Принцът се жени

7

След като се освободи, Рейнджър изобщо не пестеше сили да настигне Сорша, но беше отпочинал, а конете на Макларън — добри. Той остави понито близо до замъка на шотландеца, като прецени, че животното само ще се завърне в обора, ако има капка разум в главата си. Редуваше се да язди двата коня, за да не ги изтощи. Сега държеше под око каменистата пътека и пришпорваше животните, но все пак внимаваше да не прекали.

Но щом слънцето започна да клони към хоризонта, Рейнджър реши, че е по-добре да спре. Не си струваше да осакати конете по опасния път.

Стигна до една обширна каменна ферма, пред която седяха четирима мъже и пушеха. Когато попита дали ще може да се подслони при тях, най-старият посочи към вратата с лулата си и каза:

— Имаш ли парички, мисис Гърди ще те нахрани и ще те сложи да спиш вътре пред огъня.

— Ще спя в обора при конете си. — Рейнджър не беше глупав и нямаше да остави без надзор ценните животни в тази бедняшка къща.

— Както искаш, юначе. — Говорителят, сравнително възрастен мъж с лице, набраздено от дълбоки урви като Пиринеите, изпусна облаче дим във въздуха, което вятърът отвя. — Накъде си се запътил?

— Отивам в Хамелдон. — Рейнджър слезе от коня си. — Още колко имам да яздя?

— Като гледам какви са хубави конете ти, ще си там утре преди мръкнало.

Двама мъже кимнаха, четвъртият се обади:

— Ех, Финдън, той е млад и бърза. Ако не се тутка, ще е там още следобед. Освен ако не си строши главата по тия камънаци.

Усмивката на Рейнджър смразяваше кръвта във вените:

— Ако някой ще си троши главата, това не съм аз.

При тази завоалирана заплаха мъжете повдигнаха вежди, но не дадоха вид да са разтревожени. Естествено: нали бяха четирима срещу един. Можеха да го смелят на кайма, ако искаха. Задачата на Рейнджър беше да ги убеди, че подобно нещо ще им докара куп главоболия.

— Хубаво — отсече Финдън. — Сам най-добре ще се погрижиш за конете си. Ще кажем на мисис Гърди да предвиди още един човек за вечеря.

Рейнджър понечи да си отиде, после отново се обърна:

— Някой от вас да е ходил в Хамелдон?

— Връщаме се от пазарището — отговори Финдън.

— Видяхте ли мома, чиито коси са с цвета на зарево?

— В Хамелдон или по пътя?

— Все едно. Видяхте ли я? Била е с придружител.

Мъжете се спогледаха.

— Не. Не сме я виждали.

Невъзможно, освен ако вече не бяха похитили принцесата му.

— Може би мисис Гърди знае. — Говорителят посочи с глава към отворената врата. — Тя държи единствената странноприемница по пътя към пазара и вижда всичко.

Рейнджър прибра конете, натимари ги, нахрани ги и мрачно се завърна в малката хижа. Сигурно Джефри не би проследил жертвата си чак до шотландската пустош. Обаче нали беше изминал пътя преди, когато беше завел Сорша в метоха…

Мъжете бяха изчезнали и една висока, яка жена стоеше на прага. Огромните й юмруци почиваха на кръста.

— Първо дай да ти видя парите. Това тука не е благотворителен дом.

Рейнджър не отмести поглед от нейния, не се уплаши от откритата й враждебност и измъкна една монета от кесията, която беше открил в дисагите на Макларън.

Ханджийката изсумтя, прибра парата и се скри в хижата.

Рейнджър я последва и примигна няколко пъти, докато очите му свикнат с мрака. В центъра на примитивното помещение имаше огнище, в което гореше торф. Пушекът се виеше на кълбета. На огъня къкреше гърне. На един нагорещен плосък камък се пържеха наденици. Мъжете се бяха насъбрали около дългата, грубо скована маса, гълтаха яхния с дървени лъжици, загребваха си от гозбата с крайшник или направо ядяха с ръце.

Рейнджър не съжали за решението си да нощува в конюшнята.

Той седна при мъжете. Домакинята пльосна една купа пред него. Рейнджър извади лъжицата на Макларън и взе участие в шумното плюскане, твърде гладен, за да се притеснява за обноските на масата, които тук и бездруго не биха срещнали радушен прием.

