на мистър Макларън. Грижа се за градината. Помагам в лечебницата.

— Ти си много талантлива и полезна, но ние се оправяхме с тези неща и преди твоето идване. Не си незаменима.

— Но ако си тръгна… — Сорша се беше привързала към монахините и те й отвръщаха с обич. Бомонтен беше далече в Пиринеите, които никога повече нямаше да види.

Майка Брижет я разбра и без думи.

— От самото начало знаехме, че ще те загубим, а и не сме мирянки. Умеем да превъзмогваме загубите. Очакваме ги.

Но какво щеше да стане със самата Сорша?

— На мен ми харесва тук — възрази тя.

— Можеш ли да ми кажеш от сърце, че тук е място за теб?

— Да, да!

— Сорша, знаеш ли каква съм? Или по-точно каква бях?

— Не. Аз… — Сорша никога не си беше задавала този въпрос. Майка Брижет беше игуменката на метоха и тя не можеше да си я представи, в каквато и да е друга роля.

— Казвах се Лорет Брижет Ан Жьоневър Кювие, контеса Болийо от Прованс. На трийсет и две години живеех в замък през лятото и в Париж през есента. Отивах в кралския дворец, когато ми скимнеше, защото дружах с кралицата. Носех се в позлата от глава до пети. Диаманти красяха косите ми, пантофките ми, пръстите ми. — Тя се усмихна, сякаш споменът й беше приятен, или сякаш нескритото удивление на Сорша я забавляваше.

— Естествено. Били сте аристократка. — Това обясняваше толкова много за майка Брижет — благородното й възпитание, културната й реч, будния й ум.

— Имах голямо семейство — съпруг, когото не обичах; баща, майка и сестри, които обожавах, малко момче, наследник на процъфтяващо имение и най-прекрасното дете на земята.

Сега игуменката нямаше нищо и Сорша се приготви да чуе ужасен разказ.

— Революцията помете Франция като огромна приливна вълна. Видях как гилотинират моята кралица и приятелка Мария Антоанета, видях как отсякоха главите на мъжа ми, майка ми, баща ми и всичките ми сестри. През 1795 бях под домашен арест със сина си, Талас, когато ни се отвори шанс за бягство. Трябваше да взема Талас и да се придвижим до крайбрежието. Не споделих това с никого, освен с Фабиен, моята доверена прислужница. Помолих я да ми помогне да събера малко багаж. Същата нощ ни плениха на излизане от Болийо. Фабиен ни беше осъдила на смърт за шепа монети.

Сорша издаде някакъв нечленоразделен звук, сякаш не можеше да си поеме въздух.

— Онази зима държах сина си в прегръдката си, докато той издъхваше от треска в затвора — продължи майка Брижет със същия спокоен глас. — Вече ми беше безразлично дали съм жива или мъртва. Въпреки това един англичанин успя да ме спаси и ме качи на кораб за Единбург. Корабът претърпя корабокрушение край островите Оркни. Последваха куп други изпитания, които ме отвеждаха все по на запад към Монмаут. Щом пристигнах на този остров и зърнах метоха, разбрах, че Господ ме е призовал да му служа. Не знам защо е решил така, но съвестно изпълних дълга си. Работех за делото Му с всички сили. Лично участвах в спасението на двайсетина мъже, жени и деца от разбили се лодки и корабчета. Прибрах те и се погрижих за теб. Може би това е бил Божият замисъл.

— Благодарна съм. — Краткият бунт на Сорша срещу дълга й на принцеса беше потушен от тази потресаваща история. — Значи според вас трябва да напусна манастира.

— Това е твой дълг. Нещо повече: имаш семейство, което трябва да откриеш. Семейство, така скъпоценно, че не можеш да го пренебрегнеш. Не бива да мислиш, че сестрите ти и баба ти са по-храбри и по-силни от теб. Може би точно сега те имат нужда от твоя кураж.

Сорша си представи същите думи, изречени от устата на кралица Клаудия, и потъна вдън земя от срам.

