Принцът се жени

3

Залезът свари Сорша в тихата оранжерия. Младата жена беше клекнала с лопатка в ръце, а очите й не изпускаха от поглед кафеникавите стъбла и тънките като дантела зелени листенца на валериана. Обаче ръцете й, облечени в прости градинарски ръкавици, стояха бездейни. Беше дошла тук, за да остане сама, да размисли, да си състави план.

Трябваше да напусне Монмаут възможно най-бързо, обаче страхът я сковаваше. Някой искаше да я убие.

Кой беше този някой? Беше ли я открил? Беше ли си тръгнал от острова, или се спотайваше, чакайки падането на мрака, за да извърши пъкленото си дело — да навреди на нея или на някоя от сестрите?

От друга страна, какво й оставаше?

Дълъг, коварен път, изпълнен с опасности.

Тя потрепери, когато слънцето се скри зад голите клони на дърветата и по стъклото на оранжерията плъзнаха страшни сенки прилични на костеливи ръце.

За да се върне в Бомонтен, трябваше някак си да пресече шотландските планини, да се добере до Единбург, да се качи на кораб за Франция или Испания, после да поеме за могъщите пиренейски върхове, а оттам — към своя дом. И без убиец подире си този път криеше много неудобства и препятствия — пладнешки разбойници, наближаващата зима, но сега задачата й ставаше двойно, че и тройно по-трудна. Не можеше да си представи как ще успее да направи първата крачка.

Сорша обезсърчено започна да разравя почвата около валериана. Тя, която беше толкова мекушава, че сърце не й даваше да изкорени едно растение, може би трябваше да използва сила срещу друго човешко същество.

Обичаше здрача: прозрачното синьо небе ставаше наситено лилаво и по него се появяваха златни облаци, носещи предчувствието за поредната тиха вечер, прекарана в четене и молитви. Но сега гърбът й настръхна. Сорша се огледа нервно и изпусна лопатката.

Точно зад нея стоеше един мъж. Лицето му беше залепено за стъклото. Носът му изглеждаше сплескан. Дъхът му замъгляваше неговото лице, но огромното кафяво око беше станало почти черно.

Сорша ахна ужасено. Сърцето й щеше да изскочи от гърдите, тогава мъжът се дръпна назад и започна да ръкомаха.

Това беше Арну.

Идиота му с идиот! Отново й беше изкарал ангелите. Тя го изгледа яростно. Тоя човек май щеше да я накара да си тръгне оттук!

Той посочи вратата. След неохотен размисъл Сорша му кимна да влезе.

Тя злобно заби лопатката в земята и изкорени валериана, без да я е грижа за смъртта на растението.

От малка мразеше да я стряскат. Принц Рейнджър го знаеше и с удоволствие използваше всяка възможност да я изплаши — изскачаше иззад вратите, спотайваше се край стълбищата и изведнъж я хващаше за полата. Последния път, когато го беше видяла, той надменно й беше обяснил, че вече е твърде голям за подобни глупости и сега си има по-приятни занимания за вършене.

Много лошо. От време на време лудориите на момчето Рейнджър я забавляваха, но превзетият младеж я дразнеше.

Колко жалко, че Арну и завръщането й в Бомонтен я наведоха на мисли за принца. Смъртта му в ръцете на революционерите й напомни за нейна възможна участ. Една кралска особа бе длъжна да запази присъствие на духа пред лицето на бедата, но треперенето на Сорша издаваше собственото й малодушие. Докато Арну се дотътри до входа на оранжерията, отвори вратата и се добере до нея, тя вече беше успяла да си внуши, че е негодна да управлява.

— Бонжур, мадмоазел, топличко е вътре. — Арну огледа стъклената къщичка. — Миризмата ми харесва, обаче е влажно.

Този човек успяваше да изтъкне онова, което ще ти избоде очите. Сорша пак му се ядоса.

— Все пак това е оранжерия.

— Ти заета ли си? — Арну нерешително пристъпи напред.

— Да, както много добре виждаш. — Тя се усмихна злостно и хвърли изкорененото растение в една кутия. — Събирам валериана. Сестра Ребека суши корените за лекарство против безсъние.

