Принцът се жени

25

Агонизиращият лакей се прокашля, докато отваряше на Рейнджър величествените, украсени с позлата врати на тронната зала.

Рейнджър разсеяно вдигна поглед от картата в ръцете си.

— Питър, кашлицата ти е просто ужасна. Лекувай се.

И се закова на място.

Кралицата седеше високо на подиума. Побеляла, стройна, елегантна, с бастун в ръка, който й служеше за оръжие. Старицата беше студена като един от онези мразовити зимни дни, в които реката замръзваше.

Нищо чудно, че Питър се беше продрал от кашляне. Беше се опитал да го предупреди за ужасната опасност, която представляваше кралицата, но Рейнджър се оказа твърде погълнат от военните си планове.

Както обикновено, изражението на кралицата вещаеше лошо за всеки, дръзнал да се мерне пред височайшия й поглед. Рейнджър определено не беше изключение от правилото.

Не показвай паника, каза си той. — Тя е като куче, което надушва страха и се втурва в атака.

Проблемът с кралицата беше, че тя атакуваше независимо дали врагът се страхува или не. Вероятното беше станала безчувствена към силните емоции на ужаса, защото отдавна беше свикнала да ги предизвиква у всички.

— Каква приятна изненада! — Рейнджър се поклони с дължимия на опасната старица респект. — С какво мога да съм от полза на Нейно величество?

— Направи внучката ми щастлива. — Очите й блеснаха враждебно. — Мислех, че това се подразбира от само себе си.

Питър затвори вратата и най-коравосърдечно изостави принца в бедата му.

Да. Старицата винаги се втурваше в атака, без да протака.

Но сега Рейнджър беше господарят тук и не отговаряше пред никого.

— Това, което се подразбира от само себе си, е, че човек не бива да се бърка в чуждите работи — хладно отсече той.

— Моя работа е да видя наследник на престола, а Сорша не може да се заплоди, ако не пуска жребеца да я качи.

— Внучката ти не е кобила за разплод! — възмути се Рейнджър и с известно закъснение добави. — Нито аз съм разгонен жребец.

— Тогава се дръж като мъж! — Баба й удари с бастун по облегалката на трона. — Допуснал си някакъв много сериозен гаф, иначе Сорша нямаше да се отнася с теб като към гнусна буболечка, която е смачкала с обувката си. Длъжен си да й се извиниш.

— Извинявам й се всяка нощ. Тя не ме… — Щеше да каже „слуша“, но осъзна, че всъщност не е облякъл в думи разкаянието си. Само го демонстрираше.

— Очевидно не както трябва. — Подпирайки се на бастуна, владетелката се изправи на крака. — Жените обичат подаръци. Ти какво си й подарил?

— Напоследък съм малко зает с държавни дела. — С кралството през деня, със Сорша през нощта. Не можеше да прецени кое е по-голямо предизвикателство.

— Я ми подай ръка, момче.

Рейнджър изкачи стъпалата и й помогна да слезе. Досега не си беше давал сметка, че тя куцука.

— Едно след друго, Рейнджър! Не те ли научих да изграждаш, стройна система от приоритети? И като сме започнали: кога ще се наканиш да ми поискаш кралските скъпоценности?

— Диамантите на Бомонтен? — Старицата продължаваше да го изпълва с удивление и възхита. — Нима ги имаш?

— Ако не ги бях скрила, щяха да се затрият по време на революцията.

— Всъщност мислех, че наистина са изчезнали.

— Ти за каква ме имаш? — Тънките й устни се извиха в нещо, което би могло да мине за усмивка. — Когато синът ми замина на война, незабавно ги прибрах.

— Естествено. — Старицата бе хитруша, която чудесно познаваше човешката природа. Никога не би поверила другиму безценните диаманти, сапфири и бисери.

— Още ги пазя. — Тя заби нокти в ръката му. — Но ще ти ги дам, така че искай.

Рейнджър мразеше да го манипулират, но ако капитулираше сега, щеше да си спести време, което да използва за усъвършенстване на военната стратегия — и за любене на Сорша.

— Моля ви, бихте ли ми дали кралските скъпоценности, за да ги обрека на съпругата си?

