Принцът се жени

10

Сорша вървеше с танцова стъпка към гостилницата, препоръчана й от Макмъртри. Двеста прекрасни, трудно извоювани фунта весело подрънкваха в джоба й.

Арну щеше да е толкова доволен от успеха й! И изненадан, защото макар да беше прикрил съмненията си, тя ясно долавяше опасенията му, че няма да вземе цената, която бяха определили като прилична. Пък и тя се радваше на обещанията на Макмъртри, че ще настани животните в добри домове. Под грубата и корава фасада туптеше едно благородно сърце.

Сорша почука на тясната вратичка в стената и се усмихна, когато слугинята й отвори.

— Дойдох да утоля глада си — каза тя, внимавайки за гласа си.

Слугинята изгледа Сорша от глава до пети.

— Добре. Насам. Аз съм Ивлийн. — Жената я въведе в тясно и мрачно преддверие, където имаше две мраморни статуи — нимфи, които държаха делви за вода на раменете си. Странна украса за една гостилница, но пък цялото място беше странно. По-точно казано, тук беше прекалено хубаво за обикновен хан.

Когато Ивлийн я отведе до един дълъг коридор, Сорша отбеляза, че мястото е по-голямо, отколкото изглежда. Едната страна на коридора беше осеяна със затворени врати. Точно отсреща й имаше голяма двойна врата. Стените бяха варосани и украсени с картини на прекрасни разголени жени. Сорша спря пред една майсторски нарисувана сцена на водопад, осветен от лунните лъчи, в който се къпе девойка, облечена единствено в очарователното си смущение. На канарата над нея един конник се беше спотаил в сенките и наблюдаваше момичето. Мрачната му възбуда накара сърцето й да забие по-бързо. Жената нямаше шанс, конникът щеше да я хване и да я подчини на плътския си повик.

— Ела. — Ивлийн я задърпа за ръката. — Можеш да им се възхищаваш на излизане. Вътре те чака нещо по-добро.

— Наистина ли? — Сорша се олюля зад нея. — Имам представа от изкуство и тази картина е изумителна. Тя говори на зрителя. Да не би това да е Зевс, който похищава някоя от многобройните си любовници?

— Не зная. — Ивлийн очевидно беше работещо момиче, което не си губи времето. — Ще трябва да питаш Мадам.

— Мадам? Тя ли управлява това заведение?

— С желязна ръка в кадифена ръкавица.

Те минаха покрай една отворена врата — спалня на приземния етаж, колко странно — и светлината от отворения прозорец огря Ивлийн. Външността й беше много хубава, дори леко екзотична. Чистата й кожа имаше прекрасен загар, огромните й кафяви очи бяха обрамчени от тъмни ресници, дългата до раменете коса имаше цвят на махагон и беше прихваната на тила с панделка. Но костюмът й беше много странен за прислужница. Дързък. Предизвикателен. Роклята й беше скроена като нощница — с ниско деколте, с удивително количество дантела и от тънък, направо прозрачен плат. Може би тази премяна изстискваше някой и друг бакшиш от кесиите на стиснатите шотландци.

Не — Сорша беше научила много, откакто напусна манастира. Тази премяна щеше да изстиска кесията, на който и да е мъж.

— Какъв е днешният специалитет? — попита тя. Сорша се надяваше, че тук готвят ястията с дъхави билки. Засега шотландските ястия изобщо не я бяха впечатлили.

— Моят ли? — момичето я погледна. — Аз съм по свирките.

— В смисъл, че свириш, докато гостите се хранят?

— И така може да се каже — засмя се момичето, после спря толкова внезапно, че Сорша, която се беше зазяпала в друга картина, едва не се блъсна в нея. — Да не ти е за пръв път?

— Глупости! — Изненадата накара Сорша да извиси тънък гласец. — Какво искаш да кажеш? — попита тя, вече по-гърлено. — Разбира се, че много пъти съм утолявала глада си, при това в най-изисканите кухни!

— Хммм — момичето я измери с поглед от глава до пети и попита, без да крие подозренията си. — Кой те изпрати тук?

— Прекупвачът Макмъртри.

— Сигурен ли си, че не е бил стражарят?

— Не, Макмъртри беше. — Защо й беше на Ивлийн да се притеснява за стражаря? — Току-що му продадох два коня. Добре де, един кон и едно пони. — Сорша не се стърпя и се похвали: — Измъкнах му повече, отколкото той искаше да даде.