— О! — Арну се втренчи в растението. — И това малко нещо ще подейства?

— То е невероятно мощно средство, ако знаеш как да го приложиш.

— О! — повтори Арну. — Имам един въпрос. — Той сниши гласа си до шепот. — Винаги ли е толкова страшно тука?

— Тука? — объркано примигна Сорша. — В метоха?

— Уи. Огньове, подземни дупки, барут — не ми харесват тия нещица. — Здравото око на Арну се беше окръглило. — Ти не знаеш много за истинския живот, обаче мога да ти кажа: някой копае гроб някому.

— Нищо чудно — хладно отвърна Сорша.

— С две думи, не ми се стои тука. — Той размърда неловко рамене. — Чудя се дали някой няма да ми забие нож в гърба. Чудех се — кога ще мога да си тръгна?

Ама че страхливец! Сорша презираше такива хора… презираше себе си.

— Питай майка Брижет, не мен.

— Много е строга. Плаша се от нея.

— Искаш ли да я питам вместо теб? — Смрачаваше се много бързо, но с Арну до себе си Сорша се чувстваше направо смела.

— Искам, ами. Толкова свободно си разговаряте двенките.

— Тя е много мила жена — увери го Сорша, но той не изглеждаше убеден.

— Кога ще мога да си замина?

— Майка Брижет ще издигне знамето като съобщение за мистър Макларън. Утре или вдругиден, когато пристигне…

— Много време е, не мога да чакам дотогава. Тоя, дето е подпалил стаята ти, ще удари отново. Нещо лошо ще се случи. Страх ме е. — Гласът на Арну затрепери и той започна да бръщолеви все по-бързо. — Имам си лодката…

— И откога лодката стана твоя? — Подозренията й моментално се събудиха.

— Ама нали ти я измъкна за мене! — Той намръщи вежди, сякаш тя не успяваше да проумее очевидното.

Сорша се опусна. Каква глупачка е — да се притеснява от тази проста душа!

— Утре заран мога да потегля за сушата. Ако се хвана здравата за греблата, след час-два съм там. И после дим да ме няма. Ще се върна в Бургундия, където хората се познават и не си правят лоши неща един на друг. Шантаво — да сипеш барут, да трепеш монахини.

— Бургундия… — Франция. Трябваше да стигне до Франция. — Дотам има много път.

— Ще прекося Шотландия и ще се кача на някой кораб.

— Ще прекосиш Шотландия? — Чуден човек! Говореше за това, все едно се канеше да отиде на разходка в гората. — И как?

— Пеша. Когато мога, ще се качвам на някоя каруца, фермерите редовно ходят на пазар и нямат нищо против да ме повозят.

— А не те ли е страх от разбойници? — притисна го Сорша. Арну разпери широко ръчища.

— Нямам си нищо. Защо да се страхувам?

Да, поведението му, дрехите му говореха за очевидна бедност. Сестра Маргарет се беше разровила хубаво в манастирските ракли и намери кафяви панталони с кръпки на колената, обаче не можа да открие нищо, което да стане на огромните му плещи. Ето защо беше скърпила туника от здравия вълнен плат на едно старо одеяло. Всички сестри се изредиха да плетат чифт черни чорапи, достатъчно големи, за да покрият пищялките му. Сестра Маргарет беше настояла да смени превръзката на лицето му. Налъмите допълваха картинката: един як селянин.

Як… Арну беше едър, силен, с дълги ръце — никой нормален разбойник не би нападнал такъв мъжага без пистолет или подкрепа от шайката си, но дори и тогава Арну би им се опънал. Размерите му вероятно допринасяха за неговата сигурност повече, отколкото бедността му.

— Ама не искам да си вървя сам. — Той въздъхна и запристъпва от крак на крак. — Обичам да си приказвам и ми е мъчно, като няма кой да ме слуша.

Вече беше мръкнало. Сорша трябваше да се прибира в метоха. Вместо това тя вяло стискаше лопатката в ръка и се чудеше кога в мозъка й се е промъкнала идеята да отпътува с Арну.