Когато мисис Гърди постави на масата чинията с надениците, ножът на Рейнджър се заби в най-голямата. Това беше ловка проява на сила, защото той изобщо не се доверяваше на тези мъже и трябваше да им покаже, че не е лесна плячка.

След като засити глада си, Рейнджър се облегна назад, придаде си най-аристократично надменното изражение и попита ханджийката:

— Да сте виждали мома, чиито коси са с цвета на зарево?

Тя го погледна намусено. Тази жена очевидно не се беше усмихвала от деня, в който за пръв път се беше погледнала в огледало.

— По тоя път не минават никакви моми. Да не са глупачки.

— Била е с мъж на име Санди. Мисис Гърди се втренчи в него.

— Санди ли? Да, Санди беше тука.

— Ама без мома?

Ханджийката изсумтя.

— Че коя, дето е с ума си, ще го вземе тоя? Санди е умряла работа.

Тя се върна при огъня, за да сложи нови наденици. Рейнджър я зяпаше и се чудеше що за човек е тоя Санди, щом намусената ханджийка се изказа така за него.

— Твоята жена ли си изгубил, момко?

— Да. — Преди много години. — Да, моята.

— Срамота, да зареже такова хубаво момче. Обаче нали знаеш, жените хич не са се свършили — рече Финдън и му смигна.

— За мен са. — Оставаше му само тази принцеса.

— Аха, такава била работата, значи. Тцъ-тцъ, не съм виждал момата, но може би тя си е покрила косата с нещо.

— Може би. — Рейнджър беше толкова обсебен от мисълта да я намери, че не беше помислил дали монахините не са я дегизирали като… като какво?

Отговорът дойде откъм огъня:

— Със Санди пътуваше едно момче. Санди щеше да се връща, обаче момчето каза, че щяло да ходи до Единбург.

Рейнджър скочи на крака от ужас.

— А косата му с цвят на зарево ли беше?

— Зарево или не, ама баш морковена си беше. Рижа. Дали това не е твоята мома?

Рейнджър умря хиляди пъти при мисълта за Сорша, пременена като младеж. Майка Брижет не си ли даваше сметка, че по тия пътища хубавите млади момчета ги грозеше същата опасност от изнасилване, както всяка жена?

Но поне Сорша надали щеше да общува много с хората заради свенливостта си, резултат от дългите години в метох. Сигурно трепереше при самата мисъл да заговори непознат мъж, а за нея всички мъже бяха непознати.

Рейнджър бавно се отпусна на пейката.

Това трябваше да запомни. Сорша нямаше никакъв житейски опит, но не беше дръзка, а много, много предпазлива.

За щастие Рейнджър не знаеше, че точно в този момент тя стои в кръчмата „Кафявия петел“, подпира се на раменете на новите си приятели, Майк и Хавърфорд, пее нецензурната песничка: „Какви цици си отпрала, ама и аз ще те отпоря“ и се забавлява страхотно.

На следващото утро Сорша се здрависа с мистър и мисис Маккучън.

— Не мога да ви се отблагодаря, че ме пуснахте да пренощувам в разкошното си заведение. Сега разбирам защо ми препоръчаха да отседна тъкмо при вас.

— Ах, снощи си прекарахме невероятно с теб. — Дебелото лице на мистър Маккучън грееше като пълната луна. — Откога не сме се веселили така! Не помня друг път да сме се забавлявали толкова. — Той сръчка жена си. — Ти какво ще кажеш, Нели?

— Определено не се бяхме смели толкова. — Мисис Маккучън, толкова върлинеста, колкото мъжът й беше тантурест, обърса ръце в престилката си, притисна Сорша в прегръдката си и й прошепна на ушенце. — Ще запомня какво ми рече за това да крещя на прасето като съм сърдита — вярно, че между него и мистър Маккучън няма голяма разлика. Хем аз ще си го излея на някого, хем мъжът ми ще спре да се мръщи.

Сорша също я прегърна.

— Той е прекрасен човек, щом е успял да си намери такава прекрасна съпруга.

— Ще му го напомням честичко. — Мисис Маккучън се усмихна на благоверния си, който й се ухили в отговор с блаженото изражение на мъж, който се е налюбил добре през изминалата нощ.

Сорша се обърна към Дейвис, ковача.

— Благодаря ти, задето ми препоръча този хан. Страхотно се радвам, че се запознах с всички вас. Дано някой ден да се видим отново.