— Незабавно ще наредя да ти ги донесат.

— Хиляди благодарности за вашата бърза и гъвкава мисъл. — При нормални обстоятелства щеше да изтръгва благодарностите с ченгел от гърлото си, но днес бе готов на всичко, за да отклони въпроса от съблазняването на съпругата си.

В това отношение се оказа наивник.

— За нищо. Как ще й ги поднесеш? — Баба изстреля въпроса като куршум.

— Ами не съм мислил. — Че как иначе? Току-що бе разбрал за съществуването им — не че това щеше да мине като оправдание пред кралицата.

— Не мога да повярвам, че ще те съветвам по въпроси от такъв характер. Не зная що е романтика, но очевидно и ти си бос в тази област; ето защо се нуждаеш от помощ. Слушай. Ще подариш на Сорша камъните утре вечерта на бала по случай завръщането ти. — Баба й беше планувала ухажването минута по минута, жест по жест.

— Ще й хареса. — И на него щеше да му хареса. Сорша щеше да му се усмихне, може би поне веднъж искрено.

— Ще бъде много грандиозно и ти трябва да го направиш, както ти казвам, но внучката ми не обича да стои в центъра на вниманието. Нищичко ли не си научил за нея? — Баба й май беше задала реторичен въпрос. — Сорша е от онзи тип жени, които биха предпочели букет цветя. Набери й китка. Номерът няма да се получи, ако накараш градинаря да й занесе. Това ще я направи нещастна.

— Знам — с раздразнение отвърна Рейнджър, но през цялото време не спираше да се чуди: защо? Не разбираше нищо от цветя. Не знаеше как да съчетава цветовете. Не знаеше какво да прави с бодлите на розите. Не знаеше как се аранжира букет. Защо Сорша да не приеме с радост букета на градинаря? Нали му плащаха добре тъкмо за тази работа?

— Сорша е романтична и нежна. Би й харесало след вечеря да я изведеш на разходка в градината. — Бабата почука с пръст по съсухрените си устни. — На лунна светлина. Сега е почти пълнолуние. Довечера времето ще е много подходящо.

— Довечера сме поканили френския посланик — саркастично вметна Рейнджър. — Няма ли да му се стори странно, че вместо да говоря с него, изчезвам някъде с жена си?

— Той е французин. Ще му се стори странно, ако не го направиш.

Рейнджър разстла картите по масата и притисна ъгълчетата им, за да не мърдат. Беше готов на всичко, за да избегне пронизващия взор на баба й. Погледнеше ли я в очите, като нищо щеше да си признае, че е написал на Кларис и Ейми писма, с които им разказваше за връщането на сестра им и ги молеше да дойдат час по-скоро на визита. От всичко, което се бе случило в Шотландия, Сорша му беше най-сърдита за изгорените писма. После за това, че не й беше показал новите писма и накрая, че не я пусна при Кларис.

А за последното вината дори не беше негова.

Но Сорша не даваше пуснат грош. Щом го упрекваше, че се е държал като гнусен лъжец, защо да не го обвини, че по пътя са ги причаквали убийците, отклонили ги от Фрея Крегс?

Наистина не беше осъзнал силата на връзката между сестрите, нито си бе дал сметка за огромното безпокойство на Сорша, свързано със съдбата им. Може би — само може би — беше допуснал грешка, като не я беше успокоил в това отношение. Сега не виждаше защо да не се помоли на Кларис и Ейми да дойдат. Изпита ужасно облекчение, когато утвърдителните им отговори пристигнаха скоро.

Навярно това щеше да разтопи сърцето на Сорша.

— Виж, момче — Ама и кралицата умееше да го третира като хлапак! — не ме разбираш. Аз отгледах момичето, за което се ожени. Видях я в деня на раждането й и оттогава не съм спирала да се страхувам за нея. Тя е мила, добросърдечна, уязвима — типът жена, която мъжете като теб използват без благодарност за бисера, който съдбата им е подхвърлила.

— Мъжете като мен? — Какво имаше предвид с това?