— Можеш да дойдеш с мен. — Гласът му беше толкова нежен, толкова хипнотичен — думите отекваха в сърцето й. — Ще те пазя.

— Че защо ми е да напускам метоха? — Колко странно: по-рано би се изсмяла на идеята точно Арну да я брани от злото. Сега обаче това й се струваше съвсем правдоподобно.

— Че защо ти е да оставаш? Някой те дебне тук. — Дълбокият му кадифен глас създаваше илюзорното усещане за сигурност. — На пътя ще си в по-голяма безопасност. Така ще е по-добре за теб. За всички. Трябва да си вървиш.

Той какво, съвет ли й даваше? С този прелъстителен тон? Тя вдигна рязко глава и го погледна изпитателно. Не виждаше ясно лицето му, но нещо в осанката му… У този мъж се усещаше вродена арогантност, самообладанието на фехтувач или на лорд. Ами ако беше нещо повече от скромен рибар?

— Уф, как сърби тая вълна. Да имах ленена или памучна риза! — изхленчи Арну и енергично започна да се чеше. — Останаха ли ти някакви дрехи след пожара? Трябва ми наметало за пътуването и може би твоето ще ми стане. Това място ме плаши. Кога ще поговориш за мен с майка Брижет?

— След утреня. — Сорша смъкна ръкавиците си. Скоро трябваше да отива в трапезарията.

— Мерси, мадмоазел — чаровно се усмихна Арну. Сорша видя редица остри бели зъби.

Той се запъти към вратата.

— Ако дойда с теб, ще се закълнеш с ръка върху библията, че ще се отнасяш към мен почтено и ще сториш всичко по силите си, за да ме защитиш — почти против волята си извика Сорша.

— Ще се закълна, разбира се. — Подозренията й май нараниха Арну. — Не се натрапвам на момите и не оставям спътник в беда.

— Добре тогава. — Може би неговата компания щеше да се отрази благотворно на куража й. — На сутринта ще узнаеш дали ще се присъединя към теб или не.

Майка Брижет изслуша плана на Сорша с ръце, скръстени кротко на писалището, после се взря в повереницата си. Беше видяла как принцесата се превърна от девойка, която се свиваше при най-лекия укор, в красива млада жена, не познала живота. Годините скромно съществуване бяха приучили Сорша на ведрина, която пламтеше като чист пламък и озаряваше прелестното й лице. Красивата й коса с цвят на бакър висеше прибрана в дебела плитка, а сините й очи бяха прозорци към една безхитростна душа. Майка Брижет и останалите монахини бяха възпитали Сорша като едно от онези редки същества, благородни души, които виждат само най-доброто у другите.

Може би такова възпитание беше грешка предвид това, което игуменката знаеше за света. Но първият учител на Сорша, баба й, се беше погрижил тя да се сдобие с нужната интелигентност и твърдост.

За нещастие принцесата беше напълно неопитна и сега… сега й предстоеше бойно кръщение. Майка Брижет не знаеше каква е съдбата на младата принцеса, но поне можеше да я предпази в първите й стъпки.

— Значи искаш да прекосиш Ламанша и да идеш във Франция с Арну рибаря? Чия бе идеята?

— Моя. — Сорша седеше на твърдия стол. Краката й бяха намерили здрава опора в пода, брадичката беше вирната в израз на предизвикателство.

— Разбирам. Постъпила си много хитро, като си поела инициативата.

— Да. — Сорша се усмихна свенливо, но гордо.

„Колко жалко, че трябва да я разочаровам“ — помисли си майка Брижет.

— Вярно е, че трябва да заминеш. Възхищавам се на твоята находчивост, обаче се боя, че имам друг план.

Сорша посърна.

Игуменката се надигна от стола си, заобиколи стола на принцесата и се възправи над нея. Моментът беше изключително важен и тя трябваше да бъде много авторитетна.

— Вчера, след като спаси ладията, Бог ми прошепна, че незабавно трябва да се махнеш оттук. — Всъщност, когато майка Брижет бе зърнала как Арну гледа Сорша — като изгладнял вълк, бе разбрала, че принцесата трябва да си отиде бързо, за предпочитане тихомълком. — След пожара в килията ти дадох специален сигнал със знаме на мистър Макларън, който дойде този следобед.