Ивлийн вдигна ръката на Сорша и я разгледа. Изведнъж на лицето й цъфна очарователна момчешка усмивка и тя сплете пръсти с нейните.

— Страхотно. Мадам никога няма да ми прости, ако не я включа в шегата.

— Каква шега? — Мястото ставаше все по-странно. Ивлийн се върна до голямата двойна врата и почука.

— Влез — извика един дълбок и културен контра алт.

Ивлийн рязко разтвори вратите и махна на Сорша да влезе.

Малката всекидневна беше издържана в синьо-зелено. Мебелите бяха стилни и изключително елегантни. В огромните порцеланови саксии растяха кичести цветя. Тежки завеси покриваха прозорците. Запалените свещи пръскаха светлина. Играещите им пламъци осветиха лицето на една изключителна жена — висока и широка колкото гардероб, облечена в хлабава роба и лекьосана престилка, която подчертаваше застрашителните й пропорции. Брадичката й беше побита в стълбичка от тлъстини, която по нищо не напомняше шия. Над квадратната челюст цъфтеше малката розова пъпка на устата й. Носът й беше някаква смътна подутина, но очите и… умните кафяви очи, напомниха на Сорша за майка Брижет. Дамата стоеше пред статив и държеше в ръка малка четка, топната в алена боя. Острият мирис на бои и разредител се смесваше с аромата на цветята.

Една млада жена на около двайсет и пет години се беше изтегнала върху синьото кадифе на леглото. Единственото й облекло се състоеше от цвете над ухото и един чаршаф, завързан около кръста й. Беше обърната към зрителя в профил, а нейната дълга руса коса се стелеше по гърба й. Ръцете й бяха протегнати, за да уловят някакво невидимо съкровище.

Сорша зяпна от изумление. Знаеше, че според баба й нищо не може да смути една принцеса, но страните й пламнаха, а погледът й беше като прикован от необикновената гледка.

Прикован ли? Та тя дори не можеше да мигне!

— Това е мадам Пинчън. — Ивлийн затвори вратата и се облегна на нея. — Госпожо, този младеж — тя смигна на мадам Пинчън — почука на задната порта и поиска да го нагостим.

— Нима? — Мадам беше собственичката на великолепния алт и, ако се съди по статива — автор на картините в коридора. Платното изобразяваше синия сумрак на дърветата, която се протягаше към сребърната месечина.

Възторгът заличи задръжките на Сорша.

— Талантът ви е удивителен. Но не е нужно да ви го казвам.

— Все пак ми е приятно да го чуя. — Мадам й протегна ръката си.

Сорша я пое и забеляза набитите пръсти, широката длан, триъгълните нокти с бели петънца в основата.

— Солта на земята — сподавено прошепна тя.

— Точно така. — Мадам се засмя сърдечно, силно.

— Внимавай какво казваш, защото мадам има най-острите уши в Шотландия — посъветва я Ивлийн.

— Тя знае много повече, отколкото можем да си представим — обади се девойката с вдигнатите ръце. — Обаче Мадам внимава много с кого споделя знанията си.

— Ти обаче изобщо не внимаваш и не пазиш тайните ми — оплака се Мадам. — Предпочитам да хващам жертвите си неподготвени.

— Жертви ли? — Сорша опита да се отдръпне, но Мадам не й даде.

— Образно казано. — Мадам пусна ръката й. — Никога не бих ти сторила зло.

Сорша й повярва. С този ръст, с тази осанка, с този глас друго би било невъзможно. Но същевременно осъзна, че не се намира в гостилница.

А в какво тогава? Идея си нямаше.

Позиращото момиче се размърда неловко.

— Мадам, мога ли вече да си сваля ръцете?

— За днес свършихме. — Мадам почисти четките с разредител. Когато девойката тръгна да се разхожда из стаята, без изобщо да се притеснява от голотата си, тя се обади:

— Хелън, наметни си нещо. Няма защо да притесняваме нашия млад клиент.

Девойката примигна изумено:

— Смятате, че го притеснявам? Всеки мъж би дал мило и драго, за да… — Хелън се вторачи в Сорша. Зелените й очи се отвориха широко от изумление. — О!

Сорша смутено се огледа. Дали беше забравила да си закопчае нещо? После видя как Хелън и Ивлийн си разменят усмивки. Двете сякаш си приказваха без думи, както често правеха сестрите в метоха.

Но това тук не беше метох.