— Но Сорша е станала различна. Вече не е онова миловидно, крехко същество. От време на време зървам проблясъци от старата Сорша, но нещо е събудило негодуванието й и я е променило до неузнаваемост и — недей да ме лъжеш — това нещо си ти. — Студените сини очи на баба й изровиха дупки в гордостта му. — Затова, ако не искаш до края на живота си да държиш веригата на жена, която непрекъснато се стреми да ти се изплъзне, ще слушаш какво ти казвам.

Рейнджър се втренчи в картите на Бомонтен и Ришарт, мъчейки се да си спомни какво толкова важно имаше да свърши по тях.

— Защо да слушам съветите ти относно жена ми?

— Защото залагам всичките си надежди на факта, че и ти си се променил.

Бабата беше права. Мътните я взели, беше права. Трябваше да предприеме нещо — нещо различно, защото планът му да принуди Сорша да му отдаде доброволно любовта си се беше провалил с гръм и трясък. Макар че я държеше в обятията си всяка нощ, макар че я докарваше до оргазъм въпреки волята й, той усещаше как я губи малко по малко. А през цялото време, което прекарваше с военачалниците, посланиците и картите, той самият се чувстваше на ръба на нервна криза.

По същия начин се чувстваше в тъмницата. Ненавиждаше познатото усещане.

— Рейнджър, смили се над клетата старица и докажи, че не си същия глезльо като едно време. — Баба й не звучеше свадливо, а по-скоро уморено, което само по себе си беше плашещо.

— Какво да направя? — тихо попита той.

— Скъпоценности, цветя, разходка — баба й навря сгърчения си показалец в лицето му, — по време на която си признаваш, че си глупак да я нараниш така и обещаваш държанието ти никога да не се повтаря.

Рейнджър точно това се стремеше да избегне.

— Когато избягах от тъмницата, дадох тържествен обет да не падам на колене, пред когото и да е, да не пълзя и да не се моля. Разбираш ли, обет.

— В такъв случай спирам приготовленията по официалната ви венчавка и коронацията в катедралата и ще анулирам брака ви — студено изрече кралицата.

— Какво? — изрева той.

— Внучката ми няма да страда, само защото си инат. — Очите на баба й бяха ледени късчета синьо небе. — Оженили сте се в чужда страна. Мога да подкупя свидетелите, да потуля доказателствата, да открия на Сорша друг принц, с когото ще е щастлива.

— Нищо подобно няма да направиш. — Ръцете на Рейнджър се свиха в юмруци. Никога не би ударил жена, определено не и старица, но ако някога се поддадеше на изкушението, баба й щеше да е първата му боксова круша. — Сорша е моя. И винаги ще бъде моя. Излъгах я, защото исках да съм сигурен, че ще ми дадеш армия, но ще й се извиня, защото…

— Защо? — Бабата се приведе напред.

Защото я обичаше.

Обичаше я, но й беше причинил само мъка. Беше я лишил от човешкото й достойнство точно както граф Дюбел го беше лишил от неговото.

Защо му беше отнело толкова време да го проумее?

— Рейнджър! — задъхано извика Марлон от прага. При това прекъсване бабата изстена като стара кранта и се подпря изтощено на масата.

Марлон се облягаше тежко на патериците си. Пребледнялото му лице беше набраздено от струйки пот. Подире му се точеше върволица от стражи и сановници.

— За Бога, Рейнджър, бързо!

— Какво има? — Рейнджър скочи и му се притече на помощ.

— Отвлякоха я! Хората на граф Дюбел!

Баба й стисна ръката си, сякаш превита надве от силна болка.

— Отвлякоха принцесата. Граф Дюбел е оставил това искане за откуп. — Марлон пипкаво прерови джоба си и измъкна лист хартия, пронизан с нож. — Определил е дата и час, в които да дойдеш да си я прибереш.

Рейнджър грабна листа и прочете съобщението.

— След две седмици, недалеч от замъка, където бяхме затворници, Ваше височество — рече Марлон. — Той иска вас.

— Мен може и да ме убие. — Рейнджър захвърли писмото и закрачи към вратата. — Обаче Сорша няма да е още дълго в ръцете му.