— Този следобед ли? Не го видях.

— Преди години, малко след пристигането ти на Монмаут, дадох специални указания на Макларън. Уговорихме се ако развея аленото знаме, той да дойде колкото се може по-бързо и да акостира тайно на другия край на острова. Сега те чака скрит. — Майка Брижет повиши глас. — Сестро Маргарет, би ли се показала?

Сестра Маргарет се втурна вътре. На лакътя й беше метнат наръч изпрани и изгладени дрехи. Двете жени си размениха усмихнати погледи.

— Ще те приготвим за нула време. — Сестра Маргарет сграбчи Сорша и я натика зад паравана. — Ще ти помогна с преобличането.

— Мога и сама — възпротиви се Сорша.

— Сега ще ти трябва помощ — контрира я сестра Маргарет.

„Вярно е“ — помисли си игуменката, но на глас каза:

— Веднага щом сестра Маргарет те нагласи, Макларън ще те откара до сушата.

— По тъмно? Не е ли опасно?

— Той е много опитен гребец.

— Не разбирам. Всичко се случва толкова бързо. — В гласа на Сорша се усещаше паника.

Майка Брижет и сестра Маргарет се спогледаха умислено.

— Всичко се случва толкова бързо, колкото Всевишния пожелае — отсече игуменката.

Сорша не отговори. Или не можеше да говори, или отказваше да се съгласи.

Да, понякога това младо момиче се опъваше. Което не беше зле.

— Трябва да ни напуснеш незабавно. Някой е по петите ти. Трябва да го отклоним от следата. — Майка Брижет зачака коментар, но такъв нямаше. Дори сега младата принцеса не разбираше каква опасност я грози. — Утре на разсъмване Макларън ще ти даде кон и ще те придружи до Хамелдон, което на два дни път усилена езда. Оттам — игуменката с мъка произнесе думите — действаш сама. Трябва да отидеш да Единбург, за да се качиш на някой кораб.

— Сама ли? — Гласът на Сорша потрепери.

— Да. Сама. — Ако младата жена знаеше колко се бои за нея! — Няма кого да изпратя с теб дотам. Ето защо ще прибегнем до отчаяни мерки.

— Какви отчаяни мерки?

Сестра Маргарет излезе иззад паравана с костюма на Сорша в ръка. Майка Брижет зачака реакция с усмивка на устните.

— Какво е това? — Сорша не скри ужаса си. — Искате от мен да нося такова нещо?

— Не бой се, ще ти бъде по мярка — ведро изчурулика сестра Маргарет. — Пъхни си ръката тук.

— Не разбирам — възпротиви се Сорша. — Това е нелепо! Никого няма да заблудя!

— Хората се доверяват на очите си. — Майка Брижет пъхна ръце в ръкавите си и се заслуша в шумоленето зад паравана и прошепнатите протести.

Това не беше начина, по който би искала да изпрати Сорша в света, но нямаше как. Животът я беше научил да прави преценка на човешкия характер, да задава въпроси, да наднича в умовете и сърцата на хората. Умееше да различава истината от лъжата.

Арну лъжеше. Не знаеше какви са мотивите му, но той не беше този, за който се представяше, което го правеше опасен. Опасен за Сорша.

За нещастие и мистър Макларън хич не беше стока. Снабдяваше ги с различни неща, но само защото продаваше билките им с тлъста печалба. Изпълняваше нарежданията й, но само защото се боеше от страшните истории за монаси и монахини, дето имали лошо око и те урочасвали. Разчиташе на него единствено по неволя. Дано измъкне Сорша далеч от Арну. Далеч от заплахата, която представляваше нейната титла.

Когато майка Брижет прецени, че Сорша се е посъвзела от шока, продължи:

— На колана ти има кесия с малко монети. Не прибягвай до този фонд, освен в случай на крайна необходимост. Трябват ти пари за параходен билет. — Тя потисна суровите нотки в гласа си и нежно напомни на Сорша за дълга й към монахините, които я бяха гледали толкова време: — Очаквам да ни възстановиш сумата, когато достигнеш местоназначението си.