— Да, малки момко, ако отново минеш на път през Хамелдон, непременно трябва да се отбиеш при мен. Ще вдигнем още халби бира и ще си попеем до насита.

Тя го тупна по месестото рамо, разположено доста над нейното, и се обърна към чевръстия стар аптекар.

— Майк. — Сорша направо го заклещи в прегръдката си. — Хей, брато, обещавам, като се прибера вкъщи, да ти пиша. А ти трябва да ми обещаеш, че ще отговориш на писмото ми, за да ми кажеш дали си сполучил с ухажването на мисис Чизуик.

— Продължавам да твърдя, че щом не ми е простила за четирийсет години, надали сега ще си промени мнението. — Той подсмръкна, уж презрително, но Сорша разбра, че всъщност сърцето му е разбито.

— Аз пък продължавам да настоявам, че не бива да си отидеш в гроба със съжалението, че не си опитал. Струва ми се, че дамата само чака извинението, за да се хвърли в обятията ти.

— Красавица ми е тя. — Майк опъна в усмивка сбръчканата си уста. — Портокаловите цветчета ще и стоят много добре на сватбата ни.

— Това се казва дух — заключи Сорша и се обърна към Хавърфорд.

По-точно казано, лорд Хавърфорд — висок, хубав, богат англичанин, оттеглил се на изгнание в Шотландия. На устните му трептеше знаеща усмивка, а сините му очи я пронизваха, сякаш се опитваха да й кажат нещо.

Миналата вечер той се държеше по същия загадъчен начин, но тогава беше твърде подпийнала, за да си даде сметка, а днес, когато беше трезва, още не разбираше какво си мисли, че знае този мъж.

— Хавърфорд, друже. — Тя му протегна ръка, защото Хавърфорд трепваше при всяка нейна прегръдка. — Ще ми липсваш най-много от всички.

Той гальовно стисна ръката й в шепите си.

— Мисля, че трябва да отложиш пътуването си за следващата седмица, когато ще мога да те придружа.

— Няма време. — Сега, когато метохът беше далеч зад гърба й и се беше отървала от компанията на Санди, Сорша нямаше търпение да продължи напред, да пристигне в Бомонтен, преди да се е случило нещо ужасно. — Много бързам.

— Да, вече го каза. Но хората неслучайно са измислили поговорката да бързаш бавно.

Всички кимнаха задружно.

— Поемаш по път, изпълнен с опасности — намеси се Майк.

— Нямам много работа в Единбург. Само колкото да хвана кораб за крайната си спирка.

Хавърфорд изстена.

— Ама ти си въобразяваш, че просто ще се качиш на първия кораб! — Погледът му я измери от глава до пети. — Може би трябва да те задържа тук насила.

— Обаче няма да го направиш — ухили му се Сорша. — Знаеш, че така ще съм нещастен.

— Вярно е — въздъхна Хавърфорд.

Не че не вземаше притеснението му на сериозно, обаче лесно четеше мислите му. Хавърфорд беше мързелив като котарак и не притежаваше капка решителност. Сорша се надяваше това да се промени за в бъдеще, но сега можеше да го върти на малкото си пръстче.

Прислужничките чакаха отвън да си вземат сбогом с нея. Сорша махна на приятелите си за последно и избяга през вратата, за да се натъкне на още по-страстни прегръдки.

После се запъти към конюшнята с бодра крачка и уреди сметката си. Светата ослица я посрещна възторжено и зарови муцуна в ръката й, търсейки нещо вкусно за хапване. Другото пони не се виждаше никъде и тя попита коняря дали Санди не си е отишъл.

— Вчера — гласеше отговорът.

Това я изненада. Защо Санди се беше разбързал толкова? Толкова ли се радваше да й види гърба? Не й беше приятно да съди, когото й да е, обаче спътникът й беше гадняр и половина!

Но нея тепърва я чакаха приключения. Сорша весело яхна понито и пое към покрайнините на града. Щом и последната сграда изчезна от полезрението й, тя откри, че Хавърфорд я чака на великолепен жребец. Стойката му беше изправена, широките рамене — напрегнати.

— Мен ли чакаш?

— Ще те изпратя поне донякъде. — Той вдигна ръка, за да пресече евентуалните й възражения. — Недей да спориш. Млада жена от добър произход не бива да язди сама из шотландската пустош.