— Права сте. Длъжна съм да открия Кларис и Ейми, но ми липсва смелост.

— Смелостта не е отсъствие на страх, а предприемането на правилните действия въпреки наличието му.

Сорша изобщо не го повярва.

— Освен това всеки се страхува от нещо.

— Не и баба — заяви Сорша с непоклатима увереност. — Не и вдовстващата кралица.

— Човек е неустрашим, когато не му е останало нищо за губене. Може би случаят с кралица Клаудия е такъв, но според мен докато ти си жива, а тя не знае къде си и дали си добре, баба ти също не е неуязвима. — Сорша понечи да възрази, но майка Брижет я пресече с повелителен жест. — Подценяваш се. Първия ден, когато пристигна в манастира, ти беше млада, беше загубила всичко, което ти е скъпо, и се боеше, защото бе само едно дете. Мина време. Ти се превърна в зряла жена, която чува повика на дълга. Нормално е да се страхуваш, но знаеш какво трябва да направиш.

Майка Брижет можеше да говори каквото си иска, но пред лицето на нейната трагедия Сорша се чувстваше глупава и недостойна. За пореден път се проваляше.

— Виж кой идва насам. — Игуменката посочи Арну, който пристъпваше тежко-тежко. Той стигна до тях. Спря смутено, отдаде чест и се поклони. Придърпа расото надолу, като че ли се опитваше да скрие мощните си прасци. Най-накрая се ухили триумфално, коленичи и ги погледна в очите.

— Здравейте, уважаеми. Ама че хубав ден, а? — Изглеждаше много весел и бъбрив. — Малко щипе, разбира се, ама нищо чудно по това време на годината. Преди да е дошла съботата, пак ще има буря.

— Защо мислиш така? — попита майка Брижет.

— За кое, за бурята ли? Ами че нали съм рибар. Туй ми е работата. — Той усилено закима с глава, сякаш не беше достатъчно, че е коленичил.

Дръзките черти, огрени от ясното слънце, лесно го характеризираха като грубиян: дълъг и тънък нос, широка челюст, фино изрязани устни… меки и податливи, напращели за целувки. Парцалът, който пресичаше челото му и скриваше сляпото му око, беше намачкан и опърпан, обаче дълги, извити ресници засланяха здравото му кафяво око. Ако расото му беше по мярка, ако не се хилеше чак толкова и ако имаше поне капка мозък, Арну щеше да е привлекателен… за човек, който очевидно беше селският идиот.

— Чудех се, госпойце Сорша, дали не щете да изкопая оня мъртъв пън насред градината. Като свърша с оградата, де. Изглежда някой вече се е мъчил да го изкорени. Що пък аз да не довърша работата?

— Не е толкова лесно, колкото си мислиш, Арну. — Сорша възненавидя пъна от самото начало на престоя си тук. Многократно се беше мъчила да го изкопае, обаче старото дърво не се даваше. Понякога тя се чудеше дали духът на мъртвото дърво не се завръща през нощта и не кара пъна да пуска нови корени.

— А, поогледах го. Мога да го разкарам още тоя следобед.

— Нима? — студено попита Сорша. С две думи този мъж беше обезценил труда, който тя беше хвърлила през годините.

— Не съм свикнал да стоя с празни ръце. Мога да ви се отплатя за храната с мъничко работа.

Майка Брижет се намеси, преди Сорша да е успяла да отговори.

— Чудесно, Арну, много ти благодарим. Защо не идеш в магерницата да обядваш? Който работи, огладнява. Кажи на сестра Мери Саймън, че имаш разрешението ми.

Арну направо изпадна в екстаз от думите на игуменката и започна да се кълчи напред-назад в израз на дълбока благодарност. Криво-ляво се изправи на крака и хукна към кухнята.

Сорша въздъхна ядосано.

— Само за храна мисли. Той е като куче, което непрекъснато си точи лигите за сочен кокал.

— Този мъж те дразни — отбеляза майка Брижет. — Но по всичко личи, че е добронамерен.