— Седни, млади момко. — Мадам се намести в едно огромно кресло и покани Сорша да седне на отсрещния стол. — Вярваш ли в изкуството хиромантия, тоест в това, че бъдещето е изписано на ръката ти?

— Пълни глупости — решително заяви Сорша, но после се разколеба: — Обаче съм безкрайно любопитна да узная какво ми е готви бъдещето.

— Тогава си извадил късмет. — Мадам вдигна месестия си показалец. — Аз съм циганка. Не говоря врели-некипели и наистина мога да прочета бъдещето ти, ако чуя звън на сребро. Имаш ли сребро?

— Да, имам много сребро! — Сорша не можа да устои на изкушението. Просто трябваше отново да се похвали. — Сключих великолепна сделка. Продадох два коня — всъщност един кон и едно пони…

Мадам й махна да спре.

— Първо: не казвай на никого, на абсолютно никого, че притежаваш същинско богатство в сребро. Не знаеш кой може да те чуе и да заложи живота ти на карта. Второ: стига ми една дребна монета. Имаш ли дребна сребърна монета?

Сорша засрамено прерови тежката кесия на колана си, извади най-малката монета, която успя да намери, и я подаде на мадам.

— Напомняте ми на майка Брижет.

— На майка Брижет? — Мадам постави монетата на полираната масичка до креслото. — Игуменката на Монмаутския манастир?

Ивлийн изсумтя, после закри устата си с ръка. Хелън се изкикоти и занесе един свещник на масата. Очичките на Мадам блеснаха весело и хитро. Очевидният присмех на жените нарани Сорша и тя настръхна:

— Познавате ли майка Брижет?

— Да. — Смехът на Мадам утихна. — Тя е добра и милостива. Преживяла е голяма трагедия, свързана със семейството й.

Сорша се поуспокои. Майка Брижет ясно беше дала да си разбере, че малцина знаеха за преживелиците й. Следователно пътеката й някъде се беше пресякла с тази на Мадам. Щом игуменката се беше доверила на грамадната дама, значи хранеше към нея уважение. Това накара Сорша да постави ръката си в дланта на Мадам, която я преобърна, разгледа ноктите и проследи с пръст дланта.

— Опасността те дебне отвсякъде.

— Да! — удивено примигна Сорша.

— Но като по чудо ще оцелееш. Защото тук е написано, че си невероятно упорит!

Тук Мадам не позна.

— Не съм упорит. Безволев съм.

— Това е твоята представа за теб, не действителността. Последните години са калили решимостта в душата ти. — Мадам се усмихна, сякаш много се радваше. — Не се даваш на Онази с косата, въпреки че тя те следва по петите.

И тогава Мадам се стресна. Пребледня. Повдигна ръката на Сорша нагоре към пламъка.

— Какво има? — Хелън се приведе към тях. — Какво виждате?

Погледът на Сорша тревожно се местеше от едната жена към другата.

— Пръстите ти… те показват знаците… ти си докоснал смъртта! — Мадам се втренчи в лицето й. — Кога? Кога си боледувал? Кога? На дланите ти не пише нищо!

— Никога не съм боледувал. Не и сериозно. — Колко странно, че Мадам вярваше в подобни нелепици. И все пак…

Беше погребана жива.

Но това не я интересуваше. Някъде наблизо се стичаше вода и бавното капене, което някога я докарваше до полуда, сега само допринасяше за безразличието и. Нейният свят се състоеше от самота и печал. Тя умираше и приветстваше края на неутешимостта, скръбта, мъката.

Пръстите й докоснаха костеливата ръка на смъртта…

Онзи сън. Сънят, мисълта, за който не й даваше мира.

— Тогава си се изправил с някого пред портите на рая — или на ада. — Очите на Мадам сякаш я хипнотизираха, опитвайки се да изтръгнат неохотното й признание за нещо, за което на Сорша не й се говореше. За което дори не искаше да си спомня.

— Не. Не съм.

— Доведе ли го? — прошепна Мадам.

— Не знам за какво говорите, а май и вие не сте много наясно.

Ивлийн и Хелън ахнаха ужасено и разтревожено погледнаха Мадам.

Значи хората рядко се изказваха в прав текст пред Мадам. Но тази жена не бива да настоява против волята на Сорша.

— Какъв темперамент! — възкликна Мадам.

Сорша си пое дъх, за да се успокои.

— Извинявайте, не биваше да ви се сопвам така.