— Ти… знаел си? — Не можеше да бъде! Та нима снощи не се беше държала като стопроцентов мъж? Ядеше с пръсти и дървена лъжица, пееше кръчмарски песни, наливаше се с ейл… въпреки че Хавърфорд беше изтръгнал втората халба от ръката й. — О-о-ох! — Нищо чудно, че я гледаше така многозначително. — Ето какво си се опитвал да ми кажеш.

— Това и още нещо. — Той махна към широкия път. — Хайде, давай.

— Какво ме издаде? — Тя пришпори понито.

— Какво не те издаде? — Хавърфорд я следваше.

— Да не искаш да кажеш, че всички са били наясно? — Но тя толкова се гордееше с маскировката си!

— Не, но снощи повечето посетители и две не виждаха. — Помълча и добави кисело. — Успя да превърнеш една обикновена вечер в кръчмата в празник.

— За пръв път прекарвах вечерта в такова заведение. — Тя се обърна на седлото си. — Да не искаш да кажеш, че обикновено не е толкова весело?

Лицето му се озари от нещо като присмех.

— Първо на първо, да наречеш онази дупка „заведение“ е като да кажеш за цървул от свинска кожа, че е копринена пантофка. Второ на второ, там обичайно ходят вечно намусени пияници и агресивни непрокопсаници, които се наливат, докато не пукнат. Или докато не се довлачат до вкъщи. Знам, защото съм от вторите.

Сорша прехапа устни, обзета от тревога за елегантния млад лорд, който се беше забутал в невзрачния Хамелдон.

— Не бива така. Все още смятам, че е редно да се извиниш на баща си. Може пък да ти прости.

— Нищо не може да умилостиви баща ми. Особено огромният ми дълг, който го накара да продаде цяло имение. — Презрителната усмивка на Хавърфорд беше предназначена за самия него.

Сорша не желаеше да вижда как приятелят й се бичува за своите слабости — и за своите таланти.

— Тогава, колкото и да ми е мъчно, съм принудена да те посъветвам: живей си живота. Намери си жена, която да те обича независимо дали си беден или богат. Отпътувай за Индия или Америка и натрупай свое състояние.

Хавърфорд извади от джоба си кърпичка и я поднесе към носа си, сякаш думите й воняха, та не се траеха.

Сорша се ядоса и пришпори Светата ослица напред.

— Хубаво, направи нещо — нарисувай картина, напиши книга, която да ти спечели пари и известност.

— Не ми беше хрумвало — това за книгата, де. В Оксфорд се славех с остроумното си перо. Вероятно бих могъл да опиша пътешествията си, да ги продам и да спечеля достатъчно за нови приключения в различни краища на земното кълбо.

— Това се казва дух! — Сорша се радваше да види, че той се изтръгва от унинието, което го покриваше като траурен креп.

— Ти би могла да ме придружаваш.

— Представа си нямаш колко бих искала. — Да пътува, където пожелае, да види нови страни и хора, да не бъде натоварена с отговорности. — Но… трябва да последвам съдбата си или последствията ще бъдат страшни!

— По дяволите! — Той се приближи до нея. — Нима не разбираш? Това не е игра! Там има диви животни и неподозирани опасности.

— Повярвай ми, подозирам всякакви опасности.

— Но не виждаш очевидното. Смяташ, че хората са добри. Е, не са. Всеки гледа да докопа каквото може, оправдавайки и най-голямото безчестие, за да спи спокойно през нощта. Лъжа, комар, измами, кражби, блудство — о, знам, че подобни неща не се говорят пред една дама, но имай предвид, че някои мъже ще се опитат… да те наранят.

— Не мога да се плаша от всеки срещнат мъж — нежно рече тя. — В противен случай нямаше да те имам за приятел.

Той изстена безпомощно.

— Обаче не съм абсолютна глупачка. Знам за какво говориш. — Сорша си припомни пожара в манастира и се огледа. Дотук пътят беше изровен от колелата на каруците, но по-нататък се издигаха планините и местността ставаше доста дива. — Друже, знаеш ли що е то „съдба“? Ако аз не отида при съдбата си, тя сама ще ме намери.

— Откъде знаеш, че съдбата ти не е да дойдеш с мен?

— О, Хавърфорд, как би ми се искало! — Сорша се ухили насреща му, но неговият плам я притесни и тя дръпна юздите. — Есен е. Пладне е. Ако сега не свиеш към Хамелдон, ще замръкнеш по пътя.