— Така ми надува главата, че не мога да преценя — стисна зъби Сорша. Арну я подлудяваше с неспирното си бръщолевене.

— Ще ми се да не беше открила пред него, че не си монахиня — малко остро заяви игуменката. — Калугерската одежда ти предоставя защитата на църквата, която не е за изхвърляне.

— Не съм му казвала, че не съм монахиня. Просто не му казах, че съм.

— Колко проницателно от негова страна, да забележи разликата. — Погледът на майка Брижет обходи лицето на Сорша и се спря на косата й. — Този цвят в комбинация с изящните ти черти доста бие на очи. Ще ми е притеснено за теб, когато ни напуснеш.

— Сигурно целият свят ме е забравил.

— Онези вестникарски изрезки сочат обратното. Освен това — изражението на игуменката стана безизразно — враговете никога не забравят. — Тя се изправи и удостои Сорша със строг поглед. — Тъй че стягайте се отсега, Ваше Височество. По всяка вероятност ще ни напуснете под напора на обстоятелствата и няма да имате време…

Свещената тишина на манастира беше нарушена от женски писък. Арну хукна тромаво към тях с разперени ръце. Здравото му око беше подивяло от ужас.

— Пожар! — изкрещя той. — Пожар в една от килиите! Пожар!

Сорша скочи на крака. Големи кълбета пушек бълваха от тясното прозорче на една от килиите. От…

— Не — прошепна тя. — Не!

Пушекът излизаше от нейната стая. Нейните вещи горяха.

Сестрите започнаха да излизат на рояци от метоха. Най-много се страхуваха от пожари. Ако сламения покрив изгореше, щяха да останат без подслон през задаващата се люта зима. Сестра Мери Саймън грабна пълното ведро до кухненската врата. Сестра Маргарет изтича до кладенеца и започна да точи вода. Кофата издрънча. Арну крещеше и танцуваше като марионетка на конци. Майка Брижет раздаваше указания и разтърси Сорша за рамото, изтръгвайки я от вцепенението й.

Тя хукна, грабна едно празно ведро и го напълни. Изтича до килията си, плискайки вода по роклята и по обувките си.

Един поглед потвърди най-лошите й опасения. Стаята й беше претършувана, завивките й се въргаляха по пода, дюшекът беше изтърбушен, нощното шкафче — преобърнато. Дървеният й сандък беше отворен и бутнат настрани. Нейните оскъдни вещи бяха струпани в един ъгъл и горяха. Пламъците ближеха сивата каменна стена.

Сестра Мери Саймън вече беше поляла огъня с вода. Сорша също изля ведрото си. Пламъците изсъскаха, задавени от водата. Сестра Мери Асизи измъкна от огъня парче дреха и малко хартия с ръжена. Сестра Тереза и сестра Катрин започнаха да тъпчат пепелищата, докато не угасиха и последната искра.

Всичко свърши толкова внезапно, колкото беше започнало. Пожарът беше потушен. Сорша и монахините стояха и дишаха тежко — колкото от изтощение, толкова и от страх. Останалите сестри се тълпяха на прага с кофи вода. Пушекът се виеше към дървените греди. Върху сламения покрив имаше тъмно петно.

Сорша потрепери, когато осъзна размерите на загубата. Да, нейните дрехи, но и нещо повече… Тя падна на колене и вдигна едно полуизгоряло късче хартия.

То се оказа част от вестникарска статия. Не това търсеше.

Започна да вдигна други овъглени останки, търсейки все по-неистово частица от най-важните си притежания.

— Какво търсиш? — попита я сестра Мери Саймън.

— Писмата от сестрите ми и от татко. — Те бяха последната връзка на Сорша със семейството й. — Искам си писмата.

Обаче тях ги нямаше.

Изведнъж Сорша разбра и си пое дълбоко дъх.

— Тоя не можа ли поне писмата да ми остави? — пресекливо изрече тя.

— Ох, горкичката. — Сестра Тереза я потупа по рамото.

— Кой е „тоя“? — Сестра Диърдри винаги държеше да е наясно с всичко.