— Не, имам предвид тук. — Мадам разтвори ръката на Сорша, сякаш нищо не се беше случило и посочи възглавничката под кутрето. — Склонен сте към ужасни изблици на гняв.

— Това не отговаря на истината. — Мадам сигурно говореше за някои друг. — Според всички аз съм много мирен и кротък човек.

Мадам проследи една линия, която се врязваше дълбоко в палеца на Сорша.

— Много си прибързан в преценките.

— И това не е вярно. Премислям нещата.

— Не си бил подлаган на изпитание — категорично отсече Мадам и я изгледа сурово. — Помни, че единствено ти избираш пътя си на кръстопътищата. Не можеш да виждаш ясно, ако червената мъгла е пред очите ти. Почакай я да се разпръсне, пък после взимай решения и давай преценки.

— Според всички съм прекалено мекушав. — Сорша изстреля най-тежкия си аргумент: — Баба твърди така!

Мадам не й обърна внимание.

— Предстои ти да извършиш велики дела в твоята страна, но първо трябва да преодолееш предизвикателствата.

Това поне беше вярно.

— Осланяй се на Господ и дай ръката си на този, който те обича. Ти вече го познаваш.

— Мъж ли? За мъж ли говориш? — Сорша се взря в дланта си, опитвайки се да види въпросния мъж. Вместо това видя мазолите от мотиката и лопатата и линиите, насичащи бледата, суха кожа. Мъж нямаше. Познаваше единствено Арну, а той не я обичаше. Или поне… не беше дал признаци да я обича.

— Вземи го! С него те чака голямо щастие. Голямо щастие! — Мадам стисна ръката й.

Сорша не можеше да вземе Арну, не и в смисъла, който влагаше гледачката. Той беше рибар. Тя беше принцеса.

— Ще ти се прииска да го нараниш, но не бива. По-добре го превъзпитай. Достатъчно е страдал. — Докато Мадам въртеше пръстите на Сорша и проследяваше линиите на дланта й, тя поклати глава, сякаш съжаляваше този митичен мъж.

Сорша отново дръпна ръката си. О, но защо въобще си губеше времето с подобни глупости? Хиромантията очевидно беше загубена работа. Абсурд на квадрат.

Мадам я пусна. Това, което Сорша беше взела за салонна игра, сега се превърна в небесно пророчество и черните очички на Мадам я гледаха съвсем сериозно.

Другите жени очевидно бяха прочели съмнението, изписано на лицето й, защото Ивлийн я посъветва:

— Трябва да послушаш Мадам. Чак е страшно как винаги се оказва права.

— Истина е — добави Хелън.

— Но този път не е познала — заяви Сорша. — Нещата, които ми каза, просто няма как да станат.

Мадам се усмихна, по нищо не личеше да е засегната.

— Накрая ще видим кой е прав — каза тя.

— Освен това — хитро подхвърли Хелън — бас държа, че Мадам знае нещо за теб, което мислиш, че си скрил.

— Тук никой няма да се хване на този облог — пошегува се Ивлийн.

Мадам се засмя — дълбок, топъл смях, от който тялото й се разтресе.

Сорша погледна жените една по една.

— Отново ми се присмивате.

— Ако ти издам твоята най-пазена тайна, ще ми повярваш ли, че съм прочела ръката ти? — попита Мадам.

Най-пазената й тайна? Сорша уви яката на наметалото около врата си и снижи глас.

— Да.

Мадам се наведе и докосна бузата й.

— Дрехите изобщо не прикриват красотата ви, Ваше височество.

— Как… — подскочи Сорша и се втренчи в дланта си. Не видя нито корона, нито трон; никакъв белег, който да сочи кралския й произход или пола и. Тя навря ръката си в лицето на Мадам.

— Тук ли видяхте всичко това?

— Знаем много за разликата между мъжа и жената. Ивлийн предположи, че си момиче, аз също.

Сорша беше облечена като момче. Снижаваше гласа си. Очевидно това не беше достатъчно.

— Добре, разкрили сте маскировката ми. Но защо ме нарекохте „Ваше височество“?

Ивлийн седна на едно кресло. Хелън се настани на облегалката му.

— Преди по-малко от две седмици при нас дойде един мъж. Имаше пари. Конят му беше същински вихрогон. Беше грозен като смъртта и се обличаше в черно. От глава до пети.

Сорша рязко си пое дъх.