— Значи ме пъдиш.

— Да. Време е да се сбогуваме.

— Призлява ми, като си помисля, че ще те оставя сама тук. — Той махна с ръка към пустошта около тях. — Наблизо няма нито една колиба, нито една човешка душа.

— Тогава според твоята логика няма от какво да се тревожа. — Тя се усмихна дръзко.

— Освен от дивите животни и от възможна злополука. Той погледна изпитателно камънаците, които осейваха иначе меката почва като изпотрошените кости на човешка плът. — И от хората, които дебнат плячка!

— Хавърфорд, все някога трябва да потегля сама. — Тя се протегна и го потупа по коляното. — Не се измъчвай.

— Но…

— Нищо лошо няма да ми се случи. — Тя препусна напред, махайки ръка за прощаване, но когато се обърна, видя, че той още я гледа. — Какво чакаш, върви си!

Но той не помръдна, докато тя не се скри от очите му. Чак тогава Сорша се сети, че не го е попитала как се е досетил, че е жена — тази информация можеше да се окаже полезна.

Рейнджър лесно откри мястото, където Сорша беше пренощувала. Целият Хамелдон говореше за снощната веселба в „Кафявия петел“. Когато запита защо вечерта е била толкова специална, хората охотно му обясниха, че някакъв момък с рижа коса заразил всички с доброто си настроение.

Той незабавно отиде в хана, който се оказа едно най-обикновено мрачно помещение. Това съвсем не беше място за една принцеса, пък било то и за една нощ, но след като настани конете и изгълта набързо вечерята си, чу забавните разказите на ханджията и жена му за момъка, който лесно се напил и запял с чудно висок и чист глас весели песнички… песнички, от които би се изчервил и каруцар.

Дотук с надеждите, че Сорша е имала здравия разум да се снишава и да я кара умната. Очевидно бе посрещнала новопридобитата си свобода с отворени обятия.

Бог да му е на помощ.

Потегли към Единбург при първа възможност, надявайки се, че ще я настигне, преди тя да е успяла да си докара куп неприятности на главата. Изтръпваше при мисълта, че е сама на пътя… какво си е въобразявала майка Брижет? Сорша беше беззащитна като пеленаче.

На един час езда от Хамелдон, когато местността ставаше по-усамотена, чу, че някой галопира насреща му. Сви зад завоя и видя елегантен джентълмен, който яздеше така, сякаш дяволът го гонеше по петите.

Не беше нужно да му казват, че Сорша е причината за този галоп. Рейнджър застана насред пътя и извика, когато мъжът забави ход:

— Да сте виждали един момък на пони?

Джентълменът дръпна юздите толкова рязко, че жребецът за малко не седна на задните си крака.

— Какво искате от нея?

От нея. Мамка му, дали Сорша се беше доверила на този изтупан красавец?

— Аз съм нейният настойник — кресна Рейнджър — и имам право да знам…

Джентълменът се насочи право към него и успя да забие кроше в бузата му, преди Рейнджър да се отдръпне.

— Как сте я разхайтили, по дяволите?! Как можахте да я пуснете сам-самичка? — изкрещя хубавецът. — Не знаете ли какви опасности дебнат в тая пустош? Оставил я да шета както си иска!

Рейнджър кипна и си го върна тъпкано за крошето с мощен удар в гърдите на мъжа.

— Ами ти какво си въобразяваш, мътните те взели, че да я оставиш сама насред пътя? Аз поне гледам да я настигна!

— Побързай тогава! Погрижи се за нея. Опитах се да я стегна, ама тя — не, та не!

— Че кой си ти да я стягаш?

— Никой, мамка му! Обаче да не си посмял да се отнесеш сурово с нея. Господ има нужда от такива жени на този свят. — Джентълменът се обърна към Хамелдон и побягна.

Рейнджър реши да не си губи времето с тая страхливец.

Сорша не е била в опасност, когато тоя пъзльо я е зарязал. Обаче копелето беше право — сигурността й зависеше от него. Той се понесе като хала и насочи цялата си концентрация върху това да развие най-добра скорост, без да осакати конете по изровения и кален път. Вятърът фучеше в ушите му, заглушавайки издайническите звуци, но след като преодоля един хълм, Рейнджър видя това, от което най-много се страхуваше: Сорша в битка за живота си.