— Ъхъ. Да. Добре де, защо Арну да не може да пътува с мен? Той желае да се махне от метоха. Силен е. Видът му би уплашил всеки разбойник.

— Видът му наистина би уплашил всеки разбойник, но това момче няма ум в главата си. Навярно съзнаваш това.

— Аз имам ум и за двама ни. — Сорша звучеше доста уверено.

Права беше. Имаше ум за сто мъже. Обаче доводът й само показваше колко е неопитна.

— Вярно е. Обаче той няма да проумее причината за облеклото ти и със своето плиткоумие ще вземе да изтърси нещо… истината.

— И аз не разбирам причината за облеклото си!

— Напротив. — Майка Брижет гореше от нетърпение да види резултатите от шивашките умения на сестра Маргарет. Дали маскировката щеше да се окаже успешна?

— Добре де — фръцна се Сорша. — Разбирам, обаче… това е толкова… изглеждам така…

Сега беше моментът да стъпче протестите й.

— Освен това ти давам дисаги с целебни билки. Можеш да ги продадеш, за да си набавиш храна, или да ги използваш в случай на болест. Потегляш в началото на зимата, най-лошото време за пътуване. Евентуален плюс е по-малката вероятност да се натъкнеш на разбойници, но се боя, че те чакат люти студове.

— Лютите студове не ме притесняват, но това! — В гласа на младата жена вече се усещаше не толкова ужас, колкото раздразнение.

— Ще бъдеш очарователен момък — обеща й сестра Маргарет.

Майка Брижет закрачи напред-назад в помещението, после се закова на място. Дощя й се Сорша да знаеше повече за опасностите, които дебнат човека в големия свят. Искаше й се момичето да не е толкова умно и невинно едновременно. Искаше й се да каже толкова много, но вече беше късно за съжаления. Затова подбра думите си внимателно:

— Пътувай в тъмните сенки.

— Разбирам — отговори Сорша със сдържано нетърпение. — Джефри ме предупреди за наемните убийци. Помня пожара в килията си.

— Поддържай духа си силен — посъветва я сестра Маргарет.

— Поддържай ножа си остър и намери употреба за всичките си умения. Съсредоточи се върху завръщането си в Бомонтен и не допускай нищо да те отклони от целта — добави майка Брижет.

— Нямам много житейски опит, но не ми липсва известна находчивост. — Сорша инстинктивно разбра тревогите им и се пусна в ход таланта си да успокоява. — Поученията на баба са пуснали дълбоки корени в мен. Освен това последните години живях сред най-силните, добри и упорити жени на света.

Но не и най-бдителните — помисли си игуменката, ала на глас каза:

— Спомни си какво ти разказах за прислужничката си Фабиен и не се доверявай на никой мъж.

— Майко, все пак трябва да вярвам в мъжете, които са доказали, че са добри и надеждни, в противен случай ще загубя вяра в човечеството — смутено възрази Сорша. — Не мога да изпълня заръката ви точно. Това би било грях.

— Грях ще бъде да умреш преди края на пътуването — строго й внуши игуменката. — Всичко друго е простимо.

— Готова е — засмя се сестра Маргарет и излезе иззад паравана. — Знам, че е суета, но се справих просто чудесно.

— Хайде, Сорша. Дай да те видя. — Майка Брижет зачака появяването й с радостна надежда.

Сорша излезе. Страните й бяха поруменели от унижение, главата й беше приведена, ръцете й — стиснати в юмруци. Майка Брижет я заобиколи, оглеждайки всеки детайл от дегизировката.

Сестра Маргарет беше скрила тънкия кръст на Сорша под няколко ката памучен плат. Младата жена беше облечена в груба кафява риза, свободни вълнени панталони, черно наметало с дължина до коленете и големи черни ботуши, подпълнени с три чифта чорапи. Кафявата й широкопола шапка имаше вълнени наушници и се завързваше под брадичката. Игуменката се усмихна нежно на сестра Маргарет.

— Благодаря ти, сестро, справила си се просто отлично. Откъдето и да я погледнеш, Сорша убедително прилича на мъж.