— Човекът, който…

— … се е опитал да те убие? — довърши Мадам.

— Откъде знаете? — Сега вече Сорша вярваше в предсказанията на гледачката. И как иначе? Мадам беше изрекла на глас най-пазената й тайна.

— Той пиеше като смок — обади се Хелън — и ми довери, че бил наемен убиец, изпратен да похити принцесата на Бомонтен. Постарах се да му развържа езика. — Хелън сведе клепачи в знойна покана. — Той каза, че бил един от многото, на които било възложено да убият принцесата, която живеела в метох. Някакъв принц бил изпратен да те заведе у дома и той трябвало само да го проследи, да те посече и да вземе кръста ти като доказателство за извършеното деяние. Бил единственият, поел по пътя. Другите убийци — нарече ги „некадърници“ — дебнели по пътя за Единбург или в самия град. Каза, че непременно щял да те залови и да удвои богатството си.

— Убиецът ме откри. — Сорша навлажни пресъхналите си устни. — Принцът — не.

— Но си се отървала жива — отбеляза Ивлийн.

— Да.

— Браво на теб. Тоя самохвалко беше ужасен в…

Мадам се прокашля.

Хелън си затвори устата.

— Тук всички си имаме тайни. — Мадам се облегна назад в креслото и скръсти ръце на огромното си шкембе. — Е, Ваше височество, ваш ред е. Ще ви подскажа — това не е метох. Каква е нашата най-пазена тайна?

От коридора се дочу бърборенето на женски гласове. Синьо-зеленият цвят в тази стая ласкаеше външността на Ивлийн, Хелън, Мадам, а вероятно и на нея самата. Златните свещници сияеха и хвърляха меки, приглушени отблясъци във всяко кътче на стаята. Сорша усети, че тук е пипала майсторска ръка. Диванът и столът образуваха уютно любовно гнезденце и бяха тапицирани изящно и с вкус. Мебелите бяха от дъб, което им придаваше лекота и стил. Стаята беше истинско бижу, а пълна с красиви жени, се превръщаше в еквивалента на безценно съкровище.

Изведнъж й просветна.

— Вие сте… жрици на нощта… а това е… дом на греха!

— Най-добрият дом в Гленмур — похвали се Ивлийн.

— Единственият дом в Гленмур — уточни Хелън.

Брей! Сорша не можеше да повярва на страхотния си късмет. Не познаваше жена, която да е имала щастието да се запознае с истинска проститутка. Беше готова да се обзаложи, че дори баба й не е посещавала бордей, а ето я нея — седи в приемната на най-луксозното заведение в Гленмур.

— Попитах прекупвача къде може да утоля глада си!

— Ах, тоя Макмъртри! — усмихна се Мадам. — Хитрец е той!

— Да, тук можеш да утолиш глада си — обясни Ивлийн.

— Глада на плътта, не на стомаха.

Сорша поклати невярващо глава.

— Да. — Хелън сръга Ивлийн. — На лицето й е изписано, че е девица.

— С това съм съгласна — обади се Мадам.

На Сорша й се щеше да ги затрупа с питания, да разгадае мистериите за отношенията между мъжа и жената, да стане най-отраканата и обръгнала принцеса в цяла Европа. Всичките й желания изкристализираха във въпроса, който се откъсна от устните й:

— Какво правите с мъжете?

Мадам се засмя високо и Сорша реши, че това рядко се случва.

— Отговорът може да отнеме секунди или дълги дни — отговори тя, после се обърна към своите момичета. — Заведете я в кухнята и я нахранете. Гладна е.

На входната врата се почука шумно и настоятелно. Мадам се подпря на облегалките и се надигна от креслото.

— А аз ще видя кой смущава мирния ни дом.

Момичетата хванаха Сорша за ръцете и я поведоха към вратата.

— Ще ти приготвим ядене, а ти ще ни разкажеш какво знаеш за мъжете.

— Слава богу! Умирам от глад. — Обаче Сорша трябваше да каже на Мадам още нещо. Нещо много важно. Тя се обърна и каза: — Името ми е Сорша.

Мадам притвори мъдрите си стари очи и измърмори:

— Сорша.

Сорша знаеше, че името й се е запечатало необратимо в железния ум на Мадам и ако я сполети нещастие в тази негостоприемна страна, ако някой убиец й вземеше живота, мадам Пинчън щеше да знае на кого да съобщи и какво да изпише на самотния й гроб.