— Загубила си единствено светски притежания. — От всички сестра Маргарет с конската физиономия беше най-лицемерната. — Трябва да си по-загрижена за спасението на душата си.

Наранена, Сорша вдигна невярващ поглед.

— Баща ми е мъртъв. Това беше последното му писмо до мен. — Болката я захапа така свирепо, че тя дори не можеше да заплаче.

— Кой е „тоя“? — повтори сестра Диърдри.

Сестра Мери Саймън избута сестра Маргарет, наведе се и вдигна нещо от пода.

— Да не е това? — възторжено извика тя.

Сорша го изтръгна от ръцете й. Разгъна тежката хартия и прочете „На Сорша, престолонаследница на Бомонтен и моя обична дъщеря…“

— Да! Това е! Благодаря ти, сестро. Много ти благодаря! — Тя притисна опърленото писмо към гърдите си и се обля в сълзи. Затвори очи и се отдаде на мъката си по…

Писмото на Ейми беше написано с детински букви. То беше пълно с училищни събития и тайните на едно младо момиче…

Писмото, написано с изящния почерк на Кларис, изразяваше тревогата й за тяхното несигурно бъдеще, за безопасността на баща им — мисли, които не бяха чужди на самата Сорша. Ех, колко хубаво би било да се съберат трите заедно…

Последните две писма бяха безвъзвратно загубени. Вярно, знаеше ги наизуст от препрочитане, но искаше да запази единствената си видима връзка с Кларис и Ейми.

Изгубените принцеси.

Майка Брижет сполучливо ги беше нарекла така. Бяха изгубени и такива щяха да си останат, докато тя не откриеше начин да се съберат отново.

— Сорша? — повика я игуменката. — Сорша, би ли дошла?

Сорша пъхна безценното късче хартия в джоба си и побърза да се отзове.

Навън въздухът беше чист и в него не се усещаше миризмата на изгоряло дърво и погубени мечти. Монахините изглеждаха едновременно ужасени и разтревожени. Арну стоеше край тях и подскачаше в ритъма на някаква своя вътрешна музика.

Майка Брижет беше запретнала ръкави. Ръцете й бяха почернели от сажди. Изглеждаше притеснена.

— Ела. — Игуменката тръгна покрай ограждението на манастира.

Сорша закрачи подир нея. Калугерките ги последваха, мърморейки си нещо. Арну танцуваше на края на редицата.

Сорша забеляза, че той не помогна при угасянето на пожара. Беше толкова безполезен, колкото при спасяването на лодката.

Майка Брижет спря зад киселицата и размаха пръст.

— Виж.

Някой беше изкопал малък проход под стената. Земята наоколо беше отъпкана от мъжки ботуши. Сорша изгледа с подозрение Арну, който се закова на място.

— Какво? — Той посочи нозете си. — Аз нямам ботуши!

И по-важно, размерът нямаше да стане на огромните му крачища.

— Погледни в дупката.

Сорша клекна, зарови пръсти в черния прах и го помириса.

— Барут — прошепна тя.

Сестрите бяха забелязали следите от ботуши. През редицата се разнесе шепот:

— Барут? Господи, помилуй. Барут.

— Мале мале! — възторжено възкликна Арну. — Барут? Верно ли?

Майка Брижет клекна до Сорша.

— Който и да е подпалил стаята ти, е възнамерявал да вдигне и оградата във въздуха — тихо изрече тя.

Сестра Диърдри отвори широко очи, дръпна се от Сорша и се прекръсти.

— Но кой би го сторил? — прошепна сестра Тереза. — Тук е само тоя малоумник, пък той и един миг не е стоял с празни ръце.

— На кой му е изтрябвало да върши подобно нещо? — високо извика недочуващата сестра Мери Саймън. — Какво е целял? Това е беден метох. Нямаме имане за крадене.

— Разбира се, че не. Извършителят не е търсел имане. Търсел е… Сорша.

Майка Брижет имаше право. Време беше Сорша да поеме по своя път, преди да е донесла гибел на манастира, който й беше дал